Възраждане

 

Танчо Шабанов

 

Атанас (Танчо) Велев (Вельов) Шабанов. (Роден около 1844 г. или 1847 г. в Копривщица, починал в 1918 г. в Копривщица.) Занаятчия. Революционен деец: член на частния революционен комитет; участник в Априлското въстание; заточен на о-в Кипър. Пръв хроникьор на въстанието.

Публ. по: Шабанов, Танчо. Описание за живота ми. — [В: Юбилеен. сборник Копривщица. Събрал и наредил архим. Евтимий. Т. 2, 1837—1937, С., печ. «Художник», 1937, с. 188—338 (с. 197—198, 199—202, 203—204. 210—215, 216—225, 226—227, 228—231, 232—233, 233—235, 235—242). Ръкописът се съхранява в НБКМ—БИА, кол. № 26, II А 8541. Автогр. с маст., тетр. 78 л. 155 п. с. 11 ил. 34/21. 5 см. Анот. в: АВ. Т.2, с. 148; Опис на. . . с. 88.

 

ОПИСАНИЕ ЗА ЖИВОТА МИ

 

На 12 януарий вечерта, като си затворих кафенето и си отидох и след като вечерях, си легнах и още не бях заспал — часът беше около 3,изчука се на портата. Аз се изправих и погледнах на портата и казах на майка си да иде да види кой тропа. А на портата светеше фенер отвънка. Аз казах на майка си да попита кой е и да не отваря, да не са някои пиени и идат за нещо. А ако види, че не са пиеници, да им отвори. Майка ми отиде и видях, че отвори портата, щом отиде. Аз видях, че минаха двамина с фенера, но не ги видях кои са. Те влязоха при мен, а аз още не бях станал. Учител Найден носеше фенера и щом влезе при мене, извика:

—    Танчо, ти още спиш, не знаеш, че селото гори.

Аз тозчас скокнах, като чух тез думи, но Каблешков ми каза:

—    Не се бой! Няма нищо! — И стояха и двамата с учител Найден. А аз седях още и им казах да седнат. Те седнаха и двамата. А Каблешков с нетърпение ми каза:

—    Ние да се не бавим! Ще ви кажем, че е дошъл агентин от Влашко. Но вземи фенера, та иди го доведи тук, защото на друго място няма да го заведем. Ние тук намерихме сгодно, защото нямате друг освен майка ви...

—    Той е у нашата леля — каза ми учител Найден.Насреща у Тодор Налбаитина! Вземи фенера и не се май! Кажи на агентина, че сме тук с Каблешков. Той ни е проводил това пусулче. На му го дай, но да не види никой!

Аз взех фенера и тръгнах и казах на майка ми да натуря кюмюр да се сгори, доде се завърна.

След малко пристигнахме у дома. Аз носех фенера и вървях напред, а Гаврил вървеше след мен. Като влязохме в собата у дома, Каблешков и учител Найден станаха на крака и казаха на Гаврила: «Добре дошъл, господине!» — и се ръкосаха. После го поканиха да седне и седна. След малко Каблешков и учител Найден запитаха Гаврила отгде иде, но по-напред бяха го питали как му е името и той им беше казал: «Георги Бенковски», та те му казваха: «Г-не Георги», а не «Гавриле» и не го познаваха. Той почна да им казва отгде е проводен и колко души излезли от Влашко, от кой комитет и кой за де отивал. Каблешков го попита:

—    Нещо препоръчително нямаш ли у тебе?

Тогаз стана Бенковски и извади един голям тефтер от дисагите си. Тефтерът беше прошит със зелен и червен копринен скурдел и имаше и от двете страни печатите на комитета, от който беше проводен. После извади една голяма карта и каза, че след няколко деня ще доде и друг агентин с адрес: «Петър Ванков», и след него щял да доде и друг, но той щял да доде по-късно, защото той минал за Сливен. Неговият адрес е: «Георги Икономов». Каблешков го попита пак:

—    А вие само трима ли минахте от Влашко?

Бенковски отговори:

—    Ние минахме 18 души и всеки отиде за своето си място, а аз дойдох право тук и после ще доде и Ванков.

Каблешков:
—    А вие не отбихте ли се нейде по селата да поканите някого или право тук додохте?

Бенковски му каза:
Аз се отбих в Клисура, като идех, и ги поканих, но те не приеха.

- А защо? — попита Каблешков.

Бенковски:

Аз ги поканих и те ми казаха: «Ние можем да вземем участие, но трябва по-напред да видиме ще вземат [ли] по-големите села, като Копривщица, Карлово, Панагюрище и пр., че тогаз и ние, а сега не можем преди тях нищо да направим. И тъй оста да чакат вазе и оттам аз тръгнах за Карлово, но не можах да вляза в Карлово и отидох в Ново село.

А в Ново село не приеха ли? — попита Каблешков.

Бенковски отговори:

Там ми казаха също, както и клисурците, и аз се отправих за тука. Ето сега всичко се очаква от вазе, копривщени! Всичко на вас остая! — каза Бенковски и си млъкна.

—    Да, господине Георги — каза учител Найден. — Ние доде не почнем, няма никой да почне преди нас.

Каблешков:

—    Всичката работа е, доде се почне веднъж, че после е лесно! Но доде се почне, да видим.

Бенковски попита:

—    Тук няма ли някои готови?

Каблешков:

—    Има, но малко. А мислим да поканим и други, които се намират тука.

Бенковски:

—    Трябва таз нощ да намерите десетина-дванадесет души, за утре да са готови, да се повикат. Но трябва да намерите мъже такива, които да вършат работа и вече да забравят търговията си. Тез, които ще вземат участие сега, те ще са не чапкъни, но еснаф хора, че да можат и те да убеждават и всеки да ги слуша. Затова да не са засега някои чапкъни: заран да се напие и да ни предаде, преди да почнем да работим. А после ще ни трябват и такива, но за такива лесно, а засега се иска умни хора.

Каблешков и учител Найден казаха за мнозина да се поканят, но Бенковски каза:

— Я ми кажете от тез лица по-добрите засега, че и за другите после ще има работа. Засега ми кажете десетина души по-добри мъже.

И Бенковски изважда книга и почна да пише: Тодор Л.Каблешков, учител Найден п. Стоянов, Танчо В. Шабанов. После попита:

— Сега казвайте други по-добри!

Каблешков и учител Найден почнаха да му казват: Петко Т. Бояджиев, Цоко Будин, Брайко Еньов, Рашко Г. Стойчов, Петко Дончов Кесяков, Нешо п. Брайков, поп Никола Белчов, Илия Мангъров — и попитаха Бенковски дали стигат толкоз, защото засега няма други. Бенковски ги преброи и каза:

—    Засега стигат единаесе души! — и попита: — Тия, които са написаха, всичките тука ли са?
—    Тука са — каза Каблешков — и всичките са добри.
—    Засега що трябва да се приготви най-първо знаете ли? — попита Бенковски.

Каблешков и учител Найден казаха:

—    Щото трябва, ще ни кажеш.

Бенковски почна да казва

—    Най-първо да се съберат пари за барут и за оружие и други потребни работи, които ще ни са нужни по востанието. Второ, като направим заклятието, после ще си наредите най-първо десетници и стотници и помощници на стотниците. Ще имате и някой хилядник. Десетниците ще имат под тяхна команда по десет души и ще ги управляват. А стотниците ще преглеждат десетниците що работят. Всякой десетник, когато иде някой  да се запише при него, той ще го пита да не е бягал от при друг десетник и тогаз ще го запише. Всякой десетник ще си приготви за своите момчета потребните му неща: чанта за хляб, два чифта навуща, цървули, котки за краката за балкана, фишеци по десет тестета най-малко (фишеците ще са направени от чист барут и ще е потопено дъното във восък и лой), къна за рани, ленени парчета за превръзване раните. Восък суров по петдесет драма ще има всеки у него си, за гато остане без хляб да яде. После ще съставите комисия. Таз комисия ще наглежда за всичко, що трябва, и ще събира пари. Ще си направите един касиер, дето ще седят парите, и той ще харчи за всичко, щото потрябва, но ще държи сметка за всичко, що взима и дава. Няколко души от комисията ще се определят да изберат мъртва стража и само те ще знаят за мъртвата стража. Които се изберат за мъртвата стража, те ще да са най- верни мъже, защото те ще пазят най-голяма тишина. Те ще могат да убиват, щом като им се заповяда от който ги е избрал. А мъртвата стража, които са, няма да се знаят един с един, но само ще им се каже, че и над тях се поставя втора стража да ги наглежда що работят и който си не изпълнява своята длъжност, ще се накаже със смърт. Който вземе участие в таз работа, ще му се запрети да пие и ако не послуша, ще се накаже от мъртвата стража.

