Възраждане

 

Брайко Лулчев

 

БРАЙКО ЛУЛЧЕВ МЕХАНДЖИЕВ. (Роден в 1851 г. в с. Кавакдере (дн. Тополидол), Пазарджишко; починал в 1911 г. в Пазарджик.) Учител. Участник в националноосвободителното движение: делегат на Първото народно събрание на Оборище; ръководител на революционния комитет в родното си село. По време на Априлското въстание: член на революционния комитет в Панагюрище, участник в сражението при с. Петрич (дн. Средногорец, Пирдопско), заловен от турците и изтезаван жестоко. След Освобождението — учител.

Публ. по ръкопис (озаглавен: «Брайко Л. Механджиев», роден в 1851 година»), съхраняван в НБКМ—БИА, ф. № 257, арх. ед. 1, л 1—59. Автогр. с маст., тетр. б. к. 57 л. 114 п. с. 20/14 см., повр. (с. 25—47). Анот. в: AB. T. 2, с. 15S; Οпис на... с. 53. Ръкописът е публикуван отчасти и неточно в: Из записките на Брайко Лулчев. — Септем. знаме (Пазарджик), № 36—39, 6, 10, 13 и 17 май 1967.

 

АВТОБИОГРАФИЧНИ БЕЛЕЖКИ ПО ВЪСТАНИЕТО

 

През зимата стоях в селото си [Кавакдере] без работа, а срещу пролет дойде Бенковски, апостол по въстанието, та подкачихме да работим за въстание.

Купувахме барут, куршуми и пушки, правехме фишеци, с една дума, приготвювахме се за въстание.

Един ден дойде поп Груйо от село Баня, въоружен, и ми каза: «Въоружи се, че ще отидем в село Голямо Конаре.» Като се въоружих, седнахме на конете и вечерта стигнахме в с. Голямо Конаре, за която цел ни придружаваше Атанас Калаян от с. Баня, стар хайдук. Вечерта бяхме у поп Иван Генов на гости. Целта, за която бяхме отишли, съобщихме на поп Иван: поп Груйо му каза да повика няколко души от техните първенци, които и се събраха, около 20 души; с тях беше и Ламбре Искров Кесяков (храненик) от г. Пловдив.

След разменение на няколко думи с тях поп Груйо им съобщи целта на нашето дохождание в селото им, при това още даде на мен, та им прочетох едно пълномощно от Централний комитет. Поменатий Ламбре почна да възразява, че не съществувал никакъв комитет, а всичко било лъжа. Тогава се почна една борба с думи между него и нас. В това време видяхме, че повиканите първенци взеха друго направление срещу нази — захванаха да ни се заканват, че ще ни предадат на турските власти, че сме бунтували населението против държавата. Поп Груйо още водеше препирня, но аз му пошепнах, че сме предадени. Той веднага каза на Ат. Калаян: никой няма нито да влезе, нито да излезе от стаята. Калаян извади сабята си и се изправи на вратата на стаята и не пропущаше никого, нито навътре, нито навънка. Тогава поп Груйо им каза: «Или ще се покорите на посланието ни, или ще умрете всички тука.» Селяните, като видяха лошия край, покориха се и захванаха да питат какво искаме. Поп Груйо им каза: «Ще дадете тук клетва пред честния кръст, че няма да обадите на никой турчин, че сме дохождали в селото ви и че ще работите и [ще] се приготвювате за всеобщото въстание.» На което селяните заедно с Ламбре се съгласиха, като целуваха честний кръст и сабята, която държеше поп Груйо.

Като пренощувахме у поп Иван, сутринта рано отидохме в нашето село. Изпроводих поп Груйо, а аз останах в селото си.

След няколко деня аз, п. Никола от с. Ферезлии и поменатият Ламбре отидохме в Панагюрище при апостола Бенковски, който ни прие и ни даде нужните наставления по въстанието, като ни каза: «Няма да чакаме никаква вънкашна помощ: нито от Русия, нито от Сърбия.»

