Индекс на статията
Ангел Телийски
АНГЕЛ ГЕНОВ ТЕЛИЙСКИ. (Роден в 1848 г. в с. Церово, Пазарджишко; починал в 1913 г. в с. Церово.) Земеделец и търговец. Деец на национално- революционното движение; секретар на частния революционен комитет, куриер и агитатор, участник в Априлското въстание — водач на чета, взела участие в сраженията при Еледжик. Арестуван, лежал в Пловдивския затвор. След Освобождението земеделец, административен служител и народен представител.
Публ. по ръкопис, съхраняван в НБКМ—БИА, ф. № 93, II А 9160. Ориг. с автогр. с маст. 34 л. 68 п. с. 34/21 см. (л. 8—31). Анот. в: AB. T. 2, с. 190; опис на... , с. 78. Пълното заглавие на спомена е: «Церовското въстание в Еледжикский балкан, станало със селата: Церово, Мухово, Калугерово, Лесичево, Кара Мусал, Славовица. Съртхарман и Дерехарман, под войводството на Гене Гергюв Телийский през 1876 година.»
СПОМЕНИ ОТ ЕЛЕДЖИШКОТО ВЪСТАНИЕ
20 април 1876 год. Провъзгласявание на въстанието, наредбите в деня на диганието селата и действията [след] разбиванието Еледжика, 1 май 1876 година.
Дошлите от Панагюрище Стефан Г. Ковачов (Циганчето) и С. Сердаров донесоха едно писмо от войводата Бенковски, с което между друго заповядваше да се вдигне въстанието, защото в Панагюрище и Копривщица е вдигнато, и да се изпрати заповед в околните 7 села, да стане въстанието и да се проводят по 20 души добри и храбри юнаци от всяко село за с. Лесичево, които ще да се присъединят оттам към четата на войводата Бенковски и ще да заминат за Панагюрище. Заранта рано на 21 априлий комитетът воглаве Гене Г. Телийски провъзгласи въстанието, изпратиха се заповеди до околните седем села да проводят по 20 души добри въстаници в с. Лесичово, за да се присъединят там към четата на войводата Георги Бенковски, който пристигаше тая заран откъм Поибрене и Мухово — а другите въстаници със семействата си и с всичките си добитъци и пр., и пр. да заминат за балкана Еледжик. В Церово Телийски и членовете на комитета издържаха една твърде насърчителна реч. Гене Г. Телийски се яви за войвода на осемте села на въстаниците, а Цвятко Колев се провъзгласи от комитета за хилядник. Тук Гене Г. Телийски отвори четирите си дюкяна и заповяда свободно всякой, който си няма цървули, сол, желязо, плочи за конете и други вещи, да си земе без пари и да замине за назначеното си място и се изпя песента «Не щем ний богатство, не щем ний пари, а искаме свобода и човешки правдини». Изпрати се членът от комитета Никола Кодуков, та вдигна селата Славовица, Съртхарман и пр. с 20-те войници. След туй се изпратиха за Лесичово хилядникът Цветко К. Бръшков и член-секретарят от комитета Ангел Г. Телийски с 60 души, добри и храбри въстаници, да се присъединят към четата на войводата Бенковски.
