Индекс на статията
Иван Божилов
ФАМИЛИЯТА
НА
АСЕНЕВЦИ
ГЕНЕАЛОГИЯ
И ПРОСОПОГРАФИЯ
(1186 - 1460)
I. АСЕНЕВЦИ В БЪЛГАРИЯ
(1186-1396)
АСЕНЕВЦИ В БЪЛГАРИЯ
Историята на една фамилия започва с нейния произход. Когато се издирват първосъздателите, обикновено се набляга на социалната и класовата им характеристика, на позициите им в обществото и на тяхната роля в живота на страната. При Асеневци не е така. Само един бегъл поглед върху литературата — специална и обща — ще покаже, че заостреното внимание на голяма част от изследователите е насочено преди всичко към тяхната народностна принадлежност. Далеч съм от мисълта да обосновавам обстойно оправдано или не е това внимание. Но не мога да не изтъкна един факт: едва ли има друг проблем от българската средновековна история, който да е до такава степен интернационализиран и по който да е писано толкова много. При това в повечето случаи ненужно. Не е тайна за специалистите, че би могло да се напише цяла книга, в която да се разгледат подробно основните хипотези, но подобно съчинение едва ли би послужило някому. Не е тайна и още нещо — основният спор, похабил силите на доста учени, е: българи или „власи” са първите Асеневци1.
Естествено в една книга, посветена на генеалогията и просопографията на фамилията Асен, въпросът за нейния произход не би могъл да бъде подминат. Ето защо сме принудени да се занимаем с него, но преди това трябва да отбележим две принципни положения. Първото, което има методологически характер, е от особена важност: в никакъв случай въпросът за етническата характеристика на Асеневци не бива да се откъсва и решава самостоятелно от въпроса за етническата характеристика на въстаниците в 1186 г. и етническия облик на възобновената българска държава. Асеневци са част от разбунтувалия се народ. Не се различават, напротив — сливат се с него. В изворите се използува едно и също понятие, с което се обозначават както ръководителите на въстанието, така и самите въстаници. Второ, цялостното разглеждане на така наречения „влашки” проблем надхвърля целта на тази книга2. Ето защо тук ще бъдат набелязани само основните моменти, които дават ключа за решаването на този изкуствен проблем, затормозяващ до известна степен развитието на медиевистиката.
Не може да се отрече, че някои от византийските и западноевропейските автори, писали в края на XII или в самото начало на XIII в., твърде често употребяват етнонима „власи”, с който обозначават населението на част от българските земи. Но не може да се отрече и друго — този безспорен факт, независимо от положените усилия, и досега не е получил задоволително обяснение. А той заслужава сериозно обмисляне. Какво се има предвид? Употребата на понятието „власи” създава специфичен облик на строго определена група извори, предимно византийски, която много добре се разграничава както от предходната епоха (Михаил Псел, Анна Комнина, Михаил Аталиат, Йоан Кинам), така и от следващата (Георги Акрополит, Георги Пахимер, Никифор Григора). Ако се приеме, че този облик на изворите от разглеждания период е отражение на тогавашната действителност, натъкваме се на изключителен исторически феномен: етническа картина на определена част от българските земи, която не съответствува на никакъв друг период от българската история и която съществува само двадесет години. Картина, която ни навежда на мисълта за коренна смяна на населението — „изчезване” на българите и пълната им замяна с „власи”; но тези „власи” не са били там в миналото и няма да бъдат там в бъдещето! Очевидно подобно обяснение не е убедително. При това положение има само един задоволителен отговор: постоянна миграция на власи из Балканския полуостров, която е създавала впечатление за мобилна етническа картина. Това явление не може да не е направило впечатление на тогавашните писатели, които механично са пренесли етнонима и върху местното българско население.
Предложеното обяснение, което засяга преди всичко маниера на писане на неколцина византийски автори, намира пълна подкрепа в някои от най-важните в случая западноевропейски извори — Historia peregrinorum и Historia de expeditione Friderici imperatoris. И в двата текста, чиито автори са били очевидци на описваните събития, изобилствуват понятията „България”, „български проходи”, „българска гора”, „български път”. И едновременно с това и двамата автори говорят понякога за „власи”, като почти не споменават „Влахия”3. Или, казано с други думи, „власите” (освен когато този етноним наистина обозначава романизирано номадско население) живеят в необичайна за тях среда — България, заобиколени са от всички страни с българска природа, с български градове. При това положение изводът едва ли би бил труден: с понятието „власи” и двамата писатели назовават местното българско население.
Най-после, когато обясняваме етнонима „власи” в речника на някои писатели от края на XII — началото на XIII в., не бива да се забравя и още един факт: „Влахия” като географско и политическо понятие може да се свърже с териториите отвъд Дунав, които са били подвластни на българската държава4; следователно „власите” биха могли да участвуват в армиите на първите Асеневци и по този начин да създават впечатлението за по-пъстра етническа картина.
Безспорно разкриването на причините, довели до трайното присъствие на понятието „власи” в речниковия фонд на някои писатели, описващи възстановяването на българската държава и нейните първи стъпки, е извънредно важно. Но не по-малко важно е и да се установи съдържанието на този етноним — дали с понятието „власи” не са обозначавани и други народностни групи? Нещо, за което вече стана дума. Тъй като изучаването на всички автори и на всички случаи на употреба на етнонима би ни отвело твърде далече от целта, ще обърнем внимание на двамата най-важни за нас писатели, на които дължим създаването на неправилната етническа картина. Това са Никита Хониат, най-добрият византийски историограф на границата между XII и XIII в., и Жофроа дьо Вилардуен, най-осведоменият историк на Четвъртия кръстоносен поход и на Латинската империя.
Не би трябвало да правим обстойна характеристика на Хониат, тъй като това вече е сторено, но все пак ще напомним отдавна утвърденото мнение, че византийският писател се отнася твърде свободно с употребяваните от него етнически понятия и често използува архаизирани народностни имена5. Въпреки че този маниер на писане, на който не са чужди и други византийски историци, затруднява ориентацията в етническата обстановка на Балканите, може да се направи извод, че с понятието българи той назовава най-често българското население от южните и югозападните краища на българската държава, т. е. териториите, които в продължение на столетие и половина са формирали византийския катепанат България6. Българите от източните и североизточните предели на България, т. е. земите, които били център на ръководеното от Иван I Асен и Петър въстание, той назовава мизи7 и най-често власи8. Тези констатации ще подкрепим с два примера (в същото време те доказват недвусмислено направените по-горе разсъждения относно честата употреба на етнонима „власи”). Обикновено като най-убедителен пример се сочи онази фраза, в която Хониат дава цялостна характеристика на въстаниците: „... варварите от планината Хемус, назовавани първоначално Мизи, а сега наричани Власи”9 — фраза, сполучливо допълнена от Скутариот: „... а сега наричани Власи и Българи10 (к. м. - И.Б.)
Ако тази фраза е ключ за обяснението на понятието „власи”, с което Хониат назовава мизите от Хемус, един друг пасаж от същия историк (който досега почти не е използуван) илюстрира по твърде убедителен начин формалното терминологично разграничение и в същото време народностното единство между българите от Мизия и Македония. След като описва временното оттегляне на Иван I Асен в земите на север от Дунав при първия поход на император Исаак I Ангел, Хониат продължава: „варварите около Асен” след известно време „дошли в родината си Мизия” готови да продължат военните действия, докато „не обединели в едно управлението на мизи и българи, както било някога”11 (к. м. - И. Б.). Тази фраза не се нуждае от допълнително разяснение.
Да се обърнем и към Жофроа дьо Вилардуен. Това, което прави впечатление в историческото повествование на маршала на Шампания и на Романия, е почти пълното отсъствие на етнонима българи и неговата цялостна подмяна с понятието „власи”. Но тази последователност, която създава илюзията, че Латинската империя воюва едва ли не срещу Влахия и власите, а не срещу България и българите, е само привидна. Един по-внимателен прочит на текста показва, че и Вилардуен не е достатъчно грижлив към етническата си терминология. Той предлага по-богат материал от Хониат, но ще се задоволим да обърнем внимание само на няколко случая. Като описва изненадващата гибел на маркиз Бонифас дьо Монфера, той категорично отбелязва, че нейни причинители били „българите от областта”12. Това единствено самостойно споменаване на българите е изключително важно, тъй като дава възможност да се заключи, че и Вилардуен както Хониат с понятието българи назовава населението на южнобългарските земи (в случая Родопите)13.
Наскоро след Петдесетница (29 май 1205), пише Жофроа дьо Вилардуен, Калоян не бил в състояние да задържи повече своите съюзници куманите, които поради настъпилите горещини не желаели повече да воюват и се оттеглили в земите си. Тогава, завършва той, българският цар „с всичките си войски от българи и гърци се отправи срещу маркиза към Солун”14. Този откъс, който на пръв поглед би могъл да бъде схванат като пропуск на френския историк, има изключително голяма стойност, може да се каже, че е ключ за разкриването на цялостната етническа картина, рефлектирала в Калояновата армия. Присъствието на българите, макар и твърде рядко отбелязвано от Вилардуен, едва ли трябва да бъде обосновавано. Участието на гърци също не бива да ни изненадва — те са основните съюзници на Калоян в началото на антилатинската му кампания, признали са българския владетел за свой василевс, а той тях за свои поданици15. Куманите пък са постоянните съюзници на първите Асеневци. И така на Петдесетница (29 май 1205) армията на цар Калоян имала следния основен състав: българи, гърци и кумани. Веднъж установили този факт, имаме пълното право да се върнем назад и да приемем без колебание, че военните сили, предвождани от българския владетел, са имали същата етническа характеристика по време на цялата пролетна кампания на 1205 г. Казано с други думи, във всички онези случаи, в които Вилардуен пише, че армията на Калоян, воювала край Адрианопол, била съставена от власи, гърци и кумани16, понятието „власи” трябва да бъде подменено с българи. Това заключение, което едва ли би могло да бъде оспорено, има изключително голямо значение. Неговата стойност се увеличава още повече, тъй като то може да изясни и други пасажи от книгата на Вилардуен. Като разказва за военните действия на цар Калоян през периода януари — ноември 1206 г., маршалът на Романия представя по следния начин войската на българския цар: власи, гърци и кумани (или само власи и гърци)17. Като подменим „власи” с „българи” въз основа на казаното вече, получаваме етническия състав на българската армия, такъв какъвто е бил и през пролетта на 1205 г.: българи, гърци и кумани!
Казаното е достатъчно, за да заподозрем Вилардуен в липсата на правилна представа за съдържанието на понятието „власи” и да приемем, че и той, подобно на Никита Хониат, използува с лекота името „власи”, за да обозначи българското население от централните и източните области на българската държава. В подкрепа на това твърдение може да бъде приведено и още едно доказателство. Френският историк само на две места споменава съвместно българи и власи18. Това идва да покаже, от една страна, частичното участие на власите във военните кампании през 1205 — 1207 г. и, от друга, че отвъддунавските власи наистина са били поданици на българските царе — факт, засвидетелствуван както от титлата на Калоян, така и от Ансберт, който пише: „Калопетър, господарят на власите и по-голяма част от българите”19.
Едва ли някой би оспорил, че изучаването на етнонима „власи” е обвързано с разкриването на точното съдържание на географското понятие „Влахия”20. При обяснението на това понятие се сблъскваме с трудности, които съпътствуват изследването на етнонима „власи”: в изворите „Влахия” се употребява както самостойно, така едновременно и успоредно с България. В първия случай, освен при някои изключения21, би могло да се каже категорично: както понякога етнонимът „власи” обозначава българите, така и понятието „Влахия” се използува, за да се назове цялата българска държава22. По-интересен е вторият случай, тъй като дава възможност за локализацията на „Влахия”. Нека първо да видим какво е съдържанието на понятието България. В немалко случаи византийските и особено западноевропейските автори под България разбират българската държава такава, каквато е съществувала преди 1018 г. и е позната на средновековния свят. Но в други случаи те оставят настрана политическото съдържание и наблягат на пространствения, географския смисъл на понятието. Особен интерес представлява едно известие на анонимния автор на Historia peregrinorum, който отбелязва, че в 1189 г. „Калопетър и Асен” владеели „част от България около Дунава и части от Тракия”23. Това посочване на историографа на похода на император Фридрих I Барбароса не може да не се свърже с цитирания по-горе пасаж от Хониат, който ни разкрива основната идея на Иван I Асен в 1186 г.: да постави под една власт Мизия и България24, т. е. „част от България около Дунава” се явява у Хониат „Мизия” (=Паристрион), а „части от Тракия” (и Македония, разбира се) са Хониатова „България”. Двете части заедно формират България отпреди 1018 г. При това положение обяснението на формулата „България и Влахия” (казваме така, тъй като това съчетание се среща предимно, ако не и изключително при титлата на Калоян — писмата до Инокентий III и у Вилардуен) не е никак трудно. Влахия не е част от България. Така са я схващали Хониат, Вилардуен, анонимният автор на „История на кръстоносците”, така трябва да я схващаме и ние. Щом „Влахия” е извън България, но над нея властвуват българските царе, тя може да бъде само на север от Дунав, т. е. тя е тъждествена с някогашната „България отвъд реката Дунав”25.
За да приключим с формулата „България и Влахия”, трябва да отбележим още няколко неща. Първо, обичайна, дори твърде разпространена практика през късното средновековие е владетелската титулатура да съдържа редица понятия (географски и политически), които съответствуват на териториите, владени от въпросния държавен глава. Второ, титулатурата „цар на България и Влахия” (съответно на „българи и власи”) е характерна преди всичко за Калоян. И това не е случайно: двадесетина години след възобновяването на българската държава тя обхващала Мизия, части от Тракия и Македония и отделни територии от някогашната обширна Отвъддунавска България, които вече носели името Влахия26. Трето, след Калоян Влахия изчезва от титулатурата на българските царе. Това също не е случайно и има своето обяснение. При Иван II Асен България е на път да осъществи своята външнополитическа програма, почиваща на традиционната българска политическа идеология, чиято крайна цел е била хегемония на България в православния свят27. През 1230 г. Иван II Асен вече е унищожил държавата на Теодор Комнин — един от сериозните претенденти за Константинополското наследие — и е установил своето господство над голяма част от Балканския полуостров, наложил е своето влияние в Сърбия, а Латинската империя живее в сянката на неговото могъщество. Влахия заема вече твърде малка част от българската държава, а власите са нищожен процент от поданиците на българския цар, за да бъдат споменати в неговата титулатура. Иван II Асен, следвайки традициите на цар Симеон, осъществявайки стремленията на баща си Иван I Асен и стъпвайки на постигнатото от чичо си Калоян, вече е цар на българи и на гърци!
Казаното дотук е достатъчно, за да се направи един основен извод: в повечето случаи византийските и западноевропейските автори от края на XII или самото начало на XIII в. използуват (по посочените вече причини) етнонима „власи”, за да обозначат българите от централните, северните и североизточните предели на българската държава. Този маниер на изложение на някои важни събития създава неправилна етническа картина, но тя би могла да „заблуди” само онези изследователи, които не са навлезли достатъчно в проблема или пък тръгват от parti pris. Най-доброто доказателство за това твърдение е не само непоследователността на въпросните автори, за която вече стана дума, но и писателите от средата на XIII в. нататък. Особено убедителен е примерът с Теодор Скутариот. Когато описва въстанието на Иван I Асен и Петър, следвайки Никита Хониат, той често употребява името „власи”, въпреки че на места без колебание поправя първоизвора си28. Картината се изменя коренно от Калоян нататък. За Скутариот този български владетел е „българинът Йоан”29, „българският василевс”30. В текста изведнъж взимат надмощие изрази като „българи”31, „българска земя”32, „български работи”33. Българи са и Иван II Асен, и Алексий Слав34. Нещо повече, връщайки се към първите години от възобновяването на държавата, Скутариот без смущение пише, че Иван I Асен е „цар на българите”35.
Не са се поддали на привидната картина за „влашкия” облик на българската държава и за „влашкия” произход на първите Асеневци и Акрополит, Пахимер, Григора. Този причудлив исторически феномен, рожба на строго определени обстоятелства, не можа да овладее нито съзнанието на Паисий, нито да помрачи обективността на Блазиус Клайнер36, а още по-малко научния ентусиазъм на Г. С. Раковски и интелекта на К. Иречек37.
Когато изследваме произхода на Асеневци, се сблъскваме не само с „влашката” хипотеза, но и с някои други теории, за които трудно би могло да се каже, че са по-убедителни. Единственото оправдание за тяхното съществуване е, че те бяха извикани на живот едва след опита да се отрече българската народностна принадлежност на Иван I Асен, Петър и Калоян. Това са теориите за българо-куманския38 и руско-куманския произход на Асеневци39, за родствените им връзки с последната династия на Първото българско царство40 или с Борил, протопроедър и οἴκεῖος на император Никифор III Вотаниат41. Всички тези теории, които са израз на стремлението да се приближим колкото се може повече до действителното потекло на Асеневци, не можаха да разкрият истината. При днешното състояние на изворите трудно би могло да се каже нещо повече освен, че Асеневци произхождат от онази българска аристокрация, която се формира и укрепва в Паристрион след преодоляването на продължителните тамошни вълнения и безредия, т. е. през XII в., която станала изразител на стремежите на българския народ за отхвърляне на византийската власт — стремежи, довели до освободителното въстание от 1186 г.
Липсата на ясна представа за личността на родоначалника (вероятно български болярин на име Асен42), не е трудна за обяснение: Иван I Асен, Петър и Калоян, т. е. първата генерация Асеневци, е която се свързва здраво със съдбата на българщината и заема трайно място в историческата памет на българина — Иван I Асен ще остане завинаги освободителят на българския народ от византийско господство и възобновителят на българската държава43. Следващите поколения Асецевци вече не пропущат да подчертаят произхода си, да проявят съзнанието си за принадлежност към фамилията, да се придържат към традицията, да изразят своя ésprit de corps. За всички книжовници Иван II Асен е син на „стария Асен”44, Михаил II Асен е син на Иван II Асен и внук на „стария Асен”45 и т. н. Дори един владетел, който не е Асеневец по рождение, а става член на фамилията par aliance, Константин Тих, не пропуска да възприеме фамилното име Асен (I, № 24)*.
Особено добре, дори упорито, родословната връзка се подчертава от представителите на младшия клон на фамилията — Шишмановци Асеневци46. Иван Александър Асен се гордее, че произлиза от „корена на преизящния Иван Асен”47, когото той не пропуска да нарече „дядо на царството ми”48. Иван Шишман също не забравя своите „деди и прадеди на царството” — Иван Асен и Калиман49, а Елена, Иван-Александровата сестра и съпруга на Стефан Душан, представя по най-убедителен начин своя произход, като нарежда да зографисат родословното ѝ дърво в църквата в Матейче50.
Фамилията на Асеневци в България се състои от 58 души: от тях 36 са мъже и 20 — жени, а двама (№ 17 и № 58) са неустановени, тъй като изворите отбелязват само, че става дума за невръстни деца без полова характеристика. От познатите 36 мъже 14 (№ 1, 2, 3, 6, 7, 18, 19, [ 22?], 24, 26; 29, 33, 40, 44) са български царе (около 70% от владетелите на Второто българско царство); 7 съцаре (№ 25, 39, 40, 41, 44, 45 и вероятно № 50); 3 деспоти (№ 11, 33, 34); 2 севастократори (№ 8, 12).
Асеневци присъствуват, или по-скоро съдействуват, и то най-активно, за възраждането на българската държава и пак те ръководят съдбините на българското царство, което постепенно загива под ударите на османските турци. Четиринадесетте царе от фамилията властвуват в България в продължение на 166 години, т. е. само 44 години от Второто царство се „изплъзват” от контрола на Асеневци. С фамилията, превърнала се в най-могъщата българска династия, са свързани всички големи постижения на България през XIII — XIV в.: възобновяването на държавата, нейното укрепване, превръщането ѝ в царство, господствувало (макар и за кратък период) над Балканите. Царете от Асеневата династия са тези, които, следвайки отколешната българска традиция, прегръщат Голямата идея, идеята за българската хегемония в Православния свят (Иван I Асен, Калоян, Иван II Асен, Михаил III Асен Шишман). Случайно или не, най-големите постижения на българската култура са рожба на годините, през които българската царска корона е притежание на Асеневци51.
Едно от най-интересните явления в историята на фамилията Асен е нейната διαοπορά, която се осъществява по два основни пътя: брачни връзки и емиграция. Тези пътища довеждат до проникването на Асеневци във Византия (между 1204 и 1261 г. в Епир и в Никея), Латинската империя, Сърбия, Дубровник, Босна, Западна Европа (Италия), османската държава, Унгария. Безспорно най-голяма историческа значимост има византийският клон на фамилията.
, но се срешат по изключение и формите 
и 
(при гръцкото влияние е очевидно). Византийските извори са почти единодушни — Ἀσάν или Άσάνης. По-голямо е разнообразието сред западноевропейските автори: Assanus, Assanius, Assanis, Assan, Assen, Azen.№1. ИВАН I АСЕН - БЕЛГУН (1186 — 1196)
Иван Асен1, наречен също Белгун2, е син на N. Асен; по-малък брат на Теодор-Петър3 и по-голям от Калоян. Оскъдните извори го представят като един от най-изтъкнатите български първенци, чийто произход се корени в онази нова българска аристокрация, формирала се в темата Паристрион (севернобългарските земи) през XII в.4 Едно неясно свидетелство на Робер дьо Клери (френският рицар смесва Иван Асен с Калоян?) идва да ни подскаже, че Асеневци (?) са отглеждали коне за нуждите на византийския императорски дом5, но за съжаление то не се потвърждава от други извори.
С Иван Асен се срещаме за първи път през късната есен на 1185 г. Ако се доверим на Никита Хониат, по това време Иван Асен с Теодор-Петър се явили при император Исаак II Ангел, който се намирал в Кипсела, и поискали да бъдат зачислени в ромейската войска и да получат едно село в Хемус6. Това известие на византийския историк се тълкува различно. Докато някои учени го схващат като желание на двамата братя да постъпят в армията, която воювала срещу норманите7, други са склонни да видят у него стремеж за проникване в стратиотския (прониарския) институт8. Известно е как е приключил този епизод: искането не само било отхвърлено, но и Иван Асен, който бил „по-дързък” от двамата братя, по заповед на севастократор Йоан9 бил ударен по лицето като наказание за „нахалството”10.
Никита Хониат и повтарящият го Теодор Скутариот поставят този инцидент в основата на въстанието на българския народ срещу византийското господство11. Наистина и двамата не пропускат да отбележат, че „мизите явно замисляли въстание; в началото те се колебаели, но били подбуждани от Асен и Петър”12. Твърде много е писано за причините, довели до въстанието, и за обстоятелствата, които благоприятствували неговото избухване13, за да се спираме подробно на тях. По-важното в случая е да се разкрие ролята на Иван Асен и Теодор-Петър в освободителната борба на българския народ. Осъществяването на това намерение е улеснено от Никита Хониат — нашия основен извор, който почти идентифицира въстанието с действията на неговите ръководители.
Самото начало на освободителното движение показва по най-убедителен начин личните качества на Иван Асен14; способността да прецени удобния момент, умението да се възползува и от най-дребното обстоятелство. Като оставим настрана общата криза, обхванала Византийската империя, и двете основни причини, способствували за разпалването на въстаническия план у българите — норманското нашествие и извънредният данък във връзка със сватбата на Исаак II Ангел,— бихме искали да наблегнем на един любопитен момент: култа към св. Димитър Солунски. Днес бихме характеризирали този момент като чудесно проявление на провиденциализма на средновековния човек, но за епохата която ни интересува, той е бил твърде съществен. Но нека се върнем на писаното от Никита Хониат. Според византийския автор Иван Асен и Теодор-Петър, с цел да подтикнат българския народ към бунт, издигнали „храм на името на великомъченика Димитър”. Пред събрания народ — вероятно по повод освещаването на църквата — двамата братя не се поколебали да развият идеята си, че бог е отредил „свобода на българския и на влашкия народ”15. Сигнал за това божие благоволение била съдбата на Христовия мъченик Димитър, който напуснал солунчани, тамошния храм (базиликата „Св. Димитър”), ромеите изобщо, и дошъл при тях (българите), за да им бъде помощник и покровител в делото”16. Зад думите на Хониат не е трудно да се прозре истината: превземането на Солун от норманите (24 август 1185)17 било отдадено не само на силата на врага, но и на друго обстоятелство: вековният покровител и патрон на града, чудотворецът св. Димитър изоставил Солун и неговите жители, напуснал своя храм и потърсил убежище другаде. Иван Асен не пропуснал да се възползува от този факт и да разгласи, че солунският мъченик и чудотворец се приютил сред българите, в Търново. Присъствието на една икона, изобразяваща светеца, спасена от опожарения Солун18, новопостроеният храм и мълвата, умело разпалвана от Иван Асен и неговия брат, дали на въстаниците необходимата духовна и идейна опора. Останалото дошло от само себе си.
Началото на въстанието било съпроводено и от още един важен момент — идеологически и практически. И тук пак трябва да видим замисъла на Иван Асен. За какво става дума? Първите стъпки на въстаналия народ били свързани с един твърде важен акт: Петър увенчал главата си със златна корона и обул червени обувки — т. е. инсигниите на най-висшата царска власт (Скутариот добавя, че се нарекъл „цар на българите”19). Това обаче не било всичко. Въстаниците се отправили към Преслав, бившата престолнина на българското царство, но не сполучили да го овладеят и влязат в него20. Тези действия не са трудни за разгадаване. Двамата братя твърде ясно и категорично са изразили своите намерения: ръководеното от тях въстание не е обикновен, спонтанен бунт на недоволни, а организирано движение за възстановяване на българското царство. Царската титла на Теодор (приел и името Петър) и опитът за коронация в Преслав (само така може да се обясни този поход) били убедителна демонстрация на историческата традиция и не по-малко убедително свидетелство за проявената приемственост между освободителното движение и руините на Първото царство21. Освен всичко друго този изключително важен държавен акт — „номер едно” в историята на Второто българско царство — служил като храна за ентусиазма на въстаналия народ.
