Възраждане

 

Михаил Радулов

 

Поп МИХАИЛ ЦВЕТАНОВ РАДУЛОВ. (Роден в 1832 г. в с. Голямо Белово, Пазарджишко; починал в 1917 г. в с. Голямо Белово.) Свещеник и революционен деец през епохата на възраждането: председател на частния революционен комитет; участник в Априлското въстание; арестуван; лежал в затворите в Пазарджик, София и др.; един от основателите и пръв председател на читалище «Искра» в с. Голямо Белово (1874 г.); член на делегация през Руско-турската освободителна война, изпратена от Пазарджик в Одрин, за да благодари на княз Николай Николаевич за освобождението на България. След Освобождението: свещеник и дарител.

Публ. по ръкопис съхраняван в: НБКМ— БИА, ф. № 397, арх. ед. 1, л. 1 — 30. Автогр. с хим. молив и маст., тетр. 30 л. 56 п. с. 34/21 см., повр. (л. 14— 25). Анот. в: О п и с на... , с. 69—70. Спомените са използвани от Никола Станев за книгата му «Дейност на Голямо Бельово във въстанието през 1876 г. Живот и страдания на свещеник Михаил Ц. Радулов». С., печ. Ал. Стоичков, 1936. [4], 72 с.

 

СПОМЕНИ

 

На 20 априли дойде дядо Георги Пенов от пазар и каза, че голям страх и голяма бърканица станало в Пазарджик. На турците чаршията се затворила всред ден, пошло писок по турските сокаци. Било станало в Панагюрище востание. Турците се сдружавали да идат в Панагюрище.

След някой ден среднощ силно се изчука на вратата. Станах, отворих — ето Пено Караджов от Ветрен и един калугеровец, воуружени и облечени във востаническа форма. Вързахме конете им по-скоро при моя кон и седнахме при огъня и ми казаха: «Дядо попе, утре не, вдруги ден, рано, ще дойде войводата Бенковски с востаниците, да приготвиш ручок за востаниците, ще ти дойде войводата на гости с 50—60 души востаници.» Гостихме ги що е дал господ и си отидоха.

Не можех вече да заспя. Отидох при Георги Павлов и при Коце Котев. Разказахме на беловци. Всички се воуружихме. През целия ден радост голяма. Приготвихме десетина ярета, печени, и десетина варени.

Бунт, радост! На другия ден дойде войводата, на 25 априля. Срещнахме го над селото, почти цялото село. Напред игумена Кирил от калугеровския манастир «Св. Никола» и в ръцете му голям сребърен кръст и по него войводата със сивия зелен кон и всичките востаници на коне. Войводата и игумена пеят: «Не щеме ни богатство, не щеме ни пари, [но] искаме свобода с човешки правдини...» И сите востаници им отпяват.

Клепалата, и дървеното, и желязното, гърмят. Право в черквата навлязаха всички. Пяхме на св. Богородица [в] параклиса и право у дома.

Мама и попадията ми и децата ни целуваха ръка на дядо игумена, и кръста. Приседна войводата със свитата си: игумена, Захарин Стоянов, Марин Шишков от Панагюрище и Орчо байрактаря, и Тома х. Георгиев, писаря — панагюрци. Васил Венков Соколов от Перущица, доктора, Гене Телийски от Церево и един славовски чорбаджия. Сите востаници насядаха пред дома. Сложи им се трапеза. Печени ярета и разни гозби им принасяха беловци.

Още на обяда войводата... взема мерки да запази и другите села. Продиктува едно возвание до околните села. И се изпрати това возвание. Пишеше [го] син ми Костадин и панагюрчето, четника Тодор Белопитов, соученик на сина ми Костадин във Филибелишката гимназия. В това возвание мисля, че пишеше: востанието е прогласено и всичките селяни с домочадието си и движимия си имот да дойдат в Белово.