От Лесичово всичките въстаници от церовския пункт, присъединени към четата на войводата Бенковски, заминаха край Юруците, турските махали, за Панагюрище. От тая чета падна само един въстаник от Церово, убит при Стрелча, от четата на Соколов, а именно Митър Г. Ропенов — останалите се прибраха в Еледжик: едни след битката в Стрелча, а други след битката при Петрич. Член-секретарят на комитета Ангел Г. Телийски се върна от Панагюрище на 22 април в Еледжик със специално писмо от Бенковски за войводата Телийски. В Церово заранта при провъзгласяванието на въстанието преди всичко се изловиха церовските турски цигани и се дадоха на някои въстаници да ги закарат за Еледжик като пленници, а децата им се изпратиха при пълна свобода в Еледжик с децата на всичките въстаници. Така също стана и с евреина Исак Какомачу, жител на Т. Пазарджик. Всичките въстаници от 8-те села, с изключение на ония, дето заминаха за Лесичово и Панагюрище, воглаве войводата Телийски, членовете от комитета и стотника Гене Балабанов (стария хайдук) пойдоха за балкана Еледжик с колята, децата, храните, овцете, говедата, конете и пр. — с голямо тържество и песни. Всякой въстаник нарамил пушка, друг сабля, кой брадва, някой коса, турски пищоли и пътуват радостно, засмени и запеяли «Не щем ний богатство, ни пари, но искаме свобода и човешки правдини». Старците се гордееха със своите си чеда, насърчаваха ги, като им разказваха старите си теглила: от еничерите, кърджалиите, толюмбаците и пр. Пътуванието на въстаниците с домочадията си правеше да ехти Балкана. Старците Кръстьо Волянов, Павел Енчов, Стоян Мекиша, Никола Шенгара и други, 90-годишни, запасали ятаганите си с лико, скачаха като 20-годишни момци около и пред въстаниците, като ги насърчаваха, казваха им: «Дръжте се, дядовото, ех, да ни са сега младите години, да видите как турци се секат и колят.»
От тези старешки насърчения юнаците въстаници се провикноваха едногласно: «Да живее България, българският народ и водителите на въстанието» — и пееха бунтовническите песни: «Не щем ний пари, не щем ний богатство, но искаме свобода и човешки правдини». Пристигнаха въстаниците [в] местността Гьола (барата), Церовско землище, 1/2 час от Еледжик. Тук се събраха и съединиха въстаниците от селата: Церово, Карамусал, Калугерово, Лесичово, Славовица, Съртхарман, Дерехарман. От Мухово дойде известие, че на това село въстаниците ще отидат откъм Мухово — направо в Еледжик заедно с домочадията, с конете, мулетата, говедата, овцете и пр., натоварени с храните, покъщнината и военни припаси на въстаниците. Местността Гьола се намира на една хубава равнина, състояща от ливади, между 4 върхове, покрити с кичести гори, с хубави ароматни треви, която направи удоволствие на въстаниците. Тук всичките въстаници се спряха със семействата си, гдето старите, невестите, момите и момчетата направиха едно българско хоро, водено от войводата на въстаниците Гене Г. Телийски. След това въстаниците направиха едно обучение с оръжията си и подир всичко това се упътиха за Еледжик, дето се спряха на Широкото орниче, собствено притежание на войводата Гене Г. Телийски. От тази висока, широка и равна поляна се видеха Т. Пазарджик и Пловдивски равни полета: че горят въстаническите села. Всичките свещеници от въстаналите 8 села се събраха и отслужиха молебен за освобождението на българския народ от султана. След молебена колята с домочадията, покъщнината, храните и военните припаси слязоха в дълбокото дере, старовременната крепост (градището). Там всякое семейство от всичките 8 села си направиха отделни колиби с дървен материал, покрити с басури и черги. Неспособните