Каква е била ролята на Иван Асен в тези събития? Тъй като на този въпрос ще се спрем по-нататък, тук ще отбележим следното: всички извори поставят на челно място по-малкия брат и независимо от това, което ни съобщава Хониат (коронацията на Петър), с пълно основание бихме могли да приемем, че ръководството на въстанието е било в ръцете на Иван Асен, че всички основни замисли са били негово дело, че и той от самото начало е приел царската корона и царската титла22.
Нека сега се върнем на самото въстание. Едва ли трябва да се съмняваме, че първите действия на българите, умело ръководени от Иван Асен, са били бързи, резултатни и успешни. По свидетелството на Хониат още в самото начало (пролетта на 1186)23 въстаниците овладели „градчетата и населените места оттатък Хемус”24. Очевидно Иван Асен е имал една основна стратегическа цел: освобождаване на земите между р. Дунав и Стара планина (византийците не са могли да контролират севернодунавските области), които трябвало да послужат за сигурна база при настъплението на юг от Балкана. Тази основна цел не изключвала и отделни действия в другите краища на българските земи25.
Едновременно с първите сполучливи действия Иван Асен трябвало да се подготви и да очаква ответната реакция на империята. И тази реакция не закъсняла. През ранното лято на 1186 г.26 император Исаак II Ангел потеглил лично срещу въстаниците27. Българите били заели старопланинските проходи, но ромеите успели да ги преодолеят и да достигнат до центъра на освободителното движение28. Иван Асен, въпреки че бил изправен пред по-многобройната и значително по-добре организирана византийска армия, не се поддал на паника. Неясните сведения показват, че след като не могъл да се справи със сила, той решил да излезе от тежкото положение чрез преговори. За крайния резултат от тези преговори можем само да се досещаме: Исаак II Ангел решил, че може да възложи управлението на земите между Дунав и Стара планина на двамата братя (или само на Петър?)29. След това той изгорил все още неприбраните от полето кръстци зърнени храни и без да възстанови византийските гарнизони се завърнал в Константинопол30.
Оттеглянето на византийците било сигнал за възобновяване на въстаническите действия. Лично Иван Асен или изпратени от него хора преминали в земите на север от Дунав и скоро се завърнали с „многобройна съюзническа войска” от кумани31. Този път намеренията на Асен били изразени още по-категорично: българите не щели да се задоволят само с управлението на Мизия (в случая Северна България32), но преследвали една основна цел — да се обедини управлението на мизи и на българи, „както било някога” (ὡς πάλαι ποτὲ ῆν)33.
Последвалите събития са познати само в основни линии. Никита Хониат, след като обвинява императора, че не потеглил лично срещу българите, съобщава, че с ръководството на военните действия бил натоварен севастократор Йоан Дука Ангел, чичо на Исаак II34. Той повел умело кампанията, но скоро бил отстранен, тъй като „гледал към царската власт”35. Следващият стратег бил кесарят Йоан Кантакузин36. Той недооценил качествата на Иван Асен (най-често той ръководел действията на българите) и в едно нощно сражение бил напълно разбит. Никита Хониат с прискърбие и възмущение отбелязва, че двамата братя взели и облекли златотканите дрехи на кесаря и преминали пред победоносната си войска. Тази победа им позволила да пренесат военните действия в Тракия37. Така дошъл редът на Алексий Врана — победителят на норманите. Но той вместо да се отправи към България, насочил поверената му войска срещу Константинопол, проявявайки открито своя стремеж към императорската корона38.
Този метеж в империята, приключил през пролетта на 1187 г. с гибелта на претендента39, позволил на Иван Асен и на неговия брат да си отдъхнат, да наберат сили, да организират армията си и да започнат постоянни и все по-опасни действия из цяла Тракия. Български отреди се появявали на различни места, избягвали основните византийски сили, нанасяли удари там, където не били очаквани. Хониат специално подчертава, че „това вършеше единият от братята — Асен”40. В едно сражение край Лардея той едва не разгромил византийците, предводителствувани от императора; след това постигнал успех край Берое, а сетне опустошил селищата край Филипопол (Пловдив)41.
Обезпокоен от засилващата се мощ на българите, объркван от тактиката на Иван Асен, Исаак II Ангел решил да нанесе решителен удар на българите, като пренесе войната на север от Стара планина. През късната есен на 1187 г. той достигнал до Триядица (София), но започналата зима го принудила да се завърне в столицата и да отложи намеренията си за следващата година42. През пролетта на 1188 г. Исаак II Ангел предприел втория43 си поход срещу възобновената българска държава. Никита Хониат, чиито описания в други случаи, много по-маловажни, са твърде разточителни, тук е съвсем лаконичен: императорът достигнал до Северна България, три месеца обсаждал крепостта, наречена Ловеч, без да постигне успех, и се завърнал в Константинопол. Наистина той успял да плени съпругата на Иван Асен — Хониат не съобщава при какви обстоятелства — и да вземе за заложник най-малкия брат Калоян, но независимо от това работите отивали към по-лошо. Обикновено се приема, макар че разказът на Никита Хониат е непълен и неясен, че тази кампания приключила със сключването на мирен договор между двете страни, известен като Ловешки мирен договор44. Ние не знаем съдържанието на това споразумение — ако то действително е съществувало — и на него в никакъв случай не бива да му се приписва стойност, каквато то не е имало45. Но едно е безспорно: несполучливият поход на Исаак II Ангел през пролетта — лятото на 1188 г. освен моралното си въздействие отбелязал и края на един период в освободителните борби на българите, довел до възобновяването на българската държава, до обявяването на държавния суверенитет чрез избора на цар и освобождаване на значителна част от българските земи46.
Краят на кампанията от лятото на 1188 г. означавал само временен отдих за Иван Асен и неговия брат. Осъществили добре първоначалния си замисъл, двамата братя изчаквали удобния момент, за да пристъпят към изпълнението на своята програма максимум, която според Хониат целяла обединението на мизи и българи под едно управление, т. е. освобождаването на основните български земи — Мизия (Северна България), Тракия и Македония47. И удобният момент настъпил твърде скоро. В началото на 1189 г. до българските предели достигнала армията на Фридрих I Барбароса — една от основните сили в Третия кръстоносен поход48. Иван Асен и Петър не пропуснали да се възползуват от тази възможност: докато кръстоносната армия пребивавала в Ниш, там пристигнали български пратеници, които обещали помощ на германския император срещу Исаак II Ангел49. Това първо известие за българо-германски връзки не разкрива истинското намерение на Иван Асен и Петър. Но следващото пратеничество вече показало основната цел на двамата братя. Пристигналото в Адрианопол посолство предложило на Фридрих I „40 000-на армия срещу константинополския император, ако германският владетел положел на главата на Петър (Калопетър) императорската корона на гръцкото кралство” („...coronam imperialem regni Grecie)50.
Това известие, което за щастие се намира в два независими един от друг извора, е твърде интересно и важно. То по най-убедителен начин разкрива външнополитическата програма на възобновената българска държава, която възхожда към pax Symeonika51. Едва стъпила на крака, България прегърнала идеята, която по времето на цар Симеон направила от нея една от великите сили в Европа. Това искане, отправено към императора на Свещената Римска империя — един от двамата владетели, приели наследството на някогашната Римска империя, — представя в съвсем друга светлина акта, извършен в Търново през ранната пролет на 1186 г.: коронацията на Петър, при която били използувани инсигниите на императорската власт, не била обикновено прогласяване на вожд на въстание или дори на владетел, а имала стойността на Renovatio imperii. Иван Асен и Петър, когото наричали „император на гърците” — така поне твърди Ансберт, — решили да се възползуват от затрудненията, които изпитвал Фридрих I, и да придадат законен вид на стореното в българската столица. Едновременно с това те смятали, че практическото осъществяване на голямата идея — унищожаването на Византия — трябвало да стане съвместно с кръстоносците. Тъкмо по този път най-лесно би се стигнало и до освобождението на всички български земи и обединяването на всички българи52.
Краят на преговорите с Фридрих I Барбароса е известен. Германският император, въпреки че дал благосклонен отговор на българското пратеничество, впоследствие предпочел да се споразумее с Византия и да продължи пътя си към Светите места, вместо да се вплете в една война на Балканите. Заминаването на кръстоносците не само лишило Иван Асен и Петър от възможен съюзник срещу империята, но и отново изправило лице в лице България и Византия. И сблъсъкът не закъснял.
През 1190 г. Исаак II Ангел решил отново да потегли на поход срещу България, тъй като българите и куманите „постоянно нападали” подвластните на ромеите земи. Едва ли трябва да се съмняваме в твърдението на Хониат, че българите постоянно безпокоели ромейските предели (познатата политика на Иван Асен) — вероятно български и кумански отреди непрекъснато кръстосвали Тракия, особено след изтеглянето на армията на Фридрих I Барбароса. Но намеренията на Исаак II Ангел едва ли са се ограничавали с възпирането на тези набези. Неговите действия показват, че той решил да стори нов (може би последен) опит да унищожи възобновената българска държава. Византийският император отново проникнал в земите отвъд Балкана, този път по Черноморското крайбрежие53. Добре екипираната армия, подпомогната от флот, който трябвало да съдействува на основните сили, като попречи на куманите да преминат Дунава54, била сериозна заплаха и Иван Асен решил да се затвори в Търново55. Неговият план и този път сполучил. Исаак II Ангел, уплашен от възможно нападение в гръб, вдигнал обсадата на българската столица и се отправил на юг. Но в един от старопланинските проходи (вероятно Тревненския) българските войски нанесли голямо поражение на византийците. Самият император едва се спасил с бягство, като се почувствувал в сигурност едва след като пристигнал в Берое56.
Победата в кампанията през 1190 г. показала още веднъж войнските качества и добродетели на Иван Асен, неговото тактическо умение и стратегическо мислене. За разлика от първите два похода на север от Балкана този път Исаак II бил принуден не само безславно да се оттегли, но и по време на това отстъпление понесъл големи загуби в човешки сили. Но по-голямото значение на победата в Тревненския проход се крие в нейния морален отзвук. Още веднъж, и този път окончателно, тя демонстрирала по убедителен начин, че България съществува, че не може да бъде унищожена, че нейните съдбини се ръководят от човек, достоен да изпълни тежките повели на времето. Победата през 1190 г. била сигнал за тотално настъпление на българите в Тракия и Македония.
Действията на Иван Асен през следващите пет години могат да бъдат характеризирани само с една фраза: усилия за постигане на целта, поставена още в 1186 г. — освобождение и обединение на всички български земи. Тези усилия били осъществени с помощта на умела и гъвкава тактика. Българският цар разчитал на краткотрайни кампании, на бързи операции, на светкавични походи, които невинаги носели териториални придобивки, но непрекъснато тревожели империята.
Друга отличителна черта на военните планове на Иван Асен била постоянната, и то твърде бърза, всеки път неочаквана смяна на посоката на нанасяния удар. Така през 1191 г. (или 1192) българите се появили по Черноморското крайбрежие и превзели Варна и Анхиало. И докато Исаак II Ангел възстановявал своето господство над опустошената област, Иван Асен се прехвърлил в западните части на полуострова и овладял Сердика, Ниш и Стоб57. А наскоро след това български отреди се появили в околностите на Филипопол58.
Исаак II се опитал да противодействува с различни средства. Така например той възложил надеждите си на своя братовчед Константин, когото назначил за стратег и изпратил в Пловдив59. Но твърде скоро младият и енергичен военачалник бил арестуван, тъй като замислял заговор срещу василевса. Веднага след това Иван Асен повел войските си на поход и през Сердика, Пловдив достигнал до Адрианопол60, а край Аркадиопол нанесъл поражение на византийците, предводителствувани от Алексий Гид и Василий Ватацес61, показвайки очертаващото се превъзходство на българската държава.
При това положение на Исаак II Ангел не оставало нищо друго освен да интернационализира конфликта и да се справи с България, използувайки външна помощ. За да подготви полето за подобна акция, византийският василевс потеглил на поход срещу сърбите62, които били в съюз с България още от времето на Третия кръстоносен поход63. След известна сполука той пристъпил към изпълнението на втората част от плана си: потърсил сътрудничеството на тъста си унгарския крал Бела III и се уговорил с него за съвместни военни действия срещу България през пролетта на 1195 г.64
Планът на Исаак II Ангел бил добре замислен, но останал само план. Когато василевсът се подготвял за самата кампания, заговорът, организиран от брат му Алексий, сполучил и той бил свален от власт, лишен от зрение и хвърлен в затвор. Новият император имал достатъчно грижи около утвърждаването си на престола и не само се отказал от замислената военна кампания срещу България, но и се опитал да сключи мир с Иван Асен. Никита Хониат специално подчертава неговите усилия, пишейки недвусмислено, че Алексий III Ангел първи сторил крачка към мира, който не бил постигнат, тъй като условията на Иван Асен били „безчестни за ромеите”65. Византийският историк не уточнява какви са били исканията на българите и това е дало възможност на учените за различни тълкувания66. Безспорно този въпрос заслужава по-сериозно внимание, тъй като засяга политическите планове на Иван Асен. Склонни сме да приемем, че по това време българският цар не е имал сериозни намерения за мир. На България в 1195 г. не бил нужен сигурен и продължителен мир, който би ѝ затворил пътя към решаването на основната цел — освобождението и обединението на всички български земи. Иван Асен не само че не желаел да се откаже от плановете си или поне да ги отсрочи, но съзирал, че моментът е твърде удобен за тяхното осъществяване: новият василевс трябвало да се погрижи преди всичко за собственото си положение; но по-важно било друго — за първи път от началото на освободителната борба империята проявила слабост и потърсила мира. При това положение Иван Асен решил, че трябва да постави такива условия, които биха принудили византийците сами да се откажат от желания от тях мир. Това неприемливо, „безчестно” искане, което възмутило Никита Хониат, би могло да бъде само едно: искането, отправено към Фридрих I Барбароса българският владетел да получи короната на византийски василевс. Но този път това искане било отправено към Константинопол и Иван Асен не останал изненадан от отговора, защото го очаквал. Нещо повече — отрицателният отговор му бил необходим, за да оправдае, ако станело нужда, по-нататъшните си военни действия срещу Византия.
Едва византийските пратеници напуснали Търново и Иван Асен, без да губи време, пристъпил към изпълнение на намеренията си. Този път той оставил Тракия на спокойствие и насочил своя поглед към северозападните части на полуострова и Македония. Категорични сведения в изворите липсват, но анализът на по-късните известия показва, че към това време били освободени и присъединени към българската държава областите на Белград и Браничево67. Оттам Иван Асен се спуснал на юг и наложил трайно своята власт над Сердика (София) — по това време той пренесъл мощите на Иван Рилски (който наскоро маджарите били върнали в Сердика) в Търново68. Придвижвайки се по долината на Струма, той достигнал до Източна Македония, кьдето в едно сражение край Серес разбил изпратената насреща му византийска армия и пленил нейния стратег Алексий Аспиет69.
През следващата 1196 г. Иван Асен продължил настъплението си в същата посока. Хониат съобщава, че с „още по-голяма самоувереност” той нападнал „областите около Стримон и Амфипол”. И пак край Серес се срещнал с нова византийска армия, този път командувана от императорския зет — севастократор Исаак. Сражението завършило с пълна победа на българската армия, а самият Исаак, който не разбрал „военната хитрост и измама” на Иван Асен, „бил пленен”70.
Победоносните действия на Иван Асен, за когото нямало препятствия на бойното поле, били спрени изненадващо, и то по друг начин: българският цар бил убит от Иванко71. Твърде много е писано за характера на първия антидинастически заговор в историята на Второто царство. Мотивите за стореното от Иванко са търсени в социални72 и етнически противоречия73, в противодействие срещу голямата централизация на държавата (?)74, а понякога само се констатира фактът, без да се търси неговото обяснение75. Струва ни се, че в случая не бива да се надхвърля онова, което намираме в изворите. Да се намира там това, което го няма — и да се пренебрегва очевидното. Г. Акрополит не съобщава обстоятелствата, при които бил погубен Иван Асен. В замяна на това Никита Хониат е по-многословен. Разказът на византийския историк е изграден по следната схема: византийски свещеник, пленен край Серес, предсказал на Иван Асен, който не пожелал да го освободи от плен, че краят на живота му е близък и че той няма да дойде по естествен път76. Следва изпълнението на това предсказание и като основен двигател е посочен личният елемент (отношенията Иван Асен — Иванко)77, но за да обясни последвалите събития в Търново, Хониат предпазливо съобщава за съществуването на „съучастници в делото” (... τοῖς τοῦ ἔργου συνίστορσι) и най-сетне с известна неохота той ни уведомява: „говореше се (ἐλέγετο), че убийството било извършено по внушение на севастократор Исаак”78.
Смятаме, че тази схема, начеваща с провиденциализма и завършваща с ръката на Византия, е твърде прозрачна. Трябва малко усилие, за да се прозре истината: Иван Асен ставал все по-силен и по-страшен враг за Византия. Тъй като той не можел да бъде спрян на бойното поле, трябвало да бъде отстранен с други средства. Едва ли можем да се съмняваме, че севастократор Исаак е сполучил да намери подходящия човек в лицето на Иванко, да го убеди, че е достоен да поеме царската корона и да го увери в пълното съдействие на Византия. Останалото било лесно.
А това, че Исаак починал преди убийството, не променя нещата. Един от основните въпроси около личността на Иван Асен, по който и до днес липсва единомислие, е годината, когато той е бил прогласен за български цар. Различните автори приемат, че това е станало през 1187 (1188)79, 119080, 1191 г.81 Струва ни се, че е излишно да разглеждаме подробно и критично всички мнения, тъй като това би ни отвело ненужно далече. Единственото, което си заслужава да бъде сторено, е да се обърнем към изворите. Какво намираме там? По характера и стойността на сведенията те могат да бъдат обособени в две групи. Първата е съставена от съвременни на двамата братя автори: Никита Хониат (а след него Скутариот и Ефрем) познава като цар само Петър; той единствен говори за коронясването на по-големия брат; в повечето случаи Иван Асен и Петър се споменават заедно, но в онези случаи, когато става дума за единия от двамата, почти винаги това е Иван Асен. Подобна картина намираме и в Historia peregrinorum и Ansbert: владетелят е Петър (неговите хора го наричали „император на гърците”)82, той моли за „императорската корона на гръцкото кралство” (1189), но редом с него винаги е и Иван Асен („...Kalopetrus quicum Assanio fratre suo dominabantur…“)
Втората група също е разнородна. Българските извори са единодушни: в „Синодика” и в помениците Иван Асен е посочен като първи български цар след възобновяването на държавата, който „освободил от гръцко робство българския народ”83. В една от приписките към среднобългарския превод на Константин Манасий е казано категорично: „
84 в агиографския и химнографския цикъл за Иван Рилски като български цар е посочен Иван Асен85. Същите извори или не упоменават Петър, или го поставят на втори план и на второ място в списъка на царете. Писаното от Георги Акрополит се доближава плътно до старобългарските извори: той „не познава” Петър като цар и категорично отбелязва, че Иван Асен царувал в продължение на девет години86. Очевидно той не следва традицията на Хониат, а друга, която е твърде близка до българската.
Как биха могли да бъдат примирени тези две, на пръв поглед разминаващи се традиции? Няма съмнение, че в самото начало на въстанието Петър е бил обявен за цар; и това става не само акт № 1 на възобновената държава, но и акт, който символизирал възобновяването на българската държава. Но българската традиция ни задължава да приемем и другото: след като отминал първоначалният ентусиазъм и се полагали основите на държавния апарат, за цар бил провъзгласен и Иван Асен — неговите качества са го наложили87; по този начин била създадена своеобразна форма на държавно управление — двувластието, което съществувало през първите десет години от историята на Второто българско царство88. Изворите са категорични: когато става дума за официален държавен акт, двамата братя стоят редом, но когато става дума за действия, Иван Асен е човекът, който държи държавното кормило. Петър все повече и повече се оттеглял от реалната власт, запазвайки си само нейната формална външна изява. И за това можем да се доверим на Акрополит: Петър се е оттеглил в отредения му апанаж, обхващащ главно Преславската област89. И едва след убийството на Иван Асен властта „отново минала изцяло” в негови ръце90, както пише Хониат, който е забравил, че никъде не е отбелязал оттеглянето на Петър от действителната царска власт.
Иван Асен бил женен за Елена, „в ангелски образ наречена Евгения”91. Според Никита Хониат по време на обсадата на Ловеч (лятото на 1188) Исаак II Ангел сполучил да плени съпругата на българския цар. Това известие е изолирано и ние не знаем кога и как тя е била освободена от византийски плен. От този брак Иван Асен имал двама синове — Иван II Асен (I, № 7) и Александър (I, № 8).
: Cronica lui Constantin Manasses. Traducere mediobulgară-facută pe la 1350. Text şi glosar de loan Bogdan. Bucureşti, 1922, p. 202; Кл. Иванова. Две неизвестни старобългарски жития. — Литературна история, 1, 1977, с. 61; Кл. Иванова. Неизвестни служби за Иван Рилски и Михаил Войн. — ИИБЕ, XX, с. 217; Кл. Иванова. Български, сръбски и молдо-влахийски кирилски ръкописи в сбирката на М. И. Погодин. С., 1981, с. 125, 137, 277, 438 — 439 (стишни пролози, минеи, месецослови); Ст. Кожухаров. Неизвестен летописен разказ от времето на Иван Асен II. — Литературна мисъл, 1974, 2, с. 128; 
: Й. Иванов. Поменици на българските царе и царици. — В: Й. Иванов. Избрани произведения. Т. 1. С., 1982, с. 146,148 (Боянски и Погановски поменик); 
: Й. Иванов. БСМ2, с. 359 (Служба за Иван Рилски): Попруженко. Синодик 4. 77, § 91 (Дринов препис); Житие на Иван Рилски от Патриарх Евтимий в Kałuźniacki. Werke, s. 23, 24; Първо и второ проложно житие на Иван Рилски у Й. Иванов. Жития на Иван Рилски. — ГСУ ИФФ, 32, 1936, с. 54, 58; Й. Иванов. БСМ2, с. 365.
) е засвидетелствувано само в един извор: Попруженко. Синодик, с. 77, § 91 (Дринов препис). Ст. Младенов доказва, че това име е както първобългарско, така и куманско. Неговият корен е böl-, bel-, bil- (а не славянското 
) — „зная”. Следователно би трябвало да означава „знаещ”, „мъдър”, „умен”. Вж: Ст. Младенов. Потекло и състав на среднобългарското 
, прякор на цар Асен I. — Сп. БАН, XLV, 22,1933, 49 — 66. Тюркският произход на това име бе убедително доказан№2. ТЕОДОР-ПЕТЪР (1186 — 1196)
Теодор, наречен по-сетне Петър1, е най-големият от тримата братя2. Жизненият му път до началото на освободителното въстание (1186 г.), както и на Иван Асен, ни е непознат3. Историческите извори — византийски и латински — свързват здраво и трайно имената на двамата по-големи братя с първите десет години от историята на възобновената българска държава4. И все пак техните пътища и техните съдби са били до известна степен различни. Може да се допусне, че това различие се е проявило още през първите месеци на борбите срещу империята. Дали Иван Асен е бил по-войнствен, по-дързък, по-целенасочен (както пише Хониат), а Петър — по-устойчив, повече склонен на компромиси, по-малко амбициозен или пък двамата са били привърженици на различни средства за постигането на една и съща цел? Трудно е да се отдаде предпочитание, и то категорично, на една от двете възможности. Но факт е, че между двамата още в самото начало се е стигнало до разногласие или дори до временен разрив: Петър е склонил да прекрати за момента (или за по-дълго време?) войната срещу Византия5, докато Иван Асен е бил непреклонен. Петър приел да управлява от името на Исаак II Ангел севернобългарските земи, освободени от първата въстаническа вълна, докато Иван Асен, отстъпвайки пред превъзхождащата го сила, се готвел за втората вълна — за освобождението на всички български земи, за обединението на всички българи от Мизия (териториите на север от Балкана) и от България (областите на юг от Балкана)6.
Дали този временен разрив, основаващ се както на политически разногласия, така и на различия в характера7, е оказал влияние върху позицията на Петър в управлението на възстановената българска държава? Вероятно — да! Наистина Петър още със самото провъзгласяване на въстанието е бил обявен за цар8 (акт, символизиращ възстановяването на държавата), но твърде скоро за цар бил въздигнат и Иван Асен. Своеобразното двувластие9 продължило доста време, като ролята на Петър постепенно намалявала (от 1190 — 1191 г. нататък), за да се стигне до интересното решение: Петър получил апанажно владение, обхващащо областта около старата българска столица Велики Преслав10, като си запазил всички външни белези на царската власт11.
Решителният час за Петър ударил в 1196 г.: Иванко, излъчен от средата на онези боляри, които търпеливо били „обработени” от Византия, убил Иван Асен12. Сега вече Петър трябвало да действува самостоятелно13 и решително: заговорниците овладели Търново14 и очаквали помощ от Алексий III Ангел, за да покорят цяла Мизия15. От оскъдните свидетелства на Никита Хониат може да се допусне, че Петър реагирал бързо, обсадил престолния град, но не се осмелил да го атакува. Трудно е да се отсъди кое от двете решения е най-правилното, но действията на Петър дали резултат. Не бива да се забравя, разбира се, че успехът на Петър се дължал и на византийското нежелание или неумението на империята да се намеси по-активно и по-сполучливо в българските дела16. Факт е обаче бягството на Иванко и най-близките му сподвижници в Константинопол17. По този начин „властта над мизите отново минала изцяло в ръцете на Петър”18.
Самостойното царуване на Петър било твърде кратко и за него знаем съвсем малко. Отново виждаме в действие двувластието. Не би могло да се каже със сигурност дали Петър се е страхувал, че няма да се справи сам, или се е опрял на съществуващата вече традиция, но Хониат пише недвусмислено: той взел за „помощник в [държавните] дела и участник в управлението” Калоян19. Единствено Скутариот твърди, че Петър, след като взел за свой помощник по-малкия си брат, с всички сили „опустошавал ромейските земи”20. А Хониат добавя, че „никой от нас не се противопостави на Петър”21. Но новият български цар нямал време да покаже държавническите си способности: „малко по-късно” (μικρῷ ὕστερον) и той завършил живота си като Иван Асен — бил пронизан от меча на свой сънародник22.