Като се върнахме от Панагюрище, аз наредих нощя да пази караул при всичките входове на селото ни. Един ден повиках всичките мъже от селото в църковний двор, като се събраха всичките, тогава поставих стража на вратите, като им заповядах да не пущат никого да излязва навънка. След това им разправих, че ще направим всеобщо въстание срещу турците, [за] да се освободим от тяхното иго или мъки. Затова трябва да дадем клетва тука, пред светото евангелие и честния кръст, че ще работим задружно за освобождението ни и че няма да изявим тая тайна на никой друговерец... Някои от старците като Личо Кестенов и др. се възпротивиха и не искаха да дадат клетва, обаче аз им казах, че няма да излязат живи от църковний двор, ако се не закълнат — и като се увериха, че действително ще ги убием, приеха клетвата. Оттогава пече назначихме десятници и петдесятници по караулите, а аз сам ходех нощя и нагледвах дали са будни. С една дума, работехме и се приготовлявахме сериозно за въстанието. За народни представители на Великото събрание в Оборище назначих и проводих Ангел Грошлето (Ангел Иванов Лулчев) и Тачо Георгиев (Тачо Георгиев Симонов). Но аз останах в селото, та нагледвах течението на работата.

Подир няколко време един ден, като ходех с няколко души да прегледаме по-стратегическите места покрай селото ни, видяхме в това време, че всичките нашенци, които бяха овчари и измекяри у турците, бягающец, дохождат в селото. На въпросът ми защо бягате, отговориха, че всичките турци, колкото имаше по къра, оставиха оралата и колята и бягаха в селата си, затова и ний се уплашихме, та си дойдохме. Тогава почнахме по-здраво да се пазим. Вечерта като бях по караулите, дойдоха и ми известиха, че ме дирил някой човек. Действително, като отидох у дома, намерих един момък, около 25-годишен, който ми каза: «Много ти здраве от поп Груйо.» На въпроса ми къде е поп Груйо, той отговори: «Поп Груйо вдигна село Ерелий и нашето село Саръгьол е на път да отиват.» Тогава ми подаде една записка. Поп Груйо ми пише: «Минутно да вдигнеш вашите селяни с всичките им добитъци и пр. и да дойдете в Панагюрище.» Обаче аз като помислих, че това е невъзможно да се извърши в толкова късо време, защото щяхме да осъмнем още край селото и като се научат околните турци, ще ни избият като овце, отидох в църковния двор при баща ми и старците, та им съобщих какво иска поп Груйо... Те като размислиха, казаха: «Не можем да станем в толкова късо време.» Тогава им казах никак да не се помръдват от селото, докато не дойда аз.

Като се простих с всички, възседнах ата (коня си) и майка ми оставих в голяма скръб. Когато пристигнах в с. Саръгьол, селяните бяха навпрягали колята си и стояха като втрещени, без да знаят какво правят... Като видяха мене, почнаха да ме питат какво да правят: да вървят ли, или не. Аз им казах, че вече се съмнува, затова по-добре е да си стоят, но да изберат младите момци и да ги проводят в Панагюрище, та когато стане [въстане] и нашето село, Кавакдере, и тия тогава да станат — и заминах.

Когато пристигнах в село Ерелий, нямаше жива човешка душа, само кучета виеха и котки мечеха и на къщите вратите отворени. Ужасна картина беше. Като изминах около 1/2 час от Ерелий към Панагюрище, почнах да пристигам [настигам] натоварени кола с покъщнина, деца плачеха в колята, жени вайкаха и мъжете проклинаха съдбата си — картина още по-ужасна от първата.

На въпроса ми: «Къде отивате?» — отговаряха: «Поп Груйо ни вдигна, като ни каза, че ако не се вдигнем, ще ни изгори селото.»

Като изминах на напреде, на едно място намерих 10-тина души, че стоят край пътя въоружени. Аз им казах: «Добро утро», и ги попитах: «Къде е поп Груйо?» Те казаха: «Тука е, спи.»

Като ме отведоха при него, той стана и почна да ме пита: «Въстанаха ли вашите селяни?» Отговорих му: «Не. Той захвана да ги нарича кръстени турци и така заминахме за в Панагюрище.

