Възраждане

 

Стоил Финджеков

 

Стоил Стоянов Финджеков. (Роден в 1832 г. в Панагюрище; починал в 1911 г. в Панагюрище.) Занаятчия и търговец. Бил на турска служба в Цариград. Един от създателите, нa панагюрската артилерия. По време на Априлското въстание участвувал в сраженията в Панагюрище и в с. Стрелча.

Публ. по ръкопис съхраняван в: Градски исторически музей — Панагюрище. Автогр. с маст. от шикалки, 54 л. 103 п. с. Друг вариант на спомените му се съхраняват пак там.

 

Кратко описание на живота ми

 

Аз, Стоил, бях бедно момче и нямах никакво писмено учение. И така отидох в Цариград и там потърсих работа и някои познати българи ми намериха при един грък. Този грък, Костаки на име, търсил чирак слуга, за софраджия помощник, а сам той бил софраджия на Рефик бей. Този Рефик бей бил Таир пашов син; той бил сарайски кехая на Адиле султан Меджидова сестра. Рефик бей беше и на мъжа й кехая, тоест съветник. Мехмед Али паша беше името му. Той беше царски зет и беше везирин.

Аз слугувах на това място дванайсет години, пет години софраджилък, после седем години ме повиши Рефик бей кехая домостроител и така. . . ми бе господар и Мехмед Али паша, и Адиле султан, жена му. Името ми се наричаше Яне бей, то работата ми беше и да съм главен над всичките слуги Рефик бейови и Мехмед Али пашови. Но повече бе ми зор с чиновниците паши, мюшури, бейове, които търсеха служби само. Тях аз трябваше да избирам кои да пущам при господарите и кои да връщам, да не им дават главоболие. И пренасях тескерета по меджлисите, и по кибарята, щото голяма чест добих в Цариград. И кога ходех с пашата, и сабля носех, и хубав кон със сърма яхах. Много обичах сабля да нося. И научих сичките турски политически работи, понаучих се малко български да чета и пиша, научих се и на канон да свиря.

Но и тази случка стана. Господарят (Мехмед) Али паша беше горд везир, на тоя ум беше и Меншиков, руския посланик. Тия двамата се скараха за някои правдини, та си отиде Меншиков и доде известие на Портата: бой иска Русия. И три години бой прекарахме. Тежко. А мене мъчно, че Русия не помага на България за някоя що-годе правдина, че можеше. Но додето прекарахме три години севастополски бой, три пъти се воздигаха ходжите да трепят Мехмед Али султан и нас, слугите, че бяхме въоръжени да браним господарите. И султан Меджид бега в английските гемии и там спаси живота си. А Мехмед Али паша пусна турска войска из Цариград, та ги улови — едни прати в заточение, други — в морето. Англия, Франция станаха съюз да бранят Турция от Русия.

И така аз, Стоил, много влазях в топханите, дето правеха топове, в царапаните в Сераскер капия, във Високата порта най- много. Господарите имаха ме за верен. . .

Изпрати султан Меджид Къбразли Мехмед паша, везиря, по Румелия да обиколи за тишина, и много хора беси, даже и турци. И като се завърна в Цариград, питам агите му: «Какво прави пашата по Румелия?» А те ми рекоха: «Бесихме българи, бунтовници, които искат царство.» С тия думи много ме нараниха да мисля за българско царство и по-добре да опитвам турската сила.

И посъбудих се за народна воля и хвана да ми стая турското царство омразно: за България, като чух омразното бесене на народни хора, а тия ги представляваха пред Европа хайдуци.

Това чух от големите да хоратят: «По-добре българите да са разделени от гърците духовно, че ако се съединят в едно, то ще ни правят пакост». Българите са воювити и така не бе ме страх за духовно съединение с гърците.

И (Мехмед) Али паша много бе хитър, за да направи духовно съединение с гърците, ами мамеше и двете страни за пари.

И умря султан Меджид и возцари се Азис (Абдул Азис). И след една година поисках воля от господарите да си дода на Панагюрище. И те ми малко мъчно позволиха, но ми дадоха и заръчаха пак да се завърна при тях. Даде ми Мехмед Али паша и писма до едренския валия, и до филибешкия мютесарафин, и до пазарджишкия каймакамин за мое предпазване. . .

Стоил Стоянов Финджеков или съветник старейшина, бях отворил дюкян в Долна махала, у Калоянов, накрай хорото. И там се сбираха много младежи: от Пловдив, от Пазарджик, от Ниш и от други страни, и турци, да ме питат за Цариград, като новодошъл оттам, и да чуят и видят канона и да им изсвиря. Бях го учил в Цариград.