Без да знае, Бенковски колкото приказваше, толкова ставаше като живо представление. Каблешков и учител Найден все одобряваха. Нощта вече се премина и взе да се съмва. Каблешков ми каза да ида да повикам Петко Кундурджият. Аз отидох и го повиках от дома му, като му казах защо го викат. Той доде с мене у дома при Бенковски и Каблешков. Те му разказаха за всичко, що са направили през нощта, и Петко одобри, което му казаха. Каблешков и учител Найден поканиха Петко да иде да повика Цоко Будин, Брайко Еньов и Рашко х. Стойчов. Петко стана и отиде да ги повика и след малко додоха всичките с Петко заедно, часът по пет. Избраха Петко да иде в Панагюрище да приготви място, за да иде Бенковски, а като мине през Стрелча, да покани и стрелчаните, щото, ако обичат, да вземат участие и те за востанието, то да приготвят място за апостола и да проводят човек да ги иземе вечерта от Копривщица, та той от Стрелча да отиде в Панагюрище. Петко тръгна за Панагюрище. А мен каза Каблешков да ида да повикам останалите, които щяха да додат и които още не бяхме повикали: Нешо п. Брайков, поп Никола Белчов, Петко Дончо Кесяков и Илия Мангъров. Аз отидох и ги повиках.

Всичките додоха до вечерта часът по 10 1/2. Бяхме вече всички събрани у дома и нямаше друг да доде.

—    Ето вече друго няма що да правим, но да направим съзаклятието според закона, че тогаз всеки, ако иска, да си отиде — каза Бенковски.

И стана прав и каза да станат всичките прави. Всичките станаха. Бенковски посегна и взе отпред куната един кръст, който беше там, и го подаде на попа.

— Вземи тоз честний кръст — каза Бенковски на попа, — защото всички ще се закълнеме в него!

Попът взе кръста в ръката си, а Бенковски извади саблята и в другата си ръка взе леворвера и каза на попа:

—    Дядо попе! Ти ще ни закълнеш в тоз честний кръст. Думай по мене високо! — А към нас Бенковски рече: Слушайте що ще дума дядо поп, и вие ще думате по него.

Всички слушаме. Бенковски полека казва на попа, а попът високо към нас и ние всички по него думаме. Попът вдигна кръста нагоре и другата си ръка, като сключи двата си пръста, и почна:

—    Заклеваме се в името на отца и сина и светаго духа, че от днес нататък ние нямаме жена, деца, майка, баща, братя и сестри. От днес ние се вярно заклеваме в тоз честний кръст и в тази сабля, и в това силно оружие, дето ще да ни избавят от турското иго. Ние се заклеваме, че от днес ние ще слушаме нашия войвода и ще изпълняваме вярно за всичко, що ни заповяда, и ще воюваме против нашия душманин, доде си освободим отечеството или загинем за славата на отечеството ни и за славата на бога. Амин!

Попът свали кръста и го посочи на Бенковски. Бенковски целуна кръста и се изправи до попа. Ние всинца целувахме наред кръста и саблята и като свършихме това, Каблешков хвана Бенковски за ръка и му честити най-първи съзаклятници. Бенковски му благодари. Ние всички направихме същото с Бенковски и като свършихме всичко, Каблешков поиска изин да си отиде. Бенковски му позволи, като се хванаха за последен път за ръка и си казаха: «Сбогом.» И всичките други направиха тъй и си отидоха след Каблешков. А ние остахме само с бая Цоко Будин при Бенковски. Имената на тез първи съзаклятници са тез: 1) Тодор Лулчо Каблешков, 2) учител Найден п. Стоянов, 3) Атанас Вельов Шабанов, 4) Нешо п. Брайков, 5) Цоко Будин, 6) Брайко Еньов, 7) Рашко х. Стойчов, 8) поп Никола Белчов, 9) Петко Д. Кесяков и 10) Илия Мангъров. А в това съзаклятие се брои и Петко Кундураджият, но той беше в Панагюрище още. Ние, като остахме трима, откато си отидоха другите, се разговаряхме с Бенковски.

На 17 март стана едно главно заседание, от всичките главни членове. В това заседание се поканиха няколко души, които бяха си дошли скоро от Масър и от други места и още не беше им се съобщило да вземат участие. Всичките, които се повикаха, додоха и приеха драговолно, всичките. Каблешков, щом приеха и станаха наши съучастници, почна да им приказва за всичко, що сме направили досега:

— А нищо нямаме готово, което ще ни е най-потребно? Защо не сме се снабдили с тез неща? Защото откъм парите сме всички сиромаси. Засега който щото обича, че после, когато стане нужда, тогава пак ще се събира помощ.

В това заседание се събраха доста турски лири, от тез които бяха дошли нови в това заседание.

В това заседание се назначи касиер Петко Кундураджият и се назначиха да намерят барут някои от тез лица. След два-три дена барут се пазари от един турчин. Барутът беше два вида: по- долен и по-хубав. По-долният се спазари оката по 17 гроша, а по-добрият — по 21 гр. оката. Турчинът, дето щеше да ни пренася барута, беше лъжанчанин на име Идириз онбаши. Той имаше другар един българин и заедно с него почнаха да ни докарват барут. Тия, които докарваха барут, не го докарваха в селото, а го стоваряха в гората. Единът остаяше да го пази, а другият додеше в село да ни обади да отидем да го вземем. Ние пратихме някой да го вземе. Който идеше, той носеше с него и кантар да го премери, тъй също и пари да им го заплати. Най-повече ходеше Вельо Сереков. Той го мереше и заплащаше, а други го натоваряха и го докарваха в селото. Но по-напред те оставят стража, отдето щеше да доде барутът. Но таз стража ето каква беше: ние имахме няколко души от нашите работници, които бяхме хванали уж от селска страна да ходят ноще из селото за тишина, но никой не ги знаеше, че са наши работници и целта им каква е. Ние, когато ще да докараме барут отнякъде или куршуми, то им съобщиме да се разпоредят, отдето щеше да доде барутът или куршумът, и тъй лесно можехме да докараме всичко. Барутът, щом се докараше, се раздадеше по 10 оки на всякой десетник, а десетникът си го раздадеше на своите момчета и те си го изработеха на фишеци. Фишеците като се изработеха, дъната им се потапяха с лой и восък и носле отиваше един от стотниците и ги прегледаше как са направени. Фишеците стояха у десетника, като ги направеха нетните работници.

На 25 март аз отидох в Панагюрище с пари до Бенковски. В това време щеше да има и заседание в Панагюрище. Аз бях задължен от страна на Каблешков да ида в това заседание, защото Каблешков беше болен и не можа да иде сам, но заседанието се отложи от 25 за 28 март, защото не бяха дошли от всичките села представителите. Като се отложи заседанието, аз отидох при Бенковски да го попитам за какво ще да стане това заседание, защото нямаше време да се мая. Имах си много работа в Копривщица. Бенковски ми каза:

— В това събрание ще се изберат мъже и ще се изпратят в Пловдив да приготвят места, за да се запали турската махала, гато се прогласи востанието. А други ще се изберат и изпратят в Едрене да приготвят да се запали и Едренската станция.

Аз го попитах:

— Как ще може да се запали станцията в Едрене?

А Бенковски ми каза, че Ванков ходил два пъти само да види как ще може да се запали по-лесно и видял, че лесно ще може да се запали, като отидат двама 10 деня преди. Той ми прибави, че щели да им донесат и евзи палителни от Сливен. Евзите щял да донесе Георги Икономов от Сливен. Аз попитах за Икономов де е сега, а Бенковски ми каза:

— Той е още по сливенските села, но тия дни му се надеям да пристигне и той тука.