№3. КАЛОЯН (1197 - 1207)
Никита Xониат, след като отбелязва съвсем бегло смъртта на цар Петър, пише, че властта в страната преминала към „Йоанис, третия от братята”1. Йоан, Йоаница, или, както най-често е назоваван в изворите — Калоян2, бил роден по всяка вероятност към 1170 г.3 Следователно в годините на освободителните борби срещу Византия той бил 16 — 18-годишен младеж и едва ли е стоял настрани от действията на своите по-големи братя — действия, довели до освобождаването на българските земи от византийска власт и до възобновяването на българската държава4. За съжаление съвременните му автори (преди всичко Никита Хониат) не били много благосклонни към неговата личност — все пак Калоян бил на втори план — и до 1197 г. той се явява твърде рядко в изворите.
Първото известие за младия Калоян ни отвежда към 1188 г. Никита Хониат, привършвайки своя разказ за обсадата на Ловеч, съобщава, че императорът пленил съпругата на Иван I Асен и заедно с това взел за „заложник брат му Йоан” („τόν Ίωάννην εἰς ὅμηρον ἔιληφεν”)5.Ηο тук разказът прекъсва и византийският историк доста по-късно се връща към съдбата на Калоян: „Тогава прочее Петър бил взел за свой помощник в [държавните] дела и за участник в управлението Йоан, който бе достатъчно [време] заложник у ромеите [взет в плен], когато император Исаак за втори път беше потеглил срещу мизите. Но той избяга…”6 Това известие е твърде важно, но Хониат е пропуснал да посочи един основен факт: по кое време Калоян избягал от Константинопол? Той се задоволил да отбележи, че третият Асеневец бил заложник ἐφ ἱκανὸν. За съжаление употребата на това прилагателно не е направило (поне за нас) фразата по-ясна. Може би обяснението се крие в нейния завършек: „...и когато отново се върна у дома си, грабеше и опустошаваше ромейските земи, подобно на покойния Асен, защото природата не бе вложила и у него никаква търпимост към нашата държава.“7
Този пасаж и преди всичко споменаването на „покойния Асен” означава ли, че Калоян побягнал от византийската столица едва след убийството на по-стария си брат? Или в случая имаме работа с художествен похват — характеристика на единия брат чрез съпоставяне с другия, вече покойник, без това сравнение да ни насочва към определено време, т. е. трябва да разграничим уподобяването от времето на действията? Склонни сме да приемем второто обяснение и да отхвърлим възможността за бягство на Калоян около 1196 г.8
Не съвсем сигурна възможност да определим времето, през което Калоян се намирал в Константинопол, ни дава друго известие на Никита Хониат. В него става дума за някакъв „дом на Йоаница” във византийската столица9. Ако този дом наистина се свързва с името на Калоян и неговото пребиваване в Константинопол, трябва да допуснем, че той е живял там поне година-две.
Но на престоя на Калоян в Константинопол би трябвало да се погледне и от друг ъгъл. Ако приемем, че най-малкият брат наистина е бил залог за мир между България и Византия, че неговото пребиваване във византийския престолен град трябвало да възспира Иван Асен и Петър от враждебни действия срещу империята, заложничеството му би могло да бъде ограничено между лятото на 1188 и края на 1189 г.10
Без съмнение тази година — година и половина е единственият отрязък от време, изминал, без да бъде отбелязано някакво въоръжено стълкновение между двете страни.
И така, като хипотеза приемаме, че към началото на 1190 г. Калоян вече бил в Търново. Двама автори ни насочват, макар и не съвсем определено, към неговото положение през следващите години: Никита Хониат, който недвусмислено пише за враждебните му действия спрямо ромеите11, и Г. Акрополит, който ни уведомява, че след оттеглянето на Петър в Преслав Иван Асен задържал при себе си Калоян12. В последното известие едва ли трябва да търсим някакво указание за определена длъжност на третия брат в държавния апарат13. По-скоро това би могло да се схване като отзвук от двувластието, установило се в българската държава още от нейното възобновяване. Но ако тази недоизказана мисъл е недостатъчна, за да ни убеди, че Калоян споделял властта в страната с Иван I Асен, последвалите събития, описани от Хониат, свидетелствуват тъкмо за подобно положение, макар и за времето след 1196 г. Когато Иванко избягал от Търново и властта „отново минала изцяло в ръцете на Петър”, той „взел за помощник в [държавните] дела и за участник в управлението Йоан”14. Писаното от Хониат може би не трябва да се тълкува в смисъл, че Калоян получил царска титла, но безспорно напомня за двувластието Иван Асен — Петър и отрежда на най-малкия брат важна позиция на върха на българската държавна пирамида.
Към 1197 г. (твърде скоро след като Иван I Асен погинал от меча на Иванко), както допуска В. Н. Златарски, или „μικρῷ ὕστερον”, както пише Хониат15, паднал и Петър. Заговорниците — няма съмнение, че такива са съществували — и този път не сполучили докрай и властта преминала в ръцете на Калоян16.
Най-младият брат поел държавното управление в труден момент. Наследието от двамата му братя било, от една страна, добро — стремежът за възобновяване на българската държава бил осъществен и България била факт, който не можел да се пренебрегне. От друга страна на младия български владетел предстоели нелеки задачи: да освободи от византийска власт всички български земи, да укрепи българската държава военнополитически, да „пробие стената”, издигната от Константинопол, като постигне така желаното признание на международния авторитет на България, а ако било възможно, да се опита да осъществи Голямата идея, за която неговите братя само загатнали. Калоян пристъпил към решаването на тези трудни задачи, които отразявали повелите на времето, а не лични хрумвания, с политическа прозорливост и човешка мъдрост, необичайни за неговата все още млада възраст.
Българският цар открил първия си съюзник в лицето на убиеца на своя брат Иван Асен — Иванко. Калоян принесъл в жертва чувствата си в името на държавните интереси и се споразумял с Иванко за съвместни действия срещу Византия17. Бившият болярин бил твърде подходящ поне за момента сътрудник. Той бил назначен от Алексий III Ангел за управител на Пловдивската област и за командващ всички византийски войски, които трябвало да воюват срещу България18. Скоро Иванко, или вече Алексий, отново проявил своя стремеж към самостоятелност и враждебност, този път към Константинопол, като установил господството си над обширна област, достигаща до Егейско море19. Първите прояви на Иванко, вероятно през 1198 г., били съпроводени с военни действия и от страна на цар Калоян срещу Византия. Никита Хониат съобщава за голямо куманско нашествие в „Македония” — в случая Източна Тракия20, което предшествувало или било едновременно с отцепването на Иванко.
Цар Калоян не се ограничил с тези си действия и насочил погледа си към Македония, към сподвижника на своите братя Добромир Хриз21 — самостоятелен владетел на крепостта Струмица и земите около нея22. Променяйки на няколко пъти своята политическа ориентация (по думите на Хониат той бил „леснопроменлив хамелеон”23) към 1198 г. той постигнал споразумение с българския владетел. С това планът на цар Калоян, основаващ се до голяма степен на амбициозните стремежи на Иванко-Алексий и Добромир Хриз да изградят собствени „княжества” (по думите на Г. Острогорски), бил окончателно завършен.
Военните действия по така набелязаната програма продължили около пет години (1198 — 1202). Какви били резултатите от тях? Византийската империя била изправена пред сериозна заплаха — военни стълкновения на широк фронт, който обхващал Тракия, Родопската област и Македония. Алексий III Ангел успял сравнително по-леко — така поне представя събитията Никита Хониат — да се справи с Иванко. Наистина на първо време византийската армия претърпяла голямо поражение край Батрахокастрон24, но впоследствие Иванко бил заловен с измама (1200)25 и изчезнал от историческата сцена. По-продължителна била борбата на империята с Добромир Хриз, който междувременно овладял непристъпната твърдина Просек и се установил в нея26 (особено след съюзяването му с бившия протостратор Мануил Камица27). В началото Алексий III бил възпрепятствуван да отправи всичките си сили срещу двамата, тъй като бил принуден да насочи вниманието си към новия родопски управител Йоан Спиридонаки28, но към 1202 г. той сполучил да ликвидира съпротивата на Добромир Хриз (отново с хитрост) и на Мануил Камица29.
Нерадостната съдба на двамата отцепници (Иванко и Добромир Хриз) сякаш означавала крах на Калояновите планове. Това би било прибързано заключение. По всяка вероятност българският цар е използувал двамата ренегати за прикритие на собствените си действия, като два допълнителни фактора в борбата си срещу Византия, които биха отклонили вниманието и част от силите на империята. И Калоян не пропуснал да се възползува от удобния момент. През 1201 г., когато Алексий III Ангел бил обърнал своя поглед към Родопите (Йоан Спиридонаки) и Македония (Добромир Хриз и Мануил Камица), българският цар отново изпратил своите кумански съюзници из Тракия30, а самият той обсадил тамошната крепост Констанция (Симеоновград)31, която овладял без сериозни усилия32. Веднага след това Калоян прехвърлил войската си на север от Стара планина, отправил се към Черноморското крайбрежие и след непродължителна обсада превзел с пристъп Варна33. По този начин той постигнал сериозен успех — установил свой преден пост в Тракия (Констанция) и унищожил византийското присъствие на север от Хемус като освободил Варна.
Петгодишната кампания на цар Калоян приключила със сключване на мир, между двете страни34. Хониат е категоричен: „καὶ τὰς πρὸς Ἰωάννην σπονδὰς ἐξεπέρανεν”35. За съжаление не познаваме условията на този мир, тъй като византийският историк се е задоволил да отбележи събитието само с цитираните по-горе няколко думи. При това положение ще бъде ненужно да се опитваме да възстановим всички подробности, защото бихме достигнали до неубедителни заключения36. Два въпроса все пак биха могли да бъдат поставени, а именно: 1. Кой е направил първата крачка към сключването на мирния договор; 2. Коя е била основната клауза на това споразумение? Сякаш по-лесно е да се отговори на второто питане. Без съмнение договорът е фиксирал териториалните промени, дошли в резултат на петгодишните военни действия. Въпросът за царската титла на българския владетел или не е поставян или, ако е бил поставен, реакцията на Византия е била отрицателна37.
Отговорът на втория въпрос е по-труден. Ако се отнесем с пълно доверие към Хониат и преди всичко към неговото твърдение „[Калоян] προτείνει σοὶ χεῖρα καὶ σπένδεται”38, бихме могли да заключим, че българският владетел е бил инициатор за мирните преговори39. Подчертано панегиричният стил на Хониатовото слово хвърля известно съмнение върху достоверността на някои от изложените в него факти. Единствената причина, която би принудила Калоян да поиска мир, е била маджарското нашествие в северозападните български земи и окупирането на Белград и Браничево40. Сключеният с Византия мир му позволил да възстанови българското господство в тази област (преди 11 юни 1203)41. В същото време и Алексий III Ангел имал сериозни съображения за сключване на траен мир с България. През август 1202 г. неговият племенник Алексий (син на Исаак II Ангел) избягал от затвора и влязъл във връзка с кръстоносците от IV поход, като им предложил да го възстановят на константинополския престол42. А през есента на същата година рицарите вече били стъпили на Балканския полуостров и завладели от името на Венеция град Зара43. Тези важни събития едва ли са останали дълго време настрани от вниманието на Алексий III и той е бил принуден, съзирайки новата опасност, да възстанови мирните отношения с България.
И така първите пет-шест години от Калояновото властвуване донесли известни териториални придобивки — разбира се, за сметка на български земи, владени от империята, но една от основните цели — признание и потвърждение на царската титла на българския владетел, все още била недостижима. И това е напълно обяснимо. Византия не била притисната достатъчно от българите, а опасността от кръстоносците едва се задавала, за да принуди империята към тази отстъпка и признае царското достойнство на Калоян, което му се полагало по право и по традиция, възхождаща към Първото българско царство. И тук очертаващата се промяна в международната обстановка в Европейския Югоизток — амбициозната политика на папа Инокентий III44 и Четвъртият кръстоносен поход45 — дошла на помощ на българския владетел. Той не пропуснал тази възможност.
В началото на 1200 г.46 Калоян получил писмо — първото в продължилата седем години кореспонденция — от римския пьрвосвещеник48. Българският цар вероятно е бил изненадан от това нечакано от него послание. Разбира се, изненадата не е била единствената причина за продължителното му мълчание и бавене на отговора (първото Калояновото писмо датира към 120249). В самото начало той не желаел да се обвързва с Рим и което е не по-малко важно, той все още се е надявал да получи това, към което се стремил, от Византия. Както видяхме, мирът от 1202 г. не задоволил неговите естествени и напълно разбираеми амбиции. Наред с това от Запад се задавала една сила — рицарите от IV кръстоносен поход, — която била способна да се намеси решително в съдбините на Балканите. Калоян бил длъжен да реагира на тези събития. И той реагирал по начин, достоен за най-прозорливите държавни мъже.
Калояновият отговор на първото писмо на Инокентий дал истински живот на тази кореспонденция, която в българската история би могла да бъде сравнена единствено с кореспонденцията на цар Симеон с патриарх Николай Мистик50. Ако през първите три години (началото на 1200 - края на 1202) били разменени само две писма, през следващите четири години и половина двамата кореспонденти си разменили още дванадесет писма51. Трима пратеници на римския апостолически престол посетили Търново, а Калоянови посланици се явили пред папата във Вечния град. Българският цар се оказал много добър дипломат и бил на необходимата висота в този интелектуален двубой. Така например в първото си писмо Инокентий ловко подхвърля: „А ние като чухме, че твоите предци са произлезли от благороден род на град Рим...”52 Калоян с не по-малка ловкост подхванал това внушение (без да се залъгва в неговата достоверност) и в отговора си вмъкнал: „...Затова въздадохме много благодарност на всемогъщия бог..., който обърна поглед към нашето смирение и ни припомни за нашата кръв и отечество, от което произхождаме…”53 В писмото си до папата Калоян нееднократно говори за Симеон, Петър и Самуил, „imperatores nostri veteres”54, или за „nostri predecesores”55. Инокентий III веднага съзрял възможност да оправдае своята отстъпка — даване царско (кралско) достойнство на Калоян. В писмото си от 27 ноември 1202 г. римският първосвещеник подмята: „...Петър, Самуил и на другите твои знатнопаметни предци”...56 Калоян не закъснял да откликне и на това внушение: „...Симеон, Петър и Самуил, прародители мои, и на всички останали царе на българите“57 И така приемствеността с Първото царство била установена, а искането за царска диадема — обосновано!
В същото време Калоян не изтървал и най-малката възможност да окаже, макар и деликатно, натиск върху папата. В писмото си от май 1203 г. известил на Инокентий III, че константинополският патриарх и Алексий III, след като научили за връзките му с Рим, писали: „...Ела при нас, ще те коронясаме за цар и ще ти поставим патриарх, защото царство без патриарх не бива.“58 Наистина Калоян отказал не „защото искам да бъда роб на св. Петър и на твое светейшество”59, а защото не желаел да се обвързва с Византия в момент, когато рицарите вече застрашавали Константинопол. Но това известие не може да не е смутило Инокентий III и да не е повлияло върху окончателното му решение.
Крайният резултат от тази размяна на любезности бил ясен: победата била отредена на българския владетел, макар че той искал едно, а получил друго. Това обаче не му попречило да приеме, че е постигнал желанията си. На 15 октомври 1204 папският легат кардинал Лъв пристигнал в българската столнина. На 7 ноември той помазал и посветил архиепископ Василий за патриарх („consecravit me in patriarcham”), а на следващия ден, 8 ноември, той „короняса и благослови цар Калоян” („coronavit et benedixit imperatori Caloiohanni”), господар на всички българи и власи и постави на главата му царска корона и връчи в ръцете му скиптър”60. Последвалите събития показали по убедителен начин прозорливостта на българския владетел. Той постигнал основната си цел, без да даде почти нищо в замяна. Неговият „златопечатник” (края на 1203)61, с който приемал върховенството на Римската църква, останал документ без реално покритие. От друга страна, споразумението между двамата достойни партньори не оказало почти никакво влияние върху политическото положение на Балканите — нещо, на което и двамата без съмнение залагали. Папата не могъл да възпре Калоян от действия срещу рицарите, но и в същото време не могъл да му осигури безопасност от тяхна страна. Договорът с папата не помогнал на Калоян да установи мирни отношения с Латинската империя, но и не му попречил да пристъпи към нейното разгромяване62.
Водейки фината дипломатическа игра с апостолическия престол, Калоян без съмнение следял с много голямо внимание международните събития в Европейския Югоизток. А те взели неочакван и застрашителен обрат. След завладяването на Зара (ноември 1202) кръстоносците окончателно се споразумели със сина на бившия василевс Исаак II Ангел — Алексий, да завоюват за него бащиния му престол63. След като взели това решение, те се отправили към Константинопол. На 18 юли 1203 рицарите били пред портите на ромейската столица, а Алексий III изоставил престола и се укрил. На 1 август синът на Исаак II бил провъзгласен за император и коронясан64. Нататък събитията се развили с още по-голяма бързина. Влошаването на отношенията между кръстоносците и ромеите довело до преврат в Константинопол, в резултат на който Алексий IV Ангел бил убит и за василевс бил обявен Алексий V Мурзуфл65. Но това само засилило византийско-латинския конфликт. На 13 април 1204 г. Константинопол за първи път в своята история паднал във вражески ръце66. Така рицарите разрушили един мит, унищожили една легенда, която била сърцевината на византийската политическа идеология и определяла структурата на християнския универс67. Следващите стъпки на кръстоносците — избор на император (на 16 май за пръв латински константинополски император бил коронясан Бодуен, граф на Фландрия и на Ено68), разпределение на земите на византийската империя69 и започналото им овладяване70, показали недвусмислено на цар Калоян, че има работа с една нова политическа реалност, с която трябвало да се съобразява.
Като описва събитията след възшествието на Алексий IV (1 август 1203), Жофроа дьо Вилардуен отбелязва, че всички с „изключение на Йоанис, който беше крал на Влахия и на България”, признали новия василевс за свой сеньор71. Трудно е да се каже дали по това време (август — ноември 1203) Калоян вече бил правил опит да влезе във връзка с кръстоносците или с Алексий IV с цел да бъде потвърден сключеният в 1202 г. договор. Или пък отказът на българския владетел дошъл в отговор на претенциите на Константинополския император. Независимо от това, кой е верният отговор, първият допир на Калоян с кръстоносците и тяхното протеже Алексий IV (есента на 1203) е факт.
Враждебната обстановка ускорила решението на Калоян да се обвърже с Римската църква и вероятно в края на същата година той засвидетелствувал своята готовност да приеме върховенството на папата („Златопечатникът” изпратен на Инокентий III72).
Следващата стъпка на Калоян ни е добре известна. В началото на 1204 г. той вече е бил добре осведомен за взимащия все по-големи размери конфликт между ромеите и рицарите73. И българският владетел решил да извлече полза от това положение. Макар че въпросът за царската корона, която трябвало да получи от Рим, вече бил окончателно уреден (папските документи датират от 25 февруари 1204), Калоян не пропуснал да се възползува от затруднението на кръстоносците и да се опита да получи от тях това, което толкова време искал от Инокентий III. Този опит на Калоян на пръв поглед буди недоумение: нима той не е разбирал, че това, което е искал от рицарите (ако изобщо получел нещо), в никакъв случай не е било равностойно на онова, което вече почти е получил от ръцете на римския първосвещеник? Не бива да подценяваме Калоян. Той не може да не е схващал, че стойността на един акт на апостолическия престол далеч надвишава стойността на акт, издаден от кръстоносните водачи или дори от един латински Константинополски император. Тогава? Калоян е бил реалист и е бил принуден да държи сметка за развитието на събитията в Константинопол. Искал или не, той е бил длъжен да се съобразява с рицарската армия и с нейните възможности. На него нищо не му е пречело, водейки преговорите си с Инокентий III, да започне една ловка дипломатическа игра и с кръстоносците. При положение, че сполучел, той би имал царска титла, дадена му от Рим, и гаранции за мир от новите господари на Константинопол, а може би и нещо повече. Но нека видим как са се развили събитията.
През февруари 1204 г. — съобщава Робер дьо Клери — Калоян поискал от бароните да му дадат царска титла и да го признаят за суверенен владетел. В замяна се задължавал да ги подпомогне при овладяването на Константинопол със стохилядна армия74. Това предложение било отхвърлено от съвета на бароните75. Наскоро след превземането на византийската столица (13 април 1204) пратеници на цар Калоян отново посетили рицарите, този път с предложение за мир. Но отново отговорът бил отрицателен и дори надменен: гордите кръстоносци заявили, че той незаконно владеел земя, която принадлежала на империята76; че той трябвало да сложи оръжие и да се откаже от престола, в противен случай те щели да опустошат цяла Мизия77. Всички тези опити78 показали на цар Калоян, че не ще може да получи нещо от кръстоносците и че установяването на мир между него и Бодуен е невъзможно. Опасността била очевидна, или, както писал почти две столетия по-късно съставителят на арагонската версия на Морейската хроника, българският владетел се страхувал, че император Бодуен, „който се намираше на неговите граници, може да навлезе [в земите му] и да завладее неговата империя, както бе направил с тази на гърците”79.
Независимо от проявеното желание за мир цар Калоян не се оставил да бъде заблуден и което е по-важно, изненадан. Проявената от рицарите враждебност била така открита и демонстративна, че на него не му оставало нищо друго, освен да се подготви за сериозни и продължителни военни действия. Първата му реакция била в традиционната посока — призоваване на куманите80, които били постоянни съюзници на българите81. Като отчитал сложността на положението, Калоян потърсил и други съюзници. В някои извори те са назовани турки82, а в други — туркомани83. Трудно е да се каже какъв народ се крие под тези наименования — дали това са били отбрани кумански войски или пък Калоян се е обърнал към селджукските турци, които трябвало, ако съюзът се осъществял, да нападнат Латинската империя откъм Мала Азия.
С това приготовленията на българския цар за предстоящата война не приключили. Появил се още един съюзник, който потърсил не само неговото сътрудничество, но и закрила. Според Хониат ромеите от Тракия, след като напразно предлагали услугите си на Бодуен и Бонифас дьо Монфера (владетел на Солун84), се обърнали към „Йоан, рожба на планината Хемус”, който ги приел на драго сърце85. Вилардуен е по-обстоен: „Но гърците, които бяха много вероломни, не бяха прогонили коварството от своите сърца. По това време те видяха, че французите бяха твърде разпилени по земите и че всеки имаше да върши [нещо] за своя сметка. Те помислиха, впрочем, че тогава биха могли да ги предадат. И те тайно взеха пратеници от всички градове на страната и ги изпратиха при Йоанис, който беше крал на Влахия и на България, който беше воювал с тях и постоянно воюваше; и те му известиха, че ще го обявят за император (que il le feroient empereor) и че всички ще му се подчинят, и че ще убият всичките франки. И те ще му се закълнат, че ще му се подчиняват като на свой господар, а той ще им се закълне, че ще ги управлява като своите [поданици]. Така бе сторена клетвата”86
Тези преговори (вероятно началото на 1205) — така както са ни представени от френския историк — показват недвусмислено колко много са се променили нещата. Само допреди три години Калоян безуспешно се домогвал до ромейското признание на своя международен суверенитет, а сега гордите ромеи, преследвани и унищожавани от латинците, склонили да го признаят за свой василевс! Това, което Иван Асен и Петър се опитали да получат от Фридрих I Барбароса („императорската корона на гръцкото кралство”) и към което се стремял самият Калоян, преговаряйки с кръстоносците, сега било съвсем близо. Калоян вече имал титлата, но трябвало да се пребори с друг император за нейното реално съдържание. Разбира се, ромеите едва ли са били напълно искрени (те са виждали в негово лице единствения човек, който би могъл да отърве Константинопол от латинците), но и Калоян едва ли се е заблуждавал (в момента ромеите са му били необходими като съюзници). В случая предимството е било на негова страна и той би могъл да се възползува от подкрепата им, като не забравял, че тя е несигурна и непостоянна. Близкото бъдеще показало, че българският цар не сгрешил.
След като приключил с подготовката, цар Калоян побързал да ускори събитията и да изпревари възможните действия на латинците срещу България. Това му давало възможност да спечели тактическо предимство и да определи времето и мястото на решителното стълкновение с рицарите. По думите на Никита Хониат87 след завършване на преговорите Калоян заповядал на ромейските пратеници да се завърнат по домовете си и да започнат подготовка за въстание. И наистина въстанието не закъсняло. Първи се вдигнали жителите на Димотика, след това латинската власт била ликвидирана в Адрианопол и Аркадиопол88. През цялото време Калоян подпомагал ромеите, като „се стараел да остане скрит”89.
Император Бодуен, след като научил, че ромеите с помощта на българския цар започнали да овладяват главните градски центрове на Източна Тракия, свикал всички латински отреди, пръснати из Мала Азия90, и изпратил към Адрианопол един рицарски отряд, командуван от Жофроа дьо Вилардуен и Манасие дьо Лил91. На 25 март 1205 сам императорът и граф Луи дьо Блоа и дьо Шартр, без да дочакат да се събере цялата кръстоносна армия, също потеглили към Адрианопол92. Когато пристигнали близо до града, те видели по стените и по кулите да се развяват знамената на Калоян93. Там към тях се присъединил с още толкова хора венецианският дож Енрико Дандоло94. По това време (началото на април) пристигнал и цар Калоян с основните си сили, сред които били 14 000 кумани95. На 13 април Калоян хвърлил в лъжлива атака срещу латинския лагер куманската конница, която нанесла известни загуби на рицарите96. На следния ден, 14 април 1205, използувайки същата тактика, Калоян започнал решителната битка, която завършила с катастрофално поражение на кръстоносната армия97. Според Хониат и Вилардуен император Бодуен бил заловен жив и отведен в Търново98, а граф Луи и мнозина от най-висшите барони паднали на бойното поле99.
