Възраждане

 

Филип Щърбанов

 

ФИЛИП СТЕФАНОВ ЩЪРБАНОВ. (Роден 1841 г. в Панагюрище; починал в 1904 г. в София.) Търговец. Революционер и деец в черковната борба, член на частния революционен комитет, пълномощник (кьонвекели) на Панагюрище (1876 г.), участник в Априлското въстание — член на Военния съвет и на Привременното правителство; затварян в Т. Пазарджик и Пловдив. Един от основателите на панагюрското читалище. След Освобождението: административен и финансов служител. Предприемач и народен представител.

Публ. по ръкопис, съхраняван в: НБКМ— БИА, кол. №26, II А 9140. Автогр. с маст., тетр. 68 л. 88 п. с., разл. разм. (преп. — автогр. с маст. 6 л. 12 п. с 34/21 см., с. 12—40). Анот. в: AB, T. 2, с. 172 Опис на. . . с. 88—89.

 

АВТОБИОГРАФИЯТА МИ

 

През 1876 г., през месец февруарий, пристигна в Панагюрище пръв от апостолите Георги Бенковски войвода, който най-първо падна на квартира в къщата на г. Найден Дринов, който тогава беше съдържател на хана на Кръстьо х. Манчов, и се яви най-първо на Найден Дринов и Тодор Влайков — първият ханджия, а вторият дюкянджия в чаршията. Тия двамата, с позволението на Бенковски, още на сутринта явиха както мене, така и на още други наши съмишленици господата Павел Бобеков, Искрьо Мачов, учителите Симеон х. Кирилов и Захария Койчев и още други някои — и всички вечерта се събрахме в табаханата на Симеон X. Кирилов на първо събрание, гдето доде и Георги Бенковски и ни съобщи с каква цел е дошел и че е изпратен от Върховния централен български комитет с още двама другари да основат в Панагюрище местен главен комитет, който ще носи името IV революционен окръг, за да се работи за повдигане вътрешно въстание в България [каза ни също], че има и още 3 други комитети, които ще работят все по същий ред, и те са: в Търново, Враца и в София и пр. Още тая вечер, когато бяхме се събрали и колкото души бяхме, записахме се и положихме клетва, че ще работим вярно по това дело и че няма да издадем никому тайната на комитета. Последователно, колкото вечери седя Бенковски в Панагюрище, почти всяка вечер правехме събрание и във всяко събрание дохождаха почти все по някои нови членове и се записваха, всякой по положението си, кой за каквото отговаряше, и всички полагаха клетва по обикновеному — на револвера и камата.

В продължение не на много време, може се каза, че повечето от младежите вече знаеха за пристигането на апостолите и биваха записвани за членове на общия комитет.

Апостолите според пълномощията им от главния Върховен комитет бяха: Ванков, Петър — главен апостол, помощници: Георги Бенковски и Георги Икономов от Сливен.

Обаче с течение на времето Бенковски със своя силен дух и енергия почти отне първенството на Ванкова и стана господар на положението, а Ванков, види се, от учтивост ли, или като видя, че Бенковски със своята сила и енергия ще вземе и така преднина, мълком и своеволно допусна първенството на Бенковски, а той още с по-гореща любов по Делото отиваше и работеше из окръга, гдето имаше потреба, и никога не показа своето незадоволство към Бенковски.

При тия дейци след няколко време пристигна и още един помощник на апостолите, и то собствено при Бенковски повече, известният на всички ни Захарий Стоянов (в Панагюрище го наричаха Драган, така си казваше сам името), който работи заено с всичките и до самия ден на въстанието. През време на пребиванието на апостолите в Панагюрище комитетът местен се избра изключително от панагюрци, и то от най-интелигентните на онова време хора. В комитета изпърво влязоха следующите лица: Павел Бобеков, Искрьо Мачов, аз, Захарий С. Койчев, Найден Дринов, Тодор Влайков, Симеон х. Кирилов, Петко Мачов, а после се попълни комитетът с г-да Иван Джуджев, Петър Щърбанов, Марин Шишков и Кръстьо Гешанов.