Сложи мама и попадията ми трапезата. Войводата пресече пармака на пенжурата [извика]: «Виното запретено.» Войводата заедно със свитата обедова и из пенжурата вика: «Хорчо, вземи няколко момци, иди на станцията и що има турци, докарайте ги. Който се противи, убийте го.» После каза: «Отидете на колонията при немците [и] доведете немците»... Доведоха немците Фош Мастор, Тратних, Кохман. Здравуваха се с войводата, а той им казува: «Кои сте вие?» Отговаря Фош Мастор — «Немци». «Що работите тука?» Сечем гората, ние сме австрийска компания.» «Чия гора сечете? От кого я купихте?» Фош Мастор — «От султана.» Казува му войводата — «Нямате право. Аз забих на султана един маждрак в корема — цяла Европа не ще го извади.» Фош Мастор трепери като лист, извади една кърпа с жълтици и я даде на войводата. Войводата ги даде на Марин Шишков — касиера. Фош Мастор хариза на войводата най-хубавия си кон. Като си отиде Фош Мастор с другите немци в колонията, войводата се научи, че имали в колонията още оружие на гавазите. Заповяда на сина ми Костадин п. М. Радулов да отиде с няколко четника в колонията да вземе оружието. Донесоха два силяха, 4 пищова, две колаклии калъчки и един револвер и ги даде син ми Костадин на войводата. Докараха и гавазина компански Саид. Той, като турчин, дрънкат му зъбите от страх. Мама му сипа една чаша мляко. Тя се разсипа от треперене на ръцете му. Попадията ми му казува: «Не бой се, Саид ага, ние сме християни, не ще те убием.» Като си даде оружието, затвориха го у Коце Котев в една стая и поставихме стража да го не убие някой. Саид си хариза коня на востаниците... Станахме [и] с войводата заобиколихме селото. Каза ми дека ще поставиме патрул и дека ще може да отблъснем башибозуците.

Войводата повика и Георги Консулов и му казува: «Хайде, г-н Георги, да ви водя с мене със семейството ви в Еледжик. Тук ще станете зян.» А той извади, та му даде една шепа жълтици и му казува: «Оставете ме тук. Какво ще стане с беловци, нека стане и с мене.»

Изпратихме Ангел Антонов с няколко момчета да разтурят постовете по железницата около сарановската станция.

Пойде си войводата от Белово. Отиде с него от Белово Георги п. Костадинов, Михал Даутов, Ангел Пандов, Христо Митров и Владимир Йорданов от [Нови] пазар, и аргатето, що работеха на немската компания...

Слязохме на станцията [и] войводата ми каза: «Дядо попе, тука що има, всичко тази нощ да изгорите.» Като чуха беловци, с глас казаха: «Огън! Огън! Да живее България!» Мито Кутара и други награбиха няколко тенекета с газ, запалиха станцията.

Телеграфчийницата гори, заптиета рипат из прозорците, беловци ги колят. Повика ме войводата на моста на станцията и ми даде написан закон как да организираме востаниците — [хилядници] десетници, стотници, кой кому чест да дава, пиянство и с жена совокупление забранено — и ми каза: «Сбогом, дядо попе ще ти пратя помощ: ветренци... [—каза Бенковски]— Ще се видим на оня свят. Свърших си мисията.»

Изпратихме войводата, дойдохме си дома. След някои дни дойдоха околните села. Мъже, жени, деца, докарали покъщина, жито, брашно, хляб, овци, кози, ярета, агнета, говеда, от всичко по малко. Екна селото от рев. Блеят агнета, ярета и говеда. Писък от деца. Разпоредихме се с моите другари Г. Павлов, Коце Котев, вместихме ги по селото...

