Възраждане

 

Христо Попов

 

ХРИСТО ФИЛИПОВ (ПОПФИЛИПОВ) ПОПОВ. (Роден в Клисура; починал след 1926 г. в София.) Учител. Един от основателите на частния революционен комитет в Клисура, участник в Априлското въстание: четоводец; арестуван; лежал в Пловдивския затвор. След Освобождението — учител и административен служител.

Публ. по: Попов, Хр. Ф. Град Клисура в Априлското въстание. Очерк за миналото и настоящето на града. По случай петдесетгодишнината на въстанието. С., печ. С. М. Стайков, 1926. VIII, 191 с. (с. 65—90).

 

ГРАД КЛИСУРА В АПРИЛСКОТО ВЪСТАНИЕ

 

Съдено бе тежка предателска ръка да посегне да разруши и сега светото дело за народно освобождение. Намери се робска душа, която не се трогна от възторга, с който народът се готвеше да се дигне против своя многовековен угнетител; затъпяла съвест, която презря своя синовен дълг към клетата родина, и унизена, потискана воля, която не се движеше от любов към ближен и отечество, която бе жертва на робски инстинкт и извърши най-грозното злодеяние, защото всякога бива доброволно — предаде род и родина.

Неджиб ага, придружен от двадесетина стражари, се намираше вече в Копривщица и беше успял да тури в затвора Брайко Еньов, Георги Тусунов и други, надяващец се да осуети движението и да заслужи голямата награда, която му се пада като на многозаслужил правоверен. Но не бяха решили така съзаклятниците и съдбата на България бе предопределила друг изход на Неджибовите кроежи. По-рано съзаклятниците бяха решили властта тури ли ръка върху някого от тях, това да служи за белег, че трябва да се дигне въстанието, да пукне първата пушка, па каво даде бог.

Копривщенските представители и клисурският такъв, Н. Караджов, се връщали от Панагюрище с по-голяма енергия и воля в останалите малко дни да усилят приготовленията — но събитията в Копривщица изпреварили техните кроежи. Събрани набърже, главните дейци решили на 20 априлий вместо на 1 май, както било решено в Оборище, да се провъзгласи бунта. Нашият представител, след като помогнал да се реши да се дигне въстанието, след като взел участие в нападението против конака, за да се освободят затворените там, и видял как бил обсаден в конака Неджиб ага заедно със заптиетата му, побързал със своя другар от тайната полиция да дойде в Клисура, та и там да се развие българският пряпорец.

Развитието на събитията в по-ново време показваше, че турското правителство не разумяваше нуждите на покорения народ. То още си въображаваше, че ще може, както преди стотици години, да задуши всеки стремеж към свободен живот, стига, както тогава е правило, да избеси на най-видно място в града или селото смелите ония герои, които носеха в гърдите си пламъка на свободата и въплотяваха копнежите за нов живот на племето ни. То не познаваше новите дни, не улавяше дълбокия преход, който се извършваше в душата на българския народ, чиято младеж от училищния стол и от черковния амвон се възпитаваше в любов към отечеството и в готовност с усмивка на уста да мре за него. Чуждо и враждебно към народните въжделения за свободен политически живот, то се надяваше да спре колелото на историята и да покоси полета на възродилия се народ.

Караджов пристигна у дома си, но не вече тих, а буен и горещ. «Майко и жено, извикал той още от вратата, елате да ви прегърна. Днес е свят и най-голям ден за българският народ: видях как досега мирният народ дигна ръка да се бие против многовековния народен враг, видях как се проля вражеска кръв. Минутите са усилни и славни и колкото по-крепко и по-горещо ви прегърна, толкова по-скъп спомен ще отнеса от този свят. Пригответе се за големи изпитания: жребият е вече хвърлен. Ако злата съдба не ми позволи да изляза жив из великата борба, която се захваща, погрижете се да ме замести това малко дете. Кажете му, когато порасне, защо е умрял баща му. Не плачете — ако умра, не ще да бъда само аз: делото е велико и иска много жертви...»

След като дал някои наставления, как да се прикътат парите и други скъпоценности, той казал да се свикат всичките съзаклятници в училището. Ние — учителите — бяхме още на занятие подир пладне, когато някой ни съобщи, че Караджов си дошъл и че казал да се съберат съзаклятниците, та да проводим и деца да ги свикват. В късо време се събраха мнозина и ние побързахме да разпуснем децата. След малко дойде и Караджов, придружен от брата си Харалампий. Още от вратата на стаята захвана да пее: «Боят настана, тупат сърца ни», но прегракнал от настинка, умора и няколко денонощни бдения, едва продължаваше. Освен това до този ден никой не беше го чул да пее и в най-веселите минути. Той имаше слаб дар в това отношение. Седна между нас, като продължаваше да пее, повика и Трувчева да му помага. Трувчев беше отличен певец. Той пееше от дясна страна в черква. След като се изпяха един, два куплета, Караджов спря, стана прав и каза:

«Е, братия,

многожеланият и многоочакван ден настана. Това, което вчера бе игра и залъгалка, днес трябва да стане дело. Колебанията нямат място. Сърцата ни трябва да станат тъпи и нечувствителни. Трябва да изчезне от тях всякаква изнеженост. Нужни са коравина и жестокосърдие. Няма съчувствие към сълзите на горките ни съпруги, нито съжаление към нещастните ни деца, що простират слаби ръце към нас. Нека не ни трогват майчините горчиви въздишки, нито тяхното отчаяние да отнема мъжеството ни. Не съществува нещо, което да обичаме повече от отечеството. Отечеството ни зове да презрем всичко. То иска и живота ни и ние ще му го дадем. Познавам чувствата ви. Такива са и моите. Горчива е чашата, която ни предстои да пием, но връщане няма. И да се покаем глупаво, пак добро не ни очаква. Но не мислете, че ние ще сме първите жертви за свободата на България. Не са само нашите майки, които ще да умрат след нас от скръб по нас. Нe ще да [са] само нашите жени и нашите деца, които ще да останат да се скитат голи, боси и гладни, гонени и мъчени всякога и всякъде от непреодолимо и трайно нещастие. Тази нещастна земя е преситена и напита с кръвта на синовете си. Отечеството ни всякога е било и днес е пълно с нещастни майки, жалостни съпруги и сираци — деца, чиито синове, мъже и бащи са починали от жестокостта на владетелното племе, от ръцете на тираните. Безбройно число българи са умрели само и само да се опита острилото на турския нож или силата на турското оръжие, когато са спали, пътували или работили в полето и в гората. Мнозина също са погинали, защото не са могли да гледат отечеството си в робство, да гледат как буйства турчинът, как българинът и българката са играчка на произвола му, на прищевките му, на страстите му, та са се опитвали с оръжие да помогнат. Първите са умрели, но никой не е чул за смъртта им. Вторите са починали в неравен бой и са оставили след себе си предания за своя живот, за своите дела и подвизи. И живеят те вечно в народната памет. Всички от нас, които би загинали в тоя свещен подвиг, ще възвисят своите имена и своите родове в народната почит, когато инак би изчезнали незабелязано от този свят. И техните чела ще се окичат с венци, които нивга не увяхват, защото са сплетени от безсмъртната слава, що носят мъченичеството и смъртта за народната свобода. А ония, които преживеят тази борба, ще да живеят честито, защото ще да са изпълнили най-светата длъжност към отечеството: да се борят и жертват за неговата свобода. И тогава дори, когато животът би бил тежък за тях, би им наложил лишения, те ще да бъдат пак честити, защото ще да изпитват рядкото щастие, що иде от задоволената съвест и от съзнанието за изпълнен дълг.

И тъй, поздравлявам ви с българското въстание. Как ще го назове историята, не може да се предвиди. Във Великото народно събрание, в което ме бяхте пратили, се реши да се развее на 1 май българското знаме за свобода или смърт. Но издадничеството и арестуването на някои наши другари в Копривщица ускориха решението. В Копривщица въстанието е вече обявено, мюдюрина и няколко заптиета убити, а Неджиб ага със заптиетата си обсаден в конака. По решение на събранието аз съм определен за ваш военачалник. А аз, вашият военачалник, съм, както знаете, най- малко приготвен от всинца ви, защото много скоро се завърнах. Нямам още ни пушка, ни сабя, ни револвер. Револверът, който носих до Панагюрище и който виждате у мен, е на Гр. Б. Попов и ще му го дам. Аз ще бъда ваш военачалник с душата си, докато мога, докато държа този глас и тупти това сърце! И тъй, всякой десетник да вземе своите войници и ще обсадите селото, тъй щото да не пропуснете никой да излезе навън! Който се противи, ще го убивате! А аз с по-старите ще нападна и обезоръжа конака и после ще вдигна на оръжие всички. Бог да ни е на помощ!»

В това събрание бяха повикани и лица, на които до това време нищо не бе съобщавано. И за чудо, ни един глас не се обади да каже, че не одобрява да въстанем. Тук присъстваше и Цанко Бояджийски (Цанко чорбаджи), който също насърчаваше да въстанем, щом това е станало в Копривщица и ще се продължи и другаде.