Като свършихме, щото имаше да питам Бенковски, аз си тръгнах за в село. Часът беше вечерта по 2. Пристигнах заранта в Копривщица, на 26 март, и отидох у Каблешкови, та му казах, което ми каза Бенковски. Каблешков ми каза, че имаме много работа, та трябва да имаме отсега всякой ден заседание — и вече почнахме да правим заседание всякой ден: като почнахме от 27 март — до 2 априлия.

На 2 априлия стана голямо събрание от всичките главни членове и трая 6 часа. Защото в това събрание се разгледаха много работи, мислехме по Возкресение заседание да няма. Но времето не ни остави да не правим заседание по Возкресение. На 5 априлия пристигнаха 2 писма от Враца и от Берковица. Аз, щом получих писмата, занесох ги у Каблешков. Каблешков прочете писмата и ми каза да обадя на няколко души от членовете, които намеря, да идат у Каблешкови у дома му и да намеря по- щаджиите да им кажа да се приготви един за Панагюрище. Аз отидох и намерих пет-шест души от членовете и ги пратих у Каблешкови. После отидох да диря пощаджиите Никола и Матея. Намерих и двамата у Генчо Дойчев Шульов у дома му. Бяха отишли там на честито. Аз ги повиках и им казах, че има писма за Панагюрище, та да се стегне един по-скоро да върви. Като вървяхме тримата през битпазар (аз, Никола и Матея), видяхме Вельо Сереков, че излиза от една механа. Защото ходи по механите, аз му наложих глоба: да занесе писмата в Панагюрище. А пощаджиите си остаха.

На осми априлия, вечерта, аз тръгнах за Панагюрище с 5 коня, защото получихме от Бенковски писмо, че имаме 5—6 стотин оки барут и куршум. А нам беше още потребен куршум. Вече нямаше в Пловдив куршум, а ние се нуждаехме много за куршум, а барут си имахме доста, но щяхме да вземем и още стотина оки и барут. Аз носех и парите с мен да им заплатя. За другари си имах Петко Станьов и Станьо Нончев. Те имаха по един кон. А два коня беше дал Тодор Карапетков. На 9 априлия заранта рано пристигнахме в Панагюрище. Аз оставих другарите си Петко и Станьо на хана, а аз отидох при Бенковски. Той, дето беше на къщата, имаше вече при него 10 души караул да го вардят. Аз влязох при Бенковски и му казах, че съм отишъл за куршум и барут, като му дадох и писмо от Каблешков. Той прочете писмото и се ядоса. Аз го попитах:

—    Що се ядоса толкова? Що ти пише Каблешков?

А той ми отговори:

—    Пише ми да ви дам барут, но няма да ви дам. Тъй също и за куршум. Защото той работи по своята си воля за всичко и праща тук за щото му потрябва.

Аз го попитах:

—    Кво работи по своята си воля? Ние досега не сме усетили за нещо да работи криво.

Той ми каза:

—    Аз му пишех да се приготви да отиде той в Едрене, като по- опитен, за уреченото време, за да се запали станцията и да избере още двама от Копривщица, а ние ще проводим оттук по другите места.

А аз му казах:

—    Той е болен и не ще може да отиде, но и здрав да е той: ако остане Копривщица без него, няма нищо да стане, защото всеки него знае за главатар в село и щом излезе от село, всеки ще рече, че е бегал. И после кво ще да стане, не знам. Днес ходят 50 души за наставление и за други работи при него.

Бенковски ме попита:

—    А като не иде той, друг кой ще иде?
—    За негово място аз ще кажа да проводим бая Цоко Будин и още двама, които си той избере, и той ще извърши тази работа по-добре.

Бенковски склони и каза:

- Ти, щом идеш, ще му кажеш да е готов и да си избере още двамина, които си той иска от работниците. Аз, щом пристигнат пещите от Сливен с Икономов, ще да му пиша да додат тука.

Аз пак го попитах за куршум и барут ще ни дадат ли, защото минува време и ще си вървим. Той ми каза, че дошли от други села и го взели и нямат вече артък. Аз станах и си отидох на хана и казах на моите другари, че ще се върнем празни. И тръгнахме за Копривщица. Тоз ден беше Света Петка и беше часът около 5 заранта, га тръгнахме от Панагюрище, и пристигнахме в Копривщица часът на 10 вечерта. Петко и Станьо си отидоха у дома, аз отидох при Каблешков и му казах що съм направил в Панагюрище. Л Каблешков ми каза и с тях що се случило тоз ден. Те отишли с учител Найден и още няколко души от членовете у Николица Десьова на честито. Там заварили няколко души от противниците наши: доктор Спас, Ненчо Ослеков и други още техни другари. По обичая почерпили ги едно кафе и по едно сладко и донесли да ги почерпят и по една ракия, но никой не пил от нашите. Двамата станали да си отидат, а другите остали там. След тях останалите казали:

—    Скоро ще гледаме, че висят по бесилките млади момчета и се развяват бради, набити на коле!

На 11 априлия ни докараха от Пловдив 400 оки куршум. Куршумът беше 300 оки петури от покриви и 100 оки сачми, защото друг куршум вече нямаше готов. Куршумът се стовари дома. Часът по три през деня бе. Докара го Тодор Карапетков с 5 коня. На 12-и почнаха да го работят у дома на фишеци работниците: Лука Атанасов Гьотлиев, Иван Дончо Дишлиев, Стоян Пазарджиклият (той беше убил някой си турчин в Пазарджик и се криеше в Копривщица), Вангел Сърбинът, Георги Телчаров, Рашко Нягулов и още двама — не знам как викаха тез момчета. Половината от тез работници лееха куршума, а половината го правеха на фишеци. Фишеците се правеха разни видове: от два драма до седем драма. Дъната им се потопяваха в лой и восък. В това време, доде работеха момчетата у дома, аз изработих 12 знамета. Без да ме знае някой, аз ги работех в кафенето си.

...На 18 априлия стана пак голямо събрание у Каблешков от всичките главни членове. В това заседание имаше и новодошли да вземат участие.

В тоя ден беше пристигнал и Тодор Душанцалият, който беше в Мечка отишъл с учител Найден, а учител Найден беше останал с Бенковски в Панагюрище. Тодор разказваше как станало събранието в Мечка. Той приказваше живо и много весело, а най- повече приказваше за Бенковски и за неговата храброст, която показал в това събрание. Той приказваше и за противниците: как искали да развалят плана на Бенковски, но не можли да сполучат. Това заседание трая 5 часа. Аз в това време ходих три пъти да викам Анастас Карагьозов и Илия Пощръкльото, защото искаше Каблешков да ги съветва нещо — защото правеха препятствие понякогаш на нашите момчета, — но тия не додоха. Няколко души от членовете казаха, че такива хора трябва да се предават най-после на мъртвата стража и мъртвата стража да се разпорежда с такива хора. След много разисквания заседанието се свърши и всеки си отиде у дома, часа по 10 вечерта. Аз чаках няколко души пощаджии да пристигнат с писма и се разхождах по битпазар. Един от гюмрукчиите ме попита:

—    Що не си отворил кафето си, кафеджи Танчо?

А аз му казах:

—    Аз нямам жена и деца да храня, Аджи ага, и пари ми не трябват и затова не отварям кафето. А другите кафеджии имат жени и деца, затова те нека да отварят.

А той ми каза:

—    Сизде бир иш вар, ама дур бакалъм, нерее чикаджак уджуни.*

Аз не губих време, но му казах:

—    Нерее чикаджак, чиксън, Аджи ага!**  — и го оставих, като видях, че иде един пощаджия от Панагюрище.

Доде да се видя с тоя пощаджия, пристигна и друг от Карлово. Аз взех писмата и ги занесох у Каблешкови. Каблешков прочете писмата от Бенковски и каза да ида скоро да повикам десетина души от членовете и да им кажа да отидат у Нешо п. Брайков по- скоро. Аз тозчас отидох и намерих мнозина и ги пратих, дето ми каза. Най-после отидох и аз. . . Бенковски пишеше да му проводим 50 лири, за да се проводят за оружие. С малко време ние събрахме парите. Определиха мен да занеса парите в Панагюрище и казаха да отидат с мен и двамина от работниците. . .