Комитетът заседаваше всякога, когато имаше потреба, и всичките предлагани за разискване работи се разглеждаха в събранието. Вземените решения се протоколираха и подписваха от присъствующите в събранието лица. Главни писари на комитета бяха: Захарий Стоянов, Тома Георгиев и Тодор Белопитов.

Комитетът и апостолите имаха във всяка община в района на IV участък доверени лица, до които се отнасяха за разни сведения. И в Панагюрище комитетът нареди свои хора както в общината, така и в хюкюмата, и то из средата на самия комитет. На комитета принадлежаха както общинските членове, така и членовете на смесената епархиална черковна комисия.

Апостолите, заедно с комитета, за да бъдат по-добре обезпечени откъм хюкюмата, в едно свое заседание едногласно решиха им действуват настоятелно, щото лицата, които ще представляват града пред турската власт, да бъдат от самия комитет. Вследствие на това решение общината по заказа от комитета избра за свои представители (градски векили) двама души от съставения вече комитет, а именно: мене и Кръстьо Гешанов, с разпределение така: аз да стоя постоянно в конака и да управлявам вътрешните общински и хюкюматски работи, а Кръстьо Гешанов да събира данъците и да разправя външните работи на общината. Тоя избор стана през първите дни на м. март 1876 г. и трая до деня на самото въстание, до вечерта на 20 априлий 1876 г.

През тия тежки за изпитване дни моята роля беше една от най-тежките и най-опасните роли на целия ни комитет. През всичките дни на тия два месеца време аз бях изложен почти всякой ден на най-голямата опасност. Всякой от турците, били те заптиета, били йошураджии или тахсилдари, пращани за събиране на данъците и десятъка, не се минуваше ден да не съгледа да се върши нещо необикновено в града. За всичко, макар и обикновено, ме запитваха: за какво стават тия движения и работи, защо прехождат толкова души на коне от селата, каква работа имат — запитвания, на които аз все трябваше да скроя, и то веднага, по някакъв отговор. Понеже всякой почти панагюрец знаеше, че въстанието е вече неминуемо, то всякой си поръчваше да му се приготвят силяхлък, патронташ, цървули, шапка и пр., а всичко това се вършеше почти явно в цялата чаршия. Фишеци се правеха навред, даже и по водениците. Панагюрският мюдюрин, който беше доста умен човек, в  разходката си като гледаше толкова явното приготовление по чаршията, па и по водениците, намерил за по-удобно за себе си да напусне Панагюрище и без да каже никому една дума, остави града и си замина за Цариград, като каза пред изпращачите си накрай града само следните думи на турски език: «Окча калък, чорбаджилар, аллах селямет версии отлукйоюне.» На български значи: «Остайте сбогом, г-да, господ а е на помощ на Панагюрище.» И си замина.

След заминуването на тоя мюдюрин, не зная по какви причини, турското правителство не изпрати вече друг мюдюрин и до самия ден на въстанието управлението на конака падна на мене да го изпълнявам. Което и аз, колкото можах, изпълних, като рискувах всякой ден да бъда уловен и наказан. Само благодарение на турското нехайство и незнание аз можах да управлявам по моето усмотрение два месеца града Панагюрище. Доколко съм съвестно изпълнил възложената ми мисия от страна на комитета и доколко съм можал да ръководя работите и на турското правителство, и на комитета, па и на общината, остая да се разбере от самата работа и от толкова време утаеното въстание — до предаването му от Нейко Балдьовеца, и до тоя ден, в който Ахмед аа кол-агасъ ми изпрати почти явно едно писмо от с. Баня, чрез Даут онбаши, съдържанието на което е на български написано: До Филип чорбаджи векилина в г. Панагюрище. «Да ми приготвиш Дриновия хан, че ще дода с 20 души жандари днес.»