В същия час се написаха писма да се съобщи, че ние, заедно с други съседни общини, въставаме, както и да се подканят и други, обещали по-рано, да направят същото. Тия писма се разпратиха с особени пощальони до Сопот, Карлово, Калофер, Троян и Тетевен. Всичките пощальони се върнаха и съобщиха, че писмата са връчени благополучно на известни съзаклятници и в Калофер, когато някои от тях върху зелената морава яли печено агне, и в Карлово, когато се водел горещ разговор за бъдещите действия през въстанието, и в Сопот, през приятна разходка към манастира, когато се пеели пламенни въстанически песни, а в Троян, когато опитвали сладостта на сливовицата. Не се върна само тетевенският пощальон, който бил уловен, след като предал писмото на не толкова здраво място. След като се споразумяхме кои десетници на кои страни ще да излязат, всички се разпиляхме по къщите, за да вземем оръжието си и да излезем. Някои от съзаклятниците бяха си приготвили и униформа от сивкав шаяк, шапки с пришити жълти лъвчета от тенекия, правени в Пловдив, или от олово, лети от Генко Куюмджият. Докато да станат всички тия приготовления и се излезе вън от селото, Неджиб ага пристигнал със заптиетата си и се спрял на пазаря, без да слезе от коня си, колкото и да го канел Цанко Бояджийски, [който] пристигнал навреме, за да го задържи в къщата си, доде приготвените момци нападнат конака и се сдобият с добро оръжие, както Караджов бе разпоредил, щом се научил, че Неджиб сполучил да избяга от Копривщица и пристигнал в Клисура. Неджиб ага бил личен приятел на Цанко Бояджийски и много пъти са си гостували в Клисура и Пловдив, а особено първият у последният. Не беше слабо смущението на въоръжаещите се момци, когато видяха, че въоръжено отделение конница отива по пътя към Шайковица, защото всякой предположи, че е някакво издайничество и че такива отделения обсаждат от всички страни селото, преди да сполучат въстаниците да направят това. Работата се изясни и неколцина души се спуснаха     подир     Неджиба, но напусто — царските коне и хора хвърчаха. Пространството, което трябваше да се заеме от малцината ратници, е твърде голямо, тъй щото възможно е не само отделни лица да се промъкнат, но и цели отделения да сторят това. По един на големи разстояния, колкото да се виждат с очи, се разпръснаха вън от селото всички, успели да се приготвят, и чакаха да се увеличи броят им с ония, които Караджов щеше да доведе. А Караджов, придружен от десетина души въоръжени хора, между които Цанко и Нягул Бояджийски, Нешо Берберов, Хр. Павурджиев и други, всички хора по на 50 години и повече, и пъдарите Петко Искров и Цачо Димов се явил пред конака и заповядал да кажат на онбашията Каратабанът да се предаде заедно със заптиетата Сюлейман, Кара Хасан, Гавазинът и Али, както това направил писарят Ахмед ефенди, щом го срещнали и му предложили. Будната царска стража обаче, без да му мисли много, както била насядала в каве оджаа, скоква бързо, като не погледнала към стената, дето висели пушките, покачва се по стълбата на другото здание, жилището на мюдюрина, и от височината на кьошка се хвърля в конашката градина и оттам с боси крака скоро се намерва край селото. Ние бяхме около Йовковите върби и ето изведнъж ненадейно измежду рътлинките се подава главата на Кара Хасан срещу нас на много близко разстояние, но щом видя, че сме въоръжени, повърна се назад и се отправи бегом по посока към планината. По същата посока тръгнаха и другите заптиета, които идеха подир него. Изгубили надежда да им препречим пътя, отправихме по тях куршумите си. Но доколкото можах да забележа, всички бяхме ужасно изплашени при първата употреба на оръжието против живи човешки същества. Нито игленката на Т. Капанов, нито мартинката на Ат. П. Минков не можаха да достигнат бягащите. В гюла на П. Шойлеков те налитат върху Ив. Дончев и Петър Първаничин, от които последният бил занят нещо с брадвата си. Дончев гръмнал върху тях и Гавазинът му отговорил с пищова си, който случайно се намерил на пояса му. Заптиета захванаха кривулите на планината и гонени постоянно от куршумите на неопитни стрелци, сполучиха да се скрият зад върха, макар Сюлейман да бе ранен от Дончева в ходилото на единия му крак. Отидоха да съобщят на турските власти и на Неджиба, че и клисурци въстанали. Тия заптиета служеха от много години при клисурския мюдюрлук.

Докато да се мръкне този ден, всички мъже бяха принудени да оставят селото и да отидат при другите стражи по краищата, някои въоръжени с щото имали вкъщи, а други с мотики само или със съвършено голи ръце. Първият страх, който обзе всички, е неописуем. Горко плачущите жени тази нощ съвсем не спаха. За да скрият по-скъпите неща и покъщнини, сами подкопаваха зидовете на къщята или пък ги пренасяха в някои близки скривалища, направени под къщите.

Чудесна пролетна нощ. Времето ясно и месечината осветила нощта като ден. И самата природа като че ни помага да виждаме лесно и отдалеч да не би някой да се вмъкне в родното ни място. Налягали в приготвените докъде среднощ окопи, ние се стараехме да се запазим от недраголюбния северен вятър, който ни носеше милувките на балканския сняг, макар и да не бяхме твърде привикнали да ни гали неговият лъх, както и да понасяме пролетните студени нощи, които той пращаше. Оставени са бдещи стражи, но и всички други не могат да спят под натиска на особените събития.

Утринта рано, на 21 априлий, всичко бе в движение. Стражите продължават бързо да работят да се приготвят окопите, да се поправя и дотъкмява оръжието, свещениците и жените, събрани в черкова, коленопреклонно се молят бог да прати избавление на страждущия народ, както и тържество на оръжието му над вражеското. Общинските пък първенци бързат да уредят военен съвет.

Този съвет се състави, както следва:

Н. Караджов, председател и началник на стражите,
Нягул Бояджиев, негов помощник,
Христо Павурджиев, настойник върху добитъка за клане,
Нешо Берберски, върху оръжието и военните припаси,
Дончо П. Макавеев, върху храната на чети и бедни,
Цанκο Бояджийски, за приготовление шапки,
Яким С. Стоянов, за приготовление облекло,
Тунчо Петков, за приготовление котки,
Христо Бояджийски, върху конете,
поп Божко, свещеник на четите, които да обикаля всяка сутрин за молитва,
Филип Б. Попов, главен писар, и брат му, Григор Б. Попов, негов помощник.

Нашата голяма държава беше вече наредена в най-главните и най-важните й служби. След петстотин години у нас съществуваше народно правителство. И бабите бързаха да поздравляват с «честито царство». Само дядо х. Ганчо искаше да натяква Караджову за станалото, особено като поискали от стадото му безплатно известен брой овци, но учуден остана, когато видя, че тихият някога Караджов му опря в гърдите двуцевния си пищов...

