Възраждане

 

Недельо Иванов

 

ПОП НЕДЕЛЬО ИВАНОВ НИКОЛОВ. (Роден в 1842 г. в с. Мирково, Софийско; починал в 1909 г. в с. Поибрене, Пазарджишко.) Учител, свещеник и революционен деец: член на Поибренския революционен комитет; участник в Априлското въстание — кръстоносец на Хвърковатата чета на Георги Бенковски; лежал в Цариградския затвор. След Освобождението — свещеник.

Публ. по ръкопис, съхраняван в: НБКМ—БИА, ф. № 97, II А 8551а. Автогр. с маст. (попр. и доп. с друг почерк). 12 л. 19 п. с. 21/17 см. Анот. в: АВ. Т. 2, с. 189; О п и с на... , с. 39.

 

БЕЛЕЖКИ ЗА СЪБИТИЯТА В 1876 ГОД. 20 АПРИЛ

 

Преди да дойде Бенковски в селото ни и преди да узнаем, че той е дошел в Панагюрище за подбудител на востание, съобщи ни се от Панчо Г. Моченски, че той (Бенковски) се намирал в с. Мечка, и като ни разправи за мисията му, попита ще го приемем ли, или не. Ако го приемем, да изберем един верен човек, който да иде в с. Мечка и [да] доведе Бенковски в селото ни. След едно съвещание избрахме и проводихме Рашко Н. Бояджия, който и доведе Бенковски още в същата нощ, около 10-и февруарий, в къщата на Делчо Уливеров.

Бенковски каза да свикаме верните лица, на брой около 7— 8 души, които да се подведат под клетва, че ще бъдат истинни деятели за востанието и от които лица да се състави комитет. След малко време се събрахме следующите лица: свещеник Недельо Иванов, Влад Ненов Пашов, Нено Даскала Николов, Антон Недельов Зяпков, Рашко Ненов Бояджия, Делчо Уливеров, Никола Николов и Никола Цветков. Бенковски, след като ни разказа като как ще да се приуготви востанието и като ни прочете устава на Революционний българский комитет в Букурещ, пристъпи се към заклятието така: стол и на него кръст, евангелие и револвер. Бенковски във форма — вехти панталони, палто и фес на главата, — стои прав — в едната ръка револвер, в другата сабля. Ний изправени и с повдигната ръка. Почнаха се думите от свещеника под диктовката на Бенковски: Заклинам се в честний кръст, че ще бъда истинен работник за освобождението на поробената ни татковина. Кълна се, че съм готов да жертвувам всичко мило и драго и че не ще да пожаля ни живот, ни имот. Кълна се че ще бъда верен изпълнител на законите за освобождението и няма да открия никаква тайна. Кълна се, че ще бъда готов да приема застрелвание, ако не се съобразя със законите за освобождението. И като се свърши всичко това, насядахме на вечерние.  След това Бенковски, като разпореди какво да почнем да приуготовляваме, от какво и как да събираме и да се почне работа, немедлено взема члена от комитета ни Никола Цветков, с когото намина за село Петрич в същата нощ. Още през същата нощ назначихме работници, кои каквото умеят да работят, на които, разбира се, имахме доверие, и утринта на 9 февруарий, подведени под клетва тайним образом в църквата, разпоредихме ги на работа, като по-преди разпоредихме местата за работа. Олово събирахме из средата на населението, отпърво от серкиметата, из кпепите на кантарите и пр. Отпосле доставихме от Пловдив и Т. Пазарджик и така се почна на няколко места леянието на куршумите. Барут купувахме от Пазарджик тоже, но повечето от златишките турци, нощем. В това време имаше да се работи в Стара планина, кришом от правителството, барут, та ний от тия работници турци купувахме барута и които турци, като ни разпитваха защо ни е толкова барут, казвахме им, че понеже сме почнали да си поправяме пътищата в местността ни, която е камениста, та правим лахъми и разбиваме скалите. Пари събирахме частно от населението. На един обещавахме, че ще да им завръщаме, на други откривахме тайната. Касата на Земледелческото дружество [която тогава съществуваше], тоже и касата църковна служеха за източник на пари. Следователно работата вървеше в назначений й път.