Това писмо, щом го получих от онбашията, който ми го предаде с особен тон, веднага го занесох на комитета и го предадох в ръцете на Бенковски, като му разправих и впечатленията, които изпитах в лицата  на Даут онбаши и на другарите му турци, които додоха с Даут да ми предадат писмото, и за тяхното под мустак подсмиване.

Бенковски заедно с няколко от членовете на комитета, Ванков и Икономов, след дълго размишление, доколкото помня, додохме до заключение, че щомто пристигне Ахмед аа и почнат да ловят някого от града, да се вдигне въстанието. Така остахме съгласни,но аз трябваше пак да ида на конака да следвам работите си до край. Но нещо ми все казваше, че ако пристигне жив до конака Ахмед аа, моята участ ще бъде най-лоша и най-напред мене ще хванат. Затова аз, доколкото можах, наредих някои от нашите пандури, български заптиета, които ги имахме: в случай на посягане към мене да ме /за/ловят, да се повдигнат и да ме не дават в ръце. Но доколко щях да сполуча в това, не мога да кажа, защото те бяха малцина, а Кол сам си идеше с мнозина заптиета и още приготвени хора, та едва ли щяха да ми помогнат, а можеха още и да ускорят и убиването ми. Но благодарение богу Ахмед аа не доде до 4 часа по европейски подир пладне и мене вече ме не удържаше. . . А турските заптиета, колкото ги имахме, па и йошурджиите с нетърпение чакаха пристиганието на Ахмед аа, та се все въртяха около конака и помня добре, че точно в 4 часа подир пладне влязоха при мене в стаята мюдюрска и ме подпитваха няма ли го още Ахмед аа и готов ли е ханът Дринов, когото те постоянно обикаляха. Аз им отговорих, че Ахмед аа досега не е кондисвал на хан и сега не ще го оставя да кондиса защото съм му приготвил къща и затова излизам да видя дали е готова и нещо ми е гладно, та ще ида сам да видя къщата, па и сам да направя малка закуска. Аз това казвах само за претекст, колкото да изляза от конака, че наближаваше времето, и да ида в комитета да видим що ще правим. Турците, колкото и да ги броехме ахмаци, все се сещаха на кроежите ми, но нямаше що да чинят. Само това ми каза един от йошураджиите: «Иди, иди, чорбаджи, да си захапнеш, за да те не намери Ахмед аа на гладно сърце» (тоя турчин йошураджията е когото най-първо убихме в хамбарите). Тия думи на казания турчин ми направиха голямо впечатление, но аз нищо друго не гледах, освен да се измъкна от тях минута по-скоро, което и направих, и ги оставих да чакат те своя Ахмед аа, а аз се отправих право за квартирата на Бенковски, който тоя ден се намираше в къщата на Иван Тутьов. Тамам като пристигнах близо до моята къща, пушките вече гърмяха и всички, които се намираха при Бенковски, с оръжие в ръка излизаха из квартирата и идат в моята къща, и там разговаряха с жена ми за мене, къде съм. Aз им излязох насреща, гдето се прегърнахме с всичките и се целувахме и провъзгласихме въстанието. Когато аз съм мислил в конака как да се измъкна и ида в квартирата на Бенковски, в това време пристигнал куриер от Копривщица, Петко Тодоров, който обадил на апостолите, че и в Копривщица пристигнал друг юзбашия от Пловдив, Наджиб аа, да лови тамкашннте комити и те се повдигнали и убили мюдюрина си. И така с моето известие, по-рано, за дохождането на Ахмед аа и с известието от Копривщица, че и там са въстанали, провъзгласи се въстанието в Панагюрище на 20 априлий 1876 година в 4 часа и 10 минути вечерта, малко без време, т. е. 11 дни по-рано от определения ден в Оборище първий май.