От ден на ден панагюрските младежи ме питат за турската политика и аз им казах, че тя е слаба, а тия ми викаха да бъдем всички готови: ние ще изпъдим турците. И много песнопойки и вестници тайни, бунтовнически, ми донасяха да пеем и четем. Особено младежът на име Георги Маньов Ненов. Преди въстанието 3—4 години ми каза: «Стоиле, една тайна ти казвам, че аз ходя по села и по градове и насърчавам за въстание, а при теб дохождат всички младежи юнаци — и ти работи за въстание, като им свириш с канона.» Аз му рекох: «Аз и канона ми ще вооружим война скоро. Нека милостивий бог ни помага на народната работа.» «Амин, дай боже!» — каза Георги.

...И така често-често ставаха преговори на дюкяна ми с верни хора, народни юнаци, и всеки донасяше по нещо насърчително. И често ходех при мюдюрина да му свиря с канона. И да опитвам дали е научил нещо за бунт. Не научил нищо! Много и тайничко се работеше. Георги Маньов Ненов рядко се минуваше ден и неделя да не донесе отвън — от села и градове — вести въстанически или вестник и да чопли като червяк за въстание.
За насърчение научих аз Стоил ролята на княза Потемкина, за представление в училището, и направих дрехите — красни много, войнически и стана представлението хубаво.

След представлението каза Искрьо [панагюрският учител Искрьо Мачев] слово и народа много се насърчи към свобода, а мюдюрина замислено стана. После го утеших, като му казах, че нищо не е. Филип Щърбанов каза ми пак да се прави представяне, че стана голямо насърчение. След време дойде Георги Маньов Ненов, проповедника за въстание, вечер, и ми каза: «Стоиле, ела да идем у дома, тайно да видиш Левски. И пушката му е иглена!» Защото аз много желаех да видя иглена пушка. И видях я, и стана ми насърчение. И казах на верни юнаци, за насърчение, и фана да се загрява работата народна.

В това време имаше едно младо джандарче турче, името му Мустафа. Той много беснееше с българските моми и жени и аз Стоил, като го гледах, косата на главата ми трепереше. Па доде на дюкяна ми, седна и тури ръката си на ятагана. И каза мене насреща: «И триста души да излязат, ще ги разсека и пръсна.» Аз, Стоил, го познах, че търси нещо тайно. То си отиде, после доде Крайчо Самоходов, аз му казах горните беззакония за Мустафата. Той скочи на крака, рече: «Аз ще му кажа триста души. . .» След два-три дни доде Крайчо на дюкяна ми, каза: «Скрихме Мустафата в земята. Тай се, с Манчо Маньов убихме го и не може да се намери, олекна един шпионин.»

Доде на дюкяна ми Георги Маньов Ненов, каза ми: «Стоиле, аз доведох войвода за въстание да дигнем в Панагюрище — Георги Бенковски. Аз му разправих за тебе, че си верен въстаник и че се събират на твоя дюкян всичките ревнители народни, младежи, и той поиска да те види, но тайно, без да хоратите — само да те види. Аз ще ти кажа кой е Бенковски, защото може пет-шестина души да додеме на дюкяна ти.» И след ден-два имаше празник. Таман имаше голямо хоро пред дюкяна ми, пълен вън и вътре с младежи народни. Георги Маньов доведе Бенковски с пет-шестина души, седнаха пред дюкяна, а аз, Стоил им сложих по малко вино и Георги ми каза кой е Бенковски.

Бенковски беше с прости дрехи, умилно ме изгледа и аз — въодушевен към него. Завърнах се при Георги Маньов, ми каза: «Ти сега гледай, тайно учи да се въоръжават солдатите.» Аз, Стоил, му рекох: «Тая работа е добра за мене, аз обичам война, отсега зафатам.» А па ние ще нареждаме комитет — каза ми после Бенковски. — Деятелно, живо насърчавай солдати за въоръжение.»

И аз, Стоил, поканих за въоръжаване от по-богатите, че по имаха оръжие. То тежко върви работата. Един вика: «Аз съм готов, ами друг покани!», а аз помислих — то било: дай на сиромаха хляб, а на богатия — камшик, да бъде работата.