И отидохме в Сараново. Предадохме се на Кел Хасан паша. А попадията ми отиде при Оферица. Веднага ни вързаха и ни затвориха в раклите от шлеварето и ни изследоваха. Часа по 2 по турски в тъмнина повикаха поп Мико. Слуша се тънък глас, пищи поп Мико... Закараха ме в телеграфчийницата. Поп Мико, вързан за рамена, обесен на една дълга греда, рънчат го едипчиците. Той се нишка като на люлка. Един му пали брадата. Изследователя беше телеграфчията ерменлията Суванан. Каза ми: «Попе, видя ли другаря си на кой хал е. Ще кажеш ли право, или пак ще лъжеш.» «Аз — му казах, — що казах, казах, няма що да кажа.» Пашата каза: «Вземете поп Михал, на кръст го турете.» Веднага ме изкараха вънка, разпнаха ми ръцете, провряха ми през ръцете един сарък, разпнаха ме, вързаха на двете ми ръце по едно въже, метнаха ги на другата греда, опнаха въжетата, обесиха ме. Колко един час търпях разни мъки, претрепера ми на корема, почнах да баялдисвам. Поп Мико срещу мен. Той гледа какво мене мъчат и аз него... Дойде часа да умра. Много преблагодарих на Исуса Христа, че ще умра на кръст като него, и съм премрял. Колко съм висял мъртъв и как са ме свалили и отвързали, не съм нищо чувствувал. Прострели ме като мъртъв, устата ми била много отворена. Един манафин ми пикал в устата и аз уригнах и се събудих. Друг казува: «дур бен ишеим» (чакайте и аз да му се напикам), и той ми напика лицето, но аз вече си стиснах устата. Пашата каза: «Скоро бакър сух». Донесоха един котел вода, сипаха го връз главата ми, обуха ми обущата, фатиха ме двама за рамената и двама за нозете, фърлиха ме пак и шлеварето връз поп Мико. Ние от студ треперихме, доде съмна Семчинската планина, върховете, само сняг.

В утринта, като огря слънцето, навързаха ни наопако ръцете, по троица наред. Айде за Пазарджик. Шуря ми, Георги Павлов, беше вързан до мене. Видох попадията, че ни гледа от прозорчето с мадам Оферова и си скубе косите. Чичо ми Петраки Радулов пребаялдиса от бой, повлече нозе. Беше вързан между мене и Георги Павлов. Не можем полумъртъв да го влачим до кантона над Чангарлини и ние с него заедно паднахме. Дойдоха двама аскерлии, отсекоха въжетата и той падна полумъртъв. И днеска не се знае гроба му. Искат да кажат, че го изяли кучетата. Влезнахме в Пазарджик, на моста турци, були, цигани, бият ни на сермия, кои с тояга, кои (с) кокали и право в Али бейовия конак. Али бей сам ни прегледа и си рече: «Сите са тука, само х. Кузо [го] няма.» Много ни питаха за Георги Консулов и за брат му Стефан. При един час бой закараха ни в тюрмата. Дончо Димитраков очите му бяха возкървави. Много го мъчиха, че е бил кръвник. На другия ден дойде на Али чауш брат му Селим, фати ме за брадата, заведе ме до мезлича, колко влакна фати, ги отскуба. Целия мезлич събран — турци, българи, евреи, воглаве чорбаджи Велчо от Чинисалън и Ненко предателя. ... «А бре попе [— каза Али бей, —] това е пети път, ти се едно казуваш.» Аз му казувам: «Като няма що да кажа, какво ще кажа.» Дрънча звънчето, дойде от Белово Георги Илчов, Михал Даутов, Коне Илов, х. Коце х. Митов, казуват всичко право що съм правил: какво съм довел войводата у дома и всичко нататък. Слава богу, успях да ги отхвърля. Георги Илчов доказах, че е лъжец. Пак ме взема същия, додето ме заведе до кауша, пак ми скуба брадата. Изкараха на двора един старозагорчанин. Собра се на него целия мезлич, ще го разкинат пусти турци, най-повече Али бей. Всеки му казува: «Сойле де (кажи де).» Той им рече: «Нали ви казах, че няма що да кажа.» «Ако не кажеш, ще те обесим.» «Ако ме обесите, не ще се свършат болгарето. Вашето царство ще се свърши. Стигат ви 500 години.» Набиха му се хубаво, едни си строшиха чибуците от главата му. Али бей го рита в корема, па му сваля синджирите и белегиите, вързаха го отново, закачиха му елема на шията и го закараха да го обесят. На другия ден закараха ни на Куршум хан на края на пазара. Доде ни закараха, утънахме в кръв. Величко Курчията от гр. Т. Пазарджик, на Костаки Величков баща му, разцепиха му главата. Като ни покараха за Филибе 450 души, видох майка ми, че иде да ме прегърне. Ритна я един турчин в корема и тя се разпери като жаба на земе. Като ни навързаха по четири души един за друг, и хайде за Филибе. Изпратиха ни булите и циганките със страшен бой. На Ангел Мижуката от Брацигово турнаха му на главата един зелен каук, дълъг, с дрънкали и го изкараха напред да ни води. Вуйчо ми х. поп Георги не можа ни 1 сахат да ходи. Падна. Веднага го качиха на кон с корема връз самара. Той беше висок човек. От едната страна му се влачат нозете, от другата страна косата се влачи по земята до Хорта хан. Над Хортахан падна Наум Кундураджията, галенкия, от Пазарджик. Качиха го полумъртъв на кола. Над Хорта хан утрепаха един панагюрец и него качиха в колата. Като дойдохме на Хорта хан, караха ни, та насядахме да си починем. Ето ти оздоле Захари кехая панагюреца с един кон идва от Стамбул. Като каза, че е панагюрец, собраха се около 10 души, утрепаха го. Като почнаха да го събличат, събуват му цървулето и жълтиците му изпадаха от навущата му, сума нещо. Кой колко можа да вземе, взема. Като дойдохме на Филибелийския мост, срещнаха ни турци, були, цигани, циганки, гърци с тояги, с кокали удрят, повече по главата. Бях вързан за поп Кръстьо от Карамусал и Атанас от Джумаята. Едвам ме завлякоха в Панаир хан. Хана голям, но и ние не бяхме малко. Там намерихме панагюрци — поп Цвятко от Панагюрище и поп Ненчо,от Стрелча поп Евстатия и синовете му, поп Иван и Александърчо. Донасят ни тайно по едно хлебче на ден и плащаме катък-парасъ по грош на ден. Почти всякой ден изкарват, та бесят. Всичките стаи на хана бяха пуни с хора за бесене.