На всичките входове на Панагюрище бяха изкарани мъже и жени, та копаеха табии. После се представихме пред главний съвет.

От главния съвет ни назначиха за салма: мене, поп Груйо, Власаки Балабанов, Динчо Чолака и др., всичко около 6 души конница. Длъжността ни беше да нагледваме караулите.

От Панагюрище се отправихме на върха Св. Никола, понеже тамо беше военний лагер...: кой с пушка, кой с нож, а някои турили по една коса на върлина, и, току-речи, почти без да имаше нито един добре въоружен.

...Попитах поп Груя: «С такова ли оружие ще освободим България?» Той отговори: «Пратили сме за пушки, та ще ни дойдат.»

Деня ходехме по караулите, та ги нагледвахме, а нощя спяхме в къщата на поп Груйо в с. Баня с другарите.

Така се практикуваше това няколко деня наред. Един ден като бяхме на лагера, пръсна се слух, че турските войски идат откъде с. Калагларе към Панагюрище. Затова нашите ратници, около 50—60 души, тръгнаха към реката Луда Яна, отгдего се предполагаше, че ще нападне неприятелят, за да ги посрещнем. За тая цел и ние конницата (салмата) отидохме към това място.

В реката Луда Яна намерихме Ив. Соколов, който разправяше на копачите как и где да се направят обкопите (табиите) и как да се защищават от неприятеля, в случай че ни нападне, а ний, конниците, отидохме към с. Попинци и от високите баири гледахме дали действително иде неприятеля. Но [тъй като] нямаше неприятеля никак да се яви, то вечерта късно отидохме в с. Баня, та пренощувахме.

На другия ден отидохме в Панагюрище, както обикновено всякой ден ходехме, за инструкции от главния съвет. Тоя ден даде се заповед да се изкарат черешовите топове на табиите, вън от Панагюрище, при Харманите. Поп Груйо и аз ги съпровождахме с голи саби, [единият] от лявата, а другият от дясната страна до означеното място.

На другия ден дойде известие, че село Петрич нападнали турците, затова излезе заповед конницата веднага да отиде срещу неприятеля. За тая цел се събраха коне, кой със самар, кой без самар, и около 60 души конница под предводителството на Рад Джунов се отправихме за с. Петрич. Вечерта късно едва пристигнахме в с. Поибрене, гдето и преспахме. През тая нощ, пратихме двама от момците писмено при Бенковски, който беше в Еледжик, да искаме инструкции като как да постъпим. Той отговори — идете против неприятеля. Сутринта тръгнахме рано, като зехме с нази от село Поибрене около 70—80 души момчета, пехота, и отидохме в с. Петрич. Селяните бяха избягали в гората и нямаше жива душа в селото. При моста на реката в селото беше убиен един около 80-годишен старец. Училището беше изгоряло, а църквата изпотрошена и разграбено всичко. Турците бяха избягали.

Вечерта се върнахме в село Мечка, та преспахме, (но) понеже нямаше в с. Поибрене храна за момчетата, на другата сутрин се упътихме за в Панагюрище и като приближихме, почнаха да се чуят топовни гърмежи. След като повървяхме малко, хвана да се съгледва една голяма тълпа хора, които идеха откъм с. Стрелча за в Панагюрище.

Тогава ний решихме помежду си, помощ иде, това непременно е Ботевата чета, и от радост ги посрещат с гръмове от топове. Обаче колкото отивахме към Панагюрище, тълпата се увеличаваше все повече и повече, догде най-после видяхме, че човеците от при нашите топове побягнаха към Панагюрище. Тогава разбрахме, че иде турска войска, и след малко почнаха да гърмят топове по-силно от нашите. Турската войска, предводителствувана от Хафъз паша, се пръсна в цеп и се подкачи сражението.