Как ли да правя! Чакай сам да се въоръжа. Имах на дюкяна сърма, сърмени ширити, много от Цариград бях донесъл. . . Имах доста политическо народно знание, затова ми гореше сърцето за народна ни свобода и често свирех на юнаците с канона, да им Донася ищах. Канона бе за всякого нова свирка. Сетрета, панталони имах чохени, хубави, тесни ала турка — таман за война. За сабля имам и сърмена презрамка, паласка военна. И отидох при мастор Петър Радов — ковача верен, таен, — та направихме за три дни една хубава сабля, полупала кривка, и му казах да направи и на солдатите той рече — готов съм, казвай им тайничко нека дохождат. Па й окачих сърмен пискюл и сърмен припас около кръста. И еполети на сетрето, и хубава гугла — с лев, знаме и пушка. Така си приготвих всичко, без да знае някой.

Рекох — чакай да поканя някои познати, верни юнаци, за солдати от по сиромасите, тайно на дюкяна. И дойдоха. Рекох им: «Готови ли сте за въстание? Аз съм, Стоил, готов!» Взех скришом, облякох се във военната си форма — знаме, сабля, еполети. Като ме видяха въоръжен, натръпнаха и много се насърчиха за въстание. Рекох им: «Айде, братя, грижете се за оръжие, ние не сме вече роби!» И отидоха си насърчени и да насърчават и други.

След това дойде, вечер, един историк — той много разказваше за свобода — на име Стойко Огорялков Нешов, та ми рече. «Чух, че си се въоръжил за въстание, искам да те видя.» И аз затворих дюкяна и свещ гори при него и излязох пред него на свещта с военни дрехи. Той ме гледа, върти си глава и ми рече: «Ех, така те искам! Не ми е вече жал, че съм ти говорил за свобода. Сега от мене искай юнаци, аз ще ти приведа.»

Работата взе преднина. След това дойде Скарлат Бекяров барутоприносителя. И ми рече: «Стоиле, ела да идем при комитета у Рад Юруков, на сапунджийницата, че те вика Филип Щърбанов.»

Филип: «Добре дошъл.» «Добре намерил.» «Има ли насърчение в долните махали?» «Има.» Филип: «Ами ние основаваме комитет с Бенковски, па иска пари за пушки, за пратеници. С голи ръце ли ще излезем срещу турците? Засега не може да се поискат, защото е начало, а по-нататъка ще може. А сега — помежду ни да съберем, сега сме малцина, и то бедни, а пари трябват. Нали искаме въстание?» Стоил: «Аз голяма нужда имам, защото, които въстаници насърчих, все са сиромаси, искат да им се помогне. Но на — за комитета — три лири турски.» Пришъпна ми и Скарлат Бекяpa: «Дай и мене една лира назаем.» Дадох му я и той я даде Филипу — привременен касиер.

Рече ми Филип: «Каква работа ще работиш?« Аз, Стоил, му рекох: «Аз ще гледам във военна униформа война да се въоръжава на дюкяна ми в долните махали, а вие гледайте комитета, бог да ни е на помощ. Сбогом!» Филип: «Тайно работи от турците!»

Таман излязох, срещна ме Найден Дринов, попита ме: «Даде ли пари?» Стоил: «Дадох.» Зарадва се много, ми каза: «Много са нужни!»

Намерих Вълко Клинчов; като му разказах, каза — и аз ще им дам. Той бе верен.

Намери ме Никола Барабоя кеменджия: «Купих пушка, ела да я обидем, имаме кокошка — ще хвърля на нея. Ако я ударя, то съм готов солдатин.» «Удари я!» Сега рече: «Запиши ме.»

Оттам отидох на дюкяна ми.

И от ден на ден подбудиха се, рукна огън, пълни се дюкяна със солдати, не мога да опиша колко насърчение за свобода! Не искат вече ни турчин, ни робство! Стоил, казвам сега: «Братя, ние нямаме царство, та да ни даде оръжие и военни дрехи, ами всеки ще се грижи за себе си. Да не би, като се дигне въстанието, и да се намери някой без оръжие, за срам, и ще бъде наказан. Вижте, че аз сам си намерих.»

И така, като рукнаха —кой що има: оръжие чистят, който няма — търси да купи. И стана дюкяна ми на цензура въстаническа. Като удариха голяма грижа за оръжие, продава си кой свиня, кой бало, кой брашно, кой крава, чапрази. Едни си заемат, едни борч правят, едни никяха (накитите) зимаха на жените си, само с оръжие да се снабдят. Купуваха и от турци пушки. В това време Димитър Райнов талигаджия — един таен човек беше — пушки пренасяше от Пловдив.Аз, Стоил, ходих нощя у него и вземах и плащах му ги. Аз ги раздавах на солдатите — кой ми платил, кой недоплатил. И ходех по къщята, где намерех айляк оръжие, вземах и давах на солдатите. Дойде Рад Загореца, старец. Каза ми: «Стоиле, на ти пари, пушка да ми намериш. Аз на старо време ще се бия за вяра.» Дадох му пушка, благослових я.