Аз отидох и взех парите от касиерина и после отидох у Нейко Стоян Янтахтов, та взех неговия кон, защото той беше се обещал да ми даде кон за Панагюрище. Аз взех коня и тръгнах за Панагюрище. Като отидох близо до Свети Георги, дето щяха да ме чакат момчетата, аз посвирих с устата си и те ми се обадиха. Беше много темно таз вечер. Те наближиха къде мен и ме попитаха:

—    Кой си?

А аз им отговорих:

—    Свой! — и им казах знака, който беше нареден да им се каже. Те ми отговориха. Аз им казах да тръгнат преди мен петнадесет-двадесет крака далече от мен и те тръгнаха преди мен, както им казах. . .

Като слязохме в едно голямо дере в Панагюрско, те и двамата се наведоха да пият вода от дерето, а пушките си оставиха настрана през дерето. Аз съгледах, че се светна огън от цигара на пътя, дето ще да минем. Тозчас бутнах коня и преминах водата и се залепих до едно голямо дърво. Като слязох от коня, дадох знак с копривщката лозинка, защото, които идеха срещу нас, и те взеха позиция, доде да взема аз. Като им дадох знак лозинката, и те ми говориха срещу ми с панагюрската лозинка и казаха: «Свои, свои!» Като отговорих и аз, излязох и тръгнах из пътя къде тях.И те направиха същото и ние се събрахме с тях. Те бяха панагюрските пощаджии и отиваха за Копривщица. Всичкото това докато се случи, моите пазачи още пиеха вода на дерето. Ние седнахме с двамата панагюрци. Те ме питаха, ако отивам с писма за Панагюрище, да се заменим и да се върнат те на Панагюрище, а ние — в Копривщица. Аз им казах, че имам друга работа в Панагюрище и затова трябва да ида сам. Тогаз моите другари пристигнаха при нас, а аз не им казах нищо. След малко се разделихме с двамата панагюрци и аз казах на моите другари да тръгнат пак пред мен двадесет разкрача. Те тръгнаха. Като наближихме Панагюрище, още беше много темно. Отдалеч се извика да се спрем. . . Бяха мъртвата стража панагюрска. Аз ги попитах дали можем да влезем по-рано в Панагюрище, а те ми казаха, че доде не съмне, да не влизаме в Панагюрище, защото у Дринови ханът е затворен и като съмне, ще го отворят. Ние седяхме на къра, доде се съмна. Като съмна, влязохме в Панагюрище. Оставих двамата мои другари на хана, а Найден Дринов ме заведе при Бенковски. Бенковски беше в една хубава нова къща. Там бяха и двамата апостоли Петър Ванков и Георги Икономов. Имаше още няколко души от представителите, но аз познавах само Васил Соколов Спицерина от Перущица и учител Найден, а други не познавах. Аз дадох парите на Бенковски и той даде разписка, че е получил 50 лири от мен...

Аз стоях, доде обядвахме, и после си тръгнах. Бенковски ме изпрати до капията пътна. Аз го попитах:

—    За да се прогласи востанието, денят скоро ли ще да е?

Той ми каза:

—    Нашите агенти от Влашко мислят да се отложи за къде Петровден, но ние им писахме за първи май. Народът не може да трае и ако се отложи за тогаз, за нас е работата опасна. Затова, ако и да ни отговорят от Влашко да се отложи, то няма да слушаме тях, но ще пишем навсякъде да се прогласи на 1 май. Няма да обаждаш никому освен на Каблешков — каза Бенковски и тъй се разделихме с него.
Аз тръгнах за хана и като отидох, казах на моите другари да си вървим. А Дринов ми каза момчетата мои да си излязат от Панагюрище без оружие (защото усетили, че има шпиони), а тяхното оружие ще дадат на техни момчета да им го изнесат на къра. Тъй и направихме. Двамата мои другари тръгнаха без оружие, като им се каза де да ни чакат на къра, а аз излязох после с двама панагюрци, които взеха оружието на нашите и го изнесоха един час от Панагюрище далеч. Там стигнахме нашите, тия си взеха оружието и тъй се разделихме с панагюрците...

Часа по 10 аз пристигнах в Копривщица и като оставих коня си, отидох, та занесох у Петко Кундураджият разписката от Бенковски, и оттам отидох при Каблешков, но не се маях при него. Часа по 11 вечерта си отидох у дома. Майка ми ми каза, че имам писмо от Никола Груев. Аз взех писмото и го прочетох. Той ми пишеше в писмото си:

«Драги ми Танчо! Получих Ви писмото с дата еди-коя си. Пишете ми да си изляза за Копривщица, защото си щял да имаш сватба таз неделя. Ето и аз си ида, но ви провождам три коня с мои шейове. Заплатете на кираджият гр. еди-колко, защото аз не му съм платил. А аз ще се отбия в Орханието при брат ми Нешо да го поканя, ако обича, да си излезе и той за сватбата ти.»

Аз бях писал по-напред каква сватба ще стане в Копривщица и затова той беше си взел хесапа от Видраре още по Воскресение, защото беше учител там. А брат му Нешо беше учител в Орханието.

До вечерта аз не си излязох от дома.

Часа по 1¹/₂ вечерта доде учител Нешо п. Брайков у дома и ми каза, че дошъл Неджиб ага кърагасъ и 10 души конници жандари. Не си са свалили нищо от конете и не са казали защо са дошли, ако и да са ги питали нашите аази няколко пъти защо са дошли. Работата е опасна — да не са дошли за нашата работа. Като отиде Черньо завчера в Пловдив, той трябва да е казал и идат да ни ловят. Аз го попитах:

—    А Каблешков има ли хабер?

Той ми каза:

— Не само Каблешков, но имат всичките стотници хабер. А там се съобщи да обадят всякой на своите си десетници и всичките мисля да знаят досега. Всякому се каза, че щом отидат да ловят някого, дето и да е, той да даде знак с оружие и да се не дава в ръце и всеки да е готов да се прогласи востанието, ако би да са дошли за таз работа.

Той стана да си отиде, като каза:

—    Не е време за приказване много, но хайде ме изпрати да не би да патя нещо, доде ида у дома.

Аз взех леворвера си в ръка и го заведох до тях, но нема да срещнем нищо. Върнах се бърже у дома, прегледах всичкото оружие, което имах у дома, промених язлъка и казах на майка ми да е будна таз нощ и ако аз задряма, щом чуе нещо по двора или да се потропа на портата, да ми обади и да не излиза, преди да стана aз. Майка ми тъй и стоя цяла нощ будна, защото аз не бях спал 2 вечери и затова си не вярвах, да не би да заспя.

Заранта, щом съмна, доде Стоян Кундураджпят и ми каза, че го пратил Каблешков да си вземе оружието и да ида у тях, че Неджиб ага хванал Георги Тусунов и Брайко Еньов и били запрени в полицията. Дирил още 7 души от нашите. Аз казах на Стояна:
Иди кажи на Каблешков да прати 3—4 души от момчетата да додат у дома да вардят джепането, че тогаз аз можа да ида у тях.

Стоян тозчас си отиде, а аз остах сам и чаках да видя, че някой жандарин ме вика. . . След малко пристигна и Караджов от Панагюрище у дома. Те дошли с учител Найден заедно и като влезли в селото, научили се, че хванали Тусуна и Брайко. Учител Найден се скрил в една къща, а Караджов доде у дома. Караджов беше клисурски представител в Мечка и не бе си ходил от събранието в Клисура.

Неджиб ага, като хванал Тусуна и Брайко, отишъл у Каблешков да хване и него, но той не бил у дома си. Неджиб ага попитал майка му за Тодор де е, а тя му казала:

—    Той е по кафенетата още от озарана и не си е доходил.

Неджиб ага казал:

—    Щом като си доде Тодор, нека доде при мен, защото има писмо отнейде и друго има да му кажа нещо — и си отишъл.
Но Каблешков в това време е бил на друго място и там са вече решили да се провъзгласи востанието. А аз бях вече проводил и Караджов в това време и той е бил в това събрание. Аз бях още сами у дома. Стоян Кундураджият доде у дома втори път и ми каза:

—    Поздравява ви Каблешков и Караджов! Да оставиш всичко и да си вземеш оружието и по-скоро да идеш да удариш камбалото, че вече решиха и ще се прогласи тозчас востанието. . .