След десетина дена изкараха ме на двора, па ме вързаха хубавичко, белегии ми турнаха и хайде за Пазарджик. Пусти турчин, що ме караше, преведе ме, дека имаше обесени. Машината — та в Пазарджик. Като ме видя Али чауш апсанаджията, рече ми: «Ей, попе, нали ми дойде, утре щете обесим на кюприята, а пък поп Тилев на черквата, на вратата.» На в утринта Али чауш отново ме връзува и ми тури белегиите и ми казува: «Хайде, комита, тебе ще те обесят на София.» Предаде ме на двама суварии конници, даде ми мазмата, та хайде за София. Над Пазарджик, над Тополнишкия мост, ме изпратиха и ме биха. Оттам като тръгнахме, стигнаха ни две читачета от Елинерето. Предаде ме на тях да ме карат. Пустото, по-голямото носеше един ясенов остен, че се ме бие и ме суди. Дойдохме в село Бошуля. Заведе ме кехаята у стария честименин дядо Мисирков. След като поручаха и поспаха агите, баба Честименица ни нахрани от нихния хляб. Аз имах наколай малко пари, една турска жълтица. Рекох й: «Бабо, ако чуете, че са ме обесили, носете тая жълтица на Белово, на попадията ми.» Тръгнахме за Ветрен. Пустите елинерски читачета чакат ни, па ме бие по-голямото с остена, прати ме на пътя. По- малкото турче ми седна на главата, та догде не се строши остена. Като ме удари по кълката, остена стана на две, и аз се намерих на крака. Рече ми турчето: «Попе, да знаеш мене ми е име Исмет Али», и си отидоха с колата за Елинерето. Когато дойдоха русите, аз го подирих да му платя захмета, но русите го утрепали...