Битката край Адрианопол имала трайни сетнини върху съдбините на Латинската империя. Докато част от разбитата армия била организирана и отстъпила към Родосто под ръководството на маршала на империята Жофроа дьо Вилардуен100 (по пътя, в Памфилион тя се съединила с отряда на Пиер дьо Брашиьо, който не участвувал в злощастното сражение101), друга група бегълци начело с ломбардския граф Жирар сполучила да се добере до Константинопол за два дни вместо за пет102 — вероятно под влияние на страха от българския цар103. И наистина Калоян не се забавил край Адрианопол и потеглил подир бегълците. Вилардуен отбелязва, че той ги следвал през целия ден и през целия път, а първата нощ се установил на лагер на разстояние две лиьо от рицарите104. Обединението на остатъците от разгромената армия с отряда на Анри, брата на император Бодуен (това станало в Родосто105), не попречило на цар Калоян да затвърди по най-убедителен начин своето превъзходство. Без да срещне сериозна съпротива, през април — май 1205 той овладял „цялата земя”, а неговите кумани достигнали до Константинопол106. Вилардуен с прискърбие съобщава, че латинците освен Константинопол, владеели само Родосто и Селимврия.
В края на май положението в Тракия се променило. До Петдесетница (29 май) Калоян „беше сторил в земята всичко, което желаеше”, но не можел повече да задържа своите кумански съюзници, които поради настъпилите вече горещини не искали да воюват и се завърнали в земите си. Тогава Калоян — пише Вилардуен — със своите „войски от българи и гърци се отправи срещу маркиза към Солун“107 Това на пръв поглед неочаквано решение на българския цар има своето обяснение (освен оттеглянето на куманите): той наистина сторил всичко, което желаел да стори или по-скоро всичко, което можел да стори там; защото Калоян добре е разбирал, че му липсват сили да атакува столицата на империята. От друга страна, той правилно преценил обстановката и решил, че не бива да забравя и другия си противник — маркиз Бонифас, който претендирал за българските земи в западните области на полуострова.
По пътя за Солун българските войски обсадили Серес (градът бил подвластен на ломбардския маркиз), който скоро се предал на милостта на Калоян108. По думите на хронистите Калоян не спазил даденото обещание и се разправил с предалите се латинци109. Без да оправдаваме действията на българския владетел, трябва да отбележим, че той бързал да се справи със Серес, тъй като в Солун ставали събития, които изисквали неговото присъствие там. Докато маркиз Бонифас воювал в Пелопонес срещу Лъв Сгур (обсаждал Навплион по думите на Вилардуен110), жителите на Солун се вдигнали на въстание и овладели града, като принудили ломбардския гарнизон заедно със съпругата на маркиза да се затвори в крепостта. От това положение се възползувал българският цар и неговите войски, командвани от Ецуисменос, завладели града. По-нататъшните действия на Калоян са малко неясни: той напуснал Солун — едва ли под заплахата от Бонифас, който бил повикан от съпругата си с писмо111, като го оставил в ръцете на „гърците”. Единственото обяснение на това решение е: ромеите били съюзници на Калоян — нещо повече, негови „поданици”, а той техен василевс! Ето защо може да се допусне, че Калоян се е съгласил градът и воденето на военните действия срещу латинския гарнизон — намерил убежище в крепостта — да минат в ръцете на местните ромеи, а Ецуисменос се завърнал в Просек, чийто управител бил112.
Макар че напуснал Македония113, българският цар все още не бил приключил кампанията си от 1205 г. Връщайки се към „своята страна” („vers son pais” — по думите на Вилардуен114), Калоян влязъл във връзка с пловдивските „попеликани”, т. е. еретици — павликяни и богомили115, които предложили да му предадат града116. Калоян не пропуснал удобния случай да овладее Пловдив — безспорно най-важния градски център в Тракия, чиято ключова позиция можела да изиграе решителна роля в осъществяването на неговите планове. Действията на българския владетел били обосновани и от още нещо: успехите му през пролетта на 1205 г. вероятно пробудили враждебността на ромеите и предизвикали първите пукнатини в българо-византийското сътрудничество117. Тази бърза промяна в отношенията намерила най-ярък израз в Пловдив, който след оттеглянето на Рение дьо Три в Станимака118 останал в ръцете на местното население. И докато „попеликаните” били склонни да го предадат на Калоян, ромеите начело с Алексий Аспиет оказали съпротива. Това, разбира се, не могло да възпре българския владетел, който превзел града (според Вилардуен Пловдив се предал на милостта на Калоян119), наказал сурово една част от жителите (безсъмнено византийци), а друга част изселил принудително120.
Завладяването на Пловдив (юни 1205 г.)121 било последното действие от Калояновата кампания през тази година. Веднага след това Калоян се завърнал в Търново. Трудно е да се каже защо изоставил военните действия в самото начало на лятото. Едва ли бихме могли да допуснем, че той се е уплашил от писмото на Инокентий III, което папата му изпратил след сражението при Адрианопол122. Може би Хониат е по-близо до действителното положение, като твърди, че Калоян се завърнал в престолния си град, тъй като там бил разкрит заговор срещу него123. За съжаление разказът е лишен от подробности и трудно можем да си представим истинското положение на нещата. Сякаш най-логично е най-простото обяснение: военната кампания продължила почти четири месеца и войската се нуждаела от отдих. Ето защо Калоян напуснал Тракия след изключително успешни действия и се завърнал в Търново, за да поднови войната в началото на следващата година124.
Още в средата на януари 1206 г. (три седмици след Коледа, както отбелязва Вилардуен125) цар Калоян изпратил „в земята на Романия”, за да подпомогне Адрианопол и Димотика, една армия, която на 31 януари край Русион нанесла голямо поражение на конетабъла на империята Тиери дьо Термонд126. В отговор регентът Анри засилил гарнизона на Селимврия127, но това било твърде малко, за да възпре българите. И наистина през февруари сам цар Калоян начело на многобройна армия навлязъл в „Романия”. Без много усилия той овладял градовете Неапол, Апрос, Родосто, Пандор, Хераклея, Даониум, Чорлу, Атира128, а куманската конница отново достигнала почти до „портите на Константинопол, където Анри, регентът на империята, беше с толкова хора, колкото имаше, твърде опечален и разтревожен, понеже не можеше да разполага с достатъчно люде, за да защитава земята”129. По думите на Вилардуен на пет дни път от Константинопол не останало нищо за опустошение освен градовете Виза и Селимврия — единствените латински владения в Тракия130.
През цялата тази кампания цар Калоян действувал по един и същи начин, а именно: разрушавал завладените градове и отвеждал населението им в България131. Тъкмо тези негови прояви, безспорно подчинени на една по-голяма цел — присъединяване и приобщаване на цяла Тракия към българската държава,— предизвикали съпротивата на „гърците”, които били в българската армия. Ромеите решили да скъсат окончателно с Калоян (процес, започнал още през 1205 г. със събитията в Пловдив) и да сключат споразумение с латинците. Според постигнатото съгласие ромейската аристокрация в Тракия била оглавена от Теодор Врана, който получил като владение Адрианопол и Димотика132. Тези преговори едва ли са се изплъзнали от вниманието на Калоян. През юни 1206 г. той решил да прекрати своята кампания, твърде резултатна до този момент, с установяване на властта си в Адрианопол и Димотика. Ромейското население на Адрианопол — дотогава съюзник на българския цар — отказало да го пусне в града133. Тогава Калоян се отправил към Димотика и я обсадил (по думите на Хониат, местните жители били съгласни да признаят Калоян за василевс, но при условие, че той няма да влиза в града134), поставил край стените ѝ много каменометни машини, наредил да изготвят други обсадни съоръжения и дори да отклонят река Марица135.
Едва сега регентът на империята Анри се решил да действува (междувременно в Константинопол пристигнали пратеници от Адрианопол и Димотика с молба за помощ136). Вилардуен ни е представил добре предпазливостта, с която латинската армия напуснала столицата и навлязла в Тракия137. Тази демонстрация едва ли е била впечатляваща, но Калоян преустановил обсадата на Димотика и потеглил към България (едва ли трябва да приемем без резерва думите на Вилардуен, че „той не посмя да ги дочака, но изгори своите [обсадни] машини и вдигна лагера си”138). Така или иначе Анри се възползувал от отстъплението, тръгнал по дирите на българския цар, но впоследствие се отклонил към Родопите и успял да освободи затворения в продължение на тринадесет месеца в Станимака Рение дьо Три139. Там той научил за смъртта на Бодуен140 и побързал да се завърне в Константинопол (в Тракия бил оставен Теодор Врана141), където на 20 август бил коронясан за император142.
Цар Калоян се възползувал от оттеглянето на Анри и събитията, свързани с неговото провъзгласяване за император, и през септември 1206 г. изненадващо се появил в Тракия. Този път той сполучил да овладее Димотика, след което разрушил укрепленията на града и отвел със себе си неговото население143. Действията му предизвикали нов поход на император Анри, който достигнал до Берое (градът бил изоставен от българите), а край Близм му се удало да освободи отвлечените жители на Димотика144. Анри, след като посетил Адрианопол и Димотика (да огледа пораженията на града, нанесени от Калоян145), за първи път се отправил срещу България. През Терме (Акве Калиде) той достигнал до Акило146 и без да стори нещо по-съществено, се завърнал в Константинопол147.
В началото на следващата 1207 г. цар Калоян променил тактиката. Той намерил съюзник, който да отвлече вниманието на латинциге и да отклони част от техните сили, в лицето на Теодор Ласкарис148. Инициативата за съвместни и едновременни военни действия срещу Анри, който разполагал с твърде малко хора в Константинопол, дошла от никейския владетел. Българският цар изразил веднага своята готовност да се съюзи отново с ромеите — този път с тези от Мала Азия, за да се справи с латинците и ромеите около Теодор Врана149.
Наскоро след това цар Калоян, съпроводен от куманската конница, нахлул в Източна Тракия и обсадил Адрианопол (в същото време Теодор Ласкарис започнал настъпление в Мала Азия150). Този път той бил по-добре подготвен: поставил срещу адрианополските укрепления тридесет и три каменометни машини и водел със себе си специално подготвени хора (Вилардуен ги нарича „trencheres”, т. е. „сапьори”)151, които щели да се опитат да разрушат (или пробият?) крепостните стени на града. Но и този път не сполучил. Вилардуен обяснява неуспеха по следния начин: докато българите обсаждали Адрианопол и атакували на няколко пъти здравите му стени152, куманите се пръснали из Тракия, награбили плячка и решили да се завърнат в страната си. А след това добавя: „И когато той (Калоян — И. Б.) видя това, не посмя да остане без тях пред Адрианопол“.153
Оттеглянето на цар Калоян от Тракия облекчило положението на император Анри, който насочил цялото си внимание към Мала Азия и скоро сключил двегодишно примирие с Теодор Ласкарис. По този начин, отбелязва Вилардуен, били разделени враговете на империята, Калоян и Теодор Ласкарис, „които бяха приятели и се подпомагаха във войната”154. Почувствувал се с развързани ръце, Анри събрал армията си в Селимврия и за втори път потеглил към България (юли — август 1207). Този път латините достигнали до старопланинските подножия, прекарали три дни в град Авли и се завърнали обратно155. По-сериозна и по-важна за България била следващата стъпка на император Анри. В края на месец август в Кипсела той се срещнал с маркиз Бонифас дьо Монфера и се споразумял с него в началото на октомври да съберат армиите си в полята край Адрианопол и да започнат съвместна военна кампания срещу българския цар156.
Действията на цар Калоян след отстъплението от Адрианопол до края на август 1207 са неизвестни. Мълчанието на изворите сякаш навежда на мисълта за пасивност, за намерение да не се предприема нищо по-сериозно през изтичащата година. По-нататъшните събития показват обратното, те свидетелствуват, че Калоян е следял внимателно своите противници. На 4 септември близо до Мосинопол маркиз Бонифас бил убит от „li Bougre de la terre”157, а главата му била изпратена на цар Калоян158. Трудно е да се каже дали тези българи от околностите на Мосинопол (по време на срещата в Кипсела маркиз Бонифас отстъпил града на Вилардуен159) са действували самостоятелно или по внушение и под ръководството на българската държавна власт. Но както и да било, цар Калоян не пропускал да се възползува от това обстоятелство. Той правилно решил, че император Анри в такъв момент едва ли би започнал сериозно настъпление срещу българската държава160, и наскоро след смъртта на Бонифас, през втората половина на септември 1207 г., се отправил срещу Солун.
Предприетата от цар Калоян обсада на Солун (края на септември — началото на октомври), като оставим настрана някои по-късни историци (Г. Акрополит и следващия го Т. Скутариот161), ни е позната по разкази на Робер дьо Клери162 и монаха Алберик163, от една страна, и от житийните текстове — от друга (главно цикъла „Чудесата на св. Димитър Солунски”164 и житието на св. Сава165). Всички автори са единодушни в едно: цар Калоян намерил своята гибел край стените на Солун. Различието идва, когато трябва да се обясни смъртта, да се посочи непосредствената причина за нея: Калоян бил погубен от закрилника на града св. Димитър (Робер дьо Клери и Алберик), от св. Димитър със „съучастието” на куманина Манастър166 (етнографският цикъл за Солунския светец), от неизвестен конник (отново св. Димитър?), поразен в сърцето, без да се знае от кого, най-сетне починал от болка в страната, както твърди Акрополит167. На пръв поглед съгласуването на тези известия и издирването на истината е извънредно трудно. Все пак не може да не направи впечатление едно нещо, а именно: всички автори, в една или друга форма, наблягат на чудодейния елемент (дори и Акрополит не пропуска да вмъкне в разказа си легендата); следователно би могло да се допусне, че в основата на посочените извори лежи един и същи разказ за гибелта на българския цар. Различията между тях са лесно обясними: те са плод на народната мълва, на всеобщия интерес към това изключително важно събитие от междубалканските политически отношения, на мястото на град Солун във византийската история (на това впрочем се дължи и вплитането на Калояновата съдба в „Чудесата” на солунския светец, покровител на града). Анализът на изброените извори води към още един извод: цар Калоян е бил застигнат от внезапна, нечакана от никого смърт (дори известието на Акрополит не противоречи на подобно заключение168). Този извод вече може да бъде подкрепен и по друг път — медицинското изследване на скелета от погребение №39 в църквата „Св. четиридесет мъченици” във Велико Търново (без съмнение скелета на цар Калоян) показа категорично, че погребаният, преди да бъде връхлетян от смъртта, се е радвал на цветущо здраве169.
И така, цар Калоян починал от насилствена смърт в резултат на организиран заговор, чиито нишки водят към обсадения от него Солун. Както местните гърци — за тях той е бил вече „Скилоянис”, „Ромеоктонос”, „мъж на кървите”, най-злият враг на ромейския род,— така и ломбардските барони са имали достатъчно основания да организират физическото унищожаване на българския цар170.
През 1972 г. при археологически разкопки в търновската църква „Св. четиридесет мъченици” в нейния северен портик бе открито погребение на мъж, който е носил на дясната си ръка голям златен пръстен (61, 75 г., 23,7 карата) с надпис в негатив „Калоянов пръстен” (
)171. Надписът на пръстена, както и някои други обстоятелства дадоха материал за оживена дискусия (в повечето случаи в ежедневната преса)172: дали откритият гроб принадлежи на цар Калоян или на негов едноименник? Трезвото преценяване на всички обстоятелства, свързани с разкритото погребение, показва категорично, че в гроб №39 в църквата „Св. четиридесет мъченици” във Велико Търново е погребан цар Калоян.
Кои са аргументите, които дават основание за подобен извод? При изучаването на този нелек въпрос173 трябва да бъдат разграничени два основни момента: датировка на погребението и отъждествяване на погребания. Ще започнем с първия от тях. В житието на Иларион Мъгленски Патриарх Евтимий пише, че мощите на светеца, пренесени в Търново по нареждане на цар Калоян, били поставени в църквата „Св. четиридесет мъченици”: 
”174.Следователно в 1205г църквата вече е съществувала и нищо не е пречело в 1207 г. там да е бил погребан цар Калоян. Известен е опитът да се отрече това сведение175 главно въз основа на традиционното схващане, че църквата е построена в 1230 г., т. е. поне двадесет години след Калояновата смърт176. Археологическите разкопки разкриха погребения, които явно датират отпреди 1230 г.177, и останки от сгради (вероятно манастирски комплекс), който също възхожда към една по-ранна епоха. Това позволява северният портик, където се намира гроб №39, да бъде датиран със сигурност значително по-рано, отколкото предложи неговият разкопвач178. От друга страна, мемориалноктиторският надпис на дар Иван II Асен179 в никакъв случай не означава, че църквата е построена в 1230 г. и че преди тази дата там не е имало постройки. Изразът 
(гр. Ἀνεγέρθη ἐκ βάθρων, ἀνωκοδομήθη ἐκ τοῦ θεμελίου) не бива да се тълкува винаги и навсякъде в смисъл, че въпросната сграда е построена изцяло, из основи, „на чисто място”, по времето, за което се съобщава в съответния надпис. Напротив, такива случаи са твърде редки (Батошевският надпис180), докато обратното твърдение може да бъде подкрепено с много примери, които водят към един и същи случай: преправка, преустройване на вече съществуваща сграда181. Всичко казано дотук води до един извод: погребение №39 без особени трудности и противоречия може да бъде датирано преди 1230 г.
Отъждествяването на погребания в гроб №39 се улеснява значително от извършените за първи път у нас подробни технико-лабораторни изследвания182, антропологически183 и други проучвания. Нека минем към резултатите. Скелетът има дължина 188 см., което говори за едър, с внушителна външност мъж (Калоян, т. е. красивият Йоан?!). Погребаният е починал на 35 — 40 г. (тази констатация ни отвежда към възрастта на цар Калоян), той е бил физически силен човек, в отлично здраве, без увреждания (като се изключат белезите от заздравели рани по черепа). Смъртта, както вече казах, е настъпила внезапно184 — факт, който съвпада с обстоятелствата на Калояновата смърт. След настъпването на смъртта вътрешностите на трупа са били извадени, а самото тяло — осолено185. Тези наблюдения не може да не се свържат с известието, което намираме в житието на св. Сава. Там е казано, че приближените на покойния цар Калоян „показваха последната си обич, понесоха мъртвия си цар със себе си; а понеже се бояха от дългия път, те разрязаха корема му [и] като извадиха всички му вътрешности и тялото му осолиха, отнесоха го в своята страна”186. Наличието на много какавиди и на мухи в погребението показва, че трупът не е бил положен в гроба веднага, а е стоял продължително време на открито — минимално 6 — 8 дни; максимално 12 — 15 дни187. Тази важна констатация отново ни отвежда към цар Калоян и обстоятелствата, съпровождащи неговата смърт и погребение: трупът на българския цар наистина е бил погребан известно време след настъпилата смърт, тъй като е трябвало да бъде пренесен от Солун до Търново.
Технико-лабораторниге изследвания показаха по убедителен начин, че имаме работа с твърде богато погребение, особено когато става дума за облеклото на мъртвеца. Проучванията свидетелствуват, че дрехите на покойния са били изготвени от скъпи, златоткани ленени и копринени материи и са украсени със сърма, бисери, злато. Преобладаващият цвят на откритите остатъци от тъкани, както и на незначителните парченца кожа (вероятно от обувките) е червен188. Костюмът на погребания (цар Калоян) се е състоял (дотолкова, доколкото може да бъде възстановен) от шапка-покривало, диадема, туника, кожени обувки; тялото е било покрито със специален плащ-саван, всичко богато украсено189. Като прибавим към това и впечатляващия златен пръстен с надпис „Калоянов пръстен”190, става очевидно, че в гроб №39 в църквата „Св. четиридесет мъченици” е погребан цар Калоян.
Убийството край стените на Солун и последвалото погребение в църквата „Св. четиридесет мъченици” отбелязали края на десетгодишното царуване на Калоян. Макар и кратко, управлението на този български владетел оставило трайни дири в съдбините на българската държава и в историята на Балканския полуостров. Кои са основните моменти и, разбира се, основните постижения в Калояновата политика?
Първо, с помощта на папа Инокентий III той затвърдил царската титла на българските владетели от Второто царство, а чрез съюза си с ромеите (1205) той дори се домогнал до титлата „василевс на българи и гърци” — решителна крачка към осъществяването на Голямата идея в българската външна политика. Наистина Калоян не смогнал да овладее Константинопол — неговата крайна цел (тези стремления карат някои учени да го сближават с цар Симеон191), но постигнатото било добра основа за политиката на неговите приемници.
Вторият резултат от Калояновата политика имал решително значение за съдбините на Балканите. Само една година след създаването на Латинската империя българският цар ѝ нанесъл такъв удар, че тя престанала да бъде заплаха за балканските държави. Няма съмнение, че ако в 1261 г. Михаил VIII Палеолог направил последната стъпка към унищожаването на Латинската Константинополска империя, първата и най-важна била сторена от цар Калоян в 1205 г.
Третата значима сетнина от Калояновите действия е добре характеризирана от Г. Острогорски: „Ако някой има заслуги за спасяването на Византия (Никейската империя в Мала Азия), този някой е бил цар Калоян.“192
Тези десет години властвуване на Калоян, наситени с много и значителни събития, дали възможност за пълна изява на третия Асеневец — изява на неговото държавническо мислене, политическо и дипломатическо умение, качества на голям военачалник. Всичко това прави от Калоян един от най-бележитите български владетели от Второто царство193.
Калоян е бил женен — обикновено се приема, че царицата е била от кумански произход, но затова няма никакви сериозни доказателства194. Според противоречивите известия на изворите, той е имал две деца: дъщеря Na (I, №9) и син на име Витлеем (I, №10).
(N. Mušmov. Un Scean du plomb du tsar Kaloyan.-Byz. Slav. IV, 1932, p. 135; Дуйчев. СБК. T. 2, c. 27); 
(В. Вълов. Новите разкопки на църквата „Св. четиридесет мъченици” във Велико Търново,— Археология, 1974, 2, 48 — 49); 
, 
, 
, 
(Kałuźniacki. Werke, р. 56, 95, 178, 197; Иванов. БСМ2, с. 419; Кл. Иванова. Български, сръбски и молдовлахийски кирилски ръкописи в сбирката на Μ. П. Погодин. С., 1981, с. 125, 137, 139, 277, 438); 
(Б. Ст. Ангелов. Старобългарски текстове); 
(Попруженко. Синодик, с. 77, §92); 
(Иванов. БСМ2, с. 30); 
(Пак там, с. 584); Ἰωάννης (Nic. Choniatae Historia, p. 399, 472, 519; Nic. Choniatae Orationes, p. 129; G. Acropolitae Historia, p. 20, 21, 14; Theod. Scutariota, p. 458, 459; Ephraemius. vv. 7340, 7372, 7393…, Τὀ χρονικὸν τοῦ Μορέως, 1033; Nic. Greg, I, 2; I, p. 14; Παπαδοπύλου-Κεραμέως. Ἀνάλεκτα I, σ. 272); Ἰωαννίτζα (Nic. Choniatae Orationes, p. 106); Καλοιωάννης (Τὸ χρομοκὸν τοῦ Μορέως, 1086); Caloiohannes (Дуйчев. Преписката, с. 22, 23, 31, 34, 48, 65); Iohannitius (Пак там, с. 21); Ioannitius (Пак там, с. 60); Kaloiohannes (Пак там, с. 21); Johanis, Johans, Johan, Jaenisse, Johannisse, Johanisse (Villehardouin Index, S. v.); Jehans (Robert de Clari, p. 63, 64, 101, 102, 106, 107, 108); Jehan (Chronique de Morée, p. 22); Caloynni Assan (Libro de los fechos, p. 16, § 59); Zuan (Ηοpf. CGR, p. 420).
(3латарски. История, Т. 3, с. 593; Malingoudis. Inschriften. Nr XII, S. 53; Царевград Тьрнов. Т. 4, 8 — 9).№6. БОРИЛ (1207-1218)
Борил1, племенникът на първите трима Асеневци2, е сред онези членове на фамилията, които са били застигнати от най-трагична съдба. Но сякаш това не е било достатъчно и днес над него тегне суровата присъда на Клио, или, за да бъда по-точен, на съвременната българска историопис3. Да започнем с възшествието му на царския престол (поради липса на извори не знаем нищо за позициите му в Търново преди октомври 1207 г.). Изворите не са достатъчно ясни и категорични, когато описват пътя, по който Борил достигнал до върховната власт в страната4. Но това не е попречило на повечето изследователи да говорят за заговор или поне за узурпация5.
Единствен Ив. Дуйчев не се остави да бъде подведен от натрапващата се идея за незаконно овладяване на търновския престол. Съвсем основателно той прие, че Бориловият брак с Калояновата съпруга (според Акрополит от „скитски” произход, т. е. куманка (?)6 не е свидетелство за съществуващ заговор, а опит за легитимиране на властта. Не по-малко приемливо е и другото допускане на Дуйчев: в самото начало Борил не е бил цар и самодържец, а регент от името на Иван Асен и Александър7.
Това становище би могло да бъде подкрепено и развито по-нататък. Актът на узурпация съществува само тогава, когато по насилствен път се нарушава строго регламентиран ред. В случая нищо не ни убеждава, че е съществувал определен порядък на престолонаследието от баща към син. Събитията от 1196 — 1197 г. показват обратното: царската власт е преминавала от брат към брат. И ако случаят с Петър може би не е съвсем типичен, тъй като той е приел царска титла още от 1186 г. и е бил съвладетел на Иван I Асен8, то при Калоян няма място за спор9. Нешо повече, ако погледнем Калояновите действия от друг ъгъл, те също биха могли да бъдат характеризирани като узурпация, тъй като третият брат е взел властта независимо от това, че имало „законни” наследници на престола (Иван Асен и Александър). Но очевидно нещата не са стояли по този начин.