Турската кавалерия се раздели надясно и наляво, за да вземе Панагюрище кругом. Като приближихме до Панагюрище, около 20 минути, видяхме сцена ужасна: мъже, жени и деца бягат към гората, кой както може, така щото беше невъзможно да отидем вече напред от множеството на бягающите човеци... Спряхме се и гледахме на сцената: от една страна, турската кавалерия вече взимаше селото кругом, а, от друга, българите, мъже, жени и деца, бягаха за спасението на живота си. На една страна гледаш майката как презира чедото си, като го хвърля на земята и бяга... На друга страна мъжът оставя съпругата си и не иска да знае вече за нейната съдба. Други проклинаха часът, в който бяха се родили. Четвърти призоваваха смъртта да дойде по-скоро, та да ги избави от неприятелските мъчителни ръце — сцена ужасна и сърцераздирателна.

В това време кавалерията турска вече пресече пътят и които избягаха, отидоха в гората, а които не можиха да бягат, спряха ги. Тогава казах на поп Груйо да отидем в с. Баня, защото е безполезно да стоим вече.

Бутнахме с конете през ливадите към с. Баня, гдето вече беше пълно с бягающи човеци. Някои от тях, които познаваха поп Груйо, почнаха да го кълнят и проклинат, като викаха до небеса, че той бил причината, та ги обезчедил и ги направил вдовци, вдовици и сирачета. Като преминахме вече тълпата, възкачихме се на върхът Св. Богородица, гдето се спряхме и гледахме турските зверщини. Като бомбардирваха по-добрите къщя в Панагюрище, плачовете и виковете на нещастните хора се чуваха дори до нас.

Най-после отидохме в с. Баня. Селяните вече бяха избягали в гората, на мястото, називаемо Орела. Като отидохме и ний при тях, на поп Груйо дъщерката Димитра, която беше сгодена за някой си на име Станьо, каза на баща си, че забравили да вземат от дома си солта с дисагите.

Затова п. Груйо ми каза: «Мене не ми се отива в селото, че съм се много утрудил, но ти иди с Димитра, та вземете солта с дисагите.»

Тогава аз възседнах коня си, а Димитра подир мене, пеши. Отидохме у дома им и тъкмо когато качих солта с дисагите на конят, дойде Станьо, годеникът на Димитра, и почна да й гърми и да й говори докачителни думи, защото ходила с мене сама в селото.

Обаче аз нищичко не му казах, а той продължаваше да й говори безчестни думи, докато отидохме и тримата на Орела.

Щом пристигнахме, Димитра почна да плаче пред баща си и да му казва, че й говорил безчестни думи. Тогава се почна силна препирня между поп Груйо и бъдещия му зет Станьо.

Най-после поп Груйо му каза: «Аз имам по-голямо доверие в Брайко относително за дъщеря ми, отколкото в тебе.»

Като си изговаряха докачителни думи, на п. Груйо толкова се разпали силно гневът му, щото изтръгна сабята си и щеше да пресече зет си на две половини, ако не бяха го задържали там окръжающите го лица. Тогава аз им казах: че заради мене щом стават такива скандали, ето аз се отделявам от вази. И... се простих с поп Груйо, който плачеше за мене и не ми позволяваше да се отделявам от него. Обаче аз го убедих, като му казах, че може би помежду нас със зет му да стане убийство, та по тая причина се отделявам. След като се простих с всички приятели, отидох в гората на уединено място и там размишлявах какво да правя.

Като размишлявах, дойде ми на умът ето какво: да отида през нощта в нашенските ливади и да нараня конят си с пушка или с нож и да го оставя тамо, така щото да си помислят турците от близките села на нашето село, които ме познават, че съм убит, а конят че е дошъл сами. А пък аз да се скрия у дома, като вече... не излазям и да се не явявам никому, догде се оправят работите (времената).

Намислих и за да не губя време, тръгнах. Като минавах през гората срещу с. Бъта, в едно дере при едно кладенче, имаше няколко души селяни, които тоже се криеха. Часът беше около 121/2 по турски вечерта, на които казах: моля, дайте ми една вода да пия. И те ми дадоха, без да слязвам от коня си, и бутнах конят си към село Попинци...