Жените хванаха да викат: «И ние се готвим, точим брадвите и ситен пипер да насипваме очите, ако насилят.» Така движението стана голямо.

Имах комшия дюкянджия, Никола Велков Гарчов. Той лееше куршуми, фишеци правеше за солдатите. При мене, Стоил, донасяха оръжие да им ги поправям и прегледвам. Стойко Цопорков много насърчаваше. Казваше: «Стягайте се, юнаци! Тая година ще сечем турски зелки: Хасан, Ахмед — накуп ще ги гоним до Мохамедова дупка, тия шоролопи!» Така много насърчители се явиха. Давам им ширити симюви сърмени да си нашиват по дрехите да стават военни солдати.

Имаше Стефан Балабан, Стоянчов син, той бе хоратор, способен да насърчава и да пази въстанието от турците, и шиеше им [на момчетата] военни дрехи и мушами. Той, Стефан, и Петраки Шехтанчето и Петраки Мирковчето имаха хубави гласове и бяха ката ден на дюкяна ми Стоилов, прочитаха нови книги народни и пееха народни песни, щото правеха да възври на човек кръвта. И назначиха се от комитета стотници, от долните махали — Павел X. Симеонов, Рад Клисаров, Стоян Пъков и Делчо Цолов. Тия често дохождаха при мене за солдати и преговор. И ми викат: «Стоиле, при кого ще бъдеш кога се дигне въстанието?» Искат ме за старейшина стотниците. Преварят се кой да ме вземе. Аз им рекох: «Сега ме недейте, че съм отреден войска да събирам и за въоръжение вам. Та си записвайте солдати — десетници, петдесетници. Аз, кога се дигне въстанието, пак ще бъда при вас, а сега имам работа с всичките солдати и селячите — за прибавка на оръжие, обучаване на талим. Да бъдем гражданска война, а не султана да ни нарече пред Европа горски хайдуци.»

И те склониха тогава, аз, Стоил, нощя, сам се уча по турски талим и с пушка, па забера солдати и стотниците Павел х. Симеонов, Стоян Пъков и вземат оръжието си, та идем далеч от града —на Свети Петка [местност край Панагюрище] по деретата, поставяме стража по баирите — пазене от турски джандари. А в деретата биехме нишан, играехме със саблите си, с копие — на талим ги учех аз, Стоил Финджеков. Наляво, надясно, на плечок. Който удареше обещаваше му се десетник. Иван Деянов Юруков удари нишана, така и други: Тодор Чуклев Добрев беше дете, ала играше хубаво. Делчо х. Симеонов тури име на талима «джаркане», па като си тръгнем към дома, помолим се богу и като запеят момците народни песни — «Напред на бой да вървим», — от радост плачехме, като гледахме първа българска войска. Това го често правехме до дигането на въстанието.

И така се приготвиха много въстаници с оръжията си, щото не остана никой да се противи — ни богат, ни сиромах. Хванаха и пари да падат, и оръжие. Но сега посрещам на дюкяна си беля — солдатите, доде ги карах да се въоръжават, сега не искат да чакат деня на въстанието. Искат бой! Най-много сили Павел Делирадов. Вика: «Какво ще чакаме — бой, бей! Аз знам черногорски. Хайде, що чакаме де!» Зорле ги укрепявах до дигането на въстанието — такова насърчение! Дойде Георги Маньов, ми рече: «Аз отивам на Едрене, не ще можем да сме наедно с чета.» Защото такова намерение имахме.

Една вечер късно, бях затворил дюкяна си, сами бях, свещ гореше. Потропа стотника Павел х. Симеонов. Аз му отворих — носи в ръка револвер. «Добър вечер.» «Дал господ добро, Павле.» Строго ми рече: «Ще ли бъдеш ми старейшина с моята чета, или не. Кажи ми!» Аз, Стоил, му рекох: «Няма при другиго да ида, с теб ще бъда вярно, вярно.» Павел: «Като е тъй, аз имам агнета, ще заколя и опеча. Ти събери десетниците и солдатите да идем при корията Света Богородица, да ви гостя, че се сдружихме.»

