Индекс на статията
Пейо Дринов
Пейо Стоянов Дринов. (Роден в 1850 г. в Панагюрище, починал в 1914 г. в Панагюрище). Търговец. Член на частния революционен комитет в Панагюрище. Деец на Априлското въстание. Като десетник участвал в сраженията на позициите на местността Кукла. Арестуван и изтезаван, освободен при общата амнистия. Брат на Марин и Найден Дринови.Публ. по ръкопис съхраняван в Градски исторически музей — Панагюрище. Автогр., бележник л. 37 п. с. 11/17 см. Друг вариант на ръкописа се съхранява в НБКМ—БИА, кол. № 26, II А 8542. Автогр. с маст., 4 л. 8 п. с., 34/21 см., реставр. Анот. в: AB. T. 2, с. 217; Ο п и с на. . ., с. 34.
Биографията ми по Априлското въстание в 1876 г., гр. Панагюрище
Името ми е Пейо С. Дринов от гр. Панагюрище. Роден съм на 1850 г. 23 октомври...
Най-напред дойде Георги Бенковски (революционера) в Панагюрище през месец януария... доведен беше с Георги Н. Манев в моята къща... След като ни разправи с каква цел е дошъл, аз го приех, пазих го и го вардих няколко дена, додето ни разправи и на двамата с брат ми Найден потънко, че трябва да въстане народът (българите) срещу мръсното турско иго, и то в един ден, да може тогава да се освободи България от турското робство.
Ние с брата ми Найден приехме с драга воля... това свято дело и решихме да загубим всичкия си имот и живот, само и само да можем видя милата ни България освободена. Дадохме пред всевишни бог клетва, каквото ще работим с всичките си сили, деятелно и материално докрай, без да издадем тая тайна някому... После замина Бенковски за Т. Пазарджик и за други градове да разпространява целите си. Подир две седмици завърна се пак в Панагюрище заедно с помощника си Ванков [Волов] — дойдоха на нашия хан в старата чаршия, който хан държехме с брата си Найден съдружнически. Разправи ни, че дето са ходили, в които и градове — все ги посрещали с благополучие. И той ни представи от всички градове писмено, че са приели идеята им — да се уверим. През време на отсъствието му можахме да убедим още няколко видни и здрави жители, кои го приеха и искаха да ги запознаем с Бенковски...
Приготви [се] мястото и вечерта от 12 часа по турски захванаха да се събират в казаната табахана. Аз отидох, та повиках поп Цвятко Шипоченина — то го нямаше дома. Казах на домашните му, като си дойде, да вземе евангелието, патрахила и кръста господен и да доде на нашия хан, че има пътник болен да му почете, и се завърнах и обадих на Бенковски. Събраха се всичките съмишленици и много чакахме попа. Отидох втори път, изтропах на капията му. Обади са попадията: «Аз казах на дядо ти поп. Той е болен и е утрошен, та каза да ти кажа, че утре ще дойде.» Аз се поядосах и се пак върнах, разправих им как е работата. Бенковски сърдито ми каза: «Иди и му кажи, че ако не ще да дойде той, да даде евангелието, патрахила и кръста, та и без него ще свършим.» Аз трети път отидох — дружеше ме отдалече Никола х. Георгьов. Потропах на капията, не се обади никой. Дойде ми наум, та отидох на кюнеца на умивалото им къде улицата, откамто започнах да викам няколко пъти. Тия ми се обадиха. Казах им: «Ако не дойде дядо поп, дайте ми евангелието, патрахила и кръста господен и наместо него ще намерим друг да извърши тоя обряд.» Обади се и дядо поп и взе да ме запитва: защо е тоя зор,нека се съмне и ще дойде. Аз му отговорих, пошепнах из кюнеца: «Много говорене не ще, ако не дадеш тия наредби, ще патиш зло тая нощ.» Тия ми казаха: «Иди на капията», и аз отидох. Отвориха малката вратничка и ми подаде баба попадия наредбите, аз ги взех и ги занесох на Бенковски — и клетвата се извърши и без дядо поп.