Хайде за Ветрен. Срещнаха ни цигани на моста под Ветрен, па Асар дере. Ченгене Хасан, що ме караше, рече на цигането: «Дайте на попа бакшиш», и те се натракаха връз мен да ме бият, и съм паднал като мъртъв. Дошел Стоимен Стойчев от Ветрен, познавам го, та ми сипва вода в устата — рекли му турците. Аз, като се свестих, рекох му: «Бай Стоимене, няма ли отрова, ами вода.» А той ми казува: «Не приказувай с мене, немой да ме вържат при тебе.» Отидох до Ветрен повечето лазешком. Тамо сполучих един мой приятел —турчин Сюлейман. Жена му беше ветренка, потурчена. Прекарах добре тая нощ. На в утрината не мога да ходя, товари ме Сюлейман на един кон. Хайде за Ихтиман. На паланката щеше [да] ме утрепе един турчин, ако не беше моя Сюлейман. Минахме през Ихтиман, пренощувах на Вакарел, в кулата при сеймените, в [която] ме затвориха. В утринта ме закараха на Габра, на кулата, дето е сега големия мост. Чаушина на кулата ми казува: «Попе, тебе карат за София, да познаваш войводата. Затова, айол, ако го познаеш, право да кажеш», и услужи ме: 1 кафе и две цигари и ме предаде на един от неговите и рече му: «Дядо Емине, давам попа да го закараш на София, ама да го чуваш хубаво.» Стигнахме на Горублене, под София. Дядо Емин ага свали ни белегиите, турна ги на масата, заръча си 25 драма ракия и аз му заръчах. Почнахме да ручаме с Емин ага. Дойде кърсердара с конница. 12 души навлязоха в гостилницата — в хана. Казува кърсердара [на] Емин ага: «Защо ядеш хляб с комита.» И ме фати за ръката, поведе ме из малката вратница навънка и рече на ханджията: «Янко, сипи на попа една чаша вино да се причисти. Пийни, попе, бог да те прости», и аз изпих чашата. Изведе ме вън на двора, трати ме, извади ятагана, почна да ме бие и ме пита [за] коня, дето убих — Арап — на беловската станция. Аз не исках да му кажа и ако му кажа, за мене е по- лошо. Казах му: «Таман си извадил ножа, отсечи ми главата, да се куртулисам от мъките.» А той ми рече: «Колко деца имаш?» Аз му казах: «Четири.» А той: «Не е ли ти жал за децата?» Аз: «Сега ми е мило да умра.» Той ме дигна и ми рече: «Попе, ти сега, анадънму, ще идеш в София при пашите, щеш ли да кажеш на истинтако — ефендим, кабахато не е у нас, ами е у вашите софийски газди, тия отишли при сръбския княз, той ги научил да калкащишат против царя, ефендим, Сърбия да се бие... Попе, анадънму, така ще кажеш ли на истинтако?» Аз му казах: «Ще кажа, оти да не кажа.» И той ме фати за ръката, воведе ме при неговите сеймени, имаше и някой чифутин. Бидохте ли, анадън му, попа си право каза. Нашите газди софийски ходили при сърбите, направили мушифират да калкащишат бугарето да шашаришат нашия аскер, анадънму. Попе, нали така?» И аз казах: «Така, истина.» После рече: «Мулла, напиши на една книга що казува попа.» И муллата почна и написа и почнаха да се подписуват. Аз се сетих, че и мен ще карат да се подпиша. Кимнах на дядо Емин ага и той се сети защо му кимам. Веднага ми турна белегиите и ме качи на колата, що я бех вземал от Ихтиман за София с кирия една лира. Дядо Емин ага ме качува на колата. Кърсердара му казува: «Дур бе, Емин, папаз емижа вуражак.» Емин му казува: «Емза, менза бен аннаман.» Удари на воловете по някой остен... Воловете търчат що можат. Доста път земахме. Къра-аасите търчат колкото можат с конето. Стигнаха ни, изпрегнаха воловето. Казуват: «Емин ага, дай анахтара да отключим на попа ръцете да се подпише.» Дядо Емин не дава ключа. Те почнаха да му казуват: «Бе гявур, бе москов, дай анахтара.» Той го не дава. Почнаха да го псуват и да го бият, не му се видя нито чалма, нито пушка. Бият го на сермия. Мене ми стана много жал. Казах: «Защо биете брата ви. Ето, аз съм кабахатлията. Убийте ме да се кортулисам от мъките, от друмищата и от вас.» Тогава се спуснаха, свалиха ме от колата, фатия ме за рамената двама и за нозете двама, носят ме нагоре из шосето, близо при една кула. Ето отгоре, от София, един голям аскерлия, чисто и гордо облечен. Казува на тези, що ме носят: «Олан, що ще правите попа?» Те казуха по турски: «Ще му отсечем главата в кулата.» Той казва на войника си — конника — да извади калъчката. А той казува: «Олан дурунус» (стойте). Пристигнаха всичките и Емин ага плаче гологлав. Големеца казува на кърсердара: «Олан, кой си ти?», по турски, а той: «Аз съм къра-асъ.» «Имаш ли елъм за попа да го убиеш?» «Нямам.» Той извика: «Аман аллах, по турски, гледай що се работи сред ден и от кого, от къра-асите.» И казува по турски: «А бугарето лоши, че дигнали глава, ще дигнат а, това търпи ли се. Бе читак, вие правите бугарето да стават против царя.»