Нека се върнем към събитията в Търново от октомври 1207 г. Различавали ли са се действията на Борил от тези на Калоян в 1197 г.? По същество не! Царят е убит, престолът е свободен, но държавата не може да остане без върховен ръководител. И Борил е този, който съумява да овладее царската власт. Съумява, защото за нея е имало и други претенденти — Алексий Слав и Стрез (Иван Асен и Александър са все още непълнолетни, за да се намесят в спора). И ако в случая трябва да се говори за насилие на Борил, то е упражнено не спрямо закона, за който не знаем със сигурност дали е съществувал, а спрямо останалите конкуренти (Алексий Слав и Стрез), които се смятали за достойни да носят царската корона10.
Възшествието на Борил едва ли е било лесно. Царствената му съпруга е осигурила известна приемственост и законност на неговото положение, но той бил принуден да се справи със сила с противниците си. Изворите показват, че Борил сполучил да се наложи, но не сполучил да ги отстрани окончателно: и докато Стрез, намерил убежище в Сърбия, криел заплаха за бъдещето, с Алексий Слав трябвало да се водят истински военни действия11. Независимо от това не съвсем стабилно вътрешно положение Борил бил принуден да насочи своя поглед навън. Външнополитическата обстановка му е налагала да продължи Калояновата политика, т. е. война cpeщу Латинската империя и Солунското кралство. Следвайки примера на своя вуйчо, на първо време Борил избрал за свой противник Константинопол. През пролетта на 120812 българите отново се появили в Тракия. Но този път Анри, който се чувствувал по-уверен, не бил склонен да чака и се отправил срещу Борил13. Първият сблъсък, който нямал решителни последици и за двете страни, станал край Берое14. След това стълкновение Борил очевидно се е насочил към Пловдив (съдбата на града след Калояновата смърт е неизвестна), тъй като там скоро пристигнал и император Анри15. Единственото описание на Пловдивското сражение дължим на Анри дьо Валансиен16. За съжаление перото на Вилардуеновия продължител нито е достатъчно оригинално (обстоятелствата, предшествуващи битката, ни отвеждат към Адрианополското сражение17), нито достатъчно обективно (за това говорят цифровите данни за двете армии18). И все пак то е което ни уведомява за поражението на Борил — факт, подкрепен и от друг извор19.
Последиците от това поражение на Борил (31 юли 1208) едва ли са били толкова тежки, тъй като наскоро след него в началото на 1209 г. българските войски отново били готови да нахлуят в земите на империята20. Към същото време се отнася и един епизод, разказан пак от Валансиен, който свидетелствува, че международният престиж на българския цар едва ли е бил сериозно увреден. Според френския историк войски на император Анри обсадили Стрез, но местните гърци предпочели да предадат града на българите, отколкото на латинците. Тъкмо такова предложение те направили на „Бориловия байюл” (bailliu Burille) в Мелник21.
Първите несполуки вероятно са стреснали Борил и са го накарали да се вгледа по-внимателно в политическото положение на Балканите. Срещу него са били Латинската империя и Солунското кралство. Алексий Слав претендирал за българската корона и тези му амбиции били подхранвани от неговия тъст император Анри22. Стрез също се съвземал, слагал ръка върху част от Македония и не бил за пренебрегване; в същото време той можел да разчита и на сръбска подкрепа. Очевидно и Борил трябвало да се опре на нещо. И тук Калояновите действия отново му подсказали изхода: Борил намерил съюзник в лицето на никейския владетел Теодор Ласкарис, който съвсем наскоро бил коронясан за византийски василевс (1208). Наистина категорични известия за съюза на двамата владетели липсват, но известното писмо на император Анри (13 януари 1212)23, адресирано към „всички приятели” (universis amicis), подсказва за възможно сътрудничество между Търново и Никея. Тъй като събитията на Балканите и в Мала Азия през 1211 г., които развързвали възела на противоречията между българи, латинци и ромеи, са познати благодарение на това писмо на Анри, ще си позволим да се спрем малко по-обстойно на него.
През пролетта на 1211 г. Константинопол бил заплашен от две страни — по суша действувал Борил, а откъм морето — Теодор Ласкарис24. Не може да се каже доколко усилията на българския цар са били резултатни, защото в самото начало на април Анри настъпил срещу българите, прогонил ги от Тракия25 и насочил силите си срещу Теодор Ласкарис. Докато латинският император громял никейците в Мала Азия26, Борил се споразумял с брат си Стрез и го подпомогнал с 52 бойни отряда. Но в решителното сражение при Пелагония (Битоля) солунските барони, към които се присъединил и Михаил I Ангел27, нанесли голямо поражение на Стрез и унищожили част от войските му28. Тази несполука не възпряла Борил от ново настъпление. През есента на 1211 г. сам той се отправил срещу Солунското кралство, но бил разбит от ломбардските барони, този път подкрепяни от Алексий Слав29.
Годината не приключила с несполуките на бойните поля. Тя поднесла на българския цар и сериозни затруднения вътре в страната. Откъсването на големи и важни територии (Родопите, където пълновластен господар бил Алексий Слав, и долината на Вардар, намираща се под управлението на Стрез), пораженията, тежестите на войната влошили положението на страната и народа. Всичко това рефлектирало в засилването на богомилското движение30. Заплахата от еретиците била голяма и Борил се видял принуден да свика първият в историята на страната антибогомилски църковен събор. Работата на събора започнала на 11 февруари 1211 в една от търновските църкви. Богомилите били разобличени и анатемосани31. Антиеретическият „процес” бил повод да се преведе от гръцки на български известния „Синодик в неделята на православието”, съставен през 843 г.32. Българската „реплика” на този интересен византийски книжовен паметник, позната в науката под наименованието „Синодик на цар Борил”33, е изключително важно свидетелство за духовния живот в България през първото десетилетие на XIII в.34 Използуваните в него формули („православен цар”, „православен събор”) дават основание на някои изследователи да говорят за отхвърляне на унията с Римската църква35.
Успешното приключване на антибогомилския събор не облекчило грижите на цар Борил. След като се справил (или мислел, че се е справил) с едно движение, което намирало подкрепа предимно в по-бедните слоеве на народа, българският цар бил заплашен от бунт на болярството. Вероятно през същата 1211 г.36 във Видин избухнало въстание, което бързо взело застрашителни размери. По всяка вероятност военната ангажираност на Борил не му позволила сам да се справи с тази заплаха. И той бил принуден да се обърне за съдействие към унгарския крал Андрей II. Наистина маджарите потушили бунта, но Борил заплатил твърде голяма цена: вероятно тогава отстъпил на Унгария земите около Белград и Браничево37.
Изминалата 1211 г. донесла толкова несполуки и грижи на Борил, била добър повод за равносметка на четиригодишното му царуване. И тази равносметка била твърде лоша. Опитът на Борил да продължи, макар и отчасти, голямата политика на цар Калоян, не сполучил. Вместо очакваните победи (българите били вече свикнали с тях!) Борил търпял поражение след поражение, не успял да обедини около себе си българското общество, предизвикал разцепление на силите и засилване на междуособните борби. Очевидно той трябвало да се опре на други средства и да измени методите си на действие. Войната се оказала не по силите и възможностите му. За да съхрани това, което му оставало (преди всичко царската корона), той бил принуден да се преобрази. И до известна степен успял.
През следващите няколко години Борил воинът е изместен от Борил дипломата. И това превъплъщение било сполучливо. Към 1213 г., десет години след създаването на Латинската империя, за първи път между България и новите господари на Константинопол били установени мирни, дори съюзнически отношения. Залогът за тях бил твърде висок — брак между Калояновата дъщеря Na. и император Анри38. Трудно е да се каже кой е бил инициаторът за това споразумение (Робер дьо Клари твърди, че константинополските барони накарали Анри да я поиска за съпруга39) и кой е спечелил повече от него. Все пак то е регистрирало отстъплението на Борил и успехите на Анри през 1211 г. и означавало край на българските претенции и сигурност на латинците. Наистина споразумението донесло известна сигурност и на Борил, но тази сигурност нямала вече нищо общо с Калояновата политика и Голямата идея.
Бориловите усилия не свършили с този царствен брак. Наскоро след това, вероятно през същата 1213 г., той се сродил още веднъж с латинския император. Почти по едно и също време (вероятно тук трябва да видим усилията на Константинопол?) три племенници на Анри, дъщери на неговата сестра Йоланта и Пиер дьо Куртене, се омъжили за владетели от Югоизточна Европа: унгарския крал Андрей II, Борил и Теодор Ласкарис40. Този брачен съюз още по-здраво обвързал България и Латинската империя. Но Борил не се задоволил с него и продължил своите дипломатически действия. Сега погледът му се отправил към Унгария. И тук възможностите за успех не били малко: събитията от 1211 г. положили началото на едно сътрудничество, което било особено изгодно за маджарите (с цената на незначителни усилия те получили Белград и Браничево); освен това Борил и Андрей II съвсем наскоро се били оженили за две сестри. И наситина през 1214 г. бил изготвен договор, който предвиждал брак между дъщеря на Борил и престолонаследника Бела41.
Събитията през същата 1214 г. показали недвусмислено, че осъществените брачни съюзи са имали строго определена политическа цел. Новите съюзници насочили своите стремежи към Сърбия. Този политически ход, прераснал във военна кампания, малко изненадва. Мотивите, от които са се ръководили император Анри и особено крал Андрей (в изворите унгарците не са споменати, но едва ли трябва да се съмняваме в тяхното участие в коалицията), са ясни. Най-неаргументирани са сякаш действията на Борил. Наистина сръбските извори наблягат особено много на завоевателните стремежи на българския цар42, докато някои съвременни изследователи държат на освободителната мисия на Борил43. Истината вероятно е някъде по средата. Но по-важно е друго: тези действия издават едновременно безпомощността на Борил (с големите му планове било свършено и той бил принуден да се обърне към най-слабия противник — Сърбия) и говорят за неговата политическа комбинативност и бърза реакция.
За съжаление действията на коалицията претърпели неуспех. Походът на обединените сили бил осуетен44, а Стрез, който трябвало да играе важна роля в борбата срещу Сърбия, загинал при неизяснени обстоятелства (1214)45. Наскоро след това бил убит и другият съюзник на българи и латинци - Михаил I Ангел46. Съвместното настъпление на Анри и Андрей II през следващата 1215 г. (за участието на Борил нямаме сигурни данни47) също не довело до съществени резултати. Така надеждите на Борил се стопили. Усилията му на дипломатическия фронт (не може да се отрече, че били успешни) не могли да бъдат материализирани на бойното поле. Българският цар трябвало да се задоволи с това, което имал, и да се откаже от всякаква мисъл за териториално разширение или нещо по-голямо. А бъдещето чертаело още по-лоши перспективи. През 1214 г. Борил загубил единия си съюзник — Стрез, а с това и неговите земи. Не по-малко чувствителна била и следващата загуба: на 11 юни 1216 г. в Солун изненадващо починал император Анри48. След неговата смърт Алексий Слав49 се ориентирал към епирския владетел Теодор Комнин, чиято звезда изгряла след смъртта на брат му Михаил I. По този начин Борил отново се озовал сам (на унгарския крал едва ли би могло да се разчита), и то в най-решителния момент от своето царуване: над неговия трон надвиснала нова и вече по-сериозна заплаха.
Ето какво пише Г. Акрополит за края на Бориловото властвуване: „[Иван Асен] изискал бащиното си наследство, воювал с Борил, победил го и станал господар на не малко земя. А Борил влязъл в Търново и затворен вътре, бил обсаждан в продължение на седем години (ἐπὶ ἑπτὰ ἔτεσι). Хората му, след като паднали духом, преминали към Иван Асен. Когато бягал, Борил бил заловен и ослепен от Иван; и така Иван станал владетел на цялата българска земя.”50 Този разказ на византийския историк предизвиква съмнения, а оттук и дискусия само в една точка: продължителността на обсадата на престолния град. В. Златарски, следвайки едно внушение на К. Иречек, предложи вместо ἔτεσι, да се чете μήνεσι, т. е. обсадата продължила „седем месеца”, а не „седем години”51— мнение, наложило се в българската историография52. Единствено Г. Цанкова-Петкова възрази на тази корекция. Според нея първите опити на Иван Асен да прогони Борил трябва да се свържат с бунта във Видин (1211). Законният наследник на престола водил упорита и продължителна борба, на етапи. Той отвоювал Североизточна България системно и последователно53. Трябва да отбележим, че възражението срещу поправката, предложена от В. Златарски, е основателно: нито един Акрополитов ръкопис не съдържа подобно разночетене. Но цялото останало обяснение, произтичащо от запазването на четенето ἐπὶ ἑπτὰ ἔτεσι, е неприемливо. Бориловите действия през последните седем години (1211 — 1218) не дават никакво основание да се твърди, че са преминали в постоянни борби за престола. Акрополит очевидно е сбъркал цифрата; появата на Иван Асен в България, обсадата на Търново и залавянето на Борил трябва да бъдат отнесени към 1217 — 1218 г.
Личният живот на Борил ни е познат твърде слабо. Акрополит съобщава, че в 1207 г., след като овладял престола, Борил се оженил за овдовялата Калоянова съпруга54. През 1213 г. той встъпил в нов брак с една от племенниците на император Анри55. Със сигурност може да се твърди, че той е имал една дъщеря, тази, която в 1214 г. била сгодена за унгарския престолонаследник Бела56, но не може да се каже дали тя е била родена от брака му с неговата вуйна или от друга връзка или брак, за който нямаме сведения.
(Попруженко. Синодик, с. 77, §93, с. 82, § 112; И. Иванов. Избрани произведения. Т. 1. С., 1982, с. 146, 148) и 
(Т. Герасимов. Моливдовул на цар Борил, намерен в Преслав. — Векове, 1973, 1, с. 82); в гръцките текстове срещаме Βορίλλας (G. Acropolitae Historia, р. 24, З3) или Βορίλας (Theod. Scutariota, р. 460, 468). В латинските текстове съществува по-голямо разнообразие. Burillus (G. Рrinzing. Der Brief Kaiser Heinrichs von Konstantinopel vom 13. Januar 1212. Byz., XLIII, 1973, p. 411, 412, 413, 414, 417, 418; Alberici Monachi Chronica, p. 886), Barillus (G. Erszegi. Eine neue Quelle zur Geschichte der bulgarisch-ungarischen Beziehungen während der Herrschaft Borils. —Bulg. Hist. Review, 1975, 2, p. 96) или Assenus Buril (П. Ников. Цар Борил в светлината на един нов паметник. — Сп. БАН, 1912, III, с. 133). В старофренските текстове също няма единство. Burile или Burille (Неnri de Valenciennes, § 501, 505, 506, 526, 686); Burons или Burus (Robert de Clari, §CXVI, p. 108).№7. ИВАН II АСЕН (1218-1241)
Иван II Асен1 без съмнение е този член на фамилията на Асеневци, който най-често е привличал вниманието на българската и чуждестранната историопис2. Този добре забележим интерес не е случаен. Повечето изследователи (и в миналото, и днес) са склонни да приемат, че Иван II Асен е най-бележитата личност сред немалобройните Асеневци, а неговото царуване — най-блестящата епоха от Второто българско царство. Сравнително богатата литература (специална и обща) е добра основа за изграждането на един биографичен очерк и в същото време предлага чудесната възможност за преосмисляне на много преценки и изводи.
Изворите са категорични: Иван II Асен е син на Иван I Асен, освободителя на българите от византийско господство3. Обичайната характеристика, която срещаме в редица текстове, е: „Великият и благочестив цар Иван Асен, син на стария цар Иван Асен”4 и наред с нея — интересният вариант: „благоверният и благочестив и богобоязлив наш цар... Иван, Новият Асен, синът на предишния Асен Стария”5. Обикновено заключения за възрастта и оттам за рождената година на Иван Асен се правят само въз основа на едно понятие, употребено от Георги Акрополит. На два пъти византийският историк назовава бъдещия български цар ἀφῆλιξ6. Ив. Дуйчев, изучавайки употребата на това понятие от Акрополит, достига до извода, че то означава момче на 8 — 11 г., и приема, че Иван Асен е роден най-късно в 1195 или 1196 г., т. е. през 1207, при „узурпацията” на Борил, той бил на 11 — 12 години7. Това заключение обаче може да бъде оспорено. Прави впечатление, че Акрополит нарича Иван Асен ἀφῆλιξ и в 1197, и в 1207 г.8, т. е. ако приемем, че в 1197 е бил на 8 — 11 г., рождената му дата се отмества към 1186 — 1189, а през 1207 г. съвсем не е бил непълнолетен! Очевидно Акрополит е непостоянен; не винаги влага еднакво съдържание в понятието ἀφῆλιξ и това не позволява да се правят категорични изводи. При това положение не остава нищо друго, освен да разсъждаваме логически и да допуснем, че Иван Асен се е родил най-късно към 1190—1192 г.9
За живота на Иван Асен до 1207 г. не знаем нищо. След смъртта на Калоян царският престол бил овладян от Борил10. Как точно са протекли събитията в Търново, остава неизвестно, но все пак Акрополит не пропуснал да отбележи как тази промяна се е отразила върху съдбата на „законните” наследници на престола: Иван Асен и по-малкият му брат Александър тайно били отведени (вероятно от противници на Борил?) при куманите, а сетне били отправени към земята на русите11. Едва след десет години, към 1217 г., Иван Асен начело на руски наемници12 потеглил към България, за да завоюва бащиния си трон. След няколкомесечни въоръжени стълкновения претендентът сполучил да овладее Търново и да се провъзгласи за български цар13.
Царуването на Иван II Асен (1218 — 1241) не прави изключение от цялостната българска средновековна история. То ни е познато значително по-добре откъм външнополитическите си проявления, отколкото с вътрешното състояние на страната. Разбира се, в не малко случаи сме принудени да отгатваме ходовете и замислите на българския цар, тъй като те не са документирани достатъчно добре. Във външната политика на Иван Асен могат да бъдат обособени, и то категорично, два основни периода: 1218— 1230 и 1230— 1241 г.
Първата външнополитическа стъпка на младия владетел била предизвикана (или по-точно подсказана) от стеклите се обстоятелства. Наскоро след Иван-Асеновото възшествие през България трябвало да премине унгарският крал Андрей начело на изтощената си от несполучливия кръстоносен поход армия. Иван Асен решил да се възползува от удобния случай и да уреди отношенията си с един опасен съсед. На унгарския крал било заявено, че ще му бъде разрешено да продължи своя път само при едно условие: ако даде дъщеря си за съпруга на българския цар14. Изненадан, че неговият съюзник Борил вече не е цар, и притиснат от многото трудности, Андрей II приел направеното му предложение. Договореният царствен брак (той е бил изгоден и за двете страни) трябвало да получи папската благословия15 и бил осъществен към 1221 г.16 По всяка вероятност към това време на България били върнати загубените в 1211 г. Браничевска и Белградска област17.
След тази своя завършила успешно проява Иван Асен заел пасивна, изчаквателна позиция или поне изворите не говорят за негови действия на международното поле. Но стратегическото положение на България и още повече развитието на политическия живот на Балканите не позволявали на Иван Асен да стои, макар и привидно, настрана. И наистина останалите балкански владетели не закъснели да потърсят в негово лице дипломатически партньор и съюзник. Първи сторил това Теодор Дука Ангел18. Само за едно десетилетие амбициозният владетел на Епир успял да разшири значително своите владения19, да унищожи Солунското кралство и да овладее Солун (1224)20, а през 1227 г. да се провъзгласи за василевс21. Завоеванията му в Източна Тракия разкривали намеренията му да се справи с Латинската империя и да влезе в Константинопол. При осъществяването на тази програма той бил принуден да държи сметка за България. Теодор Дука Ангел съобразително изпреварил латинците и сключил съюз с Иван II Асен. Приятелските отношения били скрепени с брак на дъщерята ня българския цар Мария и деспот Мануил, брат на Солунския император22.
Твърде скоро Иван II Асен, без да полага особени усилия (той знаел цената си!), станал обект на внимание и на Константинопол. През 1228 г. починал Робер дьо Куртене и за император бил обявен непълнолетният му брат Бодуен II. Положението на империята, притискана от Теодор Ангел и Йоан Дука Ватацес, било извънредно тежко. И в Константинопол решили да се обърнат към българския цар, който би могъл да бъде необходимото за латинците оръжие срещу Епир и Никея. Още повече, че константинополскиге барони, за разлика от Теодор Ангел, имали какво да му предложат или поне с какво да го подмамят. И тук започва един епизод от балканската история, над който и до днес тегне неяснота. Според едно сравнително късно известие23 в столицата на Латинската империя било взето решение малолетният Бодуен да бъде оженен за дъщерята на Иван II Асен. Към това съобщение съвременните историци добавят, че на българския цар било предложено да стане регент на своя зет24. Дълго време историческата наука дори вярваше, че разполага със самия договор (заслугата за това бе на В. Макушев25) и възстановяваше плановете на Иван II Асен в духа на цар-Симеоновата политическа програма26.
Всичко това би било прекалено хубаво, за да бъде вярно. Достатъчно бе едно по-внимателно вглеждане във въпросния документ27, за да се установи, че той не е българо-латинско споразумение, а донесение на венецианския подеста в Константинопол Джовани Квирини, отразяващо проектодоговора между Латинската империя и бившия ерусалимски крал Жан дьо Бриен28. Това откритие изведнъж представи в друга светлина отношенията на Иван II Асен с константинополските барони през 1228 г. и постави под съмнение известието на Марино Сануто за възможен брак на дъщерята на българския цар с император Бодуен II. И наистина бихме очаквали в донесението на Джовани Квирини, което съдържа известия за едногодишното примирие между Латинската империя и Теодор Дука Ангел29 и споменатия вече проектодоговор с Жан дьо Бриен, да открием и споразумението на бароните с Иван II Асен. Но следа от подобно споразумение липсва. От друга страна, не можем да приемем, че ако е съществувало, Джовани Квирини би го изпуснал в своята релация — то би имало изключително значение не само за Венеция, но и за целия Запад. Второ, не може да не си зададем въпроса (независимо от факта, че такъв договор не е открит!): необходимо ли е било Константинопол да сключи почти едновременно два договора с еднакво съдържание — единия с цар Иван II Асен, а другия — с Жан дьо Бриен? Би могло да се допусне, че латинците са искали да неутрализират България! Но по това време Иван II Асен не бил най-опасният враг на Латинската империя (Теодор Комнин бил този, който е застрашавал Константинопол) и с него би могло да се поведе много по-проста игра, а именно: да му се подхвърли идеята за възможен съюз! Може би в Константинопол се е разнесъл слухът за подобни намерения, който по незнайни за нас пътища достигнал до Марино Сануто. Или пък събитията са протекли така, както ги отразява самият хронист: в Константинопол наистина се заговорило за съюз с българския цар, но в същото време бароните са намерили възможното решение — преговори с Жан дьо Бриен. Тази игра им позволила да държат настрана Иван II Асен (опасността от Теодор Дука Ангел, макар и временно, била отстранена), да приключат разговорите си с бившия ерусалимски крал, отразени в проектоспоразумението30 и да сключат самия договор на 9 април 1229 г. в Перуджия31.
И накрая да добавим още нещо. Едва ли може да се говори за сериозни намерения на константинополските барони да оженят император Бодуен за българската принцеса и да предложат регентството на империята на Иван II Асен! Никакви съображения — нито съществуващите вече роднински връзки на Иван Асен с дома Куртене, нито необходимостта от „закрила” на невръстния Бодуен и изнемогващата империя, не биха позволили замислянето (и още повече осъществяването) на подобен проект, който би довел в Константинопол българския цар. Но дори само за момент да допуснем, че латинската аристокрация се е решила на такава стъпка, паралелните преговори с Жан дьо Бриен опровергават подобно допускане. Защото разговорите и особено споразумението с бившия ерусалимски крал (при положение, че съществувал договор, обвързващ Търново и Константинопол) биха имали своето естествено място само след битката при Клокотница32.
И така през 1228 г. — година на голяма дипломатическа кампания за Латинската империя — цар Иван II Асен се поддал на подхвърлената му примамлива идея да стане тъст и настойник на малолетния Бодуен. Навярно той е разчитал на неутралитета на солунския император Теодор Ангел и вече виждал пътя, който ще го отведе до позицията на най-силен владетел на Балканите33. Но нещата едва ли са били толкова лесни за осъществяване. Четирите империи (по думите на Г. Острогорски) били вплетени в един възел, които рано или късно трябвало да бъде развързан.
Първи направил опит да развърже възела (още в самото начало на четвъртото десетилетие на века) Теодор Ангел. Неговите действия били колкото изненадващи, толкова и неразумни. Вместо очаквания удар срещу Константинопол (едногодишното примирие било изтекло), той насочил армията си срещу Иван II Асен, който привидно заемал изчаквателна позиция. Замисълът на солунския император не е труден за разгадаване: преди да започне решителния щурм срещу Латинската империя, той решил да се справи с България или поне да я принуди да запази неутралитет в предстоящия решителен конфликт. Теодор Ангел заплатил твърде скъпо за своето лекомислие. На 9 март 1230 г. край Клокотница34 войските му били разбити, а самият той заедно с цялото си семейство попаднал в български плен35.
Тази битка изведнъж променила съотношението на силите и прекроила политическата карта на Балканите. И това се дължало на голямата прозорливост и бързата реакция на Иван II Асен. Българският цар не се задоволил с победата край Клокотница и решил да прибере плодовете от нея. Българските войски бързо настъпили и за кратко време Иван II Асен успял да унищожи разноетническата и лишена от вътрешна стабилност държава на Теодор Ангел. Три извора, независими един от друг, свидетелствуват за завоеванията на Иван II Асен: голяма част от Тракия (с Адрианопол, Димотика и Волерон), Македония (Серес, Пелагония и Прилеп), Велика Влахия и Албания36, или както е казано в Търновския надпис: „От Одрин и до Драч”37. Освен това българският цар наложил своето влияние в Солун, където управлявал неговият зет деспот Мануил Ангел38, и по всяка вероятност в Сърбия39. А вярата му във възможното споразумение с латинците и самочувствието му на победител го накарали да заяви, че „фръзите” (латинците) държали само „Цариград” и се подчинявали на ръката му, тъй като нямали друг цар освен него40.