Събра се голямо количество пари от всеки ни, с които купувахме барут, куршуми, зелена къна, всякакви мехлеми и всеки потреби за война. Аз ги раздавах на гражданите и на други градове и села, да се готвят, за което държах и водех сметка. За да ме познават селяните от окръга и да знаят до кого да я принасят, то реших, та си провалих дясното ухо и си турих менгусче (обеца), та като дохождат селяните из окръга, да знаят до кого да дохождат и да ми дават всички сведения и що им трябва да им давам — с удостоверения от нихния комитет.
Видяхме, че работата върви добре, народа се готви. Трябваше да стане едно общо събрание от всичките пунктове на IV средногорски панагюрски окръг, за да се размисли кога да се провъзгласи въстанието. Взехме решение да се събере първото събрание на Оборище — от Панагюрище далеч един час къмто запад, в едно длъбенисто гористо място — като се поканят всички градове и села от подпадающите на средногорския панагюрски окръг. Да се изпратят представители, по двама — кмета и един от комитета им — на 16 април същата година в Панагюрище, и то до нашия хан [откъдето] ще ги препращаме, за което се разпратиха пощи довсякъде. На същия ден взеха да пристигат на хана ми и които ме видеха с менгусчето, питаха ме: дека да идем. Аз ги посрещах и ги изпровождах с проводници докрай града и оттам ги взимаха други и — айде на Оборище. И то през нощта се вършеха тия работи. Като се събраха всичките представители, стана молебен и водосвет. И стана и там общата клетва, както се следваше. И се взе решение, прието от всичките представители, да се провъзгласи въстанието на 1 май същата година... На 20 април дойде ми известие в корията Балабанова, гдето бяхме се събрали няколко приятели на разговор за по работите. Донесе ми това известие моята слуга. Пратили го да ми яви, че идат от Т. Пазарджик през Бъта баня около 25 души турски стражари конници с висшия им чиновник (кол-агасъ) и казали, че щели да кондишат на наши хан, та да им приготвим място.
Комшиите, като се известили за това нещо, тия измели из хана ни всички припаси, като барут, куршуми, мехлеми, пушки, леволвери, и го изпразнили, като оставили един старец: [в това време] брата Найден бил при Бенковски, който бяхме го поместили от хана на друга къща — в Иван Тутев, — че вече се усещаше, че турската власт беше захванала да се посяща, че се работи такава работа...
Веднага се взе решение и се провъзгласи въстанието, същевременно се разпратиха пощи до всичките пунктове на окръга, че въстанието се провъзгласи по една неотлагаема причина днес, на 20 април 1876 година. И така подир един ден навсякъде избухва...
В същия ден още вечерта аз се стегнах с въстаническото си облекло, вземах си оръжията и като началник на една чета, заедно с них излязох на главната позиция под Кукла и взимах живо участие в сраженията с турските войски и башибозука в Чиряшката река и после на главната позиция под Кукла. Юнашки се държах и сражавах, додето навлезе турската войска в позицията, която ме хвана жив с оръжието си и с въстаническото си облекло. Вързаха ме с голямо изтезание и ме заведоха при командара Асан Паша, у Стойно Кривонусов, беше той там. Това стана на 30 април 1876 г. Заварих там само него с няколко души турска войска, имаше само докарани две жени стари. Той седеше на торпузана, не беше весел, все в земята гледаше и мислеше. Само ме изгледа от краката до главата и попита милязъмина, който ме хвана: «Теслим олдуму.» Той му каза: «Олду» — и се върна из града. Мен каза пашата: «Отулум(седни), каркмаин (не бой ся)». Подир малко — що да видиш — взеха да довождат на тумби народ — мъже, жени, деца — едни клани недоклани, други разсечени, други без уши, без ръце. Пищят жени разскубани, гледаш из града — огньове, пламъци, ужас голяма!
На 31 същий в утринта ме изкараха оттам заедно с двамата свещеника: свещеник Манчо Джуджев и свещ. Нейко Чуклев. Заведоха ни на Спасовден (местност над Панагюрище) при Оброчището, при бинбашията, който ми се поруга и ни туриха стража да ни пази. Подир малко време дохажда при нас бинбашията — един разноглед, рус, грапав читак с друг един юзбашия — висок, с надути очи, намръщен също като джелатин. Каза ни първия: «Е, комиталар азър олун шинди гиондерилам сизе мезарлъкта» (да се приготвим, че сега ще ни изпрати в гробищата). Пришъпнаха си нещо и втория ни каза: «Калкън комита» (Ставайте, комити!). И той извади саблята си и тръгна. [От] другата страна ни заобиколиха), насочили пушките си с щиковете им къмто нази и ни потеглиха къмто главната позиция, гдето ме хванаха. Аз се усетих, че ни закарват да ни погубят. Изминали бяхме сряд път — ето един милязъмин припка с един сив ат и подаде на юзбашията един плик разпечатан. Измъкна из него телеграма и като я прочете, умисли се много и клима с голямата си глава насам-натам. Подаде плика на приносящия и той заприпка надругаде с коня. Той беше грък, викаха го Киряк.
Нас ни пак завърнаха при бинбашията и ни поставиха пак на същото място и стражата ни пази. Имаше един слуга при бинбашията и той беше гърче, та ни разправи после, че имало телеграма от Цариград и съдържанието и било — да свиват върховете на дърветата до земята, ама да гледат да ги не трошат...
На 2 май в утринта прикараха една кола, впрегната с млади волета, качиха ни в них, вързаха на опашката на колата един от черешовите ни топове, който топ беше на главната позиция (Кукла). Изкараха ни накрай града. Там заварихме Хафъз паша с един турски юзбашия със сто души аскери, та ни откара в Т. Пазарджик. По пътя ни се ругаеха и ни изтезаваха до немай-къде. На 4 май пристигнахме полуживи в Т. Пазарджик. Предадоха ни на каймакамина. Тоя ни прие с голяма радост, че видял българска комита — руга ни, подсмива се и ни предаде на старшията в участъка — един лош читак. Въвлече ме в участъка, биха ме безобразно, мъчиха ме, туриха ми на шията алка и преметнаха през нея един синджир, туриха ми на ръцете белезници...
В Пазарджик лежах 17 дена, всеки ден ме мъчеха и изтезаваха. Като докараха и други мои съмишленици, въстаници от Панагюрище и другаде, закараха ме в пловдивския затвор с въстаническите ми дрехи натруфени и с калпак, какъвто ме хванаха на главната позиция в Панагюрище, и там ми се ругаха и изтезаваха до немай-къде. Лежах 5 месеца в пловдивските турски зандани, кауши и полози — изпитваха ме, мъчиха ме, но излязох твърд в клетвата си и нищо не открих, нито показах някого при многото изтезаване. Най-напокон ме осъди турската власт за политически престъпления на смърт и при дохождането на общата амнистия бидох освободен с разнебитено здраве и в голяма сиромашия, като заварих дома всичко преобърнато на пепел и къщата ми — полуразрушена.
Едва си отпочинах някой месец, и ето ти пак друго, в 1877 г. през месец юния пак ме подири турската власт с емираме да ме хване забитина тогавашни и изпрати в Т. Пазарджик, както и направи с няколко мои съмишленици. Успях, та избягах, гдето се крих по горите, планините и после из панагюрските къщя у мои приятели...
Благодарение на бога и на нашите освободители братя руси, щом на 30 декемврия 1877 г. встъпиха в градеца ни, и аз излязох на бял свят, и видях България освободена, за което и мислех.