В това време, когато вече въстанието се провъзгласи, Ахмед аа със своите 20 души жандарми беше дошъл близо до Панагюрище в местността «Богородица» и като чул, че гърмят пушки, той се сетил, че се е подигнало въстанието, и веднага се повърнал назад с другарите си и бягал /побягнал/ за село Юруците и оттам за Пазарджик.

Щом се провъзгласи въстанието, всички се въоружихме, кой с каквото оружие имаше, и излязохме право на чаршията към конака, гдето видяхме заптиетата, че седят при конашките врата слисани и не знаят какво да правят. Щом като ни видяха, че отиваме къмто тях, взеха да бягат и да се крият из конашките кьошета, но тълпата успя да улови някои от тях, а някои от тях избягаха и се скриха. В това време съгледахме, че някои от йошураджиите турци бягат и се крият в хамбарите и че искат да се опират и с оръжие. Тогава Бенковски даде заповед да се уловят, а ако се опират, да ги убият. Ония, които се предадоха сами, останаха живи, а които се опираха, избихме ги в хамбара. Главният от йошураджиите Ахмед ефенди избягна вън от града, но той пък на другия ден като бягал да се крие из полето, връхлетял една чета въоружени въстаници, която го убила.

Друг един от същите йошураджии, по име Тикен кушу, се скрил в един йошурлук, отгдето излезе подир 3 деня премрял от глад, и се предаде на временното правителство, което го заварди жив. Само двама можаха да избягнат и да останат живи измежду гърмежа на пушките, те бяха Даут онбаши и молла Ахмед, който служеше при йошураджиите.

От кръвта на убитите турци Бенковски заповяда да се напишат писмата, които още от вечерта изпрати с нарочни човеци по цялото окръжие, в знак че е вдигнато въстанието.

Между пратениците имаше един брациговец по име Васил Петлешков, той сами си занесе писмото в Брацигово и там тогава провъзгласиха въстание.

Той, Васил Петлешков, заплати греховете за всички брациговчани, защото Кел Хасан паша, който беше обсадил с войската си Брацигово, изиска от селото за откуп на всичките само Васил Петлешков, когото селяните му го предадоха и той го изгори на огън, набит на ръжен. Така Брацигово се избави само с едната жъртва на Васила Петлешкова. Но знаете ли кое е най-чудното? След тая единствена жъртва за Брацигово, то е, че старата майка на Васила не можа да намери милост пред Народното събрание да й отпуснат поне една скромна пенсия, когато мнозина хич нищо невидели хора получават доста тлъсти пенсии, дадени им може би и за някоя съмнителна заслуга.

След като се извърши това, в конака и при хамбарите, в чаршията тълпата потегли за към пазарджишкия път, гдето още от вечерта трябваше да се разпоредят въстаниците — кои накъде да идат, — ето че насреща ни се изпречи една бричка, която носеше един турчин. Тоя турчин беше Азим аа, бившия мейшур по събиране на данъците (който, види се, че се е показал много способен да открива комитите и техните тайни работи), когото турското правителство беше го назначило за мюдюрин в гр. Панагюрище. На поканата му да слезе и да се предаде, той поиска да се противи, като показа и оръжие към въстаниците — но той биде веднага ударен от няколко куршума и падна от колата мъртъв. Така свърши хитрият Азим аа своя мюдюрлук. По същий начин биде убит и талигаджията му, който поиска да бяга с колата.

На другия ден се избра и нареди Временното правителство и Военний съвет, на което по право се избра за председател Георги Бенковски, за членове се избраха г. хилядникът Павел Бобеков, командантът на града Иван Соколов, Искрьо Мачов и аз, Захарий Койчов, Найден Дринов, Симеон х. Кирилов, Петър Щърбанов, Кръстьо Гешанов, Петко Мачов, Марин Шишков и Тодор Влайков.

Въстанието трая всичко 11 дни, от 20 априлий вечерта до 30 априлий включително.

На 30 априлий, около пладне, Афус паша, след като се би с панагюрските въстаници няколко деня между Стрелча и Панагюрище и на Чиряшчата река, най-сетне влезе и в Панагюрище с цяла дивизия войска, заедно с артилерията и кавалерията, един полк казаци, които се разположиха край града на местността Кукла, гдето стояха повече от един час.

Когато се известихме, че турският аскер е дошъл до самия град, на Кукла, аз отидох с кон на бърдото Спасовден и чаках да видя какво ще правят турците, когато ще изпукат срещу тях нашите пушки. Едно нещо, което видях и после което научих, е било, че е имало заповед да не се бият турците, догдето не се уверят чия тръба ще засвири, руска ли, или сръбска, и догдето не проверят куршумите на пушките ни какви са и каква система са: валчести или длъгнести. Когато нашите юнаци хвърлиха един залп срещу аскера из разните си пушки, куршумите на които стигаха едвам под бърдото Кукла, види се, че по заповед на пашата няколко войници турци слязоха и намериха няколко куршума, които и занесоха на своите началници и след като ги прегледваха наред, увериха се, че не са от войнишки пушки, па като видяха и на дървения топ силата каква е (нашите юнаци хвърлиха и един топ след залпа от въстаниците) и като не чуха никаква бурия, даде се команда за нападение на града. Първи започна казашкият полк да забикаля града. В същото време и пешите, и артилерията тръгнаха да навлизат, но нашите момци ги посрещнаха навсякъде най-юнашки.

Едно нещо, което имах  случай да видя при настъпванието на турските войски край града, на бърдото при Спасовден, гдето бяха се окопали нашите юнаци, е, че се биеха като левове и никой не даде повод на бягане при неравната борба, а всякой от тях се биеше, догдето вече го хванат с ръка и го убият — нещо, което са го признали и самите турци и са го изповядали после: че никой от комитите не се е предал сам.Така също казват, че и из града вътре никой не се е дал в ръка, а се е бил, догдето е имал фишеци, и пак е избягвал, за да не падне в неприятелски ръце. По този начин са паднали в Панагюрище тоя ден българи и турци 730 души, между които е имало според изповедта на Ненко Балдьовеца 246 души турци убити на разни места. Той същият е казвал, че по причина на многото турски трупове, за да не личат много, властта турска е хвъргала труповете им в здания, които нарочно е горила.

След като видях битките на Спасовден и Манчово бърдо, когато вече войските заобикаляха отвред града, аз потеглих на кон към къщата на Временното военно правителство с цел дано може да се скрие знамето и джепането — но не можах да пристигна, защото ми казаха, че откъм махалата горна (Петровден) вече влизат турските войски.

Пристигнах само да кажа на г. Павел Шопов да тича да прибере знамето, да дигне джепането от главната квартира и да го закара на по-безопасно място в черковата «Св. Георги», която считахме, като кявирена, уж за по-сигурно място. Но после се научих, че и П. Шопов не можал да пристигне и че нищо не е можало да се спаси — нито знамето, нито джепането.

Като видях, че със своето бавене ще налетя на башибозуците, аз се върнах назад и там намерих на Сапунджийската вратня жена ми с момчето ми Стефан, че стоят, без да знаят къде да идат. Земам ги със себе си и из друг път, из реката, през Каракланец излязохме из града и едвам успяхме до стотина-двеста крачки да направим из пред куршумите на казаците. Отидохме за към с. Мечка и оттам отидохме в село Поибрене, в мерата на което преживяхме тъкмо 17 деня.

Самото Поибрене намерихме съвършено пусто и като влязохме в един дюкян, на Нено Даскала, намерихме един чувал сол, от която всички си взехме кой колкото можехме, поне по един джан. После не ни се яви нужда да я употребим, защото намерихме в гората панагюрци, които ни храниха с мед, сирене и др. потреби.