По обед се изнесе знамето с особено тържество: Никола Караджов, вървящ начело, го носеше, а след него следваха целия състав на военния съвет и едно отделение четници. Знамето се предаде на четите на височините на Зли дол, дето за малко време бяха събрани всички отделения. Броя на събраните под знамето ратници не възлизаше повече от 150 души, на възраст от 18 до 50 години. Тази беше великата клисурска сила, която, съединена с други български сили, се готвеше да съсипе Отоманската империя. Понеже Караджов от много говорене и викане бе съвсем предразгавял, предложи на Григор Б. Попов, след като се извърши молебена от поп Божко, да поздрави четите с подходяща за случая реч...

Военният съвет заведе разни протоколи, както и преписка с другите съвети, и всякой от членовете с голяма и извънредна деятелност се завзе да изпълнява своята длъжност. Началникът на стражите ги нареждаше, като преместваше едни стражи на други места, та усилваше по-важните пунктове, като съставляваше поименни списъци на войници и копачи и определяше всякои към коя стража се причислява. За първи негови помощници се считаха, както бе по-преди решено, Власаки Йовков и Нейчо Калъчов, които при това се числяха в злидолската стража. За усърдие и енергична деятелност по решение на военният съвет след четири дни Христо Благоев бе произведен в чин стотник и бе поставен да командва отделението на Прекия път в лозята. Λ другите десятници бяха разпратени, според важността на местата, негде с повече войници, негде с по-малко: на Зли дол, Преснета, Прекия път и Хумник, като от тия места се пращаха и сменяваха стражите, поставени по върховете Топанчето, Архангеловден, Памук могила, Бухалови камъни, долу в старата река, Острица и пр. Всичките пушки, пищови, ножове, барут, олово (дори и разни оловни вещи) се събраха и депозираха в кръщавницата при черквата. Циганите бързо правеха котки, шивачите шиеха дрехи, като твърде много се ползваха от готовите дрехи във влашките и каракачанските денкове, оставени по разни къщи, кюркчиите — шапки, цървулджиите правеха цървули и режеха навуща, на конете и другия добитък се състави списък и новото господарство се намираше в състояние да издържи доста време, като храни не само своите войници, но и други, които биха преминали отдругаде или които би дошли за подкрепа.

В първите дни въодушевлението бе общо и никой не се каеше за голямата ни решителност, като с нетърпение се очакваха съобщения, че и по други места е станало същото, и се чакаха общи разпореждания да се сгрупират бойците на по-големи и по-силни чети, които да се отправят, дето е по-нужно, а една малка част да остане да варди селата. Но когато грозно мълчаха от всички страни, дето бяхме писали и дето не бяхме, а от пътници се съобщи, че другаде е тихо, че са въстанали само известни места във и под Средна гора и Татарпазарджишко, че всякъде чакат с особено равнодушие да видят какво ще стане с нас или пък да идем, за да се присъединят към нас, ние почти всички загинахме духом. Нямаше думи за насърчение, нямаше скроени обещания, с които крепехме окръжаещите ни, па дори и себе си. Неуспехът на делото бе напълно съзнат и смъртта за мнозина неминуема.

На 22 априлий западните стражи съобщиха на източните, че двама турски войници, с оръжията си, идат откъм Козница, като карали две-три кози, и че те ще да ги пропуснат, без да им се явят, за да влезнат в селото и продължат пътя си до другите стражи, по който начин ще бъдат най-сигурно уловени, да не би другояче да сполучат да избягат и съобщят в Златица за това, що тук са видели. Спокойните тия пътници бяха стигнали отвъд лозята, близо до стражата на Прекия път, когато за тяхно голямо учудване един въоръжен българин ненадейно им извика да предадат оръжието си, ако искат да останат живи, и 15—20 други, също въоръжени, се явиха срещу тях на върха. Вместо да сложат оръжие обаче, те бързо и стремително обърнаха в бяг назад и след тях екнаха пушки, без да ги улучи поне един куршум. Успели да стигнат до Катранива долчина, те се устремили да бягат по пътя към Пресвета, но юначна една ръка, ръката на Калъча, отдалеч сломи единия с пушка, а другия отблизо с нож. Бяхме вече в пътя на престъпленията.

Според съобщенията от Копривщица, Каблешков действаше към с. Синджирлий и Старо Ново село, та оттам с по-значителен брой юнаци да влезе в Стремско и повдигне на оръжие българите в Карлово, Калофер, Сопот и други села, както и ние щем слезем тогава откъм Рахманларе и Слатене. Но условният знак да избухне пожар в някои турски села на Стремската долина колкото по-горещо и с по-голямо нетърпение се очакваше, толкова повече закъсняваше, докато най-после чухме, че Каблешков поради непреодолими пречки се върнал в Копривщица. Оставаше вече да се мисли как ще бъде възможно да се увеличи броя на въстаниците в Клисура, която се заплашва откъм Карлово и откъм Златица. Нягул Д. Бояджиев и други някои от военния съвет, след като обиколили цялата гора Върлищница, най-близка до селото, намерили едно твърде сгодно и стратегическо място, дето да се скрият жените и децата. Като се върнаха, те настояха отново да се иска писмено от Копривщица да изпратят помощ, защото първата опасност е за Клисура, когато Копривщица се намира в една отвсякъде въстанала среда, а между това разполага с повече хора местни жители, а дошли и отвън.Слънцето разлива своята лека позлата върху най-високите върхове на Стара планина. Животворните му лъчи се промъкват бавно-бавно през леката мъгла, разпиляват я и стигат в по-ниските места. Прясна зеленина гали погледа накъдето и да се обърнеш, крехки, нежни листа покриват почернелите доскоро дървеса. Птиците весело чуруликат, ликува и възродилата се за нов живот природа.