Стоян си отиде бърже и аз си взех леворвера и пушката и си турих шапката, която ми бе приготвена от по-напред. Таз шапка вече ме представяше, че съм востаник, защото имаше на нея зашит лъва за свободата. Аз отидох в черквата да ударя камбалото и казах на клисаря:

—    Качи се и удари камбалото, защото вече стана востание в Копривщица.

А клисарят уплашен ми каза:

—    Аз не мога да бия камбалото, доде не ми каже епитропа, и трябва да зная защо ще го ударя.

Аз му показах пушката и му казах:

—    Повече няма да се питат клисари и епитропи, но по-скоро върви да удариш камбалото да не ти тегля един куршум.

Клисарят уплашен се качи преди мен на камбанарията да удари камбаната и потегли два-три пъти въжето. Но аз видях, че се уплаши и не може да тегли камбаната.

Аз грабнах въжето от ръцете му и почнах да тегля камбаната и чух, че тозчас пригърмяха десетина пушки къде конака. И аз тозчас по-силно почнах да тегля камбаната.

В това време Каблешков слял с 18 души откъм геренилото за конака, а Георгн Тихана тръгнал за къде циганите с десетина души.

Един от турските жандари, на име Кара Асан, чакал Петко Кундураджият на дюгеня му да доде да го хване и заведе на конака при Неджиб ага.

Георги Тихана, щом го видял, че чака Петка, померил с пушката и го ударил в челото с куршума.

Каблешков заедно с 18-те си другари не бяха можли да убият никого. Неджиб ага беше се затворил в конака заедно с неговите жандари. В конака бяха и нашите: Георги Тусунът и Брайко Еньов. Там имаше и трима аази, но те не бяха от нашите. Аз, щом слязох от камбаната, отидох у Нешо п. Брайков да видя дали е отишъл, но той беше си още дома и се стягаше да излезе. Щом влязох при него, той ме попита:

—    Какво направихте?

А аз му казах:

—    Вече се свърши всичко, но по-скоро да идем и ние да видим Каблешков какво е направил със затворниците.

Бай Нешо запаса леворвера си и нарами чифтето си, но домашните му го не пущаха и плачеха след него.

А той им каза:
—    Не ми е чифтето за жени и за дяца — па каза «сбогом» на жена си и на баща си.
—    Молете бога да сполучим и тогаз ще се видим, а засега: сбогом!

И излезе от тях и тръгнахме за у Каблешкови. Ние минахме покрай дюгеня на Петко Кундураджият. Там лежеше убитият Кара Асан. Ние го погледнахме и си заминахме за у Каблешкови. Каблешков беше наредил да пазят полицията, а беше си дошел у дома да пише на Бенковски, че вече са прогласили востанието в Копривщица. Каблешков писа две кървави писма накъсо до Бенковски в Панагюрище, а друго на Карлово. За Панагюрище се проводи човек с писмото, тъй и за Карлово, а за Клисура сам Караджов отиде. След малко слязохме с Каблешков при конака. Конакът беше още обсаден от нашите момчета, а Неджиб ага беше отвътре и не искаше да се предаде. Каблешков ми каза да донеса газ да се запали конакът, а откъм Стефан Петров бяха почнали да правят мазгали за къде конака. Аз отидох да взема газ от дюгеня си. В това време беше тишина из селото, като че няма жив човек... Всеки се беше заключил у дома си. А само се мяркаха нашите момчета, въоружени по пътя. Аз едва можах да намеря човек да занесе газа до конака. Газа носеше Рашко Въльов. Като пристигнах с две тенекии газ до конака, аз казах на Рашко да остави газа и да сяда да го пази там близо до конака, а аз се върнах и отидох да видя, дето правеха мазгалите. В това време пристигна и учител Найден, облечен в комитска форма и вооружен. Той оста да командува на мазгалите, които се работеха на дувара за към конака. След малко време мазгалите взеха да се пробиват на дувара и Неджиб ага видял, че щом се изработят тез мазгали, или трябва да се предаде на востаннците в ръцете, или трябва да умре заедно с неговите жандари и със забитина.

Неджиб ага извадил двамината, които беше уловил заранта: Георги Найден Тусунов и Брайко Еньов, и искал да ги убие на двора. После им казал да тръгнат пред коня му, че тогаз да излязат из конака, та нашите, като видят Георги и Брайко преди тях, зарад тях да не хвъргат. Но Георги и Брайко не им склонили да тръгнат пред тях, като им казали да ги избият там, а не да излязат пред конете. Мазгалите се свършили. Неджиб ага видял, че за стоене няма време. Той оставил и не направил на нашите нито едното, нито другото, което мислил. Приготвил всичките негови да бягат и отведнъж отворили портите на конака и бутнали конете, отведнъж да излязат. Нашите момчета прогърмели воз тях и Неджиб ага тозчас се повърнал назад, без да се удари някой от тях. В тоз същия час Неджиб ага пак бутнал конете.Наедно с него бутнали конете си и неговите жандари, а с тях и забитина.Неджиб ага сполучил да избяга, а забитинът паднал мъртъв досамо реката. Неджиб ага бега по клисурския път. Ние имахме там стража, поставена с един от десетниците, но десетникът казал на момчетата, че оттам няма да мине никой, та да идат по махалата да събират оружие — тъй оставил пътя без караул. Но някои от нашите момчета били още близо до пътя и като видели, че Неджиб ага бяга, те му хвърлили с една пушка и той си изпуснал саблята.

След избягването на Неджиб ага Каблешков свика всичките чинове и почнаха да нареждат наша полиция, като взеха спицарията на доктор Спас. А мен каза Каблешков да изляза на къра да прегледам дали са излезли десетниците с техните си момчета по уречените си места според заповедта на стотниците. Аз минувах покрай Рашко Панчо Радомиров, портата им зееше. Погледнах на двора. На двора Рашко беше наредил наред неговите момчета —20 души. Всичките бяха вооружени и стегнати с навуща и цървули. А Рашко им преглеждаше оружието. След като им прегледа оружията, Рашко ги остави и се качи горе. След малко Рашко слезе вооружен и на рамо носеше една дълга пушка. Той изкомандува на момчетата да тръгнат и те тръгнаха. Той тръгна преди тях и всичките по него. Майка му на Рашко го срещна с едно бакърче вода пред капията. Като излязоха оттам, тя поля с водата пред всичките, дето щяха да минат, и каза:

— Добър час и добра сполука да даде бог на всички ви!

Също и сестрите Рашкови го изпратиха тъй. А аз стоех отдалеч и гледах как изпращат Рашка — не че отива на бой, но като че отива на сватба. Вървях след тях до къра, дето се спряха. И Рашко ги разподеля по 5 души на едно място, но далеч един от други по 100 крака. Тез 20 души можеха да вардят три пътя.

Срещнах Каблешков, че отива и той на къра да прегледа как е наредено. Той бе се качил на голям кон и в ръката му беше гола сабля. Той отиде на къра, а мен каза да ида да извадя знамената и да ги проводя на къра при Чалъковата воденица, защото ще направят водоосвещение. Аз отидох и проводих знамената. И след малко време отидох и аз, но отидох веке с кон, защото бях получил писмо от Бенковски от Панагюрище, в което ни отговаряше, че получил нашето писмо, и ни честитяваше свобода. Като отидох, заварих, че се освещаваше водата, и подадох писмото на Каблешков, като му казах, че пристигна от Панагюрище пощаджия и каза, че щом получили писмото ни, востанали и те. В това водоосвещение бяха четири попа и много жени и деца бяха отишли на водоосвещението. С Каблешков беше и учител Найден, а друг нямаше от нашите. Това водоосвещение стана часа по 7, същия ден на востанието, 20 април. Там се осветиха 12 знамена и се раздадоха после на всеки десетник по едно. Знамената бяха от червен плат, дължина имаха ендезе и половина, а шир едно ендезе. На тях бяха изображени страшни лъвове, над лъвовете пишеше: Л. Б. С. И. С., сиреч: «Лъв Български Свобода или Смърт». Лъвът със задния си крак беше строшил турското знаме и беше стъпил на него и на полумесеца.

Каблешков, като прочете писмото, каза на народа:

— Ето и от Панагюрище кърваво писмо, че и те востанали. Тъй получихме одеве и от Клисура, че и те востанали. Днес востанието се прогласи не само тук, но навсякъде, затова дай боже напредък!