за оръжие, старци и недъгави, се оставиха в колибите при домочадията. А способните за оръжие, от всичките села, се събраха наедно, [броят на] които достигнаха 1940 души — освен ония, дето се изпратиха в с. Лесичово в разположението на Георги Бенковски за Панагюрище. Там в това събрание се състави един военен съвет, който се състоеше от председател Гене Г. Телийски, подпредс. Теофил Бейков, членове: Ангел Г. Телийски, Пенчо Кошов от с. Дерехарман, Никола Клисурски от с. Съртхарман, Пено Урошов и Сокол Качаков (умр.) от с. Славовица, Вълко Стойнов и Христо Тотин (умр.) от с. Мухово, Георги Сираков (умр.) от с. Калугерово, Атанас Петров (умр.) и Георги С. Мутов от с. Карамусал, Атанас Добрев (умр.) и Томе Василов (умр.) от с. Лесичово. След съставяние на военния съвет разпоредиха се и се разпратиха въстаниците, състоящи се от 1940 души, както следва: на стотниците Гене Балабанов и Атанас Куртов се повериха 200 души, които окръжиха градището, пазеха децата с жените откъм Ихтиман и Маривир, а стотниците Христоско Т. Гумнеров, Христоско Павлов, Ангел и Нене Иванови Ебагови, Никола Кадуков от с. Церово, Ангел Н. Клисурски, Атанас Райчов от Съртхарман, Иван Пройкин, Кръстьо Церовски, Гено Керака, Христо Търльов, Стоил Жабаров, Иван Караков, Найден Нейков от с. Мухово, Марин Мараджийски и Атанас Добрев от с. Лесичово, с 1740 души, се определиха да се наредят и пазят западното поле на Еледжишкия проход Капуджика (Солудервент) — южните поли, откъм средна кула и Дерехарман, източните поли, откъм Церово и река Тополница, и западните поли, откъм Мухово, Поибрене и Белица. До 24 априлий въстаниците стояха мирни, без нападения, през което време муховците Иван Тепавичаров и Начо Милчов Любничаров направиха тръбата. Стоян Тепавичаря направи един топ, а ковачите направиха халките за топа и приготовляваха други военни припаси като калъчки и пр. — а оръжейният майстор Стоян Ив. Тепавичаров поправяше строшени пушки и пищоли... Други лееха куршуми и правеха фишеци от приготвения барут за въстаниците от тези села, които се бяха приготвили от по-рано, а муховецът Стоян Стоилов направи една втора военна дървена тръба: с нея той свиреше и обозначаваше да се събират въстаниците на местата си, когато имаше опасност за нападение и [за] задавание страх на турците, башибозуците и черкезите. На 4-ий ден от укрепяванието на въстаниците ихтиманските и самоковските башибозуци, турци и черкези нападнаха силно въстаниците, от всичките страни на Еледжик, така щото искаха да отблъснат и да разбият въстаниците и отведнъж да нахлуят в жилищата на въстаническите челяди, да ги изколят, ограбят и да превземат населената от въстаниците част в Балкана — но благодарение на добрата разпоредба на войводата Телийски башибозуците и черкезите тоя ден се отблъснаха. В този ден се отличиха най-много стотниците Гене Балабанов, Атанас Райчов от Съртхарман — при Песъкливото кале, — дето най-много нападаха черкезите от близките до Еледжика черкезки села, разположени край шосето (в къщето и капуджика). Черкезите и башибозуците се опитваха всякой ден и нападаха от всичките страни. Искаха да влязат и превземат Еледжик, но благодарение на умението и храбростта на войводата Телийски и на другите въстанически началници не можаха да успеят — но всякога биваха отблъсквани с големи поражения. На 6-ий ден пристигна войводата Георги Бенковски със своята свита: игуменът Кирил, Тодор Хайдука от Радилово, Ю. Мисирката от Т. Пазарджик, Иван Орчов, Марин Шишков, Тома х. Георгиев, Цвятко Бръшков, Тодор Белопитов, Юрдан Иванов, Захарий Стоянов, д-р. В. Соколски, Крайчо войвода с други още 85 души въстаници.