Когато вече се бях запътил за село Попинци, но без път, беше се вече стъмнило доста. Пътищата и кърищата бяха препълнени от турци, черкези и цигани, които се връщаха с всякакви обири от Панагюрище. Мъчно ми беше вече да продължавам и да пътувам, за да не изпадна в тъмнината на някоя тълпа кръвожадни турци или черкези. Когато вече бях пристигнал срещу с. Попинци, като минувах без път през посетите ниви, види се, чу се (достигна) шумтението на конят до някоя тълпа, която е била близо до мене, затова захванаха да гърмят с пушки право към мене — обаче не видях турци ли бяха или черкези, защото беше много тъмно.

Затова се принудих да се оттегля на едно високо място и реших да поспя, догдето се поутихнат пътищата и кърищата. Като вързах конят си на едно място, аз се оттеглих и отидох около 100 шага далече от него, и легнах да спя. Обаче заспал съм толкова сладко, щото, когато се вече събудих, почнало беше да се съмнува. Сега вече нито надиря, нито напредя. Най-после се предадох на божия промисъл и тръгнах напред. Слънцето вече изгряваше, аз минувах край турските чадъри, които бяха установени на върхът на Къзълджиктепе, край селото Ерелий.

Щом изминах чадърите, влязох в сеитбите все из реката, която тече между с. Саръгьол и Ферезлии и минава през Кавакдере, и реших да се установя тамо на някое място до стъмняване на нощта. Обаче излезе противното. Понеже много въоружени турци кръстосваха през сеитбите... след малко видях, (че) един въоръжен турчин се устреми право към мене, волно и неволно възседнах на конят си, като си рекох, нека умра помежду своите си. Като се отправих към селото си, турчина ме все преследваше, догдето влязох в реката край селото и той сбърка дирята ми.

Тамо в реката дадох на Велика Тачовица востаническите ми дрехи и оружието ми, щото къщата им е накрая, като й заръчах да не казва никому нищо за това.

После отидох у дома и въоруженият, който ме преследваше, дойде у нази. Той беше от село Демирдишлии, наш приятел, Адем Поляшки Качак (побягнал от аскера), когото ако бях познал в къра, нямаше да бягам от него, защото бях напълно уверен, че щеше даже и от други турци да ме пази, догдето се мръкнеше, за да се скрия. Като ядохме с него хляб у дома, той се чудеше как съм можал да премина, без да ме хванат по пътят. Като тръгна да си отиде, аз му поверих моя кон да го язди и пасе.

В това време Георги Келешов отишъл в с. Алифаково, та обадил на Аговия син Алия, че съм си дошъл. Догдето аз да отида при Цоко на воденицата му и да се науча от него какви са работите и дали ме дирят турците, понеже не исках да се крия или противя, но реших живота си, каквото ще да стане. Щом седнах при Цоко, брат ми Бончо дойде, там ми каза, че ме дирят турци у дома. Затова се отправих към дома. Те като ме видяха, дойдоха, та ме срещнаха на баирът край дома ми: бяха двама, Аговия син Алия и друг, който се казваше Еминчето, от с. Алифаково.

Като ме срещнаха и без да им се противя, уловиха ме и вързаха ръцете ми със синджир, поводника на конят им, така стегнато, щото ръцете ми веднага почерняха като кюмюр. В това време край нази се случи да минават турци, които бяха побягнали от селото си Стрелча. Един от тях запна пушката си и искаше да ме опушне: но Аговия син му запрети. Обаче той бръкна, та ми извади кесията с парите, също и едната ми кундура зема. Тогава се разгневи Аговия син върху му и се скараха до сбивание. После ме подбраха двамата алифаковци и ме караха през сеяните ниви.

Ръцете ми бяха много силно стегнати, но като мислех, че ще ме убиват, затова не исках да им се моля да ме разслабят. Аз не чувствувах вече, че ръцете ми са част от мойто тяло.

Като ме откараха нещо около един час далече от селото ни, вече беше часът около два по турски през нощта, при една висока нива до едно келеме (непосеяна нива), казаха ми да седна. Сега почна инквизицията: захванаха да ме бият, да ме ръгат с ножове и да ме изследват как сме трепали турци и кадъни. Но аз всичко отказвах. На въпросът им що съм правил, като бях в Панагюрище, аз им казах, че бях в с. Баня учител, а не в Панагюрище, и не знам нищо. С една дума, всичко отказвах и нищо не приемах.