Когато вече бяхме пристигнали в с. Поибрене и се чудехме накъде да бягаме и да се крием или да минем реката Тополница, пристигна и командантът на гр. Панагюрище Иван Соколов заедно с жена си и с още един друг, Стефан Геор. Паприков, млад учител, който беше писар на Временното правителство, и без да гледат, че реката Тополница е дотекла голяма, минаха реката и отидоха за към Еледжик — а ние остахме в поибренската мера. . . да живеем и да се пазим.

По-видни другари в гората имахме: Георги Ненчов, Пенчо х. Луков, притежател на къщите за Временното правителство, Петър Мерин и Дамян Братков, Добре Влайков и Ив. Д. Кръстев, учител и писар на Временното правителство и другар на Паприкова, и мнозина поибренци от по-първите хора на селото.

Най-първо трябва да благодарим на поибренските първенци, че тия бяха съумели по с време да си изнесат в гората брашно, сланина, сирене, па и ракия, та ни храниха през всичкото време на криенето ни в гората, иначе трябваше да измрем от глад.

Наший другар Пенчо х. Луков, като поседя около една неделя с нас в гората, поиска му се да иде в селото Поибрене да се срещне с един негов приятел, наш съселянин, Никола Илчов, който бил дошъл в Поибрене от Петрич — но и двамата приятели, според казване на някои поибренци, били подсказани на турците, че се крият в селото, и бидоха хванати и двоицата. След като ги изкараха отвън селото, заклаха ги по най-варварски начин.

След няколко деня пристигнаха от Панагюрище пратеници да явят на бежанците, че е дадено позволение на всякого да се прибере в селото си и уж никого не закачали турците. Тогава всички, които се мислеха уж невинни, един по един се прибраха в Панагюрище; така също се прибраха и всичките поибренци и подир 10—12 дни не остаха в гората никои освен ние двамата с Георги Нейчов. Храна добивахме в гората от известните тогава първи селяни на селото Поибрене Стойно Моллов, Делчо Уловера и още други някои. Пренасянето на храната от Поибрене трая 3—4 дни, па почна да се донася нарядко, което беше знак, че и тия ни приятели мислеха да ни оставят на провидението. Доколкото можах после, след Освобождението ни, да се науча, то било ставало по заповед от властта в Панагюрище: да не ни се дава хляб, а да гледат да ни дадат в ръката на правителството тогавашно, което се ръководеше от някои нашенци предатели, начело на които беше Никола Караильов, H. H и др. Тоя бил писал на Стойно Моллов да гледа да хване юнчетата и да ги предаде, но Моллов му отговорил писмено със следующите думи: Юнчетата са тук в гората, но са много луди, та не можем лесно да ги хванем. Затова ще почакате още малко, догде ги укротим. Като почна хлябът да оредява и хората не се явяват, ние видяхме, че има нещо да ни се крои, но не можахме дотам да вярваме, че хора, които са били с нас през всичкото време по приготовлението на въстанието, и първи хора в селото, ще идат дотам да се съгласят с най-големите наши предатели и ще се съгласят да ни предадат така лесно, но по един или друг начин нашите добри приятели бяха наклонни да ни предадат и насила, ако ние сами да не им кажехме, че желаем да се предадем. Като го чуха, остаха много доволни и веднага приеха предложението ни и ни поведоха да ни водят за Панагюрище. Това беше на 16 май. Аз обаче не ми се щеше така да ида отведнъж и да се предам на турските ръце и измислих един претекст, за да остана и тоя ден в гората, а че на другия ден да ида и аз да се предам. Казах им да идат в селото и да кажат на Даут онбаши, че искам на него да се предам, па той каквото ще, това нека прави с мене, и остах да спя на една сая. И те приеха и заведоха само другаря ми Георги Нейчов, когото и предали на Афус паша, а за мене казали, че и аз искам да се предам, но с условие само на Даут онбаши.