Индекс на статията
Иван Соколов
ИВАН ВЪЛЧЕВ СОКОЛОВ. (Роден в 1844 г. в с. Върба, Пернишко; починал в 1904 г. или 1907 г. в Т. Пазарджик.) Учител. Участник в национално-революционното движение: Втората българска легия (1867—1868 г.); член на Пазарджишкия революционен комитет; делегат на събранието в Оборище; военен комендант на Панагюрище през Априлското въстание, като войвода на чета участвал в сраженията. Избягал в Цариград, а по-късно в Одеса; организирал въстанически отряд, с който отпътувал за Болград, за да участва в Сръбско-турската воина (1876 г.); опълченец в Руско-турската освободителна война (1877—1878 г.). След Освобождението: участвал в Съединението и Сръбско-българската война (1885 г.); военен; народен представител.
Публ. по ръкопис, съхраняван в: НБКМ—БИА, ф. № 87, Il А 8556. Автогр. черн. с маст. 12 л. 23 п. с. 34/21 см. Анот. в: AB. T. 2, с. 178; O п и с на...с 73.
АВТОБИОГРАФИЯ.
АПРИЛСКОТО ВЪСТАНИЕ В 1876 ГОДИНА
Като беше вече доста узряла идеята за въстание и търпението... изчерпано, апостолите най-после взеха инициативата, за да стане едно събрание, в което да се разиска начинът на въстанието и неговият ден. За същата цел бяха отправени покани до комитетите да изпратят своите делегати в събранието, снабдени с пълномощия. Тайния революционен комитет в Т. Пазарджик едногласно избра мене за представител за това събрание от IV т. р. ком. Пълномощното в Пазарджик не ми се даде, а остана да ми го донесе Данаил Юруков от гр. Брацигово. На следующия ден донесе ми се пълномощното и тогаз се представих на Бенковски. Прие ме доста вежливо и дълго разговаряхме за ходът на интересующите ни работи, като същевременно ме разпита за състоянието на духовете в Самоков и Радомир, понеже знаеше, че са ми познати тия места. Особено се заинтересува за Радомир, като ме попита и за туй на кой може да се довери там человек в случай на нужда. Аз му посочих за най-надежден человек учителя архимандрит Зиновий п. Петров, на когото свободният дух ми бе добре познат и който знаеше какво нещо е политическа свобода, защото е свършил училище в Сърбия. До моето пристигвание в Панагюрище пристигналите по-преди делегати с тамошния т. р. к. бяха решили събранието да стане в местността Оборище, място прикрито и удобно, за да не бъдем забелязани от властта, защото беше в центъра на български села, почти всички посветени на идеята. На 13 априлий 1876 г. аз заминах с панагюрските представители за I събрание на революционерите от IV т. р. к. в Оборище. Там се провериха най-напред пълномощните писма на представителите и после Бенковски предложи да му даде събранието пълномощия в смисъл: апостолите от IV рев. окръг да имат право да вдигнат въстанието, когато те намерят за добре, и в техните действия никой да се не меси, нито пък да бъдат задължени да отговарят за тях пред някого освен пред своята съвест и пред бога. Бенковски уверяваше, че апостолите не ще да злоупотребят с властта, която ще им се даде от събранието, и че те, като ще работят за освобождението на България, желаят да имат развързани ръце и дават никому сметка за действията си. Характерът на Бенковски не беше ми познат, та и малцина бяха, които знаеха за неговия холеричен темперамент и за неговата неотстъпчивост в решенията му. Ето защо на мен, на представителите от Панагюрище и [на] тия от Т. Пазарджишката околия се виждаше доста чудно това искание на права с важни последствия, а главно [то ми се струваше] безотговорност, аз пръв станах тълкувател, може да се каже, на тези, които не бяха съгласни да се дадат такива широки права без отговорност. Макар и да нямах ясно представление кому би се подчинила тя, но все пак поисках да се обясни за какво са им тия права. Препирните се продължиха доволно дълго време и като видя Бенковски, че по този начин не ще може да изтръгне пълномощие от събранието на Оборище, прибягна до хитрост. Той извика: «Вие, мечани, поибренци, муховци и петричани, искате ли бунт или не щете и ако не щете бунт, кажете ми ей сега, аз заедно с другарите си апостоли ще отидем и ще вдигнем бунт там, гдето ни с нетърпение очакват!» Представителите селяни [които] надали разбраха нещо от нашия спор по пълномощия, извикаха: «Бунт искаме, бунт, а който не ще бунт, нему смърт!» Разбира се, при такова положение най-напред панагюрските представители пристъпиха да подпишат пълномощието, а още повече това направиха, като чуха от устата на своите съпровождачи юнаци думите: «Ние ще изколиме по-напред нерязаните турци, че тогава същинските.» Аз тоже подписах пълномощието, като исках да направя уговорка, в смисъл че ако и да не съм съгласен, подписвам пълномощното, което се дава на апостолите от събранието на революционерите в Оборище. Бенковски на това възрази, че подобни философски уговорки не приема, а просто да подпиша и нищо повече.
Подир пълномощното апостолите Волов, Бенковски и Икономов дадоха клетва пред събранието, че ще работят за доброто, на отечеството и че не ще да злоупотребят с дадените им пълномощия. Подир това аз говорих на представителите, в смисъл че и те трябва да дадат клетва пред апостолите, че ще им бъдат верни и послушни. Още повече че те са им дали власт в ръцете — пълномощия — следователно народът, който ги упълномощава, длъжен е да слуша тия, на които има пълно доверие. Аз сам подведох под клетва представителите на Оборище и те повториха думите, които аз произнесох. Бенковски и другите апостоли се целунаха в устата с представителите и след всичко туй Бенковски предложи на събранието да се избере комисия, която да изработи план за въстанието. Веднага с това предложение той предложи и лицата, които да влизат в тази комисия, които той считаше за най- добри. За такива предложи лица, които той по-преди наричаше даскали, философи, граматици и пр. В числото на комисията бях назначен и аз. С избиранието на тая комисия събранието бе закрито. Когато Бенковски закри събранието, не забрави да поръча на представителите, щом се върнат по домовете си, да избият турците — бирници, пъдари и пр. На тази му заповед аз се възпротивих, но не по начина, употребен при пълномощията, а във вид на молба: да не става подобно нещо, което ще предизвика въстанието, преди да се направи планът за това. А ако турците напират за събирание на данъците, то да се прибягнува до разни хитрости и увещания, че сега пари няма и че няма отгде да се намерят, та да се искат срокове и пр. Това ми предложение се подкрепи от панагюрските представители и пазарджишките. Бенковски се съгласи с мен и отмени заповедта си. Другите апостоли Волов и Икономов не се и питаха, защото бяха поставени от Бенковски на втор план. Това те виждаха и затуй не предлагаха нищо от себе си, за да не бъдат зле претълкувани от Бенковски. Представителите народни се разотидоха на 14 срещу 15 априлий 1876 г. и ние си тръгнахме за Панагюрище.
Планът почна да се прави в къщата на Стоян Пъков и се свърши в домът на Иван Тутев. В домът на последния се написа и прокламацията към българския народ и се даде на писарите да я напишат на чисто. Тя се състави от Бенковски, Волов, Икономов, Искрьо Мачев и от мен. Бенковски прочете своя проект, но като прочетоха и другите своите проекти, той се съгласи да приеме «написаното от философите граматици, с точки и запетаи», а своя скъса на парчета. Прие се едно резюме от по-добрите пасажи в проектите на Волов, Мачев и моя. Тоя ден нямахме друга работа и на утрешния аз трябваше да се завърна в Пазарджик. Но на 20 априлий подир пладне пристигна куриер от Копривщица и донесе писмо, подписано с кръв от Т. Каблешков, в което се съобщаваше, че там е въстанал робът и е потърсил свобода от петстотингодишния си господар. Тук вече нямаше сила, която да спре Бенковски: от послушен, ако може да се каже, от няколко дни, той се озвери — от очите му светеше огън и поройни сълзи течаха по бузите му. Подир прегръщанието и целувките на комисарите и апостолите Бенковски сграби винчестера си и искаше да изгърми и даде знак, че въстанието е избухнало, но биде задържан от нас, с молба да не бърза и да свика най-напред хилядниците, стотниците и пр. началствующи лица, на които да се дадат нужните инструкции; да събере всякой своите хора и тъй организовани да се намерят на сборния пункт и оттам да тръгнат всякой по назначението си. Бенковски се съгласи, но това не трая повече от 1 час и с развито знаме, с винчестер, с два револвери и кама излезе из двора на Ив. Тутев и с пушечни гърмежи извести на панагюрци, че въстанието е избухнало и че няма защо повече да се мисли и да се чака. В тази суматоха посрещнах Бенковски на улицата и в същий момент и аз сам забравих благоразумието и се хванах да гоня турците, които бягаха из панагюрските улици, без да мисля, че освен един револвер, от най-стара система с 6 патрона, друго нямам върху си, а тръгнал съм да гоня турци и да стрелям в тях, като че цял арсенал от оръжие и патрони иде подире ми. Тук нараних един турчин, а други двама бяха убити от въстаниците в хамбарите... До привечер едва можаха да се посъберат «юнаците», от които една част тръгна с Волов и Икономов за Стрелча, а Бенковски и аз ги изпратихме до Балабанова кория. Бенковски призна една голяма истина, за която до въстанието не даваше да се помене за нея, именно: мъчно въстава робът да дири свобода, ако няма на що да се ослони, т. е. ако няма поддръжка зад себе си. На връщание за Панагюрище Бенковски откри същинското си име — Гавраил Хлътов — и родното си място — с. Копривщица. Същата вечер Бенковски събра около себе си една чета, която той нарече «хвърчаща», и тръгна с нея къде с. Мечка, Поибрене, а на мен възложи охраната на гр. Панагюрище и околностите му. В Панагюрище тая вечер не останаха повече въоружени хора от 10—20 души, които се поставиха по разни пунктове да изпълняват караулна служба. Беше се вече мръкнало, когато ми съобщиха, че при входа на Панагюрище бил убит от въстаниците часови мюдюринът, който идел от Пазарджик за Панагюрище. Същата нощ аз, въоружен с известния револвер и една счупена сабя, която взех насила от Иванчо Сарафчуг аа, и с още двама панагюрци тръгнахме за с. Бъта, пеши, за ди вдигна и там въстанието. От Бъта заминах за с. Попинци, а оттам изпратих няколко души, за да отидат за с. Калагларе и известят, че въстанието е обявено, та да станат и те на юначка нога. Изпратените въстаници ми донесоха известието, че там българите заедно с турците се съединили и че нищо добро оттам не може да се очаква. Идейки за с. Попинци, на пътя в местността Газиян дере запалихме една кръчма и турския караулен дом. На кръчмата сам съдържателят й даде огъня и тръгна с нас заедно. На 21 априлий аз се завърнах в Панагюрище и намерих повече събрани хора... Бобеков се беше разпоредил да се копаят шанцове около града, които повече вреда би причинили на въстаниците, отколкото на турците, тъй като те се издигаха на най-ниските места около Панагюрище. Тая разпоредба на Бобекова аз отмених. Бобеков беше един от най-добрите и разбрани във всяко отношение в Панагюрище, но за да прави «табия» нито беше виждал, нито слушал може би, та да знаеше да избере място, да се укрепи. Та кой знаеше нещо тогава да направи?
Аз се разположих на лагер на Св. Никола. Направиха се нужните шанцове, доколкото можехме, и укрепихме тук-там местността пред Св. Никола, на пътя за гр. Пазарджик, с лоясаменти. Бенковски беше дал обща лозинка (пропуск) за всичките въстаници «Наполеон», която не промени до последната минута. С тази лозинка можеше всякой да дойде в Панагюрище или в лагера и да си влезе свободно. Кой откъдето идеше, пешком или с кон, размахал сабя или косер над главата си, вика, колкото може, отдалеч «Пилеон» или «Филеон», но много рядко и «Наполеон» — и тогаз дохаждаше при нас било да съобщи нещо, или да узнае нашето положение. Аз отмених този пропуск и назначих нов по постовете, «отзив — парол», които при [всяка] тревога променявах, а разните «Палеоновци» и «Фалеоновци» задържах при себе си, докато ги узнаех, че те са посветени и предани на въстанието. Бенковски обаче, като се върна със своята хвърчаща чета от Белово, ми заповяда да не съм посмял да променявам «лозинката», докато не се издаде друга от Ц. Р. комитет в Букурещ, който имал право да издава и да отменява подобни неща. Аз му възразих за опасността да остане един лозунг завсякога и въпреки неговото настоявание аз продължавах да работя, тъй както знаех от Сърбия. Бенковски не се бави в Панагюрище и като взема още хора със себе си, замина за Еледжик. Ние се застрашавахме откъм Т. Пазарджик според донесенията на разни «Фалеоновци», та затуй се укрепихме освен на Св. Никола, но и на Газиян дере. Откъм с. Стрелча отначало нищо не бяхме направили, само бяхме поставили наблюдателни постове на Кепелинската пътека. Понеже се бях научил, че пловдивският мютесарифин Азис паша бил дошел до с. Калагларе, то тръгнах с една чета от 100 души въстаници да отида и да видя какво става там. Пашата заедно със своите «ипат казаклари», щом се научил, че идат комити към Калагларе, побягнал за гр. Т. Пазарджик, та се не видя. Аз заповядах да се прибере добитъкът в гората и се закара в гр. Панагюрище, а оттам тръгнах за с. Елшица, Щърково и Динката. На с. Калагларе не нападнах, защото Азис паша беше избягал и защото турците и българите от това село, както и от селата Карепли, Джумая и Кепелии... бяха се събрали и сдружили заедно, [за] да се бият, ако бъдат нападнати, та не се осмелих да давам жертви, без да се принесе полза. Всичките жители на с. Елшица, Щърково и Динката, не изключая жените и децата, бяха напуснали селата си и бяха се разположили като на бивак над селото Елшица, помежду два баира Столово. Посрещанието от тези щастливци стана много тържествено, мъжете викаха «Да живее!», а жените правеха «метания» и се кръстеха, като ни поздравяваха с «Нека е честито царството и бог да ви помогне, юнаци!» Всичките тези хора трябваше да отидат в Панагюрище, за да се увеличат жертвите в бъдещата касапница, която им се готвеше от Хафъз паша в Панагюрище. Оттук заедно с целия лагер на изселившите се селяни тръгнахме и отидохме до с. Бъта, а оттам заминах за Панагюрище. Панагюрци ме посрещнаха с духовенството и голямо число хора, които ни приветстваха с «добре дошли» и «Да ни е честито царство!» Павел х. Симеонов пък всеки 10—15 крачки викаше: «Да живее нашата войвода!»
От този час започнаха тежките минути за въстаниците и Панагюрище. Узна се, че откъм с. Стрелча идела редовна войска, придружена с много башибозук. Аз тутакси заминах за Стрелча. Нашите позиции бяха: на Куцка река и на Черяшка река. Първата трябваше да се пази от фронта, а втората трябваше да се запази |във] флангът, тъй като се предполагаше, че Хафъз паша ще да ни нападне по възвишеността, която се издига измежду Стрелча, Черяшка река и Кунка река. Първата среща с Хафъзпашовите авангарди стана на Куцка река. Тук ний посрещнахме авангарда с пушечни изстрели и те се върнаха назад, та втория ден подир пладне Хафъз паша тръгна от Стрелча насрещу въстаниците по същата възвишеност, която по-горе споменах. На Черяшка река бях оставил Стоян Тропчев и Стоян Пъков да пазят флангът, а аз с Костадин Кацара и дядо Кольо Чолака от с. Стрелча останахме на Куцка река като на по-високо място, отгдето ще пазим фронта на нападателя. Хафъз паша не настъпваше на фронта, а изучаваше местностите. Стоян Пъков между това беше напуснал постът си и се озова зад гърбът ми. Той беше тръгнал да събира юнаци с големи ястъклии мустаци из Панагюрище. Тогава аз се впуснах из Черяшка река и до завръщанието си оставих на мястото си Костадин Кацара и дядо Кольо Чолака. На Черяшка река конят ми падна в турски ръце и аз, след като изгърмях няколко пъти в турските войски и като виках и насърчавах въстаниците, от които никой отникъде не ми се обади, тръгнах из гората да се върна на първата си позиция. Стоян Тропчев ме уверяваше отпосле, че той слушал, когато съм викал и съм ги насърчавал, и че хората му били там, но не знае по какви причини не се обадил даже и тогава, когато неговото име съм най-много произнасял. Турците си останаха на позициите, а ние напустихме. В това сражение от нашите падна под турския ятаган едно момче при Черяшка река, а от турците паднаха повече. В Балабанова кория, гдето бяха пристигнали още 20—30 юнаци, за които говори Ст. Пъков, направихме съвет: като как трябва да се работи, за да се удържим повече време срещу Хафъз паша, докато ни пристигне помощ от Бенковски. От Панагюрище беше изпратен Тодор Влайков, за да моли Бенковски да ни се притече на помощ, тъй като турците с редовна войска и башибозук откъм Стрелча ни нападат. Бенковски беше отговорил: «Ний тук хоро играем, а вий там защитявайте се сами.» Съветът в Балабанова кория реши: да се оттеглим в гр. Панагюрище, едно, да се подсушим, а друго, за да си почистим оръжието, което беше измокрено и нашите кремъклии пушки не хващаха. На това решение аз се възпротивих, но нямах що да сторя, когато другите всички в един глас викаха: «Ако останем да нощуваме тук, ний всички ще се разболеем, а подсушени утре още в зори ще бъдем по-бодри и по-способни за работа.» На сутринта тръгнах от къща в къща да изкарвам немирната рая и едвам подир 2 часа изкарах 212 души, въоружени хора с кремъклии пушки, и тръгнахме към Балабанова кория — но пристигна известие, че турски войски идат за Панагюрище с топове, конница и пехота. Обаче ний настъпихме. Щом се срещнахме с войската, захвана се престрелка и почти половина от въстаниците се разбягаха, повечето от които бяха селяни. В разгара на престрелката нашите сили съвсем отслабнаха. Не че имаше убити от нас, множеството на турската войска повлия зле върху духовете на въстаниците и те почнаха да отстъпват — в начало в порядък, а отпосле в голяма безредица. Аз бях принуден да стрелям на страхливците и по тоя начин можах да събера около 50—60 души, с които отидох на Драгулин дол, гдето беше изкаран един черешов топ. Първият топ не гръмна, а се само задими и се пръсна на парчета. На мястото му се докара друг, който беше обвит с железни обръчи и затуй беше по-щастлив. С втория топ можахме да изпратим няколко кантарски топки по неприятеля, които със своето пискание произвеждаха повече смях, отколкото да възбуждаха духовете със своето поражение на неприятеля и да правеха с туй някакъв ефект. Тази беше последната наша позиция, която за кратко време напуснахме заедно с нашия черешов топ. Турските войски обхванаха от 3 страни градът и почнаха да го бомбардират и ний напуснахме Панагюрище. Аз тръгнах за Поибрене, а оттам заминах за Еледжик, гдето като видях, че не мога да се опра, заминах за Белово, оттам през с. Сестримо и Радуил отидох в г. Самоков.