Тъй се свърши водоосвещението и всеки си отиде.

От водоосвещението Каблешков и учител Найден се завърнаха в новата полиция и вече почнаха да нареждат най-първо спицарията, дето ще се правят илачи за нашите момчета. Второ, определиха да запечатат всичките дюгени, дето се продава пиене. В малко време се запечатиха всичките механи и се запрети никой да не пие по това востание, че който се улови пиян, ще се наказва със смърт. Трето, се наредиха няколко души да правят хляб за момчетата и се каза на фурнаджиите, че няма да взимат пари за хляба, дето се пече за востаниците или за някои вънкашни, които ще додат от селата. А дърва се каза на фурнаджията да взема, отдето намери, без пари.

По това време циганите бяха вече се предали на нашите десетници и оружието им беше вече обрано. Каза се на всеки от ковачите да прави на нашите момчета кой щото поиска, а най-повече да правят котки. Някои от тях можеха да поправят оружие и тям се каза и те да поправят кой щото им донесе.

В тоз ден се убиха и двама конни жандари, които ишли от Пловдив. Те се убиха от стражата, която вардеше на филибелишкия път под команда на Вельо Сереков. Но Вельо направил грешка, та не били избити всичките, които са били. Той, като ги видял, че идат, не чакал да влязат помежду им и тогава да им кажат да се теслимят и ако не се теслимят, да ги избият, но щом ги видял, заповядал да се избият и момчетата гръмнали воз тях няколко пушки. Само един сполучили да убият, а двамата почнали да бягат през къра, като оставили пътя. А един от копривщките дърводелци, като си бил в колибата и обядвал, гледал, като убили едина, па взел шишането си и хвърлил, като сполучил и ударил единия, от  тия които бягали, а другият убягнал и взел из новоселския път. Той се оправил и се завърнал пак от същото си място, отдето ишли, оставил двамата си другари мъртви в Коп-ривщица. У двамата се намериха писма за Неджиб ага. В тез писма пишеха на Неджиб ага да приготви конак, че щял да дойде някой паша от Пловдив, и да не бърза да лови комитите, доде не пристигне пашата от Пловдив. Но до туй време беше свършено всичко и Неджиб ага дотогаз беше намерил гьопсата. Като се прочетоха писмата и разбрахме, че дошъл и паша за Копривщица, тозчас се нареди да иде в Медедере да пази добър караул и им се заповяда, щото да се разпоредят тъй, че ако би да доде пашата или пък друг някой, да може да влезе помежду им, а те да са готови всичките и да му извикат да се теслими — и щом не се теслими, тогава да ги избият.

Но жандаринът, дето се върнал жив, сполучил и известил за всичко по кулите, що станало с неговите другари. . .

. . .В тоз ден до вечерта се наредиха много работи. На 21 април се нареди полицията ни с няколко души нови членове. В тях беше и доктор Спас, нашият противник. Но наказанието му не бе се забравило у нас, но се отложи, за да се накаже по-после — той и неговата партия. Тогаз се наредиха в полицията ни и двама писари: Петър М. Жилков и Атанас Кесяков. В тоз ден се наредиха всичките папукчии да правят цървули и чанти на момчетата, после се наредиха други да пресекат няколко круши, да се направят топове, а други се наредиха да идат да прегледат сгодни места и да направят позиции. Няколко души се пратиха за по селата да ги вдигат. От 20 април завървяха вече селата в Копривщица с всичката си жива стока и вървяха до 25 април. Селата, които бяха в Копривщица, са тез: Ново село, Синджирлии, Елешница, Царацово, Крастово, Стрелча.

На 25-и ние тръгнахме за Ново село. Аз тръгнах с Георги Икономов и Лука Атанасов Гьотлиев и още 7 души селяни. Ние слязохме на Зелена поляна часа по 8 през деня. Там бяха всичките новоселски жени и деца, които остали да вардят стоката си, като овце, говеда и коне. И имаше много жито оставено там, защото много мъже бяха отишли с колята си по-напред за Копривщица. Като слязохме на Зелена поляна, Икономов ги попита:

—    Има ли още някой да е остал в Ново село?

А те му казаха:

—    Няма никой, само има 40 души стража, дето остаха да пазят селото.
—    А всичко изнесохте ли си от селото?
—    Всичко си изнесохме, но селото ни е пълно с жито. И това жито не е само от нашето село, но е и на синджирлийци, и на елешненци. От това жито се е вдигнало дип малко, а другото си е в селото.

Икономов много се труди да оставят на Зелена поляна всичко да се варди от караул, а те да се върнат няколко пъти до Ново село с колата да прекарат житото, което бе остало там, защото имаше там от сто кола повече. Но никой не прие да се върне, като казваше всеки:

— Аз доде не ида в Копривщица да оставя жената и децата си, не се връщам назад.
Ние седяхме там, доде зайде слънцето, и тръгнахме за Ново село. Близо до Ново село срещнахме, че идат, които бяха оставени да вардят Ново село. Икономов ги попита:

—    Къде отивате?

А те му казаха:

—    За Копривщица отиваме, защото нямаше що да ядем.

А един от десетниците, Кара Никола, взе да плаче с глас, че седял гладен цял ден. Икономов си мълчеше, а аз се ядосах, вдигнах пушката да го убия и го заплюх, като му казах:

—    В Ново село още има хляб да се пече по огньовете, а вие се връщате! Не ви е срам да плачете с глас, че сте щели да мрете гладни! Ами ако се хванете нейде без хляб, тогава какво ще да правите?

Икономов каза:

—    Всички назад, а не за Копривщица! — па и той си взе пушката в ръцете. Тъй и другите наши. И тия обърнаха конете назад. Ние пристигнахме часа по 2 в Ново село и щом пристигнахме, Икономов разпореди момчетата на 4 места по 10 души, по пътищата, а десетина души нареди да идат в селото да месят хляб и да го опечат. На които са гладни, да ядат. И след два часа донесоха хляб опечен.

Заранта, като съмна, ние се събрахме пак заедно. И Петър Банков пристигна с 9-има от Копривщица. С тях караха и един горски топ. Ванков, като пристигна, каза да идем да вдигнем Паничери, защото те щели да станат, но имало някой си чорбаджия и не им дал да станат и те. Затова да идем да видим кой е този чорбаджия.

И тъй тръгнахме за Паничери. А по пътя оставяхме стража, по един куршум място един от други. Ние пристигнахме до Паничери. Половината бяха слели от конете си, а половината не бяха слели, защото там щяха да разпоредят двамата апостоли: Икономов и Ванков , как трябва да се вдигне селото. Но от стражата се дадоха знакове, че се нападаше отнейде, и които бяха слели от конете си, тозчас се качиха на конете си и тръгнахме назад. Като отидохме до стражата, те ни казаха, че имало до 100 души в нивята, та щели да ни пресекат пътя; но никой не се виждаше, защото нивята бяха много високи и бяха доста близо до нас. Стражарят казваше да се не бавим, че са близо турците и ще ни избият.

И каза Георги Търнин:

— Да направим един турски юруш из нивята с вик и гърмене воз тях, те, дето са, ще излязат.

Всичките го послушахме и направихме тъй. Турците, които бяха в нивята, хванаха да бягат като яребици из нивята и ние след тях гърмяхме и пущахме конете, доде ги изкарахме из нивята. После се спряхме всички, защото помислихме да не ни измамят — те да бягат, а други да са поставили нейде скрити, да ни избият. И като се погледахме да видим колко сме души, видяхме, че Кара Никола с неговите си момчета не дошъл с нас, но си отишъл за Ново село. Ние всички бяхме около 30 души, а с Кара Никола бяха отишли 20 души. С Кара Никола бе се върнал и още един от десетниците, но не го знам как го викат.

Ние, които бяхме остали, минахме през едно дере и отидохме в новоселските лозя.  А турците се върнаха пак в нивята и почнаха да гърмят въз нас. Но пушките им не стигаха до нас, а само елин куршум доде близо до нас. Ние бяхме на една могила седнали и хвърлихме пет-шест пъти с един винчестер. Не се видеше дали пада някой, а куршумът стигаше в тях. А един от тях минал през дерето, без да го съгледа някой, и се снизил до един храст, близо до нас. Той гръмна въз нас и щеше да убие един кон. И Ванков хвърли с леворверя 6 пъти, но не видяхме да излезе човек оттам. Той бил сполучил и го убил. За неговото убийство се научих във филибелишкия затвор от неговите другари, които били заедно там. Ние седяхме половин час в лозята и отидохме в Ново село. Там обядвахме и се отправихме за Копривщица. Стигнахме в Копривщица часа по 12 вечерта на 26. IV.