И ядохме под крушата, и всички дадохме обещание с клетва, че ще бъдем с Павел, и поискаха дружината да се помолим богу. Изправихме се всичките на крака, свалихме гуглите. Стоил: старейшината на стотниците (по един старейшина се Даваше на стотниците), Огоил Финджеков стори молбата: «Боже наш, ти, който владееш на небето и на земята, ти владееш и всичките народи, и всичките земни царе. И както ти е волята, правиш с тях. И ние сега познаваме и изповядваме пред тебе, че сме съгрешили и ти ни си наказал петстотин години в робство. Но сега, боже милостиви, послушай молбата ни и стори ни милост — избави ни от турско робство. Боже, бъди милостив към народа ни и към отечеството ни. Молим те, отче наш, помогни ни да изгоним турците и да славим твоето име.» «Амин!» — казаха всичките плачешком. Велко Клинов: «О, боже помогни ни!»

Дойде пак Павел х. Симеонов на дюкяна ми. Рече ми: «Стоиле, каза ми Бенковски и Павел Бобеков да събереш солдатите и десетниците, и аз и ти, довечера по тъмно, с оръжията си, у Велко Клинчов, дома му, има широка къща и е верен — да ги прегледат как са въоръжени.» Бива, рекох.Аз,Стоил сторих им известие и събраха се вечерта у Велкови. Дойдоха Павел Бобеков, Бенковски, прегледаха ги, захвалиха им, че добре се приготвили. Каза Бобеков: «Вие по-напред се приготвихте от другите махали.» И казваха слова насърчителни. Стоил: «Господа войводи, тия не търпят, искат бой!» Павел (Бобеков): «Чакайте, то ще му дойде време, да се приготвят и другите махали.»

И отидоха си. После видя ме Филип Щърбанов, ето «Браво — каза ми, — Стоиле, твоите махали са се приготвили ми казаха Павел и Бенковски. Ами къде ходи сега?» Стоил: «При Никола Бимбашов тюфекчия. Има пушки селяшки да видя дали ги е втасал, че ще дойдат да си ги вземат.» Филип: «Помагай колкото можеш скоро, защото ден наближи за дигане на въстанието.»

Филип Щърбанов беше векилин и Кръстьо Гешанов. Отидох в дюкяна си, затворих се и хванах да стягам оръжие и дрехи, знамена на солдатите. Дадох на Георги Станчов хубава сабля със сърмен припас, без пари, само че бе народен. И като работех у дюкяна си затворен, часа около осем по турски, изтропа един на дюкяна ми силно. Рече ми: «Отваряй, Стоиле, много ти здраве от комитета, от Бенковски. Въстанието се дигна! Сбирай солдатите, та скоро върви на старата чаршия.»

И аз се облякох във военната си форма, препасах си саблята, взех пушката, знаме, лев на гуглата, и припнах на чаршията пред Юруковия дюкян. Що да видя, чудо! Кога се събраха, война въз ръжена, с военни дрехи, викат: «Да живеем! Свобода!» Тамо имаше турци жандари, юшурджии с пищови на поясите си. Ето иде Бенковски от Мареш през моста с калабалък, въоръжени с военни дрехи, носят по Бенковски знаме сърмено, с лев. Дойде пред хаджи Цековия дюкян. Извади саблята си, извика със силен глас: «Напред, юнаци! Днес е времето да мре турчина!»

Турците се затвориха у Рад Каменски в одаите и сочат пищови. Като се спуснаха юнаците — хвърлят с пушките, дзяпат вратата. Павел X. Симеонов, моя стотник, съсече един. Помогнах му, та го довлекохме пред Гешановата керпичнйца. Саблята му беше саде кръв и та се изправи, взе да я лиже отдоле нагоре, да не го лови страх. И аз, Стоил, погнах един турчин зад дюкянето. Та ме намери Волов. «Хайде, тебе търсим да ни бъдеш старейшина, а сам Павел [Бобеков] каза теб да вземем старейшина и Хорчо стотника, Нено х. Манчов — писар. Ще вървим за Стрелча. И оттам — за Едрене. Подбери долненските махали, та доведи солдатите долу на края.» И събрахме се на Свинаровата ливада до осемдесет души, тръгнахме за Стрелча. По пътя викат с високи гласове: «Да живеем.» Голяма радост, че сме война, Волов и Икономов началници. Икономов се радва, като гледа живи юнаци. Вика ми: «Стоиле Финджеков, що си мисли сега султана?» Аз, Стоил, му рекох: «Сега си лови брадата и вика: «Ейвах гинти румен ли елден».

И отидохме близо до Стрелча. Излязоха стрелченски момци, та ни посрещнаха радостно. Часа около четири вечерта заобиколихме селото, натуряха се стражи по улиците и по баирите откъм Пазарджик и Пловдив. Удариха камбаните. Турците — едни искаха с пушка в ръка навън да бягат, но бидоха убити от въстаниците. Въстаниците хванаха един турчин, въоръжен, доведоха го при главатарите Икономов, Волов, Хорчо, Стоил старейшина. Питахме противи ли се с оръжието си, та да теглим пушка на него. Икономов: «То е против закона въстанически.»