Иван II Асен се оказал достатъчно далновиден, за да не се задоволи с тези бързи успехи, но сторил и всичко възможно да ги направи по-трайни и по-сигурни. Той се опитал да приобщи ромеите към българската държава, запазил част от ромейската администрация, друга заменил с българска, назначил български епископи и митрополити41. Като прибавим към тази гъвкава политика преобладаващия български елемент в някои от завоюваните области или значителното му присъствие в други42, налице били всички условия за превръщането на България в първа политическа и военна сила на полуострова. Иван II Асен не пропуснал да даде и външна изява на нарасналата си мощ и самочувствие. Напълно в духа на византийските василевси той разпрострял своето покровителство над Света гора, която посетил през същата 1230 г. и богато надарил някои от манастирите43. В издадените по същото време документи той започнал да се подписва „цар на българи и гърци”44.
Успехите през 1230 г. дали основание на Иван II Асен да погледне към бъдещето с надежда и да очаква със спокойствие идващите събития. Цар на българи и гърци, той вече се виждал и господар в Константинопол. Реален израз на тези му чувства били събитията, свързани с пренасяне мощите на св. Петка от Каликратия в Търново: „Макар и да владееха Цариград, те (латинците — И. Б.) твърде много се бояха и почитаха и се повинуваха на словото, което излизаше от устата на цар Асен, понеже поради него, мисля си, държаха властта. И ако би поискал от тях злато или сребро, или скъпоценни камъни, или бисери, биха му дали, но той не поиска тленна ценност, а поиска от тях светата, пречистата и нетленната...”45
Но бъдещето криело и изненади. Първата от тях проблеснала през август 1231 г.: в Константинопол пристигнал и бил официално обявен за император, съгласно договора, сключен в Перуджия, Жан дьо Бриен. Повечето изследователи са склонни да възприемат това събитие като повратен момент във външната политика на цар Иван II Асен46. Безспорно коронацията на Жан дьо Бриен изненадала българския цар, а и не само него. Но дали тя е довела до съществени промени в политическото положение на Балканите и до изменения в програмата на Иван II Асен? Отговорът е „да”, ако наистина съществувал договор за брачен съюз между Търново и Константинопол и провъзгласяването на Иван II Асен за регент на малолетния Бодуен. Но такова споразумение, както се подчерта, едва ли е съществувало. Ако такъв договор не е сключван, което е най-вероятно, положението в Константинопол се променяло наистина, но не дотам, че да влияе върху България и проектите на българския цар. След смъртта на Анри (1216) Жан дьо Бриен бил четвъртият латински император, но положението на империята не се подобрявало. Наистина на него се възлагали големи надежди (той едва ли е бил 80-годишен, както твърди Акрополит47), но следващите години показали, че всичко било напразно.
Когато разглеждаме значимостта на този факт (провъзгласяването на Жан дьо Бриен за император) и неговото въздействие върху политическата програма на Иван II Асен, не бива да забравяме едно нещо: споразумение между българския цар и Константинополските барони не съществувало, но устните предложения или намеци са карали Иван II Асен да вярва, че то може да бъде постигнато. И в крайна сметка той пак се почувствувал излъган. Но само това едва ли е достатъчно, за да обясни следващата му стъпка, която би могла да бъде наречена „с Никея срещу Латинската империя”48. Този опит за единодействие с Никея (той следвал традицията в българската външна политика) продължил цели десет години. Първата половина на периода преминала под знака на интензивна дипломатическа дейност между Търново и Никея, а втората била посветена на практически действия съгласно постигнатите споразумения. Фактологически събитията са добре познати: те се групират около политическия съюз между двете страни, скрепен с брака между Иван-Асеновата дъщеря Елена и бъдещия император Теодор II Ласкарис, възстановяването на православието в България и възобновяването на българската патриаршия — събития, които са здраво свързани помежду си. По-интересно е да се разкрие механизмът, довел до сближението на Иван II Асен и Йоан III Дука Ватацес. А в основата на този механизъм се крие един въпрос: Чия била инициативата?
Георги Акрополит е категоричен: идеята за българо-никейското единодействие изхождала от Йоан Ватацес. Никейският владетел предложил на Иван II Асен съюз, скрепен с годежа на двете деца. Акрополит не говори за църковните дела освен за тяхната крайна фаза (провъзгласяването на българската патриаршия)49. Никифор Григора твърди противното: предложението дошло от страна на българския цар50. Но едно по-внимателно вглеждане в текста показва, че Григора следва изложението на Акрополит, позволявайки си да промени началния пасаж, с което прехвърля инициативата върху Иван II Асен. Но въпросът може да бъде поставен и по друг начин: кой е имал изгода от съюза? Византийските автори, особено Акрополит, са недвусмислени — Йоан Ватацес бил в затруднено положение и намерил път да излезе от него: съюз с Иван II Асен51. Логично е да се допусне, че той трябвало да заплати и цената на този съюз с възобновяването на българската патриаршия. Този ход на събитията е приемлив52, но отрежда пасивна роля на Иван Асен. А дали в действителност е било така? Струва ни се, че няма основание да допуснем, че Иван Асен бил обект, а не субект в историческия процес — събитията от 1230 г. го доказват. Тогава? Иван Асен направил първата стъпка, и то в определена посока: уреждането на църковните дела. Продължителните преговори завършили с успех, но той трябвало, получавайки независима православна църква начело с патриарх, да даде нещо в замяна. И той дал съгласието си за сътрудничество с никейския император в борбата му срещу Латинската империя. Тази картина като че ли е по-реалната и тя отразява по-точно действителното положение. Но ако е така, кои са причините за тези действия на Иван II Асен? Дали това било ответна реакция на латинската „измама”, или замисълът на Иван Асен имал по-сериозна основа: цар на българи и гърци, той имал нужда от православна църква и патриарх, които да узаконят неговата позиция. Иска ни се да вярваме, че второто решение е по-правилно!
Но до окончателния резултат в 1235 г. не се стигнало лесно. За щастие изворите ни позволяват да проследим подробностите53. Намерението на Иван II Асен да отхвърли ненужната уния с Рим и да върне българската църква в лоното на православието се натъкнало на съпротивата на примас Василий, който в знак на протест напуснал Търново и се оттеглил в Света гора (terminus ante quem — писмото на анкирския митрополит Христофор от началото на 123354). Но тази демонстрация не възпряла царя, който се обърнал към вселенския патриарх Герман II. Отговор на българското искане била мисията на анкирския митрополит. В писмото си до Иван II Асен Христофор изложил подробно позицията на патриарха55. Основното разногласие — изискването търновският архиепископ да бъде ръкоположен в Никея, било преодоляно през 1234 г. След смъртта на примас Василий (застигнала го в Света гора) за нов търновски архиерей бил избран Йоаким56, който заминал за Никея и получил своя сан от патриарх Герман. По този начин било възстановено каноническото и йерархическото общение между българската църква и православния Изток57. Оттук нататък било по-лесно. През пролетта на 1235 г. Иван II Асен със съпругата си и дъщеря си Елена пристигнал в Калиопол, където се срещнал с Йоан Ватацес. Двамата владетели се договорили окончателно за предстоящото сътрудничество. След това на азиатския бряг (в Лампсак) патриарх Герман извършил религиозния обред при бракосъчетанието на Елена и Теодор Ласкарис. Заедно с това било издадено специално синодално решение, с което на търновския архиерей бил даден санът патриарх58. Така четиригодишните усилени дипломатически действия били увенчани с възобновяването на българската патриаршия и установяване на българо-никейския съюз59.
Веднага след приключването на брачните тържества и религиозните церемонии двамата съюзници започнали военни действия срещу Латинската империя. Съединените войски оплячкосали Източна Тракия и дори достигнали до стените на Константинопол. Но повече от това не могли да сторят и поради наближаващата зима се оттеглили60. Описанието на тези събития би могло да ни разкрие конкретното съдържание на военнополитическото споразумение между Иван II Асен и Йоан Ватацес. За съжаление Акрополит е посочил само териториалните придобивки за никейците, а за българите е казал, че те взели земите „на север” и „над тези”, което преминали под властта на Йоан Ватацес. Това неясно посочване даде основание на В. Златарски да твърди, че никейският император признал завоеванията на Иван Асен след битката при Клокотница61. Военните действия продължили и през следващата 1236 г., но по всяка вероятност Иван Асен не взел участие в тях, тъй като основната операция била по море. Йоан Ватацес блокирал Константинопол, но градът бил подпомогнат от флотата на морейския княз Жофроа II дьо Вилардуен62.
Неучастието на Иван Асен в тази кампания едва ли би могло да се обясни само с липсата на български флот. Напротив, бихме очаквали, докато Ватацес действувал откъм морето, българските войски да обсадят Константинопол по суша. Но това не станало. Очевидно Иван Асен вече се колебаел. Въпросът е, какво го е накарало да се усъмни в правотата на действията си? Едва ли заплахите на папа Григорий IX са били толкова сериозни и, което било по-важно, са подействували толкова бързо: с писмо от 12 декември 1235 римският първосвещеник поискал от унгарския крал Бела IV да подпомогне Латинската империя срещу „схизматиците Ватацес и Асен („...Vatacius et Assanus schismatici...”)63, а наскоро след това написал писмо до българския цар, с което изисквал той да се откаже от съюза си с Никея (в противен случай го заплашвал с отлъчване от църквата)64. Наистина още грез 1232 — 1233 г. унгарците на два пъти нахлували в българските земи65, но все пак техните действия не биха могли да затруднят сериозно българския цар.
Няма съмнение, че основната причина била другаде: Иван II Асен вероятно прозрял безполезността на съюза си с Никея66 и постепенно се оттеглял от активни действия. Едно събитие от пролетта на 1237 г. ускорило неговото решение: на 22 март починал Жан дьо Бриен. Смъртта на екс-краля на Ерусалим и настоящ латински император не може да не е събудила някакви надежди у Иван Асен. И той прекъснал отношенията си с Йоан Ватацес (описанията на събитията у Акрополит напомнят мелодрама)67 и се обърнал към папата68. Едновременно с преговорите с апостолическия престол в лицето на епископа на Перуджия, който имал всички пълномощия да разговаря за „положението на империята и град Константинопол”69, Иван Асен сключил мир с латинците70. Наскоро след това новите съюзници, подпомогнати от кумани, започнали военни действия срещу никейците, като обсадили крепостта Цурулум (Чорлу)71. Тези съвместни усилия не само не донесли очаквания успех, но и скоро били прекратени. Този път оттеглянето на Иван II Асен имало по-сериозна причина: в лагера на българския цар пристигнало известие от Търново, че неочаквано починали царицата, едно от царските деца и патриархът. Иван Асен изоставил обсадата и се завърнал в престолния град. Възприемайки постигналото го нещастие като божие наказание за нарушените клетви (така поне обяснява събитията Акрополит), той възобновил съюза си с Йоан Ватацес72. Това неочаквано решение, приключило колебанията на Иван Асен, едва ли би могло да бъде обяснено само с намесата на провидението. Повечето учени са склонни да обяснят непостоянството на българския цар с безрезултатността на преговорите му с папския представител73.
Последното решение на Йван II Асен, което възстановило българо- никейския съюз от 1235 г., предизвикало яростта на Григорий IX. Папата написал серия от писма: до Бела IV, до император Бодуен, до епископа на Перуджия, до унгарските епископи и т. н.74 с цел да бъде организиран кръстоносен поход и експедиция на унгарския крал срещу България. Но Иван Асен успял да отстрани заплахата от кръстоносците, като ги пропуснал да преминат безпрепятствено през българските земи75, а Бела IV не сполучил да организира поход към България.
Последните години от живота на Иван Асен преминали сравнително спокойно. Той бил в мирни отношения със Сърбия, където властвувал зет му Стефан Владислав76, подкрепил тъста си Теодор Ангел (към края на 1237 Иван Асен се оженил за дъщеря му Ирина), или, както сполучливо се изразява Д. Никъл, дал му carte blanche за действия в Солун77, с Никея бил в съюз, а срещу Константинопол вече не предприемал нищо. Само един не съвсем сигурен извор говори за сражение на Иван Асен срещу новата заплаха за Източна Европа — татарите78.
Външната политика на цар Иван II Асен сравнително често е била обект на внимание. Би могло да се каже, че тя е изучена фактологически, но в същото време не липсват и опити за цялостна характеристика. Безспорно по-интересно е второто. Докато българската историопис единодушно характеризира Иван Асен като най-бележития български владетел от Второто царство и възхвалява (понякога прекомерно) неговата прозорлива и резултатна външнополитическа дейност79, чуждите учени достигнаха до някои любопитни наблюдения, които позволяват да се разкрие политическата програма на този български цар. През последните години се заговори за намерението на Иван Асен да създаде върху руините на Латинската империя православна империя начело с България и столица Константинопол80, за това, че той подхванал старата идея на Крум, Симеон и Калоян81. За съжаление това са по-скоро констатации, отколкото цялостни преценки, основаващи се на внимателно проучване на изворите.
Няма съмнение, че Голямата идея, идеята за военнополитическа хегемония на България в Югоизточна Европа, е същината на Иван-Асеновата политика. Но това не е особеност, която я отличава от политиката на първите Асеневци, тъй като Иван II Асен е имал добрия пример и следвал традицията на Иван I Асен и Калоян82. Не може да се каже, че изворите са достатъчни, но все пак дават известна представа за действията и намеренията на Иван Асен. Да вземем за пример събитията след битката при Клокотница. Обикновено се набляга на проявеното от българския цар човеколюбие спрямо пленените войници на Теодор Ангел. Но не бива да се забравя и другата страна на тази постъпка, добре подчертана от Акрополит: „С това той проявявал може би човеколюбие, а може би търсел да извлече и полза. Защото искал да бъде техен господар, като премахне ромейската власт.“83 По-нататъшните действия на Иван II Асен доизясняват намеренията му — покоряване на разпадащата се държава на Теодор Ангел, създадената смесена българо-византийска административна структура и църковна организация84, покровителството на Атон85 — всичко това говори за изграждането на обширна българска държава, чийто владетел с право приел титлата „цар на българи и гърци”.
Но това не е било достатъчно. Империята без Константинопол не би била истинска империя. Намеренията на Иван II Асен спрямо латинците също са загатнати в изворите. Наистина бароните едва ли са били толкова благосклонни, за да му предложат да стане тъст на Бодуен и регент на империята — както се видя, такъв документ не съществува. От друга страна, вярата на българския цар, че Латинската империя съществува благодарение на неговото покровителство и че той е нейният единствен господар86, се крие по-скоро в нарасналото могъщество на Иван Асен след Клокотница, отколкото в някакво действително споразумение. Но действията на Иван Асен през 1237 г. вече говорят категорично за определени намерения към Константинопол. Неслучайно Григорий IX в писмото си от 21 май му съобщава, че изпраща епископа на Перуджия, „за да бъде разисквано с него за положението на империята и на град Константинопол” („ad tractandum cum еа de statu imperii et civitatis Constantinopolitane”)87.
Интересно би било да се проследят практическите действия на Иван Асен за осъществяването на тази програма. Първият период на неговото царуване с право може да бъде характеризиран като период на привидна пасивност, на изчакване, на търпеливо приобщаване към една колкото стара, толкова и жива идея за първенствуващата роля на България. Като оставим настрана отношенията с Унгария, когато случаят го накарал да действува, инициативата била в ръцете на неговите партньори (Епир, Латинската империя).
Възелът започнал да се разплита на 9 март 1230 г. И Иван Асен отново не бил този, който сторил първата стъпка. Но веднага след това го виждаме преобразен. Той действувал така, както биха действували най-мъдрите държавни мъже. Търпеливото му изчакване и бързата реакция му донесли това, към което се стремял: „цар на българи и гърци”. И след това, когато трябва да очакваме следващото, решително действие, той проявява колебание и необяснима непоследователност. В действителност съюзът с Никея му осигурил патриаршията, но в политическо отношение той е грешка: означавал отказ от икуменическата политика и на практика подпомагал установяването на никейците на Балканския полуостров. Политическата „гъвкавост” на Иван Асен през 1237 г. не му донесла никаква полза, а бракът му с Ирина и покровителството на Теодор Ангел го лишили от възможността да контролира Солун. Иван Асен вече се уморил (?) да преследва Голямата идея и решил да съхрани това, което постигнал през 1230 — 1235 г. Но дълбоко у него останало съмнение: дали не е сбъркал главния враг? И наистина, само след няколко години Йоан Ватацес ще стъпи здраво на полуострова и ще овладее голяма част от българските територии в Тракия, Родопите и Македония.
Иван II Асен е сред тези български царе, които са обръщали значително внимание на религиозния живот, на състоянието на църквата. И тук не става дума за възстановяването на православието и възобновяването на българската патриаршия — въпроси, които имат преди всичко международно звучене, а за всестранния интерес на царя към проблемите на българската църква — назначаване на епископи и митрополити в новозавоюваниге земи88, строеж на църкви и манастири, даряването им с икономически и юридически привилегии89, пренасяне на мощи90. Особено добре е засвидетелствуван интересът на Иван Асен към Света гора. И това не е случайна прищявка, а следване на традицията за покровителствуване и обдаряване на тамошните манастири, установена от византийските василевси. Един „цар на българи и гърци” не би могъл да се отклони от тази традиция и през 1230 г. Иван II Асен посетил Атонския полуостров91. По време на това свое пребиваване той издал царствени грамоти в полза на Ватопед92, Ивирон93, Зограф94, Протата95 и Великата Лавра96. Някои документи, до известна степен с легендарен характер, дори сочат, че назначената от Иван Асен нова църковна администрация (епископът на Йерисо) се опитала да подчини Света гора97.
С провъзгласяването на Иван II Асен за „цар на българи и гърци” (1230) могат да се свържат още две събития, които недвусмислено характеризират порасналия авторитет на държавата и самочувствието на нейния владетел, а именно: отсичането на първата българска златна монета98 и издаването на т. н. Дубровнишка грамота99, с която се регламентира чуждестранната търговска дейност на територията на България.
Липсват сигурни сведения за интереса на Иван II Асен към литературата100, но в замяна на това от негово име били поставени на различни места в страната редица каменни надписи101.
Едно единствено сведение, непотвърдено от други извори, ни уведомява, че „circa festum Sancti Johannis Alsanus rex mortuus est”102, T. e. цар Иван II Асен починал около празника на св. Йоан (Еньовден — 24 юни), 1241 г.
Семейното положение на цар Иван II Асен е сравнително добре засвидетелствувано в изворите, но над него тегне една неяснота: колко брака е имал той — два или три. Тази неяснота се дължи на „Синодика”, който дава известно основание да се говори за три законни съпруги на Иван Асен, и на Акрополит, който говори за дъщеря на българския цар от незаконна съпруга. Ще си позволим да разгледаме малко по-подробно това противоречие, като започнем с текста на „Синодика”:
103
Споменатото затруднение идва от първата Анна, монахинята Анисия. Би могло да се допусне, че тя е съпруга на Петър (предшествуваща българска царица е Елена, съпругата на Иван I Асен), Калоян или Борил104. За съжаление не разполагаме с никакви сведения за семейството на Петър, а съпругата на Калоян, както твърди Акрополит, е била куманка105 (сериозно основание да не присъствува в Поменика). Впоследствие за нея е бил женен и Борил106, а втората съпруга на този цар (дъщерята на Йоланта и Пиер дьо Куртене) едва ли е заслужила да намери място в списъка на българските царици. При това положение Анна — монахинята Анисия, би трябвало да ни насочи към Иван II Асен. Подобна мисъл се подхранва и от други съображения. Един поглед върху цитирания абзац е достатъчен да ни убеди, че трите царици са обвързани помежду си, а това би могло да стане само чрез един съпруг. От друга страна, не може да не направи впечатление, че в тяхното положение има разлика: първата Анна е само „царица”, докато втората Анна и Ирина са „благочестиви царици”. Тази тънка разлика може да ни наведе на едно заключение: Анна (Анисия) е първата съпруга на Иван Асен от времето, когато той не е бил български цар. Остава последният въпрос: може ли Акрополит да назове съпругата на българския цар παλλακή (незаконна жена)? Естествено не!107 Но когато той е писал своето съчинение, сведенията за първата жена на Иван Асен, „неистинска съпруга”, от неизвестен произход, са били доста неясни и една грешка на Акрополит е напълно допустима. От този брак Иван Асен е имал две дъщери — Мария (I, №13), съпруга на деспот Мануил Ангел, и Na. (I, №14), омъжена за сръбския крал Стефан Владислав.
След възшествието си на българския престол, ръководен от държавнически съображения (?) Иван II Асен се разделил с Анна, която се оттеглила в манастир и се оженил за една от дъщерите на унгарския крал Андрей, която в „Синодика” и в „Житието на св. Петка” е наречена Анна108, а у Акрополит — Мария109. Тя починала през 1237 г., след като му родила четири деца — Елена (I, №15), омъжена за Теодор II Ласкарис, Тамара (I, №16), едно неизвестно по пол и по име дете (I, №17), починало заедно с майка си, и Калиман (I, №18).
Към края на 1237 г. цар Иван II Асен се оженил трети път — този път за Ирина, по-малката дъщеря на пленения от него Теодор Ангел110. По думите на Акрополит той обичал извънредно много третата си съпруга, „не по-малко отколкото Антоний Клеопатра111”. От последния си брак Иван II Асен имал един син — Михаил Асен (I, №19) и две дъщери—Мария (I, №20) и Анна-Теодора (I, №21).
(Б. Ст. Ангелов. Из старата българска, руска и сръбска литература. Т. 1. С., 1958, с. 103, 104; Т. 3. С., 1978, с. 4); 
(Кałužniасki. Werke, S. 71; Б. Ст. Ангелов. Старобългарски текстове, с. 292; Попруженко. Синодик. §113, с. 82); 
(Кałužniасki. Werke, §XI, S. 198). В грамотите: 
(М. Ласкарис. Ватопедската грамота на цар Иван Асен II. С., 1930, с. 3; Ильинский. Грамоты, с 13). Печати: 
(Т. K. Gerassimоv. Sceaux bulgares en or du XIIIе et XIVе sieclès. — t z. Slav., XXI, 1960, 1, p. 63, pi. I — II). Надписи: 
, или 
(Царевград Търнов. T. 4. С., 1984, с. 8; Дуйчев. СБК. Т. 2, с. 38, 40, 276). Византийските автори пишат: Ἰωάνης ὁ Ἀσάν, Ἰωάννης или Ἀσάν (G. Acropolitae Historia, Index s. v.; Theоd. Scutariota, p. 460, 468, 474; Nic. Greg., II, 3; I, 28 — 30; Chr. Byz. Brev., No 112, 1: S, 680; Παπαδοπούλου—Κεραμέως. Ἀνάλεκτα, I, σ. 447, 448). Западноевропейските автори използуват само фамилното име, и то често в изопачена форма: Assаnus (Acta Honorii III et Gregorii IX, p. 290, 302; A. Theiner. Vetera monumenta Historica Hungariam sacram illustrantia Romae, 1859, p. 157); Azenus (A. Theiпег. Цит съч., р. 21); Arsenus (ЛИБИ, IV, c. 39); Oxano (Thomae Archidiaconi Spaltensis Historia Salonitanorum. ed. F. Rački. Monumenta spectantia Historiarum Slavorum meridionalium. Vol. 26, Zagrabiae. 1894 (Scriptores, Vol. 3),p. 92); Ansens (Philippe Mouskes. w. 29 039, 29 061, 29 067, 29 104, 29 935); Alsanus, Alsenz (Alberici Monachi. Chronica, p. 927, 938, 949, 950).№8. СЕВАСТОКРАТОР АЛЕКСАНДЪР
Син на Иван I Асен и Елена, брат на Иван II Асен1. Обикновено се приема, и то не без основание, че Александър е по-малкият от двамата братя, но и неговата рождена дата е неизвестна2. След смъртта на цар Калоян и възшествието на Борил през есента на 1207 г. Александър напуснал страната заедно с Иван Асен и двамата в продължение на десет години пребивавали първоначално при куманите, а сетне при русите3. Изворите мълчат, но няма съмнение, че Александър взел дейно участие в акцията на брат си за възвръщането на бащиния им престол4.
Сведенията за живота на Александър след 1218 г. не са по-богати. Това ни лишава от възможността да проследим ролята му в политическия живот на българската държава — роля, каквато без съмнение той играел. Единствено споменаването в поменика към „Синодика” ни уведомява, че Александър получил от своя брат достойнството севастократор5, което го наредило сред най-първите държавни мъже в страната. Макар не съвсем ясни и убедителни, изворите разкриват участието на Александър в една военна кампания: през 1232 г. той отразил маджарското нашествие в северозападните части на България6.
Семейното положение на севастократор Александър също е неясно. Опитът да се докаже, че той бил женен за дъщеря на сръбския крал Стефан Първовенчани, е неубедителен7, а въпросът за броя и личността на синовете му е трудно разрешим8. Все пак сегашното състояние на изворите позволява да се приеме със сигурност, че Александър имал един син — Калиман (I, № 22).
(Попруженко Синодик, §115, с. 87), в хрониката на Алберик намираме обратното: Alsanue, rex Bulgarie, frater Alexandri, и двамата „nepotes fuerunt Burilli (Alberici Monachi Chronica, p. 927).№9. ΝΑ. Императрица нa Константинопол (1213-1216)
В. Н. Златарски наложи в българската историопис мнението, че съпругата на константинополския император Анри (1206 — 1216) е била дъщеря на цар Калоян и се е наричала Мария1. Но изворите не са така ясни и категорични, особено по отношение на името на българската принцеса, станала латинска императрица. Сведения за този интересен брак, скрепил първия съюз между България и Латинската Константинополска империя2, намираме в пет извора от различно време (XIII — XIV в.), но всичките от западноевропейски произход. В три от тях се твърди, че съпругата на Анри била дъщеря на Борил3, а в два — дъщеря на Калоян4. Това разноречие не е трудно за обяснение: бракът е подготвен и осъществен през 1213 г.5 Тогава, когато в България е властвувал Борил, женен за съпругата на своя вуйчо и предшественик на царския трон. Съвсем логично част от хронистите (тези, кото не са били добре осведомени) са приели, че латинската императрица била дъщеря на тогавашния български владетел. Трябва да се отбележи, че грешката им не е толкова голяма — тя била братовчедка на Борил, но в същото време и негова приемна дъщеря. Въпросът за името се решава по-лесно: в нито един извор Калояновата дъщеря не е назована Мария6.