На другия ден, 27-и, пристигна от Клисура писмо да им пратим помощ, че ги нападнали башибозук и черкези откъде Карлово. Ние определихме 100 души конници да идат в Клисура на помощ. Всичките вече се бяха накачили на конете си да тръгнат за Клисура; но пристигна друга поща, че ги отблъснали и не им трябва помощ. Заповяда се да се върнат нашите момчета и те се върнаха.

Двамата апостоли, заедно с нашите членове, направиха писмо до филибелишкия паша. Писмото направиха от селска страна. В писмото пишеха на пашата с няколко церемонии и най-после го умоляваха, щом получи писмото, тозчас да проводи война за Копривщица: «Защото преди 10 деня додоха — не знам отде — няколко души чапкъни, а в селото ни имало няколко души готови, без да ги знаем ние, и каращисаха ни селото, като избиха няколко души заптиета и забитина и правиха много такива големи пакости. Но ние не можахме нищо да им кажем, като нямахме нищо в ръцете си. А тия най-първо, като додоха, събраха пешин оружието, дето имаше, и тогава работиха, щото си искаха. И сега се оттеглиха от селото ни и казаха, че отиват в Балкана. Но по-скоро да ни проводите редовна война да ни запази селото, да не би да се завърнат пак в селото ни.» После се подписаха селските кметове и се подпечати писмото от селския печат.

—    Що правите вие? — защото гледаха отгоре, че ни бият кой както завърне. Селяните викаха воз тях:

—    Сега всички ще ви избием.

А най-повече викаше Никола Каблешков, чича му на Тодор:

—    Кешки майка ти камък да е изкарала, а не като теб син да е родила.

И други такива думи викаха воз Каблешков и другите, които бяха запрени в спицарията. В това време мен бяха доста престегнати ръцете и повиках Цоко Сретков да ми ги поотслаби, защото вече не можеше да се търпи. И той доде и ми ги поотпусна малко.

А баща му на Цоко беше един от тия, които казваха на селяните кого да връзват, защото селяните не познаваха никого.

След малко ни закараха на новата черкова и ни затвориха, дето затварят лудите. Нас закараха само трима: аз, учител Найден и бая Цоко Будин, а после докараха и Нешо п. Брайков вързан, и Ненчо Душанченина и още няколко луши стрелчани. А Георги Тусуна бил тоз ден запрян в гробницата, заедно с него бил и Петьо от Елешница. Този ден нази вардеха двама души с пушки, да не ни донесе някой хляб и вода. Които ни вардеха, бяха: Петко Сиврият и Генчо Петър Дапков. Часа по 12 вечерта ни изкараха от лудницата и ни закараха в митофа.

Там намерихме още от нашите и стражарите позволиха да донесат хляб, защото този ден не бяха ни дали нищо да ядем и додоха няколко души да ни донесат хляб.

Филип Терзият тамам приказваше, че през деня много се молил да донесе на Тодора хляб, но тия му не давали да влезе, и тамам ни приказваше какво работили из селото селачаните, като запрели нас, чухме, че се изблъскаха капиите пътни. Ние попогледнахме да видим кой блъска и видяхме, че влезе Каблешков, Ванков, Икомов, Търнин и Караджов и още няколко души с тях, които били запрени в спицарията, и тозчас извикаха за нази де сме. Ние се обадихме отгоре и всички слязохме тозчас при тях. Те попитаха няма ли някой да ни варди, а ние им казахме, че цял ден ни вардеха двама души с пушки и не дадоха никому да влезе при нази. Но тях нямаше там. Ние излязохме от двора черковни. На пътя стояха много жени да видят дали ще излезем живи от черкова. Там имаше и мнозина мъже и момчета и всичките бяха си натуря-ли на главите фесове, а шапките бяха хвърлили. Тогаз се скъсаха най-малко 50 кови фесове от нашите — от Ванков и Икономов. Оттам се отправихме за полицията ни и тогаз видяхме, че има трима панагюрци. Панагюрците бяха тез: Мичев, Бобеков и Орчо. Тез тримата строшили спицарията и извадили Каблешков и другарите оттам. Те ни приказваха как строшили спицарията и пуснали нашите оттам...

Ние спряхме да видим колко сме души, за да тръгнем за Балкана. Всички излязохме 27 души и казахме, че трябва тази вечер да тръгнем за Балкана. И почнахме да се сбираме вече за Балкана.

Всеки от нас си взе по един кон и се качи. Един от момчетата взе знамето, което беше изляло от ръка преди три дена. Това знаме беше зелено, от зелен копринен атлас. То беше широко ендезе и два рупа, а дълго 2 и 2. На него беше изобразен лъвът, както и на малките, но лъвът беше ушит отпред му до половината със сърма, а останалата му половина беше ушита с жълта коприна, защото сърма не можахме да намерим да се направи цяло. Всички вече бяхме се качили на конете си. Учител Найден ни преброи и каза:

—    Ето де излезе нашето добро, дето направихме вчера. Що не изтребихме най-първо тез турски духове, че сега да сме свободни. Ето: мислехме да излезем най-малко 5—6-стотин души за Балкана, а сега тръгваме 27 души. Но бог нека е напред. Хайде, вече оставете тез пусти здания да не ги гледаме вече пред очите си. Нека цъфтят нашите гонители отсега. Нека цъфти нашият народ в турските окови.

—    Напред! — каза Икономов на знаменосеца и той тръгна и всички по него. Ванков запя:

Ти, народ поробен, що си тъй заспал и живот свободен що не ти е мил? ...

С тръгването си Каблешков каза да не вървим в куп, но да се разделим. Ние се разделихме един от другиго 20 крака далече, доде излязохме от селото. В туй време беше тишина, като че нямаше жив човек в селото, а не че има седем села в селото. Ние отидохме с конете до Чумина, до мястото, дето не можеше да върви кон. Там всички слязохме от конете и ги нагонихме да се върнат назад. От момчетата някои свалиха гемовете на конете си, а някои ги нагониха, както си слязоха от конете. Взехме всичко и тръгнахме вече през гората. Доде да слезем в реката клисурска, бяха се изгубили от нас трима души. В тези трима души беше и Ванков и Караджов. . . Ние, осталите 24 души, потеглихме сами за Балкана, защото не беше мястото за стоене, а най-повече, защото стана и много студено. Ние вървяхме цяла нощ и не спирахме нийде да си починем, защото студът не ни даваше. Близо преди ла се разсъмне, ние минахме едно дере на Балкана. В това дере се измокрихме всички и доде да се съмне, навущата бяха ни замръзнали на краката. Когато се разсъмна добре, ние бяхме вече навръх Балкана и доде изгрея слънцето, нам бяха краката замръзнали от лед. Когато слънцето огрея, ние стигнахме на едно кла- денче. Там намерихме стъпки на нашите, дето се изгубиха през нощта. Стъпките се познаваха от котките, дето им бяха на краката, а на кладенчето намерихме парчета от пексимет, дето са топили, и кожи от луканки. Види се, че бяха минали скоро преди нас.

Ние не се маяхме, но тръгнахме след тях. Там имаше една малка конска пътечка. Ние тръгнахме из тази пътечка. Часа по 3 заранта стигнахме до една кула, строшена от много време. От таз кула вече се почваше един боаз. Ние се спряхме близо до кулата, като си поставихме на две места стража, и се разположихме на една малка полянка. Слънцето печеше силно. Не бяхме видели от много време такова слънце да грее. Като се разположихме, Каблешков почна да разпитва тримата панагюрци: Мичев, Бобеков и Орчо, за Бенковски и за в Панагюрище как е станало. И те му отговаряха за всичко. Най-после ги попита как са сполучили да додат в Копривщица. И те почнаха да ни разказват:

Те, като дошли близо до Копривщица, намерили някои, дето пазели още караул край селото, и ги попитали:

—    Що има в селото?