Тия турци, стрелешки прочути хайдуци, много хора обираха и трепеха и турското царство не можеше да ги смири. Хванахме да палим къщите им и тия всички с жени и деца навлязоха в джамията. Тя бе околовръст с дебел дувар и мазгали, та пушкат оттам. Имало въбел вътре. Така три дни правихме силен бой — и стрелешките, и панагюрските юнаци много боювити. Изгорихме всичките къщи. Найден Коприщки Щайден п. Стоянов, учител, бе дошъл с двайсе души, но настрана седяха в куп, имаха и знаме побито. Турците дигат бяло знаме, викат: «Ние сме ваши хегори. Té ни, но не смеем да се предадем.» Ванков вика: «Предайте се, няма никой да ви направи зло.» И така, направихме команда третия ден — «ура» да навлезем в джамията, през куршумите от мазгалите. Сто и пет души са вътре. Стоил Финджеков, рекох на пружината: «Чакайте пешин да видя с пусулата стражата откъм Пловдив седи ли.» Стражарите припкат насам. Един каза: «Конници и пехота, аскер иде.» Найден Копривщенина бега с дружината си. Напуснахме «ура»-та. Турците, конницата, пристигна и ние натоварихме дженането на коне и теглихме се към гората, към Копривщица. Всичката стока — говеда, овце, коне и прочие турски роби се закараха на Копривщица. Множеството конница напираше с бой, гърмене, пушки. Пехотата войска близо стига.

Волов и Икономов отидоха за Клисура да я дигат на бой. Конницата и войската идеха откъм Пловдив и османовския път. Бой стана отвъд, край Стрелча. Турци паднаха коджа. Един конник спусна се да посече въстаник. Хорчо гръмна и той падна от коня. Други се спуснаха, турци, та взеха знамето, оставено от Найден Копривщенина побито. Изгърмяха въстаниците, и те го оставиха. Взехме го и се оттеглихме къде планината из копривщицкия път: Хорчо стотника, Стоил Финджеков старейшината с половината въстаници, че половината останаха откъде Панагюрище, а ние отивахме на Копривщица да вземем дружина и повторно да се върнем да нападнем турците.

Като дойдохме край Копривщица, видяхме много с фесове. Рекох на Хорчо: «Виж ги, с фесове!» Той рече: «Тия са предатели. Ние да идем от Панагюрище да вземем дружина.» Искаха ни знамето Найденово, ние го взехме от турците,казахме ще го носим на Панагюрище. Прележахме там и тръгнахме за Панагюрище, всички на коне.

От стрелешкия път ни срещнаха на Драгулската кория панагюрци със слава: облечени попове и деца пееха и викаха гръмогласно: «Да живее Хорчо войвода! Да живеят въстаниците!» И ни заведоха в старата черкова за молебен. И оттам — в палата, хаджи Луковата къща. Гостиха ни и дадохме копривщицкия байрак, взет от турците, и натъкмихме си солдати. Казаха ни от съвета, Павел Бобеков хилядарника, да идем по Мечка село, имало турци, за да ги разгоним, после да идем на Стрелча.

Тамам на тръгването дойде Никола Бинбашов тюфекчията. Каза ми: «Стоиле, Бенковски иска топове. Ние направихме малки и големи, но не дип добри и няма кой да ги командарп. Ти разбираш от такива неща, можеш ли?» Аз му рекох: «Мога.» «Остани и ела да идем у топханата.» Хорчо: «Не бива, той ми е старейшина.» Скараха се. В това време дойде Бенковски с кон: «Що имате препорица?» Никола Бимбашов: «Стоил може да командари топ и да прави, Хорчо не го пуща.» Бенковски: «Мож ли, Стоиле?» «Мога!» «Остай.» За топчия мене ми се искаше. Бенковски: «Аз ще намеря на Хорчо друг.»

Отидох с Никола в топханата. Там видях голямо множество мастори — правят пушки, топове, кола за топовете. Прегледах топовете направени. Рекох на Никола: «Аз не харесах за мене топ.» Никола обиди един, качих го на кола и впрегнах кон и закарах го вън от града при Делирадовата чешма. Обидох го, не го харесах и го докарах. Имаше дърва много за топове — черешови, орехови, направени в топханата. Аз си прибрах едно и рекох на масторите: «Дотук и дотук го пресечете и дотук провалете.»

И казах толкова широка да му е дупката. Взех мяра за халките му. Имаше мастор, добре ги направи и завари дебели, и набихме ги от край до край на топа и на дулото му вътре желязо, азлъка му железен провали го Андрея Мановчето, чирака Николов. Дойде Бенковски: «Скоро втаса ли топа?» Стоил: «Скоро ще пратиме, кога втаса, да го вида ща.»

Пратих Иван Деянов Юруков на дюкяна ми, донесе въжа и катран. Стегнато увихме околовръст халките, па го намазах по въжата с катран и изтрих го с желязна пепел — лъсна се като железен, и капака за азлъка, и стана як. Жените и децата ми надонесоха турски гюллета, тамам каквито диря. Направих си изтривачка, палачка, фитил да не гасне, шиш за азлъка, кесия с по сто и петдесе драм ингилиски барут, рогче на кръста ми за азлъка. Втаса топа, качих го на кола, впрегнах коня, качих се над топа и през града — дизгините ми в ръцете. Като додох на старата чаршия, погледнах зади — то множество деца вървят по топа, облечени с военни дрехи, много от тях имаха оръжие. Като ги гледах, ми пущаха очите сълзи. Детските сърца не траят турци в бащиното си отечество.

Закарах топа на Каменица. Там имаше табия солдати със стотник Янко Роглов, под Висок, на стрелешки път. Пратих известие на Бенковски да доде да го види. Доде, видя го, каза: «О, доволно добър! Изкусно си го направил, Стоиле, браво! Дай боже да напреднем, аз ще те наградя. Намери си и помощник.»

«Благословен да е топа» — казаха всички. «Амин!» Рекоха — иска молитва да му се стори. Стоил: «Готов съм, всички елате около мене. Сваляй гуглите!»

Стоил: «О, живущи вечни боже наш, хвала и слава да бъде днес на името ти от нашите грешни и недостойни уста и ръце, които дигаме към тебе, свети боже наш. О, боже, освети ни нас и нашето слабо оръжие и топа да бъде страшен, и въстанието. Отче наш, царю наш, ние сега сме се събрали от сърце и душа пред твоето провидение. Милостиви боже, молим твоята сила небесна да бъде с нас, като сме приели тази голяма народна работа. А ние слаби, а врага ни — силен. Но ти, боже, царю наш, си силен без край. Молим ти се, бъди откъм нас — и ние сме силни с тебе. Не жалиме живот и ще гониме врага докрай из бащинията си. О, милостиви велики създателю, изповед даваме пред тебе, ние ти съгрешихме — и бащите, и прадедите ни, — и ти ни си оставил заробени пет века. Послушай с милост молбата ни, боже. Досади на всяко българско сърце дългото робство от този мъчителен враг. Господи Христе, ти си цар на небето и на земята, владееш всичките земни царе и народи и както ти е волята правиш с тях. Молим ти се, боже, бъди с нас, дай ни сила, неустрашима от човешки праг в отечеството ни. Милостиви боже, с твоята сила напред ще кървим срещу врага, с име божие ще победим и изгоним турчина де царува у нас. Амин.»

Всички — със сълзи на очите си. Всички насърчени като пламък и набожни жени и мъже за бога говореха.

Бенковски: «Ти, Стоиле, с топа де мислиш да идеш— с тая ли чета откъм Стрелча, или. . .»Стоил: «Турската воина е в Стрелча, тя ще насам да сили, затова аз трябва с тая чета да съм, ей така бива.» Бенковски: «Аз ще да ида по четите към пазарджишкия път, да не би оттам да се завърнат, но ти решително гърми с топа срещу турците.» Стоил: «Аз ще се бия, брате мой, и ако умрем, то нека умрем като юнаци за отечеството си.» Бенковски: «Драго ми да умрем за отечеството си. Сега сбогом.»

Пратеник от Соколов и хилядарника Павел Бобеков ми казва: «Стоиле, впрягай топа и скоро иди на Балабановата кория; там са Соколов и Бобеков, викат и тебе с топа да нападнат турците.С два коня — един за топа, един за намера — отидох при четите на Буйово ниве при стрелешката граница, и тамам сториха команда войводите с двеста души да нападнем войната турска, то в часа удари много силен дъжд. И като не може да работи нашето кремено оръжие, реши се за другия ден. Аз закарах топа у Панагюрище, пренощувах у Дело Карасимеонов, в къщата му. В утринта рано, в петък, ми казаха — турска война е пробила отгоре откъде планината, иде къде Висок и оттам се дели из пътя къде Каменица и къде Кукла. Аз, Стоил, впрегнах топа, потеглих с Атанас Койнин за Каменица, срещу Висок баир. Курдисах топа до Каменица и до Маньово бърдо, по пътя срещу Висок. Конете изпрег-нах, пазеше ги Атанас Койнин.