Само нашите въстаници остават унили и тъжни. Горчива тъга и страх пред неизвестността се четат на лицата им. Станали скоро от окопите, дето са спали като в гроб, бързо и небрежно мокрят лицата със студена вода и ги бършат с кърпичките си, без да си подхвърлят някаква шега, както това бе в първите дни на въстанието. Едни се загледали унесено в неизмеримото небесно пространство, други вперили мрачен поглед в ближни някои предмети, всички стояха около окопите и по оградите на околните гюлища, когато викът на ратника Иван Гърмидолов наруши гробната тишина на Пресвета. «Стой, връщай се», извика той няколко пъти и вдигна пушката си, та замери далеко там някъде в провалата на Стара река. Скочихме всички и видяхме как циганинът Хаско Асланин се преструваше, че не чуе нищо, а бързаше да се скрие зад извивающия се бряг. Гърмидолов нададе още по-силен вик, спусна се бързо надолу по стръмния бряг и не след дълго време се завърна, като караше предполагаемия цигански посланик до турците в ближните села. От разтърсванията и разпитванията, извършени при самата стража, не се разбра нищо, но по-после във военният съвет намерили в дрехите му зашито парче книга, с някакви неразбираеми знаци, които не сполучиха да прочетат, ако и мнозина да прочитаха и разбираха турски. По-нататъшните изследвания открили, че той и други двама цигани, Хасан Ментиоглу и Хатовия син, уловени от друга стража, били проводени от Мехмед ефенди до турците в Карлово със съобщение, че няма чужденци, а са само българи в движението. Мехмед ефенди поради обещанието, което бе дал, че ще стои мирен, беше оставен свободен в стаята си в Павурджиевия хан. «Не е верен, трябва да се накаже», говореше всеки след тая случка, но никой не казваше, че трябва да се накаже със смърт. Никой не мислеше, че новата управа можеше да има такава власт.

Ако и да е минало отдавна време да пусне черкова, камбаната й продължава да бие. Любопитните стражи спират и запитват проходящите момчета и деца, но никой още не разбира защо отпуск на черкова закъснява, докато не дойде на един от стражите младата жена, която весело, весело поздрави стражите с новината, че откъм Копривщица ишла помощ, та богослужението се продължавало, за да отидат предварително в черкова, дето ги чакало малко и голямо. Запретено бе да се отстранява някой от стражите без разрешение, но аз не можех по никой начин да се стърпя, за да не ида за минутка поне до черкова, особено като се узна, че начело на тази войска ще дойде Волов. Без да обадя някому, грабнах пушката си и като стрела се понесох към селото и черковата. Точно на мегданя пред черковата кръстосахме стъпките си с Волова, който идеше от друга улица, и се поздравихме. Той беше сега в панталони и в късак от карнобатски шаяк, а аз в особена униформа, пристиснат, с накривена шапка, хубави опинци, с пъстро вързани навуща и привързана на стана до коляното котка. Между другото не можа да се сдържи да не ми честити и облекло. Еднакви и от един плат бяха дрехите на Филипа и Григора Попови, Хр. Трувчев, а на другите по същия кроеж, но от друга боя. Заедно с воеводата, както се наричаше Волов от новодошлите, влязох и аз в черкова. Двора беше препълнен с жени и всички ми се видяха просълзени, види се, от радост за дошлата помощ или пък от радост, че гледат българска войска. Влязохме в храма. Войската отдавна беше се установила и наредила посред черковата, а пред нея до самия владишки трон един напет юнак държеше знамето, което тихом и едва се вееше от текущия през отворените прозорци въздух. Протопоп Брайко, облечен в златоткани одежди и с набедреник, подпомаган от също така светлооблечените поп Кръстьо и поп Стойчо, извършваше «владишка литургия». В тази минута всичко старо и младо от женския свят на Клисура беше се струпало в храма. Тук беше младостта, що бленуваше за чара на любовта, беше и преживялата житейските изпитни старост, както и майката, която диреше и намираше смисъла на живота в грижите по челяд и дом... Колко ли скрити и тайни молитви чу днес сърцеведецът? ...

След отпуск новодошлите се отведоха със свещеници и литии да усилят стражата на Зли дол, най-важната табия, а аз се намерих на Пресвета при моите момци, които заварих по-весели и по- разведрени.

След като избягаха заптиетата, никой турчин не се бе приближавал към Клисура. Хаджи Вели и двама други по-богати турци от ближното турско село Рахманларе на 22 априлий следобед дошли до отвъдната страна на Зли дол и дали знак да отиде някои при тях.

Работата била възложена на Власаки Йовков, който, придружен от други двама, се срещнал с турците. Хаджи Вели, според лукавите му думи, бил проводен да разбере защо става това нещо и да уведоми своите да не се безпокоят, ако са само съседните българи в Клисура и няма някои чуждестранци. Отпадналите духом наши пратеници не изопачили нищо. Чисто по славянски те изказали, че няма чужди хора, че ние се само вардим, че нямаме намерение да нападаме съседните турски села и пр., и пр., и нашите аги си отишли много благодарни и много доволни.

На 23 априлий ненадейно се явяват на върха на могилата Архангеловден 5—6 души конни жандарми, слизат от конете си, сядат и захващат да мерят с пушките си към нашите окопи, но не гърмят. Види се, те изпитват нас дали ще гръмнем. Това подсети нашите да поставят на този връх малка стража, която се отправи тутакси за това място, и тозчас и сувариите се качиха на конете си и се оттеглиха.