А те им казали:

—    В селото ни стана днеска една работа, но да видим де ще му изкарат края.

Панагюрците ги попитали:

—    Каква работа стана?

И отговорили им стражарите:

—    Днес нашите чорбаджии надумали селяните, които бяха дошли от селата, да изловят главатарите и ги извържат, защото щяла да дойде война след два-три деня, та да ги предадат на войната. Селяните ги послушали. Изловили са всичките главатари. Сега са запрени всичките. Едни са запрени в новата черкова, а другите апостоли са затворени в спицарията — и досега не знаем що е станало с тях.

А панагюрците, като видели какво са направили копривщените, казали:

—    Сега иде една чета от 600 души. С тях иде и главният ни войвода Бенковски. Той ще пусне всичките и после ще си гледаме сеир, с които са ги връзвали.

Тръгнали панагюрците за Копривщица. А един от стражарите, види се, че минал от някой прав път — отишъл тозчас, та казал на множеството, които вардили спицарията, че иде Бенковски с 600 души момчета от Панагюрище. Тогаз всичките, които вардили, бегали и не остал никой да варди затворените. Тия, като слели, не намерили никого там, а само затворените били отгоре.

Тъй се продължаваха разговорите. Часът 6 през деня взеха да се чуват пушки, но гърмежът беше далече от нази. Караулът ни съгледа отде се гърми. Пред нас имаше едно голямо дере и през дерето имаше един грамадок голям. В тоз грамадок се гледаха много турци и оттам излизаше гърмежът. Гърмежът се продължи колко половин час и после се спря. Там нашите другари — 3-мата души — се срещнали с башибозуци и се били. Караджов бил ранен там, но бил ранен на здраво място и не паднал там.

Часът по 7 съгледахме, че идат петима въоружени турци срещу нас из пътя. Като ни видяха, те се отбиха от пътя и взеха през къра да вървят. А нашите момчета поискаха да им хвърлят да ги избият, но не им се позволи, защото мислехме дано додат онези, които бяха преди нас в грамадата. Само се позволи на Орчо да гръмне само веднъж. И Орчо гръмна с пушката си и видяхме, че падна един от петимата турци. Другарите му го взеха на ръце и го отнесоха зад една могилка и вече се не видяха после. В това време ние изгубихме и още четворица клисурчета. В изгубените само знам Харалампия Караджов. Те отидоха да налеят вода в едно дере и не се върнаха вече. Ние ходихме да ги дирим и не ги намерихме. Останахме 19—20 души.

Часът по 11 вече оставихме онова място и тръгнахме през гората да дирим място за нощуване. И като намерихме сгодно място, остахме да нощуваме. Времето пак подкачи да се прави за дъжд, но мястото, дето щяхме да нощуваме, беше сгодно и нямаше да се измокрим, ако и да вали много голям дъжд. Ние си разпоредихме стража да пази, всеки по 2 часа, и тъй добре пренощувахме тази нощ. Заранта на 2 май, като съмна, ние се отправихме надолу, но не знаехме за къде отиваме, защото никой от нас не бе ходил по тез места. Само аз бях ходил на Троянския манастир и казвах напосока, че ще слезем или в манастирската река, или в Троян. След един час ние намерихме една малка пътечка и тръгнахме из нея и след малко слязохме на една колиба овчарска.

Овчарите още не бяха изкарали овцете. Ние повикахме да доде един при нази и го попитахме:

—    Тези колиби кои са? — защото се видяха и някои други колиби от онова място. А те ни казаха:
—    Тия са троянски.
—    А манастирът близо ли е? — попитахме.
—    Близо — каза човекът. — Има един час оттука далеч.

Ние разпоредихме да заколят две шилета, по-добри, да ги сварят по-скоро да ядем и да опекат хляб. А един от овчарите пратихме с писмо в манастира троянски. След два часа овчарят се завърна с отговор, че били готови, но да идем вечерта в манастира и оттам да тръгнем за Троян да го вдигнем. А от манастира щели да пишат в Троян, на които имали участие, да идат и те в манастира до вечерта, та да се съберем всички там. Нам тогава поолекна, като видяхме, че има и там готови за востание, и вече мислехме, че ще да направим востание не като в Копривщица, та най-после да ни и извържат. Приготвихме се за отмъщение на Копривщица, като вдигнехме Троян, щом в манастира били всичките готови. Като втаса хлябът и месото, ние се наядохме и си турихме по чантите малко месо да се намира. Мен и Благойов Христо от Самоков замениха за караул да пазим. Ние пазехме на една пътека двамата с Благойов. След 1 час повикаха Благойов и той отиде, а аз останах сам да пазя. След още половин час повикаха и мен и аз отидох, но не намерих другите там. Само беше там Каблешков, учител Найден, Георги Търнин и Стефан, клисурският учител. Аз ги попитах:

—    Де са другите?

А те ми казаха, че дошло второ писмо от манастира троянски и им писали от манастира, че стигнали войни в Троян 200 души и отишли в манастира няколко души. Затова, да не би да идем, че ще ни избият. И тогаз казали да се разподелят, за да можат да се прехранят по-лесно. И тъй другите тръгнали за където можат да минат, а те останали.

Аз ги попитах:

—    Скоро ли отидоха?

Те ми казаха:

—    Има половин час.

Аз мислех, ако бяха скоро отишли, да ида да ги гоня, но беше вече минало време. Тогава аз ги попитах:

—    Какво направихте? Да се разподелим на части, та да ни избият по-скоро ли? Защо носим това оружие, когато не сме щели да намерим хляб да се нахраним? Ние трябваше да вървим и да мрем всички заедно, а не да се делим. А сега какво да правим? Да чакаме тук да додат да ни избият, доде имахме сила да вземем един от овчарите, за да ни води, додето искаме и додето знаем. После ще намерим друг да ни води за по-нататък... Тъй трябваше да вървим всички заедно, доде стигнем до Дунава, че тогаз или да минем през Дунава, или да се издавим. . .

Тогава отговори учител Найден:

—    Истина, тъй беше, но като гледаме, че Каблешков скоро ще запре и не ще може да върви, затова най-повече ние остахме.

Аз му казах:

—    Каблешков ако запре, то няма ли някое средство да се вземе някой кон отнейде да се качи? А най-после ние, толкова души, можехме да го носим и на ръце, ако дип падне. А сега тук добре ще си починем. А колко пари ви остави Ванков? — попитах аз.

Те тогава се сетиха, че забравили да вземат и пари от Ванков, защото у него имаше 100 лири турски.

Тогава Каблешков бръкна в джоба си и извади 3 бели междиета и каза:

— Това са ни всичките пари.

Тоз ден беше 2 мая. Аз много исках да вземем и един от овчарите, да ни каже отде да заминем по-лесно и да тръгнем подир другите, но те не ми склониха. И седяхме там до 4 мая. В това време ни донасяше овчарят качамак и мляко заран, на пладне и вечер. Каблешков и учител Найден убедиха овчаря да ни донесе женски дрехи, да се облечем и да влезем вечер в Троян, защото имаха и познайници в Троян. И овчарят склони. Ние му платихме за храната 3-те бели междиета, които бяха у Каблешков, и му дадохме и 2 пушки игленки и едно чифте, което се чупеше и се пълнеше отдире.

На 4 мая овчарят доде и ни донесе пладне и ни каза, че хванали един от нашите, които отидоха и се разделиха от нас. Той ни каза и името му. Затова — каза ни той — по-скоро да се махнем оттам, да идем на друго място, защо щяла да доде потеря да ни дири. Каза ни още, че и те щели да си вдигнат овцете оттам и вече за хляб да се не надеяме, и си отиде. . . Аз пак исках да тръгнем или за Копривщица, или за къде Дунава, но те не ми склониха, а искаха да влязат вечерта в Троян. Аз на това хич не им склоних и реших да се завърна назад.

Вечерта, часа по 12, слязохме в реката троянска и се спряхме до реката. Аз исках да тръгнем, задето искат, но не за в Троян. А те насилиха за в Троян. Тогаз аз им казах:

— Аз не ви съм другар отсега и ще се отправя сам за Копривщица.

 

*У вас става нещо, но да почакаме да видим къде ще му излезе краят.

**Където ще да излезе, нека да излезе, Аджи ага.