Напълних топа с гюллетата, истински топчийски, запалих фитила, правен да не гасне. Хафъз паша с около десет-дванайсе хиляди войска и башибозук се яви на Висок. И конница, и топове. Стори команда: половината къде Каменица и половината къде Кукла, към Драгулин махала. И двете войски чакаха да им върнем покорно известие, но всички казаха — не сме покорна рая вече, да мре турска «свобода». А въстаниците множество бяха: по Свети Никола на пазарджишкия път и по Чиряшката река към Стрелча.

Турците бързешком тръгнаха към града с непрестанен огън, гърмеж. Аз, Стоил, гърмя с топа бърже, падат гюллетата в Хафъзпашовата войска, куршуми като град падат. Видях под Кукла, при Драгулин махала, другата войска в куп. Аз обърнах топа къде тях, турих барут много, без мяра. Барута бе ингилиски, турих гюллетата, запалих го. Силен гръм изгърмя. Гюллетата — във войската, но на топа скъса се една халка — половината удари в земята, а половината фърчеше въз небето като гарга. Един куршум ме нарани малко на ръката. Видях, че войската откъде мен стигна близо, ще ме хванат жив. Аз теглих топа на гръб — да не иде роб. Тежък, не може. Взех само барута. Другарят ми Атанас изпод баира пазеше конете — качихме се по на един. Додето турската конница забиколи града, пие избягахме в планината Разслатица.

Гладни, хляб няма, оттам гледаме Панагюрище. Хафъз паша, нашия черен враг, дойде по Маньово бърдо над старата черква с войската си и башубозуците, удари в града с топовете и с пушките. С топовете запали чаршията, черковите, къщята.

През вечерта и нощта, като гореше Панагюрище, баирите и планините се разсветлели в желтовит пламък. Пищене, глас чуем, въздишаме и плачем с Атанас, като гледаме тоя азиатски черен враг Хафъз паша, чужденец, как нежалимо гори и трепе в Панагюрище, в милото ни отечество. Мъките огнени, пищенето само да си въобрази човек, а не мога да опиша нестърпимото зрелище. От месо сърце може ли, читателю, да трае това неизказано мъчение от човешки враг. Да гори посред нощ целий град и в огъня да хвърля деца, жени, мъже, старци да горят! Вишний бог! Да пищят, трепят нашите братя, сестри, чада, бащи, единоро(д)ци. . . Затова, като гледахме от Разслатица с другарят ми Атанас, не заспахме, но прекарахме нощта с плач и богу молене —милост да стори. И така, трудно седяхме без хляб. После дойде на Разслатица Бенковски със сто и десет души. Аз, Стоил, отидох при него. Бенковски: «Добре дошъл, мой топчия. Жив оста ли?» Стоил: «Останах, войводо.» «Фърга ли с топа?» «Вие сте видели.» «Така те исках. Не доде ли Соколов да ти помогне?» Стоил: «Не, имаше други, но нямаха оръжие. Бегаха. Имаше на Каменица двайсе души с Георги Станчов — много се противиха, гърмяха срещу турците.»

Бенковски: «Не бой се, топчи. Твоят топ гърмя на банра срещу султана. Той ще гърми по цяла Европа и ще донесе за нас свобода. Паднаха ли турци от топа?» Стойо Кокотан: «Аз в гората бях, от Висок видях как падаха гюллетата във войската, цепеха се турците и падаха убити.» Също и Никола Длъгнек и други казаха това. И стотник турски убит.

Бенковски: «Радвайте се, юнаци, който умре за отечеството, небето и земята се радват за него. Имайте пламенни сърца, бог да ни помага.» Бенковски сам изпя народна песен. След песента с драгост прескочи храст. Бенковски: «Стоиле, гладен ли си?» Стоил: «Гладен. Около три дена не съм ял.» «На ти хляб и кебан, и мехлем, та си намажи раната.»

Бенковски: «Вижте, юнаци. Аз съм причина да гори града ви и да ни мъчат турците сега. Да оставя пушка, револвер настрана. Просто ви, убийте ме.» Всички юнаци: «Не думайте това, войводо.» Бенковски: «Но искам това да помните, че след смъртта ми ще има за нас свобода. Сега гори Панагюрище — то гори на султана сърцето. И ако ме нарани турчин и падна, жив от вас който ме види — проклет да е, ако не припне да ми отреже главата, а не турчин.»