Емин ага ме качи на колата, а той с черния камшик остана да бие кърсердара.

Влезохме в София. Право на пашовия конак. Съблякоха ме, претърсиха ме да нямам нещо нож. Аз казах на тогози, що ме търсеше, на колко места съм претърсван, той ми удари един голям шамар. Запищяха ми ушите и паднах. Затвориха ме в полицата дълга метро и пол, широка едно метро, постлано едно ъсърче наместо зглавниче. Един камик по-големчек, един ибрик с вода, над главата ми едно малко прозорче, то ми свети. На 10 часа по турски викнаха ме, заведоха ме на судилището. Цял мезлиш: двоица паши и от Високата порта един паша, х. Мано, Боне Германлията и писара Иванчо, дядо Трайко, двама чифути и двама гръка. Дадоха ми «карекла», седнах. Ето и едно кафе. Един от нашите ме пита, друг пише. Питаха ме най-напред знам ли турски да думам. Аз се излъгах, та казах: «Знам!» Дрънна звънчето, донесоха едно сандъче. Пашата го отвори и извади шапката с перото на Бенковски и ме пита друг: «Попе, тая шапка чия е?» Аз: «На войводата.» Извади сетрето: «Чие е това сетре?» «Също на войводата.» Панталонето същите. Аз казах: «И тие са негови.» Извади шашката. Аз я познавам, но казах: «Не съм видял, не зная чия е.» После почна да ме пита отдека войводата, какво му е името. «Не знам.» «Откога се познавате?» «Видох го в Белово, друг път не съм го видял»... За всичко ме питаха едно по едно, но аз смислено отговарях, никого не оклеветих, нито мене си. «Дойде ли войводата в Белово?» «Дойде.» «Дека беше на конак?» «У мене.» «Ти ли го заведе у дома си?» «Не съм.» «Да го не доведе у теб селския чорбаджия?» «Не е. Сами влели, като видели джамлиени пенджори.» «Ами ти дека беше?» «Бях в градината ми.» «На софрата беше ли?» «Не съм»... Тогава каза ми пашата: «Всичко лъжеш; беловци казуват, че ти всичко знаеш, всичко ти си работил, па ти всичко инкяр.» И всичките ме погледнаха накриво. Изправиха двама жандари пред мене. Дрънна звънчето. Ето поп Кирил. И аз почнах по-височко да викам: «Не съм бил тамо.» Тогава ме плеснаха един шамар през устата. Ето цялата свита на Бенковски, поп Кирил от «Св. Никола», калугеровския манастир, Васил Венков Соколов от Перущица, доктора на Бенковски, Тома Георгиев от Панагюрище, писаря на Бенковски, и други самоковчета, що тръгнаха с войводата от Белово. Почна се изпита. Пашата: «Ей поп Кирил е добър човек, той досега не е излъгал. Поп Кириле, идохте ли с востаниците в Белово.» «Идохме.» «Дека ручахте, в поповата ли къща?» «В поповата.» «Там ли беше попа?» — «Мисля, че попа излазаше и влазаше.» Веднага дадоха писалката да се подпише. Той се сети, че ще ме уклевети [и] рече: «Ами какво да пиша?» «Какво, името си.» «Ама защо?» «Че попа бил на софрата.» «Аз поп не видох, казуваха, че къщата била на попа. Аз поп не видох.» Много го мъчиха, но той не щя да се подпише. Дадоха му друга книга. Там се подписа, види се, на инкяра.

«Васил Венков Сокол, хекимбаши, кажи попа беше ли на софрата?» «Аз поп не видох, той беше от заклятниците»... «Какво това, каже, подпиши се.» «Абе не стигна ли ви 500 год. нашите майки, нашите жени, нашите сестри, нашите щерки все ваши жени. Стига ви царство, етиисе ети.» Те му казуват: «Ще те обесим.» «Аз зная, че ще ме обесите, от един и от сто и от 1000 българи че ще обесите, но България не се довършава.» Всичките се ядосаха, позеленяха от ядове и след един месец го обесиха... Затвориха ни пак в тюрмата. Мене при катилето турци, от змии по-люти.

Слава богу, в утринта рано, пак дядо Емин ага ще ме кара до Габра, после Ихтиман, през Ветрен, та в Пазарджик. Али чауш като ме видя, пукна от ядове, че не ме обесили. На в утринта Али чауш влезна в кауша, фати ме за брадата и изкара ме на двора. Изкара и поп Груйо от Бъта Баня, тури ни вериги и халки на гушите и ми изкърти зъбите с халката, що ми я тури на гушата. Вързаха ни хубаво наопако ръцете, даде на Айран мазмата, предаде ни на двама войника и им заръча да ни бият. Хайде за Филибе. Айран държи въжетата от ръцете ни. Кара ни като чифт волове и ние дрънкаме като мечки със синджирето. Дойдохме насред моста пазарджишки. Войниците с кондаците по гърбовете ни, на един два, на друг един кондак по гърба. Един падне и другия връз него. Накрай моста срещнаха ни каменчани. С них беше и Павел Попов, и Георги Елинов от Каменица. Доде отидохме до станцията... С пощата, та на Фелибе. Айран държи въжетата гордо, гордо и полека дойдохме до джумаята. Айран опъва въжетата, пък е нанадолно, накъде Марица. Ние се затърчахме и той търчи по нас до конака. Не му дадохме той да се гордее. Ние се гордеехме, като го влачим по нас. Влязохме в конака, разделиха ни. Мене в катилето, поп Груйо на горния етаж. Като ме вкараха в катилето, не ми дават място, доде не платя катик-парасъ. Там беше Костаки Величков от Пазарджик и Никола Кочов от Церово. Зле, добре, доде не ядох лобута и доде не платих катик-парасъ, не ми дадоха място. Прибрах се при Величкова. Стоях при катилето зебеци, но не толкова лоши, като софийските. След 5—6 дена докараха заловени востаници около Дунава — 8 души, казуваха, че ще ги бесят, които се освободиха в София с мене заедно.

На 29 юни изкараха ме из тюрмата. Закараха ме в Панаир хан. Изкараха на двора беловци, малкобеловци, семчанци... варварци, моминчани, клисурци, ветренци, всичко 88 души, па ни навързаха по четворица един за друг. И хайде за Пазарджик. Бой голям. След пладне над Хорта хан падна Иван Благоев от Семчиново, претупаха го с кондаците и умря. Бог да го прости. Качиха го в колата. Малко по-горе падна поп Димитър Лютаков от Ветрен. Качиха и него в колата. Малко по-горе падна Коце Илов от Белово, полумъртъв. Качиха го в колата. Падна и Георги Павлов от Белово — полумъртъв. Отидохме в тъмнина в Пазарджик. През нощта измряха всичките. Али чауш викна семчийския поп Петър, та им пея ехтение. А мене нищо вече не дума. Ни лошо, ни харно. Мъртвите останаха. Съмна се. Али чауш ни извърза по тройца, един за друг. Аз приплаках, че съм болен. Качи ме в колата и ми рече: «Аллах саламет версън.» И [аз] му казах: «От твоите уста, на аллаха в ушите.» Зле, добре, дойдохме в Бошуля. Приплакаха още някои. Качиха ги при мене в колата, Николаки х. Ангелов от Белово и Георги Бакалчето от Семчиново. Минахме през Ветрен. Ветренци приготвили вода покрай пътя, аскера, що ни караха, никому не дадоха нито капка да пийнем. Слънцето огън горещо. Над Ветрен баялдиса Джорджо Хърватина, падна, дотрепаха го. Под паланката падна Георги Стефанов Фафриката от Белово, баялдиса и го дотепаха. Баялдиса и Коце п. Илов от Белово, падна и го дотрепаха. Баялдиса и Иванчо Пелгера, но като беше в колата, не го видоха, че е баялдисал. Свалиха го на паланката, милязъмина заповяда на аскера, донесоха вода с маторите, напоиха го с вода и той [започна] с ръцете си да брои. Милязъмина казува по турски: «Ба керата, много пари е взимал от турците, та им ги брои.» Като му дадоха още малко вода, оживя совершено. Качиха го при поп Мико, и той беше баялдисал, оживя. Като тръгнахме от паланката за Капиджика, почна дъжд да вали. Поп Мико и Иван Пелгера слязоха от колата живи. Стовариха ни в бейовия двор гола вода. Останахме живи от дъжда. На вутринта болните в кола, здравите пеши... читаци, цигани, циганки с тояги и кокали бият ни на сермия. Умрелите останаха в Ихтиман. Откачихме се от Ихтиман, дъжд голям до София. Влязохме в София гола вода. Затвориха ни в къшлата. Три дни ни вода, ни хляб. Дрехите ни се загряха, червясаха ни чеширито под поясето. Отпирахме дюшемето, та идехме зарад себе си. Голяма воня, голям гад. За вода още по-лошо. След 3 дена отвориха и ни донесоха таин. Иван Янчев червясали му стъпалата в цървулето, че го носехме до заходната на гръб. 31-ви юли запокладихме за св. Богородица що е дал господ. Аз съм си турнал главата в гюбрето и съм заспал. Сънувам, че дойде аскер, та ни закара да газим една голяма вода. Натоварихме се кой що имаше, торби, ямурлуци, черги и тръгнахме. Отидохме до водата голямата, дето ще я газим. Слънцето блещи в нас. Ще газим голямата вода. Стоварихме се. Всичко на земе оставихме, почнахме да газим водата... преплескахме я и се собудих.

Казувам сънът ми на всички с висок глас. Ангел Хайтата, що разтура мостовете в Саранбей, каза: «Тоя сън значи, ще ни пуснат всички, но дядо попа най-напреж.» Това като думаше бае Ангел, веднага се отвориха вратите, зададе се един голям шишкав поп и казува: «Тука ли е поп Михал от Белово.» Всичките казаха: «Тука е.» И аз станах, казах: «Ето ме.» «Вземи си партакешите и ела по мене.» Дружината, едни казуват, ще го бесят, други казуват, пущиха го. Той каза [на] чауша: «Бен алдъм попеу.» А той: «Кавар гьотур.» (Вземи си го и си го заведи.) Дойдохме при «Св. София». Казува ми стареца: «Имаш [ли] поповска капа.» «Имам — му казах — в торбата е.» Извадих, турнах я на главата ми. И той ме видя и се усмихна. «Ех, сега прилегна на поп.» Заведе ме на владишкия конак и рече: «Попадия, ела си вземи попа.» И тая почна да плаче от радост. Целува му полите и краката, и ръцете и той си влезна в палата. Аз се видох, че съм свободен, и преумрех. Дойде моя освободител, турна ми едно шише амоняк на носа и оживях. Дойдохме си в Белово с оскубана половин брада. После си дойдоха всичката моя дружина. Освободила ги е амнистията, а Георги Чичов заточиха в Родос и Никола Дурмишков — македонеца.

В 1878 г. на перви януария дойдоха милите руси. Били дошли на станцията... Дойдоха русите и в Белово. Всички, малки и големи, чиним им метани и ги целуваме от радост.