Най-подробно сключването на споразумението и осъществяването на самия брак са разказани от Робер дьо Клари. Въпреки че отдавна бил напуснал Константинопол, рицарят от Пикардия разполагал с обстойна информация и вмъкнал в своето изложение на събитията любопитни подробности. Император Анри, независимо от успешната си кампания през 1211 г.7, искал най-сетне да уреди отношенията си с България. Съветът, който му дали бароните, бил изненадващ: предложили му да проводи пратеници в Търново, за да поискат дъщерята на Борил (Калоян) за съпруга. Отговорът на императора бил категоричен: никога не би взел за съпруга жена от такъв нисък произход, но впоследствие той променил решението си. Пратениците заминали за българската столица и донесли съгласието на Борил. Наскоро след това Калояновата дъщеря, придружена от многобройна свита и пребогата зестра (шестдесет товара злато, сребро, скъпоценни камъни, копринени платове), се отправила към Константинопол. Анри и бароните я посрещнали тържествено, след което пристъпили към сватбената церемония8.
По-нататъшната съдба на новата латинска императрица е неизвестна. Само едно несигурно, непотвърдено от други извори свидетелство, приписва на Калояновата дъщеря смъртта на император Анри, застигнала го неочаквано на 11 юни 1216 г. в Солун9.
№10. ВИТЛЕЕМ
Това лице, c необичайното за българин име Витлеем1, е споменато в две писма (и двете от месец ноември 1204), отправени до Инокентий III. В първото писмо, чийто автор е цар Калоян, се съобщава, че за Рим са заминали две момчета, едното на име Василий, а второто — Витлеем (... pueros duos, unus vero nominator Basilius alius Bithlehem)2. Тяхната цел е била да изучат добре латински език и сетне познанията им щели да бъдат използувани в българската царска канцелария. По-интересно е уточнението, което прави архиепископ Василий. Той съобщава на папата нещо, което Калоян е премълчал: едното дете (Василий) е било син на свещеника Константин, а другото (Витлеем) — на краля (царя) („... duos pueros ... unus est presbyteri Constantini filius, alius vero regis”)3.
В. H. Златарски отхвърля възможността Витлеем да е бил син на цар Калоян, но аргументите му не са убедителни4. Тъй като нямаме основание да се съмняваме в писаното от търновския архиерей, можем да допуснем, че Витлеем е извънбрачно дете на българския цар. Това обяснява мисията на детето, мълчанието на Калоян и уточнението на Василий, което има и стойността на препоръка.
№11. ДЕСПОТ АЛЕКСИЙ СЛАВ
Алексий Слав е племенник на първите трима Асеневци — факт, който не е труден за установяване: Анри дьо Валансиен недвусмислено съобщава, че Борил е първият братовчед на Алексий Слав („cousins germains estoit”)1. От своя страна Борил е племенник на Калоян по сестра2. Следователно и Алексий бил в същите роднински отношения с Калоян. Единственото възражение, което би могло да се изтъкне — Слав бил братовчед на Борил по бащина линия, е неоснователно, тъй като Акрополит също е категоричен: Алексий Слав бил роднина на Иван I Асен3, а това е възможно само ако той е бил син на Иван-Асеновата сестра.
С Алексий Слав се срещаме за първи път през 1208 г. Съдбата му преди тази дата е неизвестна. Всичко писано по този въпрос — „воевода в Цепина” и управител на Ахрида, управител на Мелник5, деспот с функциите и правата на престолонаследник6, е предположение и не се основава на убедителни данни от изворите. Сигурно е само, че Алексий Слав бил сред онези Асеневци, които са оспорили властта на Борил, защото самият той се домогвал до нея. Според Валансиен, Слав и Борил водели война, тъй като вторият отнел „земята” на първия чрез предателство („еп trahison”)7.
Подробности за тези военни действия, които с право могат да бъдат характеризирани като гражданска война, не са известни, но очевидно Слав не разполагал със сили да се справи с Борил и да овладее търновския престол. За тази цел му е бил необходим съюзник. И той го намерил в лицето на латинския император Анри. Наскро след сражението при Пловдив (31 юли 1208)8 Алексий Слав се явил в лагера на Анри, заявил му, че приема да бъде от неговите хора и поискал дъщеря му за съпруга. Анри без особено колебание се съгласил (един васал, който вече господствувал над голяма част от Родопите би му бил твърде полезен)9 и му обещал да го направи владетел на България10, т е. да подкрепи стремленията му към българския престол. Окончателните споразумения били постигнати в Станимака11, а самата сватба станала в Константинопол през м. ноември 1208 г.12
Алексий Слав се оказал твърде верен васал. Още през следващата 1209 г. той обещал помощта си на своя тъст и сюзерен в борбата му срещу ломбардските барони13, а през 1211 г. воювал съвместно със Солунското кралство срещу цар Борил14. Но колкото и да бил верен на Анри, той не пропуснал да се погрижи за себе си. Не може да се каже категорично дали изоставил идеята за българския престол, но другото е очевидно: Алексий Слав постепенно разширил владенията си, овладял важната твърдина Мелник, която направил своя столнина и все повече се превръщал в независим владетел. Най-добър израз на неговото самочувствие и могъщество са редовете, които му посветил Акрополит: „Но на всички тези земи господар бил Теодор Комнин, за който вече говорихме в разказа си, без, разбира се, планината Родопи, която се нарича и Ахридос, а също и Мелник. Тях владеел Слав, който бил роднина на цар Асен и бил почетен с деспотство от константинополския император Ерик, за чиято дъщеря, родена от незаконна връзка, той се бил оженил. Този Слав — нека за малко прекъснем течението на разказа — като завладял силния и почти непревземаем за всички противници Мелник, станал самодържец (sic! — αὐτοκρατὴς ἦν) и не се покорявал на никой от околните владетели. Понякога бил съюзник на италийците, свързвайки се с тях поради роднинство, понякога държал страната на българите поради родство, а понякога — на Теодор Комнин. И никога никому не бил нито подчинен, нито се свързвал истински във вярност и съгласие.”15
Тази картина, която отразява положението на Алексий Слав към 1224 г.16, едва ли се нуждае от коментар. Но тя би могла да бъде обогатена, като се добави, че Слав имал истински владетелски двор, в който пребивавали наред с българите и „франки”17, предприел голямо строителство в Мелник, покровителствувал църкви и манастири. През 1220 г. той издал един сигилий, с който надарявал новооснования манастир „Св. Богородица Спилеотиса” (недалеч от Мелник). Алексий Слав предал на манастира като феодално владение близкото село Катуница, осигурил му пълен фискален имунитет, дарил го с една градина, домашни животни, икони, църковна утвар, книги18. Този документ (единственият български частновладелчески юридически акт) е не само чудесен извор за феодалните отношения във владенията на Слав, но и създава великолепна представа за самочувствието и действителните позиции на неговия издател, който не се е поколебал да назове манастира „деспотски и царски”.
Въпросът за титлата на Алексий Слав е бил предмет на спорове. Впрочем самата титла е ясна, неясен е нейният произход. В четири различни извора Слав е споменат с най-високото достойнство — деспот19. Но само Акрополит твърди, че то му е било дадено от неговия тъст и сюзерен, император Анри20. Писаното от византийския историк възбуди недоверието на някои изследователи, които приеха, че Слав дължи деспотската си титла на своя вуйчо цар Калоян21. Струва ни се, че не бива да се съмняваме в Акрополит: константинополският латински император, следвайки традицията на своите византийски предшественици, е могъл да надари своя зет и васал (по случай неговата сватба) с най-високия дворцов сан — деспот22.
За последен път Алексий Слав е споменат в проектоспоразумението на константинополските барони с Жан дьо Бриен (декември 1228)23. По всяка вероятност след битката при Клокотница (9 март 1230) неговите земи били присъединени към българската държава, а в Родопите останал само споменът за техния бивш властелин24. Някои учени са склонни да идентифицират Алексий Слав със „столник Слав”, познат ни от надписа на един пръстен и да го потърсят в търновския дворец след 1230 г., но подобно отъждествяване не почива на солидна основа25.
Алексий Слав е бил женен поне два пъти — първият път (ноември 1208) за неизвестна по име незаконнородена дъщеря на император Анри26. След нейната смърт (годината е неизвестна), той се оженил за дъщерята на Теодор Петралифа, шурей на Теодор Ангел Дука Комнин, и това го сближило с епирския владетел27. В изворите няма сведения за деца от двата му брака.
№12. СЕВАСТОКРATOP СТРЕЗ
Стрез е една от най-колоритните фигури в българската история през първата половина на XIII в.1 Над името и личността му тегнат неясноти, обгърнати от легендата. Родословието му, макар и с известна трудност, може да бъде опознато благодарение на някои откъслечни данни в изворите. Тези свидетелства, градирани по своята стойност, са: произхожда от български царски род2, племенник на Калоян3 и най-сетне — брат на Борил4.
Стрез, както своя брат Борил и първия си братовчед Алексий Слав, излиза на историческата сцена едва след смъртта на цар Калоян. Опитите да се разкрият действията му преди това време, особено отъждествяването му с Добромир Хриз5, или усилията да се открие в негово лице управител на Мелник (края на 1208 — началото на 1209)6 са неубедителни. Със сигурност може да се твърди, че Стрез бил един от най-влиятелните представители на опозицията срещу Борил. Тези му действия се определяли по-скоро от лични амбиции, отколкото от привързаност към Калояновата политика, както обикновено се приема7. Но за разлика от братовчед си Алексий Слав той бил по-уязвим, не успял да се противопостави на новия цар и потърсил спасението си в бягство в Сърбия при Стефан II Неман (Първовенчани)8. Борил съзнавал, че Стрез би могъл да бъде опасен занапред и поискал от сръбския владетел да му го предаде. От своя страна Стефан Неман разбирал добре стойността на Стрез като средство за осъществяване на личните си планове и не само не задоволил искането на българския цар, но и се побратимил с беглеца9.
След като получил подкрепата на Сърбия, Стрез пристъпил към действие, отвоювал от Борил част от Македония и се настанил в непристъпната твърдина Просек10.
Твърде скоро Стрез нарушил верността си към своя „побратим” Стефан Неман, скъсал връзките си със Сърбия, чието опекунство му тежало, и се обърнал към България. Тази изненадваща стъпка на Стрез — изненадваща в сравнение с действията на Алексий Слав, обикновено се отнася към 1209 г. Владетелят на Просек се е помирил с Борил (все пак за двамата братя е било по-лесно да се споразумеят!) и „покорството” му било възнаградено със севастократорското достойнство, но той не се отказал от извоюваната вече независимост11. Това политическо преориентиране укрепило положението на Стрез, който в продължение на няколко години бил в центъра на междубалканските отношения. Първите му проявления в „голямата политика” с известно основание се отнасят към 1209 г. Тогава, според някои изследвачи, Стрез подкрепил една кампания на Михаил I Епирски срещу Солунското кралство12. Макар че неговото участие не е пряко засвидетелствувано в изворите13, променливото му отношение спрямо Латинската империя през годините 1209 — 121014 позволява да се допусне участието му в тази акция срещу Солун.
В писмото си от 13 януари 1212 г. император Анри поставя Стрез сред четиримата си основни противници наред с Теодор I Ласкарис, Борил и Михаил Епирски15. Тази характеристика не е случайна. Важен дял от събитията през 1211 г., описани в цитираното писмо на Анри, се паднал на Стрез. Господарят на почти непревземаемия Просек на няколко пъти водил активни военни действия срещу латинците, редуващи се с привидна пасивност, прикрита от дипломатически преговори. Безспорно най-важната проява на Стрез била кампанията му срещу Солунското кралство, предприета с подкрепата на Борил16. Но в сражението край Пелагония (вероятно през пролетта на 1211) Стрез претърпял голямо поражение17. Този неуспех (в битката погинали много хора) едва ли се е отразил чувствително на позицията на Стрез като независим владетел. Но за няколко години той се губи от погледа ни. Това не е изненада, тъй като временната кулминация на междубалканските сблъсъци е преминала.
Стрез се появява отново след три години, през 1214 г. Положението на Балканите се е изменило значително. Между България и Латинската империя е сключен съюз18, към който скоро се присъединила и Унгария. През 1214 г. тристранната коалиция предприела военни действия срещу Сърбия. В тази кампания съюзниците твърде много са разчитали на Стрез. Но изглежда това са разбирали и техните противници, защото владетелят на Просек бил посетен от брата на Стефан Неман — Св. Сава. Сръбският архиепископ не сполучил да промени политическата позиция на Стрез, но краят на посещението му, прикрит от агиографските топи, се свързва с насилствената смърт на Стрез19.
Споменът за Стрез оставил трайни дири в паметта на местното население както в устни предания, така и в записани легенди („Житие на княз Стреган”)20. А името му като владетел на Просек и околните земи се среща за последен път в проектоспоразумението между Латинската империя и Жан дьо Бриен от 1228 г.
№ 13. МАРИЯ
Мария, неоснователно наричана и Белослава1, е най-голямата дъщеря на Иван II Асен, родена от първия му брак с Анна, сетнешната монахиня Анисия2. Рождената ѝ дата е неизвестна, но ако не изпускаме от внимание нейния брак, би трябвало да я отнесем най-късно към 1212 — 1214 г. Мария била омъжена за деспот Мануил Ангел, брат на император Теодор Ангел Дука Комнин и нейният брак скрепил съюза между България и Епир. Датата и на това събитие е неизвестна, но за сигурен terminus post quem може да приемем сключването на едногодишното примирие между епирския владетел и Константинополската Латинска империя (преди 11 декември 1228)3.
Мануил Ангел успял да се изплъзне от съдбата, която сполетяла по-големия му брат край Клокотница, и станал пълновластен господар на Солун4. Властвуването му, под покровителството на неговия тъст, продължило седем години. През 1237 г. Иван II Асен се оженил за Ирина5 и подкрепил действията на баща ѝ, насочени срещу Мануил Ангел. Теодор Ангел успял да овладее Солун, да отнеме властта на брат си, изпратил го на заточение6, а Мария върнал в Търново7. Това е последното известие за най-голямата дъщеря на българския цар8.
№ 14. Na. АСЕНИНА
В българската историопис трайно се е наложило схващането, че най-голямата дъщеря на Иван II Асен — Мария, след насилствената ѝ раздяла с деспот Мануил Ангел1 била омъжена за сръбския крал Стефан Владислав2. Достатъчно беше да се погледне малко по-критично на това мнение, за да се види, че то е лишено от основание3. Terminus post quem за подобен брак е годината 1237 (завръщането на Мария в Търново). А тази датировка прави невъзможна сватбата на Иван-Асеновата дъщеря със сръбския владетел, тъй като религиозната церемония била извършена от Св. Сава (†2 януари 1236)4. Разбира се, би могло да се допусне, че в житието на сръбския светец има грешка или интерполация, т. е. сватбата е била благословена от друг духовник, но подобен опит е неоправдан5. Следователно Мария не може да бъде отъждествена със съпругата на Стефан Владислав, за която няма съмнение, че е дъщеря на Иван II Асен6.
Какво знаем за тази неизвестна по име дъщеря на Иван II Асен? Очевидно тя е родена от първия брак на царя с Анна (Анисия), т. е. тя е истинска сестра на Мария. Точната година на нейния брак със Стефан Владислав трудно може да бъде установена (разполагаме само с terminus ante quem — смъртта на Св. Сава). К. Иречек също не сочи точната дата, но дава да се разбере, че сватбата е станала, преди Стефан Владислав да заеме мястото на брат си, т. е. преди 1234 г.7 От 1234 до 1243 г. (тогава Стефан Владислав доброволно абдикирал в полза на другия си брат Стефан Урош)8 Na. Асенина е била сръбска кралица. Не съвсем категорични сведения говорят, че тя е била жива до 1285 г., но някои учени са склонни да приемат, че вече става дума за втора съпруга на бившия сръбски крал9. Поради това трудно би могъл да бъде решен въпросът, дали Na. Асенина е имала деца и колко са били те.
№ 15. ЕЛЕНА
Дъщеря на цар Иван II Асен от втория му брак с унгарската принцеса Анна (Мария)1. Акрополит, описвайки преговорите между българския цар и никейския император, отбелязва, че Елена била на девет години2, т. е. тя е родена към 1224 г.3 Към 1228 г. константинополските барони направили едно неискрено предложение (по този начин те прикрили преговорите си с Жан дьо Бриен и неутрализирали временно българския владетел) на Иван II Асен за съюз между Латинската империя и България, който трябвало да бъде скрепен с брак на Бодуен II и Елена(?)4. През 1231 г. станал известен тайният ход на латинците; в Константинопол пристигнал и бил коронясан за император Жан дьо Бриен, а дъщеря му се омъжила за малолетния латински владетел. По този начин мечтите на Иван II Асен за сродяване с дома Куртене и засилване на българското влияние в Константинопол рухнали.
Все пак Елена послужила като залог за друг политически съюз. Споразумението между България и Никея от 1235 г., довело до военно сътрудничество между двете страни и до възобновяване на българската патриаршия5, било придружено с брак на Елена и бъдещия никейски император Теодор II Ласкарис. Сватбените тържества и религиозната церемония станали в Лампсак6. След това малолетната новобрачна двойка се отправила за Никея и там Елена била възпитавана от императрица Ирина7.
Политическите колебания на Иван II Асен през 1237 г. (скъсване с Никея и сближение с Латинската империя8) се отразили на съдбата на Елена. Българският цар, както пише Акрополит, искал да омъжи дъщеря си за друг и затова я изтръгнал от новото ѝ семейство и я върнал в Търново9. Към края на 1237 или самото начало на 1238 г. Иван II Асен отново променил политическата си ориентация — върнал се към съюз с Йоан Дука Ватацес и върнал Елена в Никея10.
Акрополит споменава за последен път Елена в 1246 г.11 От 1254 до 1258 г. тя е византийска императрица. Смъртта на нейния съпруг Теодор II Ласкарис я лишила твърде млада от това най-високо достойнство в империята. Елена е имала шест деца: Ирина (съпруга на цар Константин Тих Асен)12, Мария13, Теодора14, Евдокия16, Na.16 и Йоан IV Ласкарис (1258 —1261)17.
№ 16. ТАМАРА
№ 20. МАРИЯ
Дъщеря на Иван II Асен и Ирина Комнина1. Родена между 1238 и 1241 — 1242 г. Сведенията, с които разполагаме, не позволяват да се определи дали е била по-голяма от сестра си Анна-Теодора или не2. В. Н. Златарски наложи в българската историопис мнението, че Мария е била омъжена за Мицо3. Сигурни сведения в подкрепа на това твърдение липсват: Мария е спомената само два пъти, и то когато Акрополит изброява децата на цар Иван II Асен4, а Пахимер и Григора без колебание пишат, че Мицо е зет на Иван Асен, но и двамата са пропуснали да отбележат името на дъщерята на българския цар, за която бил женен5. Ето защо становището на В. Н. Златарски би могло да се приеме само на базата на някои логически размишления6.
Легендите и несигурните твърдения относно личността на Мицо (името е умалително от Димитър7) отдавна са разпръснати8, но все пак някои двусмислици или произволни схващания продължават да съществуват. Без съмнение Мицо играл важна роля в един тежък момент за българската държава — временното прекратяване на Асеневата династия. Наред с това той е свързващото звено между двата клона на фамилията — българския и византийския. Произходът и миналото му са неизвестни. Може да се допусне, че като царски зет той бил държател на апанажно владение в югоизточните предели на страната с център Месемврия9. Позициите му вероятно не били толкова силни, колкото позициите на севастократор Петър, но и той бил сред първите хора в обкръжението на цар Михаил Асен. Мицо се проявява като активна личност в твърде сложна политическа обстановка10: Михаил Асен е убит; скоро същата съдба сполетяла и цареубиеца Калиман11. Асеневата династия нямала вече пряк потомък от мъжки пол, който да прояви своите права върху царската корона и това позволило на Мицо да се домогне до върховната власт. Пахимер и Григора не оставят място за съмнение, че Мицо бил български цар, а сечените от него монети окончателно затвърдяват това убеждение12. Друг е въпросът, че той не бил подкрепен единодушно от българското болярство и може би не е бил коронясан официално в Търново.
Властвуването на Мицо в престолния град било краткотрайно, в това няма съмнение. Но трудно могат да се разкрият причините за недоволството срещу него. Едва ли трябва да се съгласим с Григора, който твърди, че Мицо бил ленив и изнежен и тъкмо това довело до настроенията срещу него13. Може би е по-прав Пахимер, който пише, че Мицо раздразнил българските велможи14. Но с какво? Вероятно гражданската война навлязла в нова фаза — от вътрешно дело на Асеневите потомци, които си оспорвали престола15, тя се превърнала в антидинастическа, анти-асеневска. Българското болярство, недоволно от последните Асеневци, решило да противопостави на Мицо Константин Тих. Мицо загубил първия двубой, оттеглил се във владенията си в Месемврия16, успял да притесни коронясания вече за цар Константин Тих17, но пътят му към търновския престол бил затворен. Мицо се споразумял с Михаил VIII Палеолог и предал своя апанаж на Византия срещу владения в областта на р. Скамандър и обещание за брак на първородния му син с дъщеря на императора18. Съществуват разногласия за годината, в която Мицо приключил борбата и се оттеглил във Византия: 126019 или 1263 г.20 Ако приемем твърдението на Григора, че Мицо заминал за Никея и там сключил договора си с Михаил VIII, terminus ante quem за това пътуване е 25 юли 1261 (влизането на Алексий Стратегопул в Константинопол). При това положение годината 1260 (или 1261) е по-приемлива.
Мария и Мицо са имали две деца — Иван (или Йоан III) Асен (II, № 1) и Мария (II, № 3).
№ 21. АННА-ТЕОДОРА
Дъщеря на цар Иван II Асен и Ирина Комнина, веднъж назована Теодора, а втори път — Анна1. Не разполагаме с никакви други сведения за нея. Може да се допусне, че е била омъжена за севастократор Петър — Мария е била съпруга на Мицо2, а Тамара към 1254 г. все още не е била омъжена3. Terminus ante quem за брака — 15 юни 1253 г.4, т. е. в деня на сватбата си Анна-Теодора е била 12 — 14-годишна. Този ранен брак (Тамара на 25 — 30 г. все още била неомъжена!) може да се обясни само с желанието на царица Ирина да укрепи позициите си, като се обкръжи със свои приближени.
Твърде малко се знае и за Аниния съпруг Петър. Вероятно е принадлежал към най-висшите кръгове на българското болярство5, но севастократорското достойнство получил след като станал царски зет. Единственият текст, в който е споменат, разкрива изключителните му позиции в 1253 г. В договора, сключен с Дубровник, неговото име стои редом с царското. Там се говори за „високия севастократор Петър”, за „люде на севастократор Петър”, за „земята на севастократор Петър”, която може да бъде посещавана от дубровнишки търговци, или за „търговци на севастократор Петър”, които биха поддържали връзки с Дубровник6.
Всички тези данни, събрани заедно, говорят само за едно: през 1253 г. севастократор Петър вече е заел мястото на царицата майка Ирина и е изпълнявал функциите на регент на малолетния Михаил Асен или на негов „първи министър”.
В тревожните събития от 1256 — 1257 г. севастократор Петър не взел никакво участие (или поне изворите не говорят нищо за действията му): нито претендирал за трона, нито подкрепил някой от претендентите. Вероятно бил изместен от първенствуващото си място сред българската аристокрация от княз Ростислав Михайлович (тъст на Михаил Асен) и се оттеглил от активен политически живот.
Няма преки сведения за деца на Анна-Теодора и севастократор Петър. Но те са имали поне една дъщеря, която се омъжила за Шишман. От този брак води началото си последният клон на Асеневата фамилия в България7.
№ 18. КАЛИМАН АСЕН (1241 - 1246)
Калиман бил само на седем години, когато след неочакваната и малко ранна смърт на баща си наследил царската власт. Той наистина само наследил властта, тъй като нейното упражняване без съмнение било в ръцете на неизвестно по състав регентство. На пръв поглед в България и по границите ѝ царяло спокойствие, осигурено от Иван II Асен. От своя страна регентството, съгласно практиката в междудържавните отношения, подновило договора с Никейската империя6 и сключило двегодишно примирие с Латинската империя7. Но това спокойствие било привидно и временно. Първият сигнал за наближаващата буря било татарското нахлуване в България малко преди смъртта на Иван II Асен или в началото на Калимановото царуване8. По всяка вероятност и Йоан Ватацес кроял планове срещу България (Акрополит не случайно на няколко пъти отбелязва, че българската държава била управлявана от дете!), но на първо време той бил принуден да се справи със Солун, където управлявал Йоан Ангел Комнин9. Намеренията на латинците от Константинопол не са известни (те вече не са имали сили за нещо по-сериозно), но в замяна на това ни е познат един опит на папа Инокентий IV да върне българите към католическата вяра (писмо на римския първосвещеник от 21 март 1245 до Калиман)10.
Малолетният български цар не могъл да дочака бъдещето, което не му обещавало нищо радостно. В края на август или в първите дни на септември 1246 г., когато бил само на дванадесет години, Калиман Асен бил застигнат от смъртта. Единственият ни извор (Акрополит) първо говори за естествена смърт, но след това добавя и слуха за отравяне11.
, Иван ов. БСМ2,с. 608 („Калимановата грамота”). Двете имена на невръстния цар се срещат в припискате на Теодор Граматик от 1243 г. (вж тук, бел. 8): Кαλιμᾶνος ὸ Ασάν.№19. МИХАИЛ II АСЕН (1246 — 1256)
Михаил Асен1 е син на цар Иван II Асен от последния му брак с Ирина Комнина2. Роден е между 1238 и 1241 г.3 На първо време съдбата не била благосклонна към него, тъй като царската корона по право се паднала на по-големия му брат Калиман. Но това, което провидението му отнело, било върнато от човешка ръка. Към края на август 1246 г. Калиман, вероятно с нечия помощ, починал4 и „властта над българите” преминала към Михаил5. Малолетният цар не бил в състояние да упражнява реалната власт и ръководството на държавните дела било поето от неговата майка Ирина6.
Царствената промяна в Търново съвпаднала по време с поход на никейския император Йоан Дука Ватацес на Балканския полуостров7. Случайно или не, това обстоятелство облагодетелствувало византийците8. И императорът се оставил да бъде убеден от великия доместик Андроник Палеолог, че моментът е удобен за превземане на българската крепост Серес9. Никейската армия обсадила града и скоро успяла да го овладее, улеснена от действията на българския велможа Драгота10. Веднага след това паднал Мелник, или по-скоро той доброволно се предал. И отново важна роля изиграл Драгота и заедно с него Никола Манглавит, потомък на филипополските ромеи, преселени в Мелник по нареждане на цар Калоян11. Този бърз успех бил ключ към по-нататъшни завоевания, и то в две посоки: в Македония, където на Йоан Ватацес се подчинили Стоб, Велбъжд, Скопие, Велес, Прилеп, Овче поле12, Просек и в Тракия, където под никейска власт попаднали почти без съпротива Станимака, Цепина и градовете и селата в Родопската област (река Марица станала гранична линия)13. Доволен от сполуката си, Йоан Ватацес побързал да скоючи мирен договор с България, с който заявявал, че ще се ограничи с тези завоевания, и се задължавал да не предприема нови14.
Успешните действия на Йоан Ватацес показват, че царицата майка и регентството, управляващо от името на малолетния Михаил Асен, не били в състояние да организират някакво противодействие. Ирина, която се стремяла да заздрави своето положение в Търново и се грижела повече за съдбата на Комниновата фамилия15, отколкото за целокупността на България, проявила престъпно нехайство, довело както до големите териториални загуби в Тракия и Македония, така и до новото откъсване на Браничевска и Белградска област16. Но мирът от 1246 г. не само лишил България от първенствуващото място на Балканите, но и я превърнал във второстепенна сила, принудена да служи на чужди интереси. През следващата 1247 г. виждаме България отново да действува съвместно с Никея срещу Латинската империя. Това сътрудничество, което В. Гюзелев нарича „четвърти българо-никейския съюз”17, бихме характеризирали по-образно като „България във водите на Никея”, тъй като българските войски само подпомагат никейците в осъществяването на тяхната цел18.
Минават шест-седем години и едва тогава българската държава се пробужда и проявява стремеж към по-активни действия. Трудно е да се каже на какво се дължи това оживление в българската външна политика дали на израстването на Михаил Асен или на подмяна на хората около него (появява се личността на севастократор Петър19), но оживлението е факт. През 1253 г. се сключва известният договор между България и Дубровник (инициативата е на Адриатическата република!)20. Документът урежда търговските отношения между партньорите, но и в същото време свидетелствува за изграждането на политически и военен съюз срещу Сърбия21. Към това време се отнася и един опит на България да се намеси във вътрешните дела на Никейската империя. Един неясен отглас в изворите говори за опит на българската държава да подкрепи амбициите на Михаил Палеолог за овладяване на императорския престол. Но това едва ли е било достатъчно за някогашните позиции на България. Като прибавим и данъчната зависимост от татарите22, ще видим, че картината не е била толкова радостна.
Сигнал за по-резултатна политика, насочена срещу основния противник — Никейската империя, била смъртта на Йоан III Дука Ватацес (3 ноември 1254)23. Тези действия, които били закъсняла последица от още по-закъсняло осмисляне на политическата обстановка на Балканите, били наложени от самите обстоятелства. Михаил Асен (или хората от обкръжението му) решил да се възползува от смяната на василевсите в Никея и да си възвърне поне част от загубеното през 1246 г. В края на 1254 г. българските войски настъпили в Родопската област и бързо овладели Станимака, Перущица, Кричим, Цепина, областта Ахрида (освен крепостта Маниак), Устра, Перперакион, Кривус, Ефраим24.
Отговорът на новия василевс Теодор II Ласкарис не закъснял. След кратък съвет никейците преминали Хелеспонта и пристигнали край Адрианопол25. Михаил Асен не се оставил да бъде изпреварен. Той бил готов за предстоящото стълкновение и се разположил на лагер край Марица26. Но до същинско сражение не се стигнало (така поне предава събитията Акрополит). Изненаданите българи напуснали лагера и при безредното отстъпление бил ранен дори и самият цар27. Теодор II Ласкарис останал господар на полесражението и на Тракия. Той достигнал до Берое, а малко по-късно сполучил отново да покори освободените от българите в края на предходната година градове и крепости (с изключение на Цепина)28.
Царуването на Михаил Асен е обвързано с една особеност, която станала трайна черта на българската външна политика през следващото столетие и половина: постепенното загубване на интереса към Македония. Големи територии, населени с българи, били оставени сами на себе си, на византийската власт и на нарастващите сръбски претенции. Опитите на местните българи да отхвърлят чуждата власт и отново да се приобщят към българската държава не могли да доведат до успех. Чудесен пример за тази тенденция била съдбата на Мелник. През 1255 г. жителите на града, които през 1246 г. доброволно приели властта на Никея, сега под ръководството на същия Драгота, който изиграл немалка роля в предаването на Серес и Мелник, се опитали да отхвърлят византийското господство. Но опитът им не получил никаква подкрепа от Търново и завършил без успех29.
Събитията от 1255 г. показали, че конфликтът все още не е завършил и двете страни положили много старания, за да се подготвят за следващото действие. Това се отнася особено за Михаил Асен. Българският цар решил, че преди да настъпи отново в Тракия, трябва да уреди отношенията си с Унгария, които били открити, или по-точно — враждебни, още от 1246 г. И наистина двете страни постигнали споразумение, улеснени от посредническата роля на княз Ростислав Михайлович, зет на Бела IV и тъст на Михаил Асен30. Едновременно с това в Търново прибегнали към старата тактика на първите Асеневци: в Тракия били изпратени 4000 кумани, които нанесли поражение на никейските войски, установили се на зимуване край Димотика31.
Тази подготовка подсказва за сериозна военна кампания през пролетта — лятото на 1256 г. Но последвалите действия на Михаил Асен изненадват. Акрополит разказва, че Теодор II Ласкарис, след като прогонил куманите, се установил на лагер край река Регина32. Неочаквано при него дошли български пратеници, сред които главна роля играел княз Ростислав, и предложили от името на Михаил Асен мир. Условията, които византийците предложили, приети от Ростислав без възражения, били следните: установените граници се запазвали, като българите се задължавали да предадат крепостта Цепина33. Договорът бил сключен към края на юни — началото на юли 125634 и между България и Никея отново настъпил мир35. Наистина Акрополит пише, че на 6 август Теодор II Ласкарис, който все още се намирал край Регина, получил известие за отхвърлянето на договора от страна на Михаил Асен36, но това известие е твърде неясно, непотвърдено е от други извори и не дава възможност да се проследят действителните събития37.
Какво друго може да се каже за Михаил Асен, особено за неговите действия вътре в страната? Както вече отбелязахме, малолетието на царя определяло и неговите действителни позиции в държавата. Почти през цялото време той споделял върховната власт — в самото начало с майка си Ирина (за нейната роля свидетелствуват монетните емисии с изображението на двамата38, както и портретът в църквата „Св. Архангел Михаил” в Костур39, а по-сетне със севастократор Петър. Следвайки традициите на българските царе, Михаил Асен покровителствувал църкви и манастири40, продължил търговските връзки с Дубровник41, установени от неговия баща Иван II Асен. Името му е засвидетелствувано в няколко надписа42.
Съдбата не покровителствувала потомците на Иван II Асен. Михаил Асен също като по-големия си брат, навършил най-много 18 години, станал жертва на заговор и бил убит, по думите на Акрополит от първия си братовчед Калиман43. Вероятно наскоро преди смъртта си той се оженил за дъщерята на княз Ростислав и внучка на унгарския крал Бела IV44. Изворите не съобщават за деца от този брак.
№ 22. КАЛИМАН
За противоречивата личност на Калиман знаем твърде малко. Той се появява и изчезва през решителната за българската история 1256 г. Трудно е да се каже кои са били мотивите — лични амбиции или недоволство от неизгодния мирен договор, сключен край Регина4, но в края на същата година Калиман убил своя първи братовчед цар Михаил Асен. Той взел жената на убития владетел (тя била дъщеря на Ростислав Михайлович) и „мислел да си присвои властта над българите”, продължава Акрополит5. Изглежда Калиман наистина си присвоил царската власт, но не успял да я задържи и утвърди6. Подкрепата, на която разчитал, била незначителна, а враговете му — много по-многобройни и по-силни: Калиман бил убит, още преди в Търново да се появи княз Ростислав7.
Смъртта на Калиман затворила първата страница, но гражданската война в България отворила друга, посветена на споровете около неговата личност. Същността на споровете е свързана с отъждествяването или не на Калиман със севастократор Калоян, ктитор на Боянската църква. Становищата на изследователите са различни: някои предпазливо подминават този щекотлив въпрос8, други са убедени в тъждествеността на двамата9, а трети говорят за двама синове на севастократор Александър — Калиман и севастократор Калоян10. В подкрепа на схващането за идентичността на Калиман и севастократор Калоян може да се приведе само близостта на имената11. Аргументът против е по-сериозен: още в края на 1256 или самото начало на 1257 г. Калиман бил убит, а севастократор Калоян бил жив през 1258/1259 г.12 Очевидно второто схващане е за предпочитане.
Остава да се реши последният въпрос, който има пряка връзка с историята на Асеневата фамилия: севастократор Калоян син ли е на севастократор Александър или не? Това, което знаем за ктитора на Боянската църква, показва, че през 1259 г. (датата на надписа) той имал много висока дворцова титла (севастократор), която се дава на лице, близко на царя (в случая на Константин Тих Асен!). Наистина името ни насочва към Асеневата фамилия, но все пак то не ни задължава да приемем, че собственикът му е Асеневец. Ако за момент допуснем, че Калоян е принадлежал към династията, то не можем да отречем, че той би имал законни права върху престола и едва ли би подкрепял едно парвеню (Константин Тих). Струва ни се, че това е достатъчно, за да отхвърлим мнението, според което Калоян е син на Иван-Асеневия брат Александър13.
№24. КОНСТАНТИН ТИХ АСЕН (1257 - 1277)
Гражданската война през 1256 г. изтласкала на повърхността на политическия живот неизвестния дотогава болярин Константин Тих1. С помощта на българската аристокрация, която успяла да провали усилията на законните претенденти за престола, седемдесет години след възобновяването на българската държава царските инсигнии били връчени на човек извън Асеневата фамилия. Въпреки изразената неприязън, обаянието на първите Асеневци и почти трансцендентната идея за правата им върху царската власт били толкова силно вкоренени в съзнанието на българското общество, че новоизбраният владетел2 побързал да се приобщи към династията. Константин Тих сторил това по два начина. Първият бил съвсем елементарен, но в замяна на това демонстративен: възприел фамилното име Асен3. Вторият бил традиционен: оженил се за внучка на Иван II Асен4, което го изравнило с Мицо, основния му съперник за царския венец.
Константин Асен е една от най-трагичните фигури в историята на Второто българско царство. Не би могло да се каже, че той не се опитвал да изведе България от критичното състояние, в което се намирала тя, но съдбата проваляла всичките му усилия. Ако този биографичен очерк трябваше да бъде написан в духа на средновековния провиденциализъм, не можеше да не се отбележи, че двойка страни или личности постоянно са оказвали влияние, и то решително, върху политическите изяви на Константин Асен.
Две са посоките и страните, с които била обвързана трайно българската външна политика през периода 1257 — 1277: югоизток — северозапад, Византия и Унгария5. Характерът на българо-византийските отношения се определял от миналото на двете страни, но сякаш на преден план изпъква ролята, която са играли двете съпруги на българския цар — Ирина Ласкарина и Мария Палеологина Кантакузина. Г. Пахимер на няколко пъти отбелязва силната ненавист, която Ирина питаела към Михаил VIII Палеолог заради обезнаследяването и ослепяването на нейния брат Йоан IV Ласкарис, и влиянието ѝ върху политическите решения на българския цар6. Омразата, която Мария изпитвала към своя вуйчо Михаил VIII, както и нерешаването на проблема с Месемврияи и Анхиало7, дават облика на българо-византийските отношения през 70-те години на века. Трудно е да се разкрие точната причина — действия под влияние на съпружески гняв или качествата на Михаил VIII Палеолог като противник, но начинанията на Константин Асен нямали успех. След мисията на Г. Акрополит в Търново (Коледа 1260)8, чиято цел не е достатъчно добре позната, Константин Асен воювал неколкократно срещу империята — 1262— 12639, 1264— 126510, опитал се да постигне нещо с мира в 1268 или 1269 г.11 или да се включи в коалиции, организирани срещу Византия12, но всичките му действия били напразни.
Ако се обърнем към другия край на диагонала югоизток — северозапад (към Унгария), ще видим, че и там картината не била по-радостна. След едно бързо нахлуване в Северин през 1260 г.13 (вероятен отговор на унгарското нашествие от предната 1259)14, българската държава не могла да се похвали с нещо по-сериозно. И което е по-важно, била принудена да изпита върху себе си ударите на все по-активизиращата се унгарска политика в югоизточна посока15. И тук, както в отношенията с Византия, решенията и преди всичко действията на Константин Асен не били самостоятелни. Дори основната фигура в българо-унгарските контакти не бил българският цар, а деспот Яков Светослав16.
Външнополитическите усилия на Константин Асен надскочили балканските измерения. Но докато действията му за приобщаване към антивизантийската лига, организирана от амбициозния неаполитански владетел Шарл I Анжуйски17, не донесли особени резултати, но не били и пасив, връзките с Изтока открили черна страница в българската история. През 1273 г. България била обект на разорително татарско нашествие18. След тази дата татарите станали чести гости на Балканския полуостров и притискали все по-тежко българската държава19
Две интересни личности оказали сериозно влияние върху политическата обстановка в страната и върху личната съдба на Константин Асен. За първата вече стана дума: деспот Яков Светослав20. Наследил позицията и ролята на Ростислав Михайлович, той лавирал сполучливо между България и Унгария, величаел се с титлата imperator Bulgarorum21 и изявявал все по-решително своите намерения спрямо търновския престол, докато не бил брутално, но ефикасно отстранен от царица Мария22. Другата личност бил Ивайло — до известна степен антипод на деспот Яков, но това не му попречило да изиграе още по-решителна роля в живота на Константин Асен. Въстанието, ръководено от Ивайло23 — опит да се реши започналата в 1256 г. династическа и политическа криза чрез по-сериозна намеса на низините, не само че не решило проблемите, но и струвало живота на Константин Асен. В решителното сражение българският цар бил убит лично от предводителя на въстаниците24.
Цар Константин Тих Асен бил женен три пъти. Името на първата му съпруга, с която се свързал преди 1257 г., е неизвестно. След възшествието си на царския трон той се разделил с нея, изпратил я като заложничка в Никея и се оженил за първородната дъщеря на Елена Асенина и император Теодор II Ласкарис — Ирина25. Към 1268 г. Ирина починала и наскоро след това (датата е спорна26, но напоследък надделява мнението за края на 1268 — началото на 126927) Константин Асен встъпил в брак с Мария Палеологина Кантакузина28, дъщеря на Йоан Кантакузин и Ирина Палеологина (монахиня Евлогия), сестра на император Михаил VIII Палеолог. От този брак Константин Асен имал един син — Михаил (I, №25).
№25. Михаил (Aсен) (около 1272 — 1300)
До 1300 г. съдбата на Михаил не е неизвестна. Тогава част от търновските велможи, която била против Теодор Светослав, проводила свои представители във Византия и поискала Михаил за цар. Усилията на претендента не довели до политическа промяна в България: той нападнал по думите на Пахимер, но не постигнал нищо и се скитал „извън Търново” („ἔξω Τερνάβου“)8. Това е последното известие за Михаил.
№26. МИХАИЛ III ШИШМАН AСЕН (1323 - 1330)
След като описва несполучливия опит на Андроник III да овладее Пловдив1, Йоан Кантакузин се връща към събитията в България: „През това време мизийските велможи, след като техният цар Тертер умря без наследник, извикаха и обявиха за свой цар Михаил, господар на Видин и син на техния деспот Срацимир, който произхождал от мизийски и кумански род, и му предадоха Търново, където се намираха дворците им, и другата власт.”2 Безспорно византийският писател греши, когато твърди, че Михаил Шишман Асен е син на деспот Срацимир3, но останалото е вярно: той е син на неизвестната по име дъщеря на Теодора-Анна и севастократор Петър4 (мизийско-българския корен) и на българския първенец от кумански произход Шишман5. Годината на раждане на Михаил е неизвестна. П. Ников и Ал. Бурмов6 приемат само, че той се е родил преди 1292 г. (тогава Шишман се е оженил повторно за дъщерята на един от сръбските властели). Действително тази година е сигурен terminus ante quem. Но някои съображения ни карат да допуснем, че Михаил е роден поне десет години по-рано7.
Какво знаем за живота на Михаил Шишман Асен8, преди да бъде избран за български цар? Веднага трябва да кажем: твърде малко. Само като предположение би могло да се приеме, че той се е родил във Видин — апанаж, който баща му получил след женитбата си за Асеневата потомка. През първото десетилетие на XIV в. той вече бил господар на Видин. Точната дата не може да бъде установена, но при всички случаи това станало преди 1308 г.9 Вероятно след смъртта на баща си Михаил получил апанажа от своя братовчед цар Теодор Светослав10. През 1313 г. той е споменат в един венециански документ, в който се изброяват владетели, настроени приятелски към републиката на св. Марко: „Michael dispoti Bulgariae, dominus de Vigdino, gener regis Urosii“11.
Тази кратка фраза е твърде богата на сведения: освен че свидетелствува за позициите на Михаил сред владетелите и най-висшата балканска аристокрация и ни осведомява за брака му с дъщерята (Ана) на сръбския крал Стефан Урош II Милутин, тя поставя въпроса и за титлата на Михаил. Ал. Бурмов12 неправилно приема, че той получил деспотското достойнство по наследство от баща си или пък бил удостоен с него от своя тъст — сръбския крал. От своя страна Б. Ферянчич13 се опита да отрече стойността на това свидетелство и изказа мнението, че „Michael dispoti Bulganae” означава само, че Михаил е „син (filius) неког бугарског деспота (dispota Bulgariae)”. Това твърдение е погрешно — цитираната фраза не дава основание за подобно тълкуване и което е още по-важно, югославският учен погрешно смята, че бащата на Михаил е споменатият по-горе деспот Срацимир14. Според нас най-прав в този ненужен спор е П. Ников:15 Михаил Шишман Асен получил деспотското звание от българския цар Теодор Светослав. И наистина съществуващите близки роднински отношения между търновския цар и видинския владетел са били достатъчно основание Михаил да получи от своя братовчед не само големия апанаж с център Видин, но и най-високото дворцово достойнство.
В съществуващата специална литература твърде много внимание се отделя на „зависимостта” на деспот Михаил от Сърбия16. Тези не съвсем точни преценки се основават на няколко факта, а именно: сближаване на Шишман с Милутин, което би могло да бъде определено като отношение васал — сюзерен, и, разбира се, брака на Михаил с Милутиновата дъщеря Ана. Стойността на тези факти обаче не бива да се преувеличава, особено като се държи сметка за казаното по-горе — политическия характер на Видинския апанаж, който при всички обстоятелства бил част от българската държава и деспотското достойнство на Михаил, получено от Търново. И ,Анонимното описание на Източна Европа” от 1308 г.17, и споменатият вече венециански документ от 1313 г.18 дават достатъчно ясна представа за международното положение на Видин и неговия господар: Михаил не без успех се опитвал да се намесва във важни събития; в определени моменти се чувствувал дори назависим; връзката му със Сърбия е съществувала — фактът, че бил зет на Милутин не само го правил зависим от сръбския крал (това не е било достатъчно), но и му давал основание в същото време да претендира за роля във вътрешнополитическия живот на Сърбия19. Но отношенията с България никога не са прекъсвали. Нещо повече, поменатите по-горе извори достатъчно категорично го представят като българин, а неговия апанаж — като част от България или дори го отъждествяват със самата България.
Георги II Тертер, наследил баща си Теодор Светослав през лятото на 1322 г., останал твърде кратко време начело на българската държава. За съжаление Кантакузин — единственият извор за това събитие (Ник. Григора не „познава” Георги Тертер)20, не съобщава нито причините за смъртта, нито времето, когато тя е настъпила21. Доскоро твърде категорично се приемаше, че изчезването на последния представител на Тертеровата династия станало в самия край (ноември — декември) на 1322 г.22 Слабостта на подобна хипотеза е очевидна, тъй като нейните автори в същото време приемат, че наследникът на Георги Тертер бил избран едва през пролетта на 1323 г.23, тоест, те допускат едно междуцарствие в продължение на три — шест месеца. Нито писаното от Кантакузин, нито логиката позволяват съществуването на подобно предположение. Ето защо най-обосновано ни се струва изказаното напоследък от Л. Йончев24 мнение, че Георги II Тертер починал през ранната пролет на 1323.
На овакантения търновски престол българските велможи поставили деспот Михаил Шишман Асен. Твърде много е писано за причините, довели до този избор25, но основната причина винаги е стояла настрана от вниманието на изследователите26. Безспорно деспот Михаил е бил сред най-авторитетните представители на най-висшата българска аристокрация. Това му положение се дължало не само на позицията му на видински господар и зет на сръбския крал Милутин, а преди всичко на произхода му — Михаил бил най-сериозният претендент за българския престол сред потомците на Асеневата фамилия. Неговият избор означавал не началото на нова династия, а възстановяването на старата и славна династия на Асеневци.
Краткото царуване на Михаил III Шишман Асен е познато добре само откъм една страна: външнополитическите и военните действия27. Благодарение на Йоан Кантакузин и Никифор Григора, допълвани на места от някои славянски извори, можем да възстановим не само конкретните проявления на новия български цар, но и да добием представа за неговата цялостна политическа програма, което е по-важно.
Първите стъпки на Михаил, както често става при подобни случаи, били наложени отвън. Смъртта на Георги II Тертер изненадала Византия, но тя реагирала твърде бързо: градовете между Несебър и Сливен веднага преминали под властта на империята. Войсил28, братът на цар Смилец, също не пропуснал удобния момент: той овладял градовете между Сливен и Копсис. Веднага след това Андроник III и Войсил потеглили наново срещу Пловдив29. По този начин за кратко време България понесла чувствителни териториални загуби на основния театър на военни действия между двете страни — Тракия. При това положение логично е да се очаква, че първият поглед на Михаил Шишман Асен ще бъде отправен в тази посока. Наскоро след възшествието си новият цар потеглил на поход. И докато едно недоразумение между Андроник III и Войсил възпрепятствувало действията на съюзниците30, Михаил сполучил да възстанови своята власт над наскоро загубените градове в Черноморската област и вътрешна Тракия31. Този бърз успех бил помрачен от нелепото падане на Пловдив в ръцете на византийците32, но това събитие не спряло действията на Михаил: той насочил своите усилия към Войсил и владените от него градове. Двубоят приключил след около година в полза на българския цар. Войсил, след като разбрал, че по-нататъшната му съпротива е безнадеждна, се отправил към Константинопол, а Михаил наложил своето господство над Копсис и останалите крепости33.
След като си възвърнал загубеното през 1323 г., цар Михаил Шишман Асен преминал в настъпление. През лятото на 1324 г. той навлязъл дълбоко във византийска територия, достигнал до Вира и Траянопол, но нито могъл да задържи тези територии, нито пък се сдобил с голяма плячка, тъй като местното население сполучило да се укрие зад стените на големите крепости34. През това време Андроник III се намирал в Димотика, но бил безсилен да се противопостави на българското нахлуване. И тъкмо тук Кантакузин разказва един любопитен епизод, чиято същност била твърде чужда на балканската действителност. Андроник III, виждайки, че не разполага с достатъчно сили да воюва открито с българите, предложил на българския цар единоборство. Но Михаил се присмял на това рицарско предложение и отговорил, че няма ум онзи ковач, който, можейки да хване нажеженото желязо с клещи, си служи с голи ръце. Така и той щял да предизвика смях, ако вместо да си послужи с голяма и добра войска, изложи собственото си тяло35.
Очевидно българо-византийският конфликт не би могъл да бъде решен по пътя на рицарските двубои. В Константинопол добре са разбирали това и веднага след похода на Михаил било свикано съвещание. Андроник III и неговите привърженици били категорични: срещу Михаил трябва да се действува с военна сила. На това предложение се противопоставили старият император Андроник II и обкръжението му. Те настоявали да се търси мирен път, като разчитали на слуха, че Михаил е готов да прогони първата си съпруга и да се ожени за Теодора, дъщеря на Михаил IX Палеолог, омъжена преди години за Теодор Светослав36.
Това становище на Константинопол било твърде изгодно за Михаил Шишман Асен и за неговата политическа програма. И не се поколебал да вземе решение: той се оженил за Теодора и изпратил във византийската столица своите велможи Гръд и Панчо да съобщят новината на Андроник II, изпреварвайки действията на младия император, който събрал войска и се готвел за поход срещу България. В Константинопол посрещнали новината с радост и за окончателното уреждане на мира в Търново били проводени великият стратопедарх Андроник Палеолог и Йоан Аплисфарос37.
Привършвайки разказа за сключването на мира, Кантакузин отбелязва: „И ромеите, и мизите прекараха в мир дълго време“.38 Разбира се, понятието „дълго време” е относително, но за това бурно десетилетие двете мирни години наистина не били малко. Без съмнение те били необходими и на двете страни: Анроник II и Андроник III в навