Възраждане

 

Кръстьо Никланович

 

КРЪСТЬО БОЖКОВ НИКЛАНОВИЧ. (Роден в с. Близикуче, Далмация — Югославия.) Предприемач. През 1871 г. идва в България и се установява в  Белово, Пазарджишко, работи по построяване на Хиршовата железница. Участник в Априлското въстание — в Хвърковатата чета на Бенковски. Лежал в Софийския затвор. След Освобождението живял в Пловдив.

Публ. по ръкопис, съхраняван в НБКМ—БИА, ф. № 9-3, Π А 8536 а. Ориг. с автогр. с маст. 18 л. 33 п. с. 27/21 см. Анот. в: AB. Τ 2, с. 201; опис - 60.

 

ДОХОЖДАНИЕТО НИ В БРАТСКАТА И БОГАТА ЗЕМЯ БЪЛГАРИЯ

 

През 1871 г. дойдохме в България по търговия, предприемачи, и се установихме в гр. Т. Пазарджик и село Белово. След мен дойдоха още брат ми Георги Божков Никланович и трима мои братовчеди, а именно: Тома Марков Никланович, Иван Марков Никланович и Стефан Лукин Никланович, които сме родени в Далмация, окръг Которски, околия Будванско-Пащровиче, село Близикуче.

След нас дойдоха още двама, а именно: Сава Давидович, родом от Далмация — град Кастио, — и Лука Радович (който после се именуваше Стефан Радоевич), родом от Далмация — Пащровиче, село Режович.

Тома Марков Никланович преди въстанието падна убит от ръката на другаря си Митър Черногореца в село Баня-Костенец, а Стефан Лукин Никланович — братовчед ми — падна убит от злодейска турска ръка на 20 април 1876 г. в село Варвара (Т. Пазарджишка околия) в навечерието на въстанието.

На 26 март 1876 г. бях пратен от братя Консулови от Т. Пазарджик да отида във Филипопол да купя барут и куршуми. Аз дойдох във Филипопол и ока по ока купих около 15—20 оки барут и толкова куршуми, които припаси събрах в Кацигра хан... Турците, които продаваха барута и куршумите, ме питаха за какво ми е толкова барут, обаче аз им казах, че с барута ще пукам камъни в Белово, а пък с куршумите ще правя срекмета (мрежи) за риба. След това се завърнах в Белово, като донесох барута и куршумите в къщата на Георгя Павлов, в която живееха братя Консулови и гдето на следующия ден почнахме да приготовляваме фишеци за капсули и кремъклии пушки, нужни за предстоящото въстание.

Организацията на въстанието се ръководеше в село Белово от Георги Консулов и населението от цялото село Белово без изключение на стари и млади бяха всецяло предадени на общото дело. Това се вижда от обстоятелството, че всичкото население нямаше пушки и тези, за които нямаше оръжие, се въоръжиха с коси, брадви и друго, без да бяха заставени от някого. А това показваше, че населението е имало присърце делото за въстанието и за свободата ни.

Когато избухна въстанието, в същата вечер, бяхме в къщата на братя Консулови, с Иван Сутич, тоже далматинец от гр. Дубровник, гдето правехме фишеци. При нас беше и един турчин търговец от село Баня-Костенец на име Али Яверен. Този човек, макар и турчин, симпатизираше на нашето дело и често казваше пред нас: «Тези фишеци, които правите, са за нашите (турски) глави.» На другия ден Али Яверен си отиде в селото, обаче нищо не е казал за приготовленията и затова самите турци го назоваха след въстанието гяур Али.

На другия ден съзаклятниците българи наредихме стража около селото Белово, за да не бъдем нападнати от съседните помаци. През нощта, след като се нареди стража около селото, повика ме Георги Казака от Т. Пазарджик и няколко други момчета, които не познавам, и Костадин х. Иванчов от с. Белово и казаха, че въстанието избухна и затова трябва по-скоро да разпоредиме, за да премахнем... българския кръвопиец хаджи Арап, който се намираше в беловската станция, поставен от турското правителство да пази турските бараки и други държавни материали, които се намираха на тази станция. За бараките решихме да ги запалиме, да убиеме надзирателя им хаджи Арап. След това ний с Костадин х. Иванчов отидохме у дома му да вечеряме и след вечеря тръгнахме за станцията. В селото питахме за другарите ни, но каза ни се, че били заминали за станцията.

Когато ний наближихме станцията, видяхме да избухна силен огън в бараките; значи, те бяха вече запалени и горяха. Ний двамата с Костадин х. Иванчов се затекохме към огъня, дойдохме на моста на Беленската река с цел да пресечеме пътя на х. Арап да не може да избяга към Хиршовата станция, но в това време изгърмяха срещу нас три пушки от другарите ни... те не знаели, че сме ний, макар и да им се обаждахме няколко пъти с вик, [който] те не чули, защото реката силно бучеше. Тези наши другари бяха запалили бараките и се бяха оттеглили по лявата страна на баира, без обаче да бяха пресекли пътя на х. Арап към Хиршовата станция. След малко срещу нас двама ни се хвърлиха пак, от другарите ни, още две пушки, обаче Костадин х. Иванчов викна с много силен глас: «Наши сме.» Това като чуха, другарите ни дойдоха при нас. Ний ги запитахме: «Убихте ли х. Арап?», но отговорът бе «Не!», защото избягал към Хиршовата станция. След малко всички се завърнахме в селото.

На сутринта получихме известие, че иде Бенковски с четата си откъм сестримския път край Балкана. Отидохме с няколко въоружени наши момчета да го посрещнем. Бенковски, като наближи с четата към нас, извика: «Живейте, момчета!», а ний извикахме: «Живей!» Бенковски пак извика: «Да живее българската свобода!» След това тръгнахме за селото и отидохме в дома на свещеника Михал Радулов, гдето беше приготвен обед. Г-н Бенковски обаче, преди да седне, попита: «Няма ли тука турци?» Стана Иван Сутич и му каза: «Има един гаваз компанер, който пазеше нейните [на компанията] хора, на джагите, и на станцията има х. Арап с няколко заптиета.» Веднага Бенковски повика Марин Шишкова и му заповяда да разпореди да се доведат тези мръсници тук. Марин Шишков разпореди да отидат на джагите и да доведат компанския гавазин следующите лица: Иван Марков Никланович и няколко други момчета, а в това време разпореди пак Марин Шишков и други няколко беловци да отидат на станцията и да доведат х. Арап заедно със заптиите. След малко време от джагите се върнаха пратените и казаха на Бенковски, че като излязъл пред тях г-н Тратних, им казал, че не може да даде гавазина. Бенковски втори път им заповяда да отидат и да кажат на чиновниците на компанията, че ако не дадат техния гавазин, ще бъдат запалени и къщите им. В това време дойде директорът па компанията — Фош Майстор — и неговият секретар — Тратних — и казаха на Бенковски, че исканият гавазин бил техен и затова не го дават. Бенковски, като чу това, скочи от мястото си и им каза: «Тук не заповядва Франц Йосиф, нито пък султанът, а трябва да се слуша моята воля.» Като чуха компанските чиновници думите на Бенковски, трепнаха и Тратних каза на Бенковски по български: «Добре, господине.» След като си излязоха, мина се малко време и доведоха гавазина, именуем Саида, заедно с оръжието му в стаята на Бенковски... Аз и Иван Сутич се обърнахме към г-на Бенковски и му казахме: «У нас има поговорка, която казва: покорена глава сабя не я сече, при това този гавазин не е гърмял срещу нас, нито пък е направил нещо зло, затова ний сме на мнение да му се плати оръжието и конят, които имаше гавазинът, а самият той да се предаде на беловци да го пазят.» Веднага Бенковски повика касиера Марин Шишкова и му заповяда да оцени оръжието и коня на гавазина и да му заплати. Това стана и се заплатиха за всичко 14 лири турски на гавазина. Тогава турчинът се свести и каза на Бенковски по турски: «Благодаря, паша ефенди.» След това се предаде гавазинът на беловци.

Подир малко време дойде известие, че Хиршовата станция гори (запалена) и че х. Арап заедно със заптиите са убити.

След това Бенковски каза, че е време вече да се пътува, и заповяда на четата да бъде готова за път, а той, Бенковски, се обърна към нас, далматинците, и ни каза: «Вий, далматинци, ще ли ни бъдете другари...» Ний едногласно му казахме, че сме готови. «Колко души сте вий?» — попита. Казахме му, че сме 6 души, а именно: Кръстьо Никланович, Иван Сутич, Георги Б. Никланович, Иван М. Никланович, Стефан Л. Радоевич и Сава Давидович. «Добре, каза Бенковски, имате ли коне?» «Нямаме.» «Тогава трябва да се намерят за вас коне.» И повика няколко беловци и им заповяда да намерят 6 коня. Те отидоха и след малко докараха коне. Между докараните коне беше и конят на Костаки Илиеполос. Този последният веднага дойде и каза: «Г-да, аз съм грък и гръцки поданик, не си давам коня.» В това време аз му казах: «Ела си вземи коня, ний не искаме гръцка помощ.» Дадохме му коня, а аз взех коня на братя Консулови. След малко време тръгнахме на път, но жената на другаря ни Иван Сутич излезе и каза на мъжа си: «Аз няма да остана тук, а гдето вий ще умрете, там ще умра и аз.» Веднага разпоредиха и конят на Саида се доведе и даде на Сутичевата жена, която тръгна с нас.

Като дойдохме на станцията, тя беше вече изгоряла. В това време видяхме, че железницата иде откъм Саранбей, но се спря в в беловските лозя. Забележи се, че има офицери и турска войска, но понеже бяха мостовете развалени, железницата се върна назад. При беловската станция се присъедини към нас един германски младеж на име Алберт и още няколко души от Самоков и Панагюрище. Ний тръгнахме за с. Ветрен.

Като стигнахме там, нямаше никого освен няколко души старци. «Къде са хората ви?»— попита Бенковски. Един старец му каза: «Г-н войвода, нашите селяни оставиха всичко и заминаха за балкана Еледжик.» А друг старец каза: «Г-не, тук, в селото, има няколко момчета, които са протестанти — тия са шпиони.» Веднага Бенковски даде заповед на Тома Георгиева да отиде с няколко момчета да ги излови, да ги доведе на високия баир над селото, гдето ще почине четата. След малко дойде Тома Георгиев и водеше две момчета [които] предаде на четата. Бенковски ги попита: «Какви сте вий?» «Ний сме българи протестанти» — му отговориха те. След това Бенковски даде заповед да ги вържат, защото се боеше да не бъдат шпиони... Четата си почина и се отправихме за Еледжик, като водихме с нас и двамата протестанти.

Четата тръгна, минахме през селото Славовица, а оттам се отправихме за Еледжик, гдето стигнахме около полунощ. Като се съмна, погледнахме оттам наоколо и видяхме, че всички хора от съседните села се бяха събрали тук. Селата им бяха запалени и горяха. Това като видя г-н Бенковски, каза: «Ето, господа, изпълни се моето желание, ударихме ножа в сърцето на султана.»

На сутринта г-н Бенковски повика Захария Стоянова, Марин Шишков, Тома Георгиев, Белопитова, Иван Сутич, Георги Никланович, знаменосеца Крайчо и Кръстьо Никланович и свещеника Кирила от манастира «Свети Никола» да се съветваме, като как да се укрепят позициите на Еледжик и да се постави там нощна стража. Съветвахме се и подир това извикаха се около 50 души ветренци, дадоха им се кремъклии пушки, фишеци и куршуми и ги поставихме на стража още същата вечер. Сутринта стана Марин Шишков с няколко момчета да провери стражата, но за съжаление не намери там никого, защото поставените ветренци всички бяха избягали. Останал беше там само някой си ветренец на име хайдут Пено, с две-три момчета. Те се присъединиха към четата. Хайдут Пено каза, че той знае пътищата и местата в Стара планина.

На същия ден появи се турска редовна войска откъм ихтиманското шосе, която дойде до полите на балкана Еледжик, поставиха чадъри на една полянка. В това време Бенковски повика няколко души от четата и им каза: «Какво мислите? Дали да нападнеме турските чадъри?» Четата отговори: «Да нападнеме.» Бенковски веднага даде заповед на четата да вземе оръжието си и да тръгнеме през гората право към турската войска. Като слязохме до полите на самия балкан, срещу лагера на турците, на около един километър от нас до тях, г-н Бенковски заповяда на четата никой да не стреля, защото нашите пушки не могат да стигнат до тях: в цялата чета имаше само две пушки, които можеха да бият толкова далеч и затова ний трябваше да държиме само отбранително, а не и настъпателно положение. По негова заповед четата стигна до една полянка, гдето имаше направени колиби от шума, там починахме. В това време почна да вали дъжд. След малко време стражата, която беше поставена на високата позиция към Мухово, водеше няколко души цигани или турци (не помня). Предадоха ги на четата като шпиони. Веднага Бенковски заповяда да ги вържат.

През нощта от Панагюрище се получиха лоши известия. Донесе писмо някой си Орчо и го даде на Бенковски. Преди Бенковски да отвори писмото, запита Орча какво има там, към Панагюрище, и Орчо каза: «Лошо, г-н Бенковски, турска войска нападна от всички страни.» Г-н Бенковски отвори писмото, прочете го и веднага заповяда на четата следующото: «Утре рано всеки да бъде готов, ще тръгнеме към Панагюрище.»

Сутринта рано тръгнахме на път около 80—100 души, от тях имаше 20—25 души с коне, а останалите пеша. Тук трябва да кажа, че няколко души от най-добрите наши другари ни оставиха и се завърнаха по домовете си. На полянката в балкана, гдето беше разположена четата, се образува нещо като военен съд, комуто бе дадено право да съди всекиго от четата, който би се осмелил да наруши клетвата или заповедта на войводата ни. Този съд се състоеше от 5 души и първо осъдиха двама души четници по на 5 дена арест, загдето бяха се опили. Единият от осъдените беше Юрдан Ив. Мисирката от Т. Пазарджик, а другият не помня кой беше.

Като тръгнахме с развято знаме, което се носеше от знаменосеца Крайчо Панагюреца и на което имаше написано със златни шити букви «Свобода или смърт», взехме направление към Мухово, право за Поибрене. Като стигнахме в последното село, там нямаше никого, всичко бе оставено на произвола на съдбата. Хамбарите бяха пълни с жито, а бъчвите пълни с вино. Момчетата от четата почнаха да пият вино, обаче това се забележи от Бенковски и веднага той даде заповед да тръгнеме на път, като взехме направление към Мечка. Яви се пред г-на Бенковски един старец, който се запита от войводата: «Къде са вашите хора?» «В гората, господине», бе отговорът на стареца.

Пътят продължихме и към 8 часа вечерта стигнахме на балкана, на местността Мечката. Там пренощувахме и в тъмни зори: сутринта тръгнахме за Панагюрския балкан, називаем Кукла (Ашец), гдето стигнахме около 10 часа сутринта, на високия баир в балкана, и там починахме. Като погледнахме към Панагюрище, какво да видиме. Хората бягат кой накъдето види през гората, а градът бе заобиколен от редовна турска войска и башибозуци. Градът гореше — запален беше. Като видя г-н Бенковски това чудо, каза да се съберат няколко момчета от тези, които са дошли от града, и да се нападне на турската войска заедно с четата. Четата с един глас извика: «Да нападнеме, г-н Бенковски.» Бенковски повика Марин Шишков, Тома Георгиев, Белопитова и още няколко други, заповяда им: скоро да отидат в гората и да съберат колкото момчета има от разбитите, които имат оръжие, да дойдат при четата. Пратените отидоха, а ний останахме до вечерта на същото си място. Вечерта от пратените се завърнаха при нас само Тома Георгиев и Белопитов, които се запитаха от Бенковски «какво има»? Те му казаха: «Лошо, г-н Бенковски, никой не иска да дойде при нас.» «Ами какво стана с Марин Шишкова?» А Тома Георгиев му отговори, че Марин Шишков намерил жената си ранена и останал при нея и при децата си. Това се провери и се оказа вярно. След това Бенковски повика Захария Стоянова, знаменосеца Крайчо и хайдут Пено, Белопитова, Тома Георгиева и всичките далматинци и им каза: «Е, момчета и другари! Тук става обратното, вместо да ни дойдат на помощ нови другари, ний изгубихме и старите си най-добри другари. Не жаля нази си, но жаля далматинците, които с готовност дойдоха с нас да умрат за свободата на България.»... Събранието едногласно извика: «Г-н Бенковски, до последни минута ще бъдем с вас.» Стана Захари Стоянов и каза на Бенковски следующото: «Г-н Бенковски, ний сме въстаници и сме тръгнали за свободата на българския народ; ний, които сме тука, ще бъдем с Вас до последния час на живота ни.» След него стана Георги Никланович и каза, че нам другари, които бягат, не ни са потребни, стига да сме само ний верни.

Вечерта дойде Орчо и донесе известие за числеността на турската войска, каза, че нищо не можеме да направиме на турците, защото сме малцина.

На сутринта Бенковски даде заповед да тръгнеме за Стара планина и взехме направление към Петрич. Около 4 часа после обед стигнахме в село Петрич — и там нямаше никого в селото; всичко беше оставено от хората, а те бяха избягали в гората. Минахме през моста на реката отвъд Петрич, починахме на една полянка под едно дърво и там обядвахме. Г-н Бенковски каза на четата: «Тук ще чакаме, догдето се мръкне, и после ще тръгнеме към Златица, а оттам за Стара планина.» Вечерта тръгнахме, но като видяхме, че знамето бе развито на една висока могила, а знаменосецът Крайчо го нямаше, скокна Бенковски, повика мене, Сава Давидович и Стефан Радович и ни каза: «Тичайте скоро с конете в с. Петрич. Крайчо трябва да е там; ако го хванете, доведете го тук или пък го убийте.» Ний тръгнахме, но понеже нощта бе тъмна, отидохме до с. Петрич, но Крайча не го намерихме. Върнахме се при четата, Бенковски ни пита: «Няма ли го?» «Няма го», бе нашият отговор. «Кой ще носи знамето?», пита Бенковски. Стефан Радович извика: «Аз, г-н Бенковски.»