В това време, около 20 март, бидох повикан в с. Мечка от Бенковски, в къщата на Панчо Меченов, и предложи ми следующето: известихме се, че турската власт уловила един от апостолите — именно Никола Славков, — който е закаран в София за изследвание, та ще отидеш в София да опиташ дали уловений Славков не е открил нещо за тайната.

Като се усещах, че ще отида, завърнах се в Поибрене. Турците вече подозираха българите, затова и преследваха пътниците. Освен това аз не знаех непроходимите пътища, защото трябваше нощем да се ходи, затова поканих Никола Николов, члена от комитета, който като прие, веднага заминахме и стигнахме в София, в Митрополията, гдето аз имах пристан, защото имах братовчед — Стефан Груев Шопов — секретар при митрополита Мелетия, с когото имахме от по-рано познанство и от когото трябваше да науча нечто за изследванието на Славкова — защото владиката бе член в меджлиса, та знаеше показанията на Славкова. На другий ден владиката бе отишъл да изпраща кюстендилский митрополит Илариона и в това време, като бяхме ний на обед с дякона и секретаря, пристигна едно малко писмо, залепено с жълт восък, с адрес до Негово преосвещенство. Писмото, защото не бе сигурно запечатано, можеше лесно да се отлепи, без да се познае, затова дякона отлепи писмото и прочете съдържанието му, което приблизително бе тъй: «Ваше преосвещенство, изпрати ми 20 франка и веднага да телеграфишеш на Игнатиев в Цариград и да му известиш, че е уловен човек от нихната руска армия, Никола х. Славков. Той, Игнатиев, ме знае. Това ако се страхуваш да направиш, а ти пиши на баща ми хаджи Славков в Свищов, за да ме знае де се намирам.» Като прочетохме писмото, дякона го пак залепи, както си беше. В това време дойде владиката, на когото дадоха прочетеното писмо. Той като ме видя, повика ме в неговата стая, гдето, като ме разпита за работите, разправи ми за Славкова и ми каза, че той пред истинтакчиите много гордо и неустрашимо говорил, като изчислявал и турските зверства спрямо поданиците си. Следователно нищо не открил за други апостоли, че минали през Дунава, а само за себе си. След това даде ми владиката и писмото, изпроводено му от Славкова, без да знаеше, че сме го прочели, и изпрати ни.

Незабавно ний си отпътувахме оттам, през нощта, и като си пристигнахме в Поибрене, занесох писмото на Бенковски, пак в с. Мечка, гдето, като му разправих всичко, дадох му и писмото, което той прочете със сълзи от радост и като даде наставления да се работи с голяма пъргавина, отпътува в Панагюрище да известя (каза той) радостната вест на комитета в Панагюрище, за да работят свободно.

Свещеник Недельо Иванов

 

След това почнахме да работим по-деятелно. Колкото повече работехме, толкова повече се добиваше нужда за повече работници. Затова постепенно подвеждахме под клетва и назначавахме работници.

От комитета едни събираха восък за мушами, други платове за навуща: от населението за въстаниците, които щяха да ратуват против турците за освобождението. Тъй постепенно с минование на времето хванахме вече и без клетва да откриваме работата, само уж на доверие, чтото остана рядкост в населението, които да не знаят за работата. Затова всякой почна да си приуготовлява какво-годе оружие. Кой от каквото желязо имаше, даваше на ангажираните ковачи за сабли, шишове, поправяне на строшени пушки, ножове и прочие. За всичко това желязото се приуготвяше от палешници, мотики, брадви, ръжени, маши и други подобни. Папукчиите тоже бяха ангажирани да шият фишеклици, силяхи, чанти, седла, юзди и др. безплатно. Мушами се правеха от отредените за това работници в църковний храм дворем затвореним. Пари изпроводихме на главний комитет в Панагюрище 82 турски лири за пушки, револвери, за които и до днес не знаем что стана, защото нито оружие получихме, нито парите си. Чести сношавания имахме с главний комитет чрез пратеници. Бенковски често дохождаше, придружаван кога от един, кога от повече лица, нощем, да ревизира работата в селото ни и пак отпътуваше, все нощем. Никакви препятствия не се появиха във време на приуготовлението, защото всякой от населението работеше усърдно и съгласно наредбите и всякой желаеше отхвърлянието [на] турский ярем.

На Оборище за депутати бяха Влад Ненов Пашов и Делчо Иванов Уливеров.

Денят като не бе още дошъл за востанието, ний още и не мислехме подобно нещо, когато ненадейно бързо пристигна Антон Н. Зяпков, който бе се намерил по собствена работа в Панагюрище, [на] 20-ий априлий, и съобщи ни, че в Панагюрище стана востание, избиха и няколко турци. И съобщи ни, че Бенковски заповяда да убием пъдарина ни Рамчо — помак — и после ще се приуготвим да посрещнем Бенковски тая същата вечер, 20-ий априлий.

Пъдарина убихме отвън селото и после излязохме всички, колкото се намериха в селото, и посрещнахме Бенковски отвън селото ни, придружен с още около 30 души панагюрци, конници. Това бе около 2 часа по турски вечерта на 20-ий априлий. Като се завърнахме в селото, Бенковски повика най-напред свещеник Недельо — да вземе кръстът. Това [му] назначение за кръстоносец свещеник стана още при съзаклятието ни. Като отдели по- юначните и по-опитните на оружие, [Бенковски ги] причисли в четата, като направи потребните разпореждания: да се направят обкопи около селото, да се запазят добре стратегическите места — скалища, върхища и долини — и да се приуготви храна с голямо количество по непроходимите горски места. Некадърните за оружие да се изместят по горите. [След това] повика от комитета Влад Пашов и Антон Н. Зяпков и отпътувахме с четата, събрана, около 200 души за с. Мухово. С неописуемо тържество пътувахме, конница и пехотни, на Тополница. През това нощно и тихо пролетно време ечаха златоструйните притоци, листето на гората трептяха от тихия прохладен ветрец, славеите чуруликаха и пееха, като да ни пожелаваха честит и победоносен поход, скалите и долините издаваха гръмливий си екот от песните на четата:

Не щеме ни богатство, не щеме ни пари,
но искаме свобода с човешки правдини. Н
апред, напред на бой да вървим и пр.

Тъкмо пред зори пристигнахме в Мухово. Бенковски командува да отседне конницата. Насипаха на купчини ечемик на конете по земята. Бенковски като разпита първенците за приуготовлението им и ще востанат ли, те отговориха, че са востанали. Тук се оказа, че има в селото един предател, циганин, и двама заптии на колибите, дошли за събирание данок. Бенковски заповяда и на часа убиха циганина предател, както и на заптиите главите отсечени донесоха след малко време.

След малко почивка Бенковски даде разпореждания и веднага отпътувахме за Церово. Като пристигнахме според Церово, съгледахме, че церовци слизаха от баира към нас — и се присъединиха с четата: защото те, като им било съобщено, и востанали без никакво колебание. Затова ний нямаше защо да идем в Церово, а вървяхме към Лесичево. По пътя срещнахме кола, натоварени с жени, баби и деца, покъщнини домашни, от които пътя бе станал почти непроходим.

Бабите и старците се кръстеха и благославяха, искаха да целуват кръстът, но не бе възможно от множеството на народа и кола. Те се откарваха в Еледжик, за да се укрият от турците, а мъжете се готвеха да се бият с турците. Тези кола, натоварени бяха от Калугерово и Лесичево. Като пристигнахме до Лесичево, на ½ км, срещнахме жителите на двете села, Калугерово и Лесичево. По-добре въоружените се присъединяваха с четата, [а} другите се отправяха към Панагюрище. След това излязохме през Юруците на едно високо място (Елшишки баир), гдето направихме почивка и обед. След малко се отправихме в път за към Панагюрище. Като стигнахме до обкопите на Панагюрище, от южната страна, стражите ни посрещнаха с весели бунтовнически песни. Като пристигнахме край Панагюрище, гледаме излезли всичките граждани и гражданки, без изключение, пременени в най-хубавите си облекла начело със свещениците, въоружени. Народът с оружия в ръце — мъжете, — а жените с цветя в ръце посрещнаха четата с викове «Да живее България, смърт тираном» и прочие. С хвърляне по пътя цветя и пеене бунтовни песни влязохме в града с голямо тържество. Тая вечер, 21-ий априлий, ни настаниха по квартири за пренощувание в едно училище. На утрото [стана] освещаване знамето пред къщата на Пенчо х. Луков.

Ето защо е казано в надписа на кръста: «С тоя кръст свещеник Недельо е показал знак на востание в Панагюрище»...

Действително, ако не бяха востанали селата, не щеше ли Панагюрище да се намери в опасност. Панагюрските востаници, като посрещнаха и видяха четата, съставена от лица на всичките околни села и предводима от войводата Бенковски и от кръстът, не се подвоумиха, че всичките околни села са востанали, затова се успокоиха. В утринта 22 априлий изнесоха главното знаме в дворът на Пенчо х. Луков, гдето стана тържественото осветявание на знамето от свещениците както градските, така и дошлите от околните села и при присъствието на всичкото почти население от града и селата, заедно с четата и нейний вожд Бенковски. Казваха се речи по предмета от няколко оратори. След това, по заповед на войводата, се изрязаха на конете опашките за отличие в четата. В същий ден направи се едно шествие със знамето, което се носеше от Райкя Попова, возседнала на бял добър кон, подкрепвана от страна от Белопитов. Това шествие стана по направление към източната страна извън града, при местността Св. Петка. Там, на полето, Бенковски направи всичките присъствующи в един кръг. Той от малко едно възвишено място изрече приблизително следующите думи: «Юнаци (нему свойствено), България е вече на освобождение, ала още нищо не е направено, за да се добие истинската свобода. За да се постигне това, ще трябва да се направят неизказано големи жъртви, от които първата е да се леят потоци от кърви. Затова, който милее за свободата, който е готов да жъртва всичко мило и драго нему, живот, имот и др., който приима да гладува, да жадува, да бъде гол, измъчван по турските зандани, нека се отдели и дойде с мен.» Които приеха предложението, отделиха се настрана и така се състави, изново, смесена чета от всичките села, около 300 души, и след това се завърнахме в града вечерта, гдето се правеше приуготовление за поход — но нам бе неизвестно накъде. Това ставаше в къщата на Пенчо х. Луков. Часът около 3 по турски даде се заповед четата да бъде в строй. Това стана минутно. Свещеник Недельо напред с кръстът, войводата от страна на четата, с бял ат, командуваше похода, знамето носеше Крайчо Белопитов или Самоходов. Тръгнахме и стигнахме в с. Мечка, гдето не намерихме никого освен лаене на псета, защото всички бяха избягали по гората. Тук правихме голям огън, за да пие войводата кафе. След като направихме почивка, войводата отдели пехотата, да иде през Вран камък за Петрич, а конните тръгнахме за Поибрене, гдето пристигнахме в полунощ. Тук направи войводата разпореждания и даде наставления на стотниците и десетниците и заминахме за Петрич.

От заминаванието на първосъставената чета от Поибрене за Мухово дотук написано от тримата присъствующи: свещеник Недельо, Влад Пашов и Антон Зяпков.

В Петрич пристигнахме в утринта на разсъмване на 23 априлий в петък, тъкмо на Гергьовден. Тук се събрахме с другата част от четата и след една почивка направихме обед — и после обиходихме обкопите, направени откъм западната страна, откъде Златица. След това се завърнахме да си отпочинем, защото не бяхме спали от няколко дни и нощи. Тук Бенковски написа своеръчно писмо на златишкия каймакамин с български букви, а с думи турски, съдържанието на което горе-долу тъй беше: «Каймакам ефенди, не изпращайте башибозуци да безпокояват населението българско, защото това население не е востанало против мирните турци, а против притеснителите на тяхната свобода и против грабителите на техний имот. Тези угнетители са вашите бейове, паши и садразами. Затова ний нямаме никаква работа с башибозуци и мирни турци, които Вий подпращате за подплаха на жените и децата.»

Това писмо написа войводата по повод на това, че отпреди един ден бяха се появявали откъм Златишко башибозуци, които се заканвали, че щат след няколко деня да изколят всичките българи, от което всичко не излезе на лъжа. Когато ний спяхме и почивахме, дойде от стражата човек, който съобщи, че башибозуци налетяли на стражите. Веднага отлетяхме на обкопите, гдето след разменявание на няколко вистрела турците избягаха. Бенковски изпроводи известие през тая нощ: от Панагюрище да дойдат въоружени юнаци около 200 души, защото знаеше, че ще има на утрешний ден работа с черкезите — което и стана. Аз, защото бях се малко разболял, попросих и Бенковски ми позволи да се завърна в Поибрене, а кръстът оставих на поп Христоско.

Свещеник Недельо

 

Като се завърна свещеникът ни от Петрич, излязохме на Арамовец, гдето имаше оставена стража да пази от нахлувание на байловските черкези. За да понасърчим стражите и да се известим дали Раковица се е подигнала, за което бяхме проводили преди два дни наши човеци: именно 10—15 души, за да я повдигнат. След няколко часове проводените повдигатели пристигнаха, които, като повдигнали Раковица, убили заедно с раковчаните двама турци търговци, на които докараха конете и донесоха оружията им. Гледаме откъм Раковица множество натоварени кола, коне, всички, цяла Раковица се повдигнала, и се в тая местност установиха, гдето и до днес носи името Раковишките колиби. След това слязохме в селото на 24 априлий.

На 25-и, защото беше неделний ден, бяха се стекли всякой от населението от колибите, както това става обикновено, а още повече че знаеха [за] заминаванието на Бенковски с четата през селото ни за Белово.

Посред ден ненадейно стана движение от събраното население, необикновен шум, гласове «Идат, идат» и след малко тропотът на конете и песните на четата известиха приближаването на Бенковски. След приличното посрещание четата, по заповед на войводата, остана в строй, както си беше при площадът, пред кръчмата на даскал Нено. Бенковски пожела да се изиграе хоро от четата със знаменосецът Крайчо, панагюрец, и наший също знаменосец Стоян Добрев, както и от цялото събрано множество, начело с две стари 80-годишни бабички — баба Марковица и другата баба Панчовица, — които, като предвождаха хорото, пееха хороводната песен:

Що стоиш, Доне, на път под орех.
Баща ли тъжиш, майка ли жалиш.
А Дона дума, дума и говори:
«Ни баща тъжа, бего, ни майка жаля,
 а тебе жаля, бего, бего сенменче,
че ще да идеш, бего,
младо войниче,
младо войниче, бего,
 с млада войвода.»

На Бенковски, който седнал на украсен с красив пиротски килим стол и слушащ внимателно песента, се забележиха няколко сълзи, капнали из очите му от возхищение. Разбира се, велик и тържествен беше тоя ден. След малко направи се угощение на четата, както и на четата на Иван Хорчо, панагюрец, които след угощението с една прилична церемония отпътуваха, предводими, с кръстът, от калугера Кирил, за Белово—Еледжик в същий ден, 25 априлий вечерта, час по 12 по турски.

Горните сведения са земени от по-долуподписаните лица, първи и главни деятели и съзаклятници за востанието в 1876 г. в с. Поибрене.

с. Поибрене 27 август
1900 година

Свещеник Недельо Иванов
Влад Ненов Пашов
Антон Неделев Зяпков
 Рашко Н. Бояджи
Никола Николов

ИСТОРИЯТА НА ЦЪРКОВНИЙ КРЪСТ ЗА РОЛЯТА, КОЯТО ИМА В 1876 ГОД.

 

Публ. по ръкопис, съхраняван в: НБКМ— БИА, ф. № 97, II Д 2977. Автогр. с маст. 1 л. 2 п. с. 41/17 см. Ръкописът е публикуван почти изцяло, с малки редакционни промени в: Цонев, Звезделин. С кръст и меч. С., печ. С. М. Стайков, 1939, с. 158—159, 162.

Когато Г. Бенковски дойде в селото ни Поибрене в 1876 г., за да организира комитет за приуготовление востание за освобождението ни от турците, той, след съзаклятието, което направихме, отреди работници за приуготовление потребните неща за востанието. Мен назначи за кръстоносец в неговата чета, когато дойде времето.

Денът за востанието бе определен да стане на 1 май, но [заради] предателството, което стана, не [се] дочака определений 1 май, но избухна преждевременно — на 20 април същата 1876 г.

До това време не беше приуготвено всичко за востанието, затова имаше съмнение дали селата в Панагюрската околия особено няма да [се] откажат от востанието по причина на преждевременното му избухвание. Затова още в същата вечер, 20 април, Бенковски с още 20—30 души конница замина за селата. През село Мечка дойде в Поибрене, гдето по заповедта му незабавно се организира една чета от около 100 души конна и толкова пехота. Начело Бенковски и аз с кръста в ръце заминахме за повдигане на селата, измежду които где намерехме в сумнение, насърчавахме, окуражавахме, тъй че всички востанаха. Най-после след заобикалянето завърнахме [се]...

След освещение знамето на четата в Панагюрище четата се увеличи. Заминахме за Петрич, гдето станаха две сражения с башибозуците и черкезите на 23 и 24 април. На 25 [април] заминахме за Поибрене. Оттук Бенковски замина с четата за Еледжик. Кръста пое калугерът Кирил от мен, понеже аз се поболих и Бенковски ме освободи да остана на почивка някой ден, докато се завърне от Еледжик. Преди да пристигне Бенковски от Еледжик, Панагюрище се разби от турските войски. След някой ден Бенковски с четата се завърна, но вече с разбит кураж, с полуразпръсната чета, замина за Стара планина заедно с още няколко, между които и калугера Кирил, но не вече като бунтовници, а нещо като бегълци и скитници, със скрит кръст в дисагите, в които отец Кирил го е носил на рамо. В местността [при] тетевенските колиби «Костина» Бенковски биде убит от турска потеря, а калугера беше ранен в главата със сачми. Кръста е донесен от турците в Софийското управление заедно с главата на Бенковски. След това уловиха турците и мен и закараха ме в софийский затвор. Тук до три месеци кръста, заедно с дрехите, окървавени, както и главата на Бенковски се намираха на една маса, гдето ни изследваха истиндакчиите. Главата стоя няколко деня само и после я вече нема. След три месеци нас с калугера преместиха в Цариградский затвор, а за кръста какво е станало след нас, не зная. Как е носен кръста, как при убиванието на Бенковски са го прибрали турците и отнесли в София, на всичко това е бил отец Кирил очевидец.

След освобождението ни от затвора в 1878 г. кръста се намери в София, направен с подножие, на което на сребърна плочица е написано, че руски общества са го украсили — но дали в Русия е носен, или тук, в България, е правен, това за нас е тайна, тъй като това нещо са знаели Марин Дринов и софийский митрополит Партения, които приживе не ни са съобщили нищо по това.

Навярно кръста е изходатайствувал от Махзар паша софийский митрополит Партений, който както ми казваше самий митрополит, че са имали приятелство с пашата.

Надписът е извлечен от истиндаците на показателите и е твърде верен.

Свещеник Недельо