Войводата Бенковски, щом пристигна, обиколи всичките въстаници: укрепленията, наредбите. Поздрави войнишки въстаниците. Държа им насърчителна реч, благодари им за храбростта, която са показали в битката срещу черкезите и башибозуците, каза им още: «Нека да знаят тези мръсни тирани, че и българинът умее да се бие за своето си отечество.» Благодари на войводата Телийски за отличната разпоредителност и сполучливата победа, за воюванието срещу 500-годишния угнетител на България. След това Бенковски прегледа сметка[та] на въстаниците: колко пари са събрани и где похарчени. [Щом] узна, че богаташите Йоне Соколов, поп Георги от Карамусал, Стойо чорбаджи и свещеник Стефан... от Калугерово не са дали нито една пара за в полза на въстанието... той взима по 20 лири турски от всякой. След това провери съставения военен съвет и го допълни с някои малки бележки, като заповяда, та се състави и едно полицейско управление, което да арестува и задържа шпионите и пленените лица, които се ловяха от въстаниците. За началник на полицията се назначи членът от военния съвет Ангел Г. Телийски, [назначи се също] една комисия, която да събира храна за други въстаници, които може да преминат от другите балкани през Еледжик, а Стефан Г. Ковача (Циганчето) и Никола Кочов с 10 души се назначиха да надзирават децата из колибите: да се пази чистота (за здравието им) и да се пазят водите по кладенците и деретата чисти, за да може навсякъде из Балкана да се намира чиста вода за пиене. И назначи лозинката «Напалион» за пропуска между въстаниците. В това време един въстаник от конницата извести, че на въстаническите постове хванали 18—20-годишно момче на име Петко Христов (шпионин) и питат Бенковски как да постъпят с него. Бенковски със свитата си [отиде] на мястото при укрепленията, изпитва [каза], че това шпионче е черкезче, дошло с цел да узнае силата на въстаниците. Това черкезче се би много от Бенковски, което [черкезчето] се оправдаваше, като казваше, че е забъркало пътя и нищо повече. Той се откара с особна стража в столицата на царството Панагюрище. В същий ден стана военен съвет от войводите Бенковски, Гене Г. Телийски и взеха участие всичките въстанически началници. Между другото реши се да се изпрати един въстаник, преоблечен в башибозушка униформа, да отиде в Ихтиман и да узнае силата на турците. Обаче в това време дойде от Ихтиман Стефан Миличин, който разправи всичко подробно. Реши се в същото заседание и се изпрати една чета от 300 души под войводството на хилядника Цвятко К. Бръшков да изгорят турското село Паланката, мостовете в прохода Еледжик, по шосето Т. Пазарджик—Ихтиман и да изсечат теловете. Додето се върнаха те от Белово, гореописаните въстаници извършиха заповедта, т. е. изгориха селото, мостовете и изсякоха теловете. След всичко това Бенковски взима със себе си Гене Г. Телийски и 300 въстаници, които отидоха за с. Белово през с. Паланката, с пътеводителя А. Клисурски, [на] която, като гореше, добавиха огъня... От Белово Бенковски със същите хора се отправи през с. Дъбравите, Аканджиево, Ветрен, Славовица, Съртхарман, Дерехарман и на 8-ия ден сутринта Бенковски пристигна от тая обиколка в Еледжик.
През време отсъствието на Бенковски и Телийски управлението на въстаниците се повери на военния съвет. Догдето трая обиколката на Бенковски и Телийски, башибозуците и черкезите направиха два пъти опит да разбият и превземат укрепленията на въстаниците, но не можаха. Боят се е продължавал и двата пъти по 1—2 часа. Неприятелят претърпял поражение, избити и двата пъти [били] по няколко от башибозуците, а от въстаниците няма никаква загуба. Бенковски, като узнал от Миличин, че имало малко турска сила в Ихтиман и че на мнение са българите да въстанат, Бенковски, зарадван от тази добра вест, заповядал да стане угощение; наготвили му едно теле с прясно мляко, а друго, обвито в кожата си, опечено в жарта. С тях се даде угощение на по-първите войводи на въстанието. След това заповяда да се съберат всичките младежи, които съставяха свитата му, както и свитата на Гене Г. Телийски, да изиграят едно българско хоро, което хоро Крайчо войвода водеше със знамето в ръка. Свирците бяха всичките български гайдарджии и кеменчеджии от 8-те села, които бяха назначени и служеха със своите свирки за насърчение на въстаниците и подир сражението им. След свършванието на хорото дойде известие от един въстаник, който беше изпратен от стотниците, назначени да пазят Капуджикския проход. Съобщава на Бенковски, че откъде Ветрен пристигала многобройна турска войска закъм Ихтиман. Бенковски бързо поведе въстаниците, на брой 1000 души, находящи се на Широкото орниче, в Еледжик, съединиха 'се с находящите се въстаници, обсадиха прохода Капуджика. Турската войска пристигна, заминавайки твърде бързо. Юзбашиите им казваха: «Юрук бре аскер чабук.» Не знаем по коя причина Бенковски оттегли командата си и не заповяда да се стреля в турския аскер, който спокойно си отмина и си заминаха за Ихтиман. Този ден двама смели и храбри черкези чрез тайни пътеки влезнали