Продължихме си пътя, макар че нощта бе много тъмна. Минахме край чадърите на турската войска, обаче никой не ни видя. Взехме лявата страна на Балкана и в зори бяхме на прохода към Етрополе. Оттам взехме по височините на балкана Етрополски и слязохме в един дол; намерихме няколко купи със сено. Тук г-н Бенковски каза: «Ще си починеме, за да се нахранят конете, и ще си поспиме до 2 часа», което и направихме. Нареди се стража по високите места и всеки, който имаше кон, го върза при сеното. След двачасовата почивка аз станах и погледнах, гдето ми беше вързан конят, и що да видя — конят ми го нямаше там. Повиках другарите и им казах, че конете ни няма. Скокна Бенковски и запита: «Какво е? Няма коне, няма, а колко коня няма?»... Направихме справка и узнахме, че няма конете на г-на Бенковски, Захари Стоянов, Иван Сутич, Кръстьо Никланович, Мария Сутичева и на Георги Никланович, всичко нямаше 6, най-добрите коне. Прегледах стражата към Златица и я намерих, че спи. Тогава Бенковски заповяда скоро да се събере четата, като попита тука ли е ветренският хайдут Пено и македонеца Тодор от Банско. «Няма ги», му се отговори. «Навярно те са откраднали нашите коне. Скоро вземете два най-бързи коня и тичайте подир тях.» Повика мен и Сава Давидович и ни каза да тръгнем подир крадците. Понеже скоро бе валяло дъжд и земята бе мека, лесно можахме да намериме диря, от която узнахме, че крадците са заминали към Златица. Ний ги гонихме до 1 час и като не ги стигкахме, решихме да се върнем назад. Върнахме се, обаче като стигнахме до мястото, гдето бяхме оставили четата, тях не ги намерихме, те бяха вече заминали, без ний да знаем накъде са отишли. По едно време чухме гърмеж от пушка, което навярно беше знак от другарите ни, и ний взехме пътя по направление на гърмежа. Когато сме ги наближили, чухме сигнали от свирка, по които сигнали ний се намерихме на височините на Етрополския балкан, гдето четата си почиваше и чакаше нас. Когато ний стигнахме при четата, г-н Бенковски ни попита: «Няма ли конете и конекрадците.» «Няма ги» — му отговорихме.

На това място пренощувахме. Там, гдето бяхме се разположили, г-н Бенковски не позволи да кладем огньове, а нощувахме кой както можа. Сутринта имаше върху нас паднал сняг около 5 см. След като станахме всички, Бенковски даде заповед да тръгнеме по билото на височините, гдето намерихме един проход, в който беше разположена турска войска. Като видяхме войската, Бенковски запита: «Как мислите, момчета, да минеме ли прохода?» На това четата извика: «Да се мине, защото инак трябва да се връщаме назад.» В това време станаха Захари Стоянов, Тома Георгиев и далматинците. «Г-н Бенковски — му казаха, — истина, че нашите пушки не струват, но пак се наемаме да минем прохода...»

Знамето се разви и ний се отправихме към прохода, по поляната, която отстоеше на 500 метра от турския лагер. Четата мина този проход, без да се гръмне нито една пушка и от двете страни, т. е. от турците и от нас. Като взехме другия баир, турската редовна войска гледаше на нас от полянката, а ний от баира гледахме тях. Нашето оръжие, както се каза и по-горе, бе само капсули и кремъклии пушки, повечето измокрени, тъй също и фишеците бяха се измокрили.

Взехме направление към балкана Люпянски. Бяхме останали вече без храна; някои от четниците имаха по една галета, а други имаха восък, който го дъвчеха вместо хляб. Стигнахме на високия балкан, гдето починахме. Понеже не знаехме накъде отиваме, защото времето бе дъждовно и мъгливо, преспахме там в гората и сутринта взехме височините на балкана, защото времето бе се малко отворило. Стигнахме на върха на Люпянскня балкан, гдето починахме. Оттам видяхме, от лява страна, на балкана [в] един дол селски къщи. В това време Бенковски заповяда на няколко момчета да отидат и да видят какви са тези колиби. Отидоха Иван Никланович, Сава Давидович и Бакърджията и няколко други момчета, които не познавам. След малко чу се гърмеж от пушки — почна се престрелка. Бенковски веднага заповяда на четата да отиде на помощ. Догдето четата стигна на боевата линия, ето че пратениците се върнаха и ни казаха, че били нападнати от башибозуците, които хвърлили по няколко вистрела и избягали в гората. Там, в това сражение, падна убит Сава Давидович и още други две момчета, на които имената не помня. Господин Бакърджията там падна ранен, както бе ранен и Иван Никланович. Бенковски веднага повика нашия доктор (аптекар) — Васил Венков, — който превърза раните...

Тръгнахме по друго направление, но понеже времето беше мъгливо и дъждовно, дойдохме, без да знаеме, на същото място, отгдето бяхме тръгнали и гдето бяхме нощували. Г-н Бенковски повика няколко момчета и ги запита: «Какво ще правиме, нямаме храна, пътя не знаеме, пушките ни прокиснаха, фишеците намокрени, освен това и пътя не знаеме.» Стана Тома Георгиев и Георги Никланович и му казаха: «Ако няма хляб, коне имаме, ще заколиме един кон от тези, взети от турците при тръгването ни от Панагюрския балкан, и ще ядеме.» Като чуха това гладните въстаници, станаха и заклаха 4-годишен кон, който след като одраха, почнаха намръщено да гледат, но в това време стана Захари Стоянов и каза, че гладът очи няма, и взе едно парче конско месо, опече го и почна да яде. Подир него Георги Никланович отряза едно парче джигер, опече го на огъня и го изяде без сол. Почнаха изгладнелите въстаници да режат и пекат конско месо и след 1/2 час не остана от коня нищо друго освен кокалите му. Подир това един от дружината извика: «Имаме едно буре с ракия; ако нямаме хляб, барем ракия да пиеме.» Почнахме да пиеме ракия, но Иван Сутич каза: «Вместо да пиеме ракия и да се опиеме, по- добре е да захвърлиме бурето.» Щом издума тази дума, ритна бурето с крак и то се претъркули надолу из балкана.

На това място пренощувахме и на сутринта тръгнахме да заемаме височините на балкана. Ний с конете побързахме напред, но като стигнахме на високия баир, гдето нямаше гора, седнахме да почиваме. Подир нас, конните, стигнаха ни няколко момчета от четата, които седнаха на почивка, догдето ни застигна цялата дружина. Минаха се 10—15 минути, чухме гърмежи, за конто г-н Бенковски каза, че някои от момчетата си опитват разкиснатите пушки. След това гърмежите почнаха да се слушат по-често. Дружината стана и г-н Бенковски каза, че това не е опит на пушки, а е цяло сражение. Той заповяда и ний взехме лявата страна по билото. Турците, като видяха, че ний сме от горната им страна, над тях, избягаха в гората, без ний да можахме да гръмнем поне една пушка. Турците взеха направление към мястото, гдето по-рано бяхме ний. Когато турската войска бягаше, нашият другар Алберт бе отишъл по себе си и бе нападнат от турците. Пушката му беше на врата, той бягаше и викаше: «Турк, турк», като си държеше гащите с ръцете. Няколко момчета му се притекоха на помощ и го избавиха. Макар че турците бяха му гръмнали няколко пъти, не бяха го ударили. След това малко сражение турците взеха гората, а ние взехме направление към Люпян и като слизахме надолу из гората, намерихме колибите, които по-рано бяхме видели, в които башибозуците бяха нощували. Там, в колибите, намерихме пити заровени в огъня да се пекат, както и бакърчета с качамак.

Оттам станахме и тръгнахме към полите на балкана. Бяхме останали всичко на всичко около 25—30 души. Другите се разпръснаха из гората, гдето бяха ни разбили турците. В това малко сражение падна убит най-верният ни другар Белопитов, у когото ни беше всичката архива и пътната карта.

В това време се появиха трима българи, които бягаха през една ливада, момчетата им извикаха: «Стойте.» Не се спират. Повтори им се, като се сплашиха, че ще им се гръмне, [чак] тогава тези трима хора се спряха. Нашите момчета ги хванаха и попитаха: «Отгде слизате и накъде отивате?» Бенковски ги запита: «Защо бягате, не видите ли българско знаме?» Те му казаха: «Така е, господине.» «А отгде сте вий?» «От Люпян.» «Има ли там войска?» «Няма, господине.» «Защо ходите в гората?» «Водихме турска войска.» «Редовна ли беше войската?» «Имаше редовна само един табор, а башибозуците са много.» «Какво мислите, ще ли ни донесете хляб?» «Пуснете ни да ви донесеме», отговориха те. «За колко време можете да отидете и да дойдете пак тук?» «За два часа», отговориха те. «Добре, къде ще ни донесете хляб?» «Където искате.» Бенковски им посочи там насрещния баир и им каза: «Там ще [се] донесе хляб.» Тръгнаха си и тримата селяни. Бенковски им каза да отидат само двама в селото за хляб, а единият нека остане при нас. «Щом получиме хляба, ще го пуснеме и него.» Тогава селяните се обърнаха към него и го молеха да пусне и него, защото той, задържаният, «им бил брат», но Бенковски им каза: «Ако донесете хляб, ще пуснеме брата ви, ако ли не донесете, тогава да знаете, че ще намерите брата си обесен на този връх.» Ний четниците се качихме на върха и там намерихме български мандри, на които чобаните бяха избягали. Там намерихме малко хляб и сирене, но Бенковски не позволи на четата да вземе друго оттам освен хляба.

Щом се мръкна, ний се теглихме настрана от мандрите и подир три часа дойдоха двамата селяни и караха два коня, натоварени с хляб, ягнета, сланина и кисело мляко... Бенковски попита селяните: «Кой от вас знае пътя за Тетевен?» Един от тях му каза, че бил чобан и знаел всичките пътища, «за където искате (каза той), но трябва още сега да тръгнем, догдето е още нощя, защото се боя да не ни срещнат турците». Викнахме двамата други селяни и им платихме всичко, което ни донесоха за ядение, но те отказаха да получат пари от нас. Някои от дружината им казаха: по-добре е да вземат парите, защото нас може би да ни убият турците и да ни вземат те парите. Селяните почнаха да плачат, като казваха: «Срамота и грехота е да вземеме пари от вас, защото вий сте тръгнали да мрете за българската свобода.» Най-после с голямо насилие можахме да ги склониме да вземат пари за петтях ягнета — 5 бели меджидиета.

Оттам по заповед на Бенковски тръгнахме през нощта. Минахме през едно село, през големи реки и взехме високия баир на Тетевенския балкан. Призори бяхме вече на върха на Балкана. Като починахме, обърна се Захари Стоянов и попита — къде е пътеводецът. «Няма го» — каза един от дружината. Бенковски каза, че ще починеме там, догдето се съмне добре.

Оттам слязохме в тетевенските долини, гдето пак починахме. Там г-н Бенковски повика Захари Стоянов, свещеника Кирила и далматинците и им каза: «Г-да, ний не можеме вече да действуваме заедно, защото сме малцина, ето, от нас половината вече се разбягаха. Вчера турците ни разбиха и там в това сражение изгубихме най-добрите си другари. Там изгубихме и пътната си карта и барутна провизия. Затова, драги ми другари, ний трябва да се разделиме; аз ще взема с мене най-много 5 души: ще дойде Захария Стоянов, свещеник Кирил и двама далматинци.» Иван Сутич каза: «Аз бих дошъл с вас, но какво да правя жена си.» После каза знаменосецът Стефан Радович: «Аз ще дойда.» След него и аз казах, че ще отида с Бенковски, но Бенковски ни каза: «Стига, верни другари, ще закусиме и ще се разделиме.» След като закусихме, Иван Сутич каза: «Ний ще тръгнеме за Тетевен, че каквото ще нека станва с нас.» Бенковски каза на Ив. Сутич: «Имате ли пари?» «Имаме малко», му каза Сутич... Бенковски даде на Сутича 50 бели меджидиета, като му каза: «Дайте от тях и на другарите си, защото не мога вече да ги нося.» Отидохме да ядеме. Следобед дойде един човек от тетевенските кошари. Бенковски го попита: «Какво има в Тетевен, има ли турци?» «Няма, г-не! Имаше преди два дена, но заминаха за балкана да гонят въстаници.» Бенковски го повика настрана и говори с него, но какво е говорил, никой от нас не знае. Селянинът си отиде. Иван Сутич стегна коня си, Георги Никланович, Алберт и жената на Ив. Сутич тръгнаха право за селото Тетевен. Бенковски с останалите другари тръгнахме към другата страна, но в това време брат ми Георги Никланович и Иван Сутич се върнаха и ми казаха на мен: «Ний без тебе няма да отидеме никъде.» В това време Захари Стоянов ми каза: «Никланович, дайте ми вашата пушка, че винчестерът на Бенковски остана в разбитите ни другари, а именно у Григор Самоковеца.» Аз останах смаян, но му дадох пушката си. След това се целувахме с другарите си. В това време някои от другарите почнаха да роптаят против Бенковски, като му викаха: «Защо ще ни оставите тук?» Аз се обърнах към тях и им казах: «Стойте. Какво ще направите? Или искате нашата чета да остане в позор?» Те се спряха и Бенковски с другарите си влязоха в гората, а ний с нашите другари тръгнахме за Тетевен.

Като наближихме селото, на полето намерихме копачи, които копаеха царевица. Питахме ги има ли турци в селото. «Няма» — ни казаха. И ний вървяхме; като наближихме до реката, срещнаха ни трима българи от селото. Иван Сутич ги попита: «Има ли турци в селото?» «Няма, господине.» Ний продължихме към селото и още с влизането ни в селото ни срещнаха турска войска с башибозуци, хванаха ни и ни поведоха към конака, без да ни бият из пътя. Стигнахме в конака, слязохме от конете, взеха ни пушките, конете и всичко, каквото намериха у нас, и ни заведоха в един голям двор, турнаха войници и башибозуци цигани да ни вардят. Позволиха ни да пушиме тютюн и един офицер даде заповед на стражата, която ни вардеше, да не ни бият. След малко... дойде селският чорбаджия, българин, който почна да ни псува и ни наричаше: «Кучета, гладници, вий сте дошли да хайдутувате, а ний теглиме.» Аз не се стърпях и му казах: «Махни се от нас, срамота е да ни казвате такива думи. Знай, че ние не сме гладни за пари.» След малко... дойде офицерът и ни попита какви поданици сме. Ний му казахме, че сме австрийски. Взеха ни. Вързаха ни по двама и ни затвориха, а жената на Ив. Сутич я дадоха на две селянки. В това време дойдоха още 4—5 души другари от четата, между които можах да позная някой си Захария от Калугерово, и Тома Сираков, тоже от Калугерово.

Сутринта ни изкараха вързани по двама и ни казаха, че ще ни пратят в София. Георги Никланович и Иван Сутич казаха: «Трябва да ни дадете коне, защото ние не можеме да ходиме без коне.» Там имаше трима офицери, които ни казаха, че ще ни събуят и обущата даже и пак ще ходиме. Веднага дадоха заповед на 50 души башибозуци с един офицер, качиха Мария Сутич на кон, а ний тръгнахме пеша. И като ходихме около два часа, минахме през едно хайдушко място и защото турците, които ни караха, се бояха да не би да ни нападнат някои четници и да ни освободят, почнаха да ни бият немилостиво. Около 12 часа стигнахме в село Български извор. Там изскочи цялото село да ни гледа, а ний бяхме полумъртви от бой и от усилното ходение. Селяните ни заграбиха и ни отведоха по къщите, по двама, както бяхме вързани, и ни нахраниха добре. Освен това закърпиха ни, на кого обущата, на кого дрехите и ни викаха: «Вий теглите за българска свобода.» След малко време тръгнахме за Орхание и вече престанаха да ни бият. Пътувахме по шосето по своя воля. Един арнаутин бозаджия ни срещна на шосето и като видя мене с голям калпак, извади ножа си и ме удари с гърба на ножа си, но тъй силно ме удари, щото до 20 дена аз храчех кръв от силния удар. «Аз съм вързан и ако имах поне едната ръка свободна, бих те удавил»[ —казах му аз.] Тези мои думи се чуха от офицера, който вървеше под нас, и се обърна към арнаутина и му каза: «Тука ли намери вързан комита да го биеш?» Слезе от коня си, повали арнаутина на земята и го би с камшик.

Вечерта стигнахме в Орхание, гдето имаше около 2000 души редовна турска войска и беше наредена от двете страни. Оттам ни заведоха в конака, дадоха ни по една цигара. След малко време ни затвориха. Мина се 1/2 час, дойде една бабичка и попита заптията: «Тука ли са тия, които доведохте сега?» Заптията й каза: «Тука са! Защо ви са?» «Искам да ги видя.» Пуснаха бабичката при нас, а тя ни донесе една баница. Взехме баницата и почнахме да ядем, а бабичката ни канеше с думите: «Хапнете си, добри хора, от баницата.» Ний, като изядохме баницата, поблагодарихме на бабичката. Сутринта ни изкараха. Една рота войска беше готова, имаше събрани около 10 души офицери и казаха ни: «Ще пътувате за София.» Аз им казах: «Г-да офицери, аз не мога да ходя пеша, защото съм [пре]бит», а един от офицерите ми каза: «Ще ходите, както ходят и другите.» «Аз не мога да ходя, имам една душа, вземете я.» Другите офицери позволиха да се намери една кола, в която се качих аз и жената на Иван Сутич. Даде се заповед на войската да бъде готова за път. Тръгнахме. Преди още да тръгнеме, дойде при мен бимбашията и ме попита «зная ли гръцки». Аз му казах: «Зная.» «Вий сте Мариоти.» «Не сме.» «Да не сте Карадаа?», «Да, ний сме от границата на Карадаа.» «Жално, вам не ви стигна това, гдето там вашите съсипаха толкова наша войска, а дойдохте и тука да бунтувате народа в България. Тук не е Карадаа, ще ви обесят.» И се засмя.

Когато тръгнахме от Орхание, почнаха да ни бият и от нас нищо друго не се слушаше освен «Ох, ох!» Офицерът, който вървеше след нашата кола, викаше: «Вурумус, вурма!» Как стигнахме живи до Ташкисен всички, това ми е много чудно. Като стигнахме на Ташкисен, там ни чакаше турска кавалерия с развито знаме, която беше докарала и каруци. Повечето от кавалерията беше башибозуци. Качиха ни в каруците и тръгнахме за София. Пътя прекарахме в кариер, за да можеме да стигнеме в София рано и наистина, че стигнахме в София, преди още да залезе слънцето. Свалиха ни от колата и от «Света София» до Подуене беше наредена войска, от двете страни на пътя. Бяха излезли и граждани да ни гледат, но между тях не забелязахме българи, а само турци и други народности. Като стигнахме до «Св. София», булите, които бяха излезли и те да гледат, почнаха да хвърлят срещу нас камъни и благодарение на военния комендант [само] останахме спасени от камъните на булите. Нас ни закараха в затвора и ни затвориха поотделно.

Тук му е мястото да кажа, че покойният Захари Стоянов в своите Записки по въстанието на едно място пише, че бил ми искал сведения за нашето другарувание във въстанието от Белово до Тетевен и че аз не съм благоволил да му дам такива сведения. Обаче справедливостта го изисква да кажа, че действително Захари Стоянов ме срещна веднъж в София, в «Търговска улица», и в разговора ни той ми поиска такива сведения, но аз му казах: «За да можем да опишеме всичко вярно и точно, т. е. нашето другарувание във въстанието, необходимо е да седнеме един ден заедно и да опишеме всичко подробно, защото устно не може да се изкаже всичко, каквото прекарахме във въстанието.» Аз мисля, че този мой отговор не значеше, че не съм благоволил да му дам сведенията, които Захари Стоянов ми искаше, както той е записал в Записките си.

гр. Пловдив, 4 февруари 1901 г.