През този същия ден военният съвет, в пълния си състав и под председателството на Волова, разглеждаше делото на Мехмед ефенди и неговите пратеници. Повечето съветници са на мнение виновните да се накажат само със затвор, но волята на Волова надделява и съветът решава: всички да бъдат застреляни. Решава още, по предложение на Караджова, всички цигани да се затворят в конака и поставят под стража.

Отпреди два дни вече стражите имаха обща трапеза. На всяка позиция бяха изнесени бакъри за готвене и съдове. Всяка утрина по-старите им занасяха потребното количество месо и хляб, но никога обедите не са били тъй приятни и весели, както на Гергьовден, след като пристигна помощта от Копривщица. Броят на дошлите момци беше около петдесет, повечето новоселци, стрелчани и синджирлийци, но мъжеството, куража, що донесе тяхното идване, бе твърде голям, най-вече поради това, че някои от тях бяха влизали в огъня със съседните турци, преди да напуснат огнищата си, та се гледаха от нас като опитни и калени.

Чудно е в действителност чувството за надежда! Ние бяхме видели разбити всички планове, които даваха някаква надежда за успех на светото дело, но пак надеждата ни крепеше. Повечето българи не въстанали, въстаналите села под Средна гора вече съсипани и ратниците от тях дошли при нас; ние открити на огъня и откъм Карлово, и откъм Златица, и пак надеждата не ни остави, като се подновява от храбростта на нехрабрите, които вчера са се борили пред дворовете си и са избягали, като простили всичко на злия турчин, който налита като звяр, само и само да спасят живота си, макар и да знаят какви дни ги очакват. Мъчно се отива напред, кога няма страх от надлежна власт и от строго наказание. Няма войска без дисциплина. Ние сме забравили военния ред от пет века насам, а всякой турчин е войник, и пак имаме надежда да надвием, да тържествуваме и се веселим. Тежко ни! Излъгвани много пъти през живота си, пак не съзнаваме колко е лъжлива понякога надеждата. Но тази вечна надежда в доброто е вродена и много ценна добродетел, неделима от човешката природа.

***********

Стражарите на Пресвета бяха налягали по земята и се разговаряха, събрани на купчинки, когато бдящия съобщи, че откъм селото бързо на коне иде сам войводата. Според правилата, когато идваха големците, стражата трябваше да бъде права и да държи пушките си за поздравление. Бързо се разпореди потребното, както от десетника към Стара река, тъй и от десетника на Пресвета. Волов, щом влезе в оградата на окопите, повика двамата десетници и каза им:

—    Изберете по двама от най-страхливите и от двете чети и ми ги доведете.
—    Че кой ли не е страхлив? — каза един от десетниците.
—    И вие десетниците ли?

Десетниците мълчат, защото на ненадейния въпрос не знаят какво да отговорят.

— Тогава елате и вие с другите четворица.

Бързите разпореждания и почитта към установения ред не позволяваха да се разсъждава. Четворицата страхливи редници и двамата страхливи десетници се явиха в средата на позицията, когато Волов сам лично разпореждаше стоящите при позицията без оръжие копачи да изкопаят един гроб, там ниско, дето Катра-нива долчина се влива в Стара река.

Подбраните страхливци се поведоха от Волова към изхода, що води от стражата към селото и там се спряха, без да знае някой [за какво] се касае. За забелязване е, че до тази минута никой от стражите не е знаел за произнесените смъртни присъди. Не след дълго пристигна пешком и Мехмед ефенди, придружен от поменатите по-горе лица и от други някои, и по заповед на Караджова се спря пред входа на стражата, а Волов заповяда на войника Хр. Ц. Бояджиев да му върже ръцете с едно въже. Мехмед ефенди, види се, като мислеше, че му връзват ръцете, докато излезе от нашия район, и като улавяше едва забележимото колебание на Хр. Ц. Бояджиев (син на Цанко Бояджийски, който също присъстваше), каза: «Баала, баала» (вържи, вържи). Тия бяха последните му думи, защото, след като му свързаха ръцете, видя, че вместо по прекия път към с. Рахманларе, поведоха го пред стражата между два реда войници към низината на Стара река. [Мехмед ефенди] разбра какво му се готви и нищо вече не продума.

Всички други останаха горе на стражата, а с Мехмед ефенди слязоха надолу само пробраните страхливци, Хр. Благоев и Волов. Щом стигнаха близо до мястото, дето гроба се едва доизкопаваше, Волов задържа на разстояние около 40—50 метра назначените за стрелци, а той с Благоева продължи пътя с Мехмед ефенди до самия гроб, който беше на такъво място, щото всичко се виждаше от стражата, дето се бяха натрупали много хора. След като забиха един доста дебел кол на единия край на гроба, накараха Мехмед ефенди да влезе в него, вързаха го с въже през гърдите за кола, с лице обърнато към стрелците, вързаха му с кърпа очите и се отстраниха, като Благоев остана там наблизо, а Волов отиде при стрелците, наредени на ред, и им каза, че знак да гърмят върху Мехмед ефенди ще бъде, когато той свали към земята вдигнатата си нагоре сабя.
Не след дълго застрелването се извърши. Благоев преряза въжето от кола и тялото се строполи в гроба, с лицето напред, като сноп, с поклон към запад, вместо към юг, по мюсюлмански, съпроводено в гроба още с четири куршуми от Благоевия револвер.

Като се качваха нагоре към стражата, един от стрелците пошепна на своите другари: «На моята пушка и двете цеви са пак пълни.» Някои съображения не му позволили да гърми, не изхабил куршума си. Доста били другите куршуми.

Не след дълго и при стражите за Зли дол бяха приготвени още два гроба, дето Волов заведе известните още двама осъдени, като третия се остави да се накаже по-после. След като свързаха ръцете им, единият чакаше мирно участта си, но пехливанинът Хасан Ментноглу няколко минути само преди края на живота си, когато никой не мислеше, че ще има дързост да се опита, тъй бързо се спусна да бяга, щото мигновено се намери доста далече и, ако и да дадоха подиря му 4—5 изстрела, пак продължаваше, съвсем здрав и читав, бягството си с вързани отзад ръце. Спуснаха се подир него неколцина, но най-бързи и най-широки крачки откри войводата. Отвъд близката рътлина Волов го застигна и замахна върху му със сабята си. Той бе вече ранен и легна на земята, но при втория удар върха на сабята се удари в камъка и тя се пречупи на две половини. Доубиването трябваше да се извърши с половина сабя. Останалият горе Хаско Асланичин отдавна преди другаря си почиваше вече в гроба от куршумите на най- страхливите от бойците на Зли дол.

На другия ден, 25 априлий, Делчо Кацарят и друг един, чието име не помня, имаха вече готови няколко топове от дива и питомна череша по поръчка на военният съвет. На последния два деня по-рано те бяха предложили услугите си, защото помислили, че е възможно да изработят такива топове. Циганите пък щяха да обковат топовете с халки на няколко места, за да станат по-здрави и по-трайни. Един от топовете се изнесе най-напред на Зли дол, дето да се опита силата му. За да не се изплашат жените и децата в селото от гърмежа, разпореди се да се обяви това с глашатай. Първият опит обаче не даде някакъв голям резултат. Гърмежът бе твърде слаб и се чу на близко разстояние. Топът пък се цъфна и находящите се в него куршуми и други нарязани от разни съдове оловни части се пръснаха не твърде далече. Любопитното население чака до вечерта с напрегнат слух да чуе гърмежа на топа, но немà това щастие. Майсторите видяха слабите страни на творението си, та другите топове се поправиха, като някои извътре се облякоха с тенекия, а всички се обковаха с гъсти, една до друга халки по цялата им дължина, като се оставяше малка дупчица, през която да минава запаления фитил. По два-три такива топа се поставиха този ден по всичките стражи, напълниха се колкото е възможно по-силно, заковаха се здраво за земята с колове, изкопаха се зад тях широки дупки, в които да стоят подпалвачите на фитилите, и се оставиха тъй, докато стане нужда да се употребят, като всеки топ щеше да послужи само за едно гърмене и щеше да мери само в една известна и определена посока.

По пладне, същия ден, едно отделение от 10—15 души турци се показа към корията, но преди да се предприеме нещо от наша страна, то се оттегли. Види се, то е имало за цел да изучи имаше ли татък стражи. Такива съгледвателни отделения, невидени от нас, както разказваха по-после турците, разбрали нашето положение, като наблюдавали от Гарваница, Черния връх и други второстепенни могили и върхове на Стара планина, за да знаят как да извършат нападението. От наша страна, макар и да се положиха усилия, за да се узнае какво се готви от турците, не можа нищо да се постигне. Отдалеч се съглеждаше, че става голямо движение на хора около ближните турски села, но никой не се решаваше да се преоблече и отиде да изучи нещо, защото нямаше надежда за сполука и човек се би само изложил на опасност. Освен това турците вече задържаха всички пътници. Ни откъм Карлово, ни откъм Златица не идваха пътници, както в първите дни на въстанието.

На 26 априлий утринта по-далечните стражи съобщиха, че две конни отделения от по 30—40 души се движат откъм с. Рахманларе, едното по правия път към Кулата, а другото към корията. Предполагаещ, че предстои сражение, военният съвет съобщи за това в Копривщица, дето се намираше и Волов, и помоли да се проводи още помощ, та да се сполучи да се разбият турците, чийто брой не е твърде значителен. В същото време от наша страна се изпратиха две отделения, по-силни от турските, към Кулата и към корията. Турците обаче още отдалеч, без да чакат да се приближат нашите, се оттеглиха и върнаха в Рахманларе. Това движение на неприятеля помами нашите, та се направи грешка, която впослествие ни принуди да отстъпим по-бързо. Военният съвет прибърза да съобщи в Копривщица, че и този ден не ще да е решителния, защото турците се оттеглили, та, следователно, не е нужно да идва исканата помощ. Потребно е, мисля, да спомена, че разстоянието между Клисура и Копривщица е едва около 15 км.

Часа около един обаче след пладне, види се, след молитва в джамията, откъм Рахманларе с усилен вървеж се заточиха такива силни отделения, щото изплашените съгледателни стражи по разни върхове не само даваха знакове с гърмеж, но викаха силно и с глас: «Много, много турци», и се оттеглюваха към окопите. Ония от тях, които додоха при нас, ни съобщиха, че от Кулата до Бяла вода пътят бил пълен с турци, вървящи по четирма в ред с 23 малки и 2—3 големи разноцветни байраци. Това даваше да се предполага, че са повече от 1000 души. Страхът в тази минута е неописуем. Даде се заповед всеки да заеме определеното си място, но при всичките забележки и навиквания никой не се стърпяваше на мястото си повече от един миг, а всеки ставаше прав и се оглеждаше плахо, плахо напред, назад. Турците продължаваха да вървят все по пътя, до отсам Йовковата чешма, додето може да стигне куршум, без да гърмят. Нашите, въоръжени с шишенета и новите, по-далекобойни пушки, откриха огън и от  Зли дол, и от Прекия път. В първите гъсти редове 5—6 турци се търколиха. Другарите им ги взеха и отнесоха край оградите на околните гюлища и купом бързо се оттеглиха назад. Нашите продължаваха да гърмят.

Под Топанчето турците се събраха около малцината конници, които вървяха най-надире, и след като се побавиха доста, види се, поради някои нови разпореждания, поделиха се на няколко отделения. Последните се разпръснаха нарядко, па с ужасен вик бързо и стремително се отправиха, едни по голите върхища към планината, други към низината на Стара река, а трети към Прекия път и лозята. Нашите гърмят, и турците гърмят, но в минутата да се срещнат лице с лице двата вековни врага нашите окопи занемяват, а продължава да се стреля по-близко към селото. Турците настъпват бавно и предпазливо през лозята и през гюловете, като от време на време някои от тях лягат по земята, щом съгледат, че от някоя страна ще се гърми срещу тях. Те бяха вече над селото, наредени по височините на Шайковица, когато из улиците на селото се стреляше против тях. Нейчо Калъчов с вярната си пушка от стената на Гурговата фурна катурна един турски знаменосец и друг един ага. Турците започнаха да настъпват около  11/2 часа, а нашето отстъпление стана около 3 часа. Благодарение на това малко сражение дългата и гъста върволица от жени и деца можа да се изтегли из единия край на селото към близката гора Върлищница, докато турците бяха още на противоположния край, а по-юначните наши хора още из улиците на селото — инак би настанала ужасна касапница. Този ден посочи само няколко неустрашими, юначни характери, а множество страхливи.

Ние бяхме на Сиви гробища, когато на противната страна селото биде обхванато от пламъци. Малко по-близо към реката застигаме неколцина, между които и Харалампий х. Ненчов. «Момчета, казва той, погрижете се да завардите устието на Върлищница, защото, ако налетят турците в нея, реката ще потече кървава.» Изкачихме се по-високо в устието и се обърнахме към пламналото село. Неколцина турци се явиха на Сиви гробища и скоро се върнаха назад. Види се, нямаха намерение да продължат пътя си в гората, дето не знаеха какво ги очаква, или пък грабежът и плячката ги влечаха към селото. Грозна картина представляваше в този час Върлищница в разните си завои и лъкатушки. Тук баби, изпадали, охкат, там пеленачета и малки деца, изоставени, пискат, а по-нататък някоя чувствителна мома или млада булка примряла, но никой не се спира да им помогне: всякой бърза да спаси своя живот, па макар и за ново тегло. А от време на време общите вопли добиваха грозно и сърцераздирателно ехо от покритите със зеленикав мъх скали на тези горски усои! Волов пристига от Копривщица с 50—60 конници, със знаме и е вече на голите височини над Върлищница, но е късно да помогне нещо: клисурските чети са тъй разпръснати, щото не е никак възможно да се съберат и повърнат назад.

Пожарът все повече и повече се разширява. Силните му пламъци се издигат високо в небето като грамаден огнен стълб, който осветлява цялата околност. Природата, по-милостива от свирепата башибозушка сган, изля над горяща Клисура и околността й проливен и продължителен дъжд. Но той измокри всички, па направи на каша фишеците, които въстаниците носеха в торби и вулии. Деца мокри пищят, майките, потопени в дълбока скръб, проливат безутешни сълзи, немощни да стоплят вкочанелите си рожби, както и да ги нахранят... Нещастието е неизмеримо, никой никого не може да утеши, всеки носи своята си мъка, а всички пъплят към Копривщица, дето се надяват да намерят братски прием и подслон...

Според разказа на турците, те имали ранени и убити пред Клисура около 50 души, повечето от стремските турски села, защото били в първите редове. В сражението от нашите паднали убити: Мачо Фурнаджията, Петър Пандуринът, Лало Балинов, Брайко Ненов и едно стрелчанче или новоселче, а вътре в селото са убити всички, които са се излъгали да се скрият в къщите и в скривалищата си, като се надявали на милост или пък не са могли да бягат. Броят на избитите в селото възлиза на около 200 души мъже, жени и деца. Hай-зверски са били избити семействата на Никола Козинаров, Петър Тепавичарят, Делчо Кацарят и Христовица Цачева заедно с двете й дъщери и децата им. Една от дъщерите била в последните дни на бременността, не могла да пътува, та останали покрай нея и другите и всички погинали. След 38 дни, когато клисурци се върнаха в родното си място, обърнато в пепелище, Никола Козинаров намери трупа на жена си и на трите си деца, на възраст от 1 до 10 години, в кладенеца на двора си с много рани по главите, защото, види се, били са мушкани по тях, за да не се подават над водата, докато да се издавят. Ослепелият наскоро от перде на очите Лулчо Божков биде намерен убит до самите фасулеви вейки в градината му, дето бил скрит от домашните му. Стоян Десков бил убит пред вратника си, след като връчил, както казаха турците, на убиеца си тежка връзка с жълтици, а много други бидоха намерени избити по дворовете и улиците. Мъртвите можаха да бъдат разпознати само по дрехите. От труповете бе останало само кости: изгладнелите кучета и котки бяха изяли месата, дори налитаха и на живи хора.