откъде Белица, приближили се до жилищата на въстаниците. Целта на [черкезите] била да узнаят где и къде живеят семействата на въстаниците. От тия черкези биде един убит от караулите, а другият избягал, след като наранил Добра Кураджиева от с. Мухово. Беше определено от въстаническия военен съвет да отидат въстаниците да нападнат и изгорят гр. Ихтиман и да докарат в Еледжик всичките българи със семействата им. Но по причина на голям дъжд и облачно време не беше възможно да стане това. Следобед мъглата се вдигна и дъждът престана от върховете на Еледжик. Слънцето огрея и се виждаше всичкото Ихтиманско поле с гр. Ихтиман. Въстаническите войводи, събрани всички на едно при Бенковски на Еледжик, му казаха: нещо се мяркало бяло край Ихтиман. Бенковски взима увеличителното си стъкло, с което разбра, че това са бели турски чадъри с войска. Макар че това беше така, Бенковски насърчаваше въстаниците, като им казваше, че това били гъски и бели овни. Другите войводи чрез пусолата узнаха, че това са чадъри, пълни с войска, но и те казваха също като Бенковски. За да се не обезсърчат въстаниците, Бенковски им държа насърчителна реч: «Юнаци, ако и да са турски чадъри, те са празни, понеже 10 души българи се падат на 1 турчин. Както и да е, няма ла спрат нашите предначинания. Ние ще постоянствуваме да сломим турския хомот и да се отървем от тяхното иго, които ни са угнетявали 500 години. Те трябва да знаят, че нашето оръжие е благословено. С оръжие в ръка ние достигнахме да развеем българското знаме («Свобода или смърт») и да забодем българската сабля в сърцето на нечестивия султан. Кръвта на нашите прадеди е възкръснала в тоя час и вика с глас за отмъщение. Не трябва да се жалим в боя, братя, защото ако и да умрем, отпосле в отечеството ни ще настанат нови юнаци и ще захванат мястото ни. Дързост, юнаци! Напред, не се бойте от поганските пълчища! Вашата смърт ще се запечати дълбоко в сърцата на праотците ни и като си припомнюват за вас, те още толкова ще възненавидят тиранина.» Бенковски, като говореше, обърна се към изток, видя, че тракийските полета се бяха задимили от горявшите села... каза, че на сутрешния ден заранта щял да отиде за другия въстанически пункт, който се намираше в Поибренския балкан, и каза, че изгоряванието на Ихтиман остава за неопределено време. Тук именно Юрдан Иванов намери сгоден случай да напомни на Бенковски за изгарянието на гр. Т. Пазарджик, а Бенковски, [защото] знаеше, че има голяма турска сила, забрани на Юрдан Иванов Мисирката от Т. Пазарджик да говори и за смелостта му осъди го на смърт и го удари със саблята си. Отпосле по ходатайството на войводата Телийски Юрдан беше помилван. На 30 априлий сутринта Бенковски, като си тръгна, поиска от въстаническия комитет 10 коня от най-хубавите, за да ги даде на въстаниците от свитата му, и избра от най-хубавите юнаци 10 души, та ги взе с него. В това време заповяда да се вържат церовските цигани от 15 години нагоре, всичките от мъжки пол, за да ги застреля. Но понеже председателя на военния съвет Гене Г. Телийски още не беше се завърнал от нощната си обиколка и ревизия по укрепленията на въстаниците, по върховете, затова някои от членовете на съвета не рачиха да удовлетворят без него нито едно от исканията на Бенковски, а чакаха да се завърне Телийски. Догдето ставаха тия прения, Бенковски, разярен, заповяда на своите другари и те, въоружени с пушки, се наредиха: срещу всякой вързан циганин по един от въстаниците. В същото време събра и коне. Всякой си даде коня без противоречие, обаче един от стотниците, Никола Кодука, не си даде коня. Бенковски се ядоса и заповяда да го убият, а той бега и се скри. В същото време пристигна Телийски от Балкана; като видя вързани циганите, обърна се към Бенковски и ядосано му каза: «Защо сте вързали циганите?», Бенковски му отговори: «Вързах ги да ги застрелям, защото, ако живеят, ще чакат сгодно време, та когато ни нападне неприятелят, ще избягат в неприятелската орда и ще ни открият всичките планове.» Телийски възрази: «Не трябва да стреляме мирните и предадени цигани, нашата цел не е да стреляме и колим мирните жители на Турция, ние сме въстанали против турското правителство и тяхното тираническо управление.» Обърна се към въстаниците, които стояха с пушките си срещу вързаните цигани. Каза им: «Долу оръжието! Отвържете циганите и ако смее Бенковски, нека ги сам застреля.» Още каза войводата Телийски на Бенковски: «Вие завчера, когато решихме да нападнем турската войска при прохода Капуджика, която почти добре обсадихме, защото войската е защитник на турското царство и носеше оръжие в ръка, тогава не дадохте заповед да убием аскера, да им вземем пушките, за да въоружим с добро оръжие нашите въстаници, но отделихте въстаниците и аскерът си отмина неповреден — а пък сега искате да избиете мирните цигани, от които нямаме никаква вреда. Също решихме да нападнем и изгорим гр. Ихтиман, а вие пак отложихте за неопределено време, по този начин даваме възможност да се усилват турците и укрепляват покрай Еледжик.»