Когато видяха, че не ща да им кажа нищо, при толкова мъки, направиха съвещание да ме убият (заколят), което им решение можах да чуя. Затова ми съблякоха дрехите и останах само по една риза и гащи.

В тая критическа минута на живота ми се молех на всевишний бог да ми прости всичките грехове и да ми приеме душата в святото и вечно жилище, гдето пребъдват душите на всичките помиловани от бога.

В минутата ми дойде в умът една мисъл, т. е. казах им, че имам 5—6000 гроша пари, които съм закопал и не ги знай никой от домашните ми, та ако ме освободят, ще им ги подаря. Така като ги излъгах, те ме пуснаха и ми казаха, че ако ме е страх сам да им ги пренеса в селото им Алифаково на утрето, то да им ги проводя с чичо Стойчо, който беше тая година селски чорбаджия (кмет).

Като ги излъгах, те ме освободиха. Тръгнах през сеитбите към селото ни. Но за да не се разкаят, че ме освободиха и поискат пак да ме уловят, затова аз не вървях по една посока, догдето пристигнах през нощта у дома, и никоя жива душа не ме видя, когато си отидох. Когато влязох у дома вкъщи, всичките домашни в един глас ме оплакваха. Но като влязох вътре вкъщи, всичките останаха като вкаменени и от жал или радост беше, че съм свободен, никой не можеше да си отвори устата и да продума.

Аз накъсо им разправих как съм излъгал турците, та ме освободиха, и как съм сторил намерение да се скрия, като им казах, че който (и) да пита и да ме дири, да казват, че: «Откакто го откараха Аговия син и др., не се е връщал у дома и не знаем къде е.»

Сутринта на 2 май 1876 г. отидох рано у Велика Тачовица и си взех връхната дреха, която бях оставил по-предния ден с оружието си, когато се връщах от Панагюрище, като строго й заръчах да не казва никому, че ме е виждала. Оттамо где да се скрия, защото вече съмнуваше, против волята си принудих се, та влязох в къщата на Д. Костадинов, които още спяха. Но аз ги събудих, казах им да не казват никому нищо за мене и се качих на таванът на къщата им, без обаче да ме видят и усетят децата им. Аговия Алия, като разбрал, че съм ги излъгал, дохожда в нашето село и отседнува у Пенчо Келешов; тогава провожда, та повиква баща ми и почнал да го пита що му съм обадил, откато ме пуснали. Но баща ми му казал: «Той не си е дохождал, откато го откарахте.»

Проклетия турчин, като се уверил, че действително съм го излъгал, разсвирепял като звяр и скочил да коли баща ми. А той бедния се уплашил и му обещал 20 овце заедно с ягнетата им и 600 (шестстотин) гроша пари, които му и дал още на другата сутрин. Догдето ставала тая трагедия в къщата на Пенчо Келешов, в нашата къща надошли от селата Демир дешлии и Яхларе около 50—60 души турци, които заградили дворът ни. В това време брат ми Георги излязъл срещу тях, те го попитали за мене. Брат ми им казал: Алия Агов и др. от с. Алифаково го откараха снощи и не се е връщал вече.

Тогава те тръгнали да отидат в с. Алифаково да ги питат що са сторили с мене. Но като се научили, че Алия бил у Пенчо Келешов, отишли при него и го питали какво е направил с мене.

Той им казал: «Аз го заклах», и за да ги увери, потвърдил това с клетва. На другата вечер, както се научихме отпосле, изкарали едно момче българче, което било измекярин в селото им, и го заклали вместо мене, като го оставили голо (без дрехи), за да го не познаят турците по дрехите, че не съм аз.

На другата сутрин рано отидох и се скрих в училището ни и като се явих на Атанас Ваклинов, който беше тогава учител, помолих го, та отвори църквата и се скрих вътре в нея.