Бенковски, ядосан от тия възражения, качи се на коня си, замина заедно със свитата си за поибренския въстанически пункт, като каза: «Седете тук, ето аз си отивам, правете каквото щете и аз вече няма да ви спойда.»
На тръгванието му се зачу силно гърмение на топове и пушки. Това беше бомбардирането на града Панагюрище: защото до вечерта на същия ден пристигнаха разбити въстаници — Никола Еленкин, Илия Тодоров, Тодор Илиев, Христоско Маринков, Тане Гърков, Начо Попов, Гене Ив. Кюргията, Гене Бързаков и др., между които беше и Иван Соколов, татарпазарджишкия пълномощник в Оборище, с жена си. В Петрич на 23, 24 и 25 априлий беше станало голямо сражение с черкезите и башибозуците под войводството на войводата Бенковски. Там между другите въстаници беше се отличил най-много церовецът Илия П. Шенгаров; той беше ранил около 10 души черкези и на място убил 1 турчин и 1 черкезин, от последния беше земал и една горна дреха.
Заранта на 1 май, в неделя, тъкмо при изгряванието на слънцето, караулите по върховете на Еледжик съгледаха, че от съществующите бели чадъри край Ихтиман излезе множество турски аскер, придружен с башибозуци и черкези, [които] пълнеха друма от Ихтиман до Мътивирския мост. По едно време Кел Хасан паша поведе войската, башибозуците, черкезите, които извикаха гръмогласно към въстаниците. Показаха с това знак на нападение и победа, стигнаха до естествените и изкуствените укрепления на въстаниците и до буките на въстаниците, които им служеха за укрепления. Тук можаха да се срещнат въстаниците с турските сили само [в продължение на] 10—15 минути. При срещата биде убит само 1 въстаник, а именно Кото Вълчов от с. Славовица. Турската сила се състоеше от около 15 000 души войска и башибозуци с добри оръжия, а въстаниците бяха 2140 души с прости кремъклии пушки и повече с турски пищоли, секири, коси и пр... Като се видяха въстаниците заобиколени в Еледжик от 3 страни, западна, северна и южна, така щото оставаше на въстаниците и семействата им прохода откъм източната страна [те тръгнаха натам], та войводата Гене Г. Телийски, като видя, че всякой бяга с оръжието си в ръка, то той се ядоса против бегавшите, силом им взимаше доброто оръжие и го даваше на по-свободните въстаници да се бият. Това беше в дерето при Градището, обаче и тия насилия не заслужиха, всякой се отчая и с оръжието си бягаше да се спаси от клането.
До тоя ден, 1 май 1876 г., се тури край на въстаническото българско царство в Еледжик. Десет дни всяка душа беше обрадвана, тържествено се прогласяваше «Да живее България», но тоя ден се предопределяваше много жертви да паднат от мръсната ръка на тиранина, много невинни дечица да се зарежат от майките си и да се оставят да умират. В него ден беше дошло време, щото [всеки] да вика с глас: «Паднете, гори и върхове, покрийте ни, за да не гледаме смъртта на децата си.» Всякой домакин изгуби семейството си, овчарят заряза стадата си и и всякой бяга да се крие, да спаси душата си, да го не намерят черкезите или турците, за да го убият. Жилищата на въстаниците (колибите) се опустошиха, ограби се всичко, що имаше из тях, изразтуриха се и заприличаха на съвършена Сахара. Младите невести и момите бидоха обезчестени, кой где [се] стигне, биде заклан и ако да влезеше человек отпосле между колибите на въстаниците и около техните крепости, страх и трепет би го обзело, човек като помисли бившите веселби в колибите и сегашната тишина. Стари, млади, мъже, жени от 8-те села, на които бяха колибите все на едно място в Еледжика, оставиха всичко, щото бяха прекарали с коля от домовете си, и всичко това се ограби от турските башибозуци и черкези. В тия майски дни бащи не жалиха чадата си, последните не жалиха бащите и майките си, мъжът не жали жената си. Всякой, що имаше, оставяше и бягаше от свирепствата на тираните, за да спаси душата си от погибел. Рядко девици останаха необезчестени. Непразни жени мятаха децата си от страх, а други изхвърляха малките си деца, които с плачовете препятствуваха на бяганието. Така също и много жени бидоха убити, застигнати с децата си заедно на гърбовете им. С една реч, всяка жива въстаническа душа се трудеше да не влиза жива в ръцете на черкезите, башибозуците и аскера. За да извършат по-хубаво свирепствата си над въстаниците и техните жени и деца, черкезите и помаците башибозуци и някои знающи български език турци, като търсеха въстаниците, викаха по тях: «Стойте бре, чакайте, няма да ви направим нищо, ке ви дадем царството.» Ако се излъжеше някой да се предаде, улавяха го и извършваха над него най-варварските си мъчения — и го убиваха; жените обезчестяваха и ги разпаряха откъде срамните органи, които мъченически умираха. Ако и да се трудеха тираните да лъжат, да спират с тия думи въстаниците и семействата им от бягството им, но постоянното пушкание по тях и писканието на куршумите над главите им и човешките лешове, паднали по всичките страни на Еледжишкия балкан (мъртви тела), правеха [ги въстаниците] да бягат и да се крият като пилци от гъстите баири. Плачовете на жените и децата разцепваха долините и върховете из където бягаха. Жалкото им «Олеле!» заглушаваше гората. Аскерът и башибозуците не даваха да излезе жив човек на поляна. Така щото още при изгонванието на въстаниците из Еледжик много свят убиха и стана по поляните, нивите, горите и долините само човешки лешове. Часът около 10 по турски редовната войска на Кел Хасан паша с башибозуците и черкезите слязоха на местността Любница (1 час на изток от Еледжик), гдето пашата разпореди башибозука и черкезите, едни към север, други към юг, да търсят, преследват и убиват хората. Пратените към северната страна изгориха двете муховски махали Кошушлек и Любница, така също изгориха водениците и тепавиците по р. Тополница. Kел Хасан паша задържа редовния аскер при него и го поведе през Стръмно дере и вечерта пристигна и се установи в местността Златарете, гдето се накладоха много огньове, да преспят през нощта. Вечерта се прибраха башибозуците и черкезите при аскера, доведоха на пашата много уловени през тоя ден невести и моми, с които през тая нощ си удовлетворяваха мръсните страсти. Доведените мъже, малки и големи, бидоха убити. През тая нощ всичките жени, хванати, бидоха обезчестени от аскера, башибозуците и черкезите. Нехванатите и неубити мъже, жени и деца през тая нощ, кой де се хвана, там спа, било с другари или без другари, на открито небе голи и боси. Както избягнаха от колибите, уморени от бяганието, за ядение не се сещаха, понеже и хляб нямаше. Доволни бяха бежанците, като спяха, че през нощта няма да ги срещат пушките. След като посъбраха душата, повторително със сухи бърни и изсъхнал язик гълтаха чистия пролетен горски въздух, на които и той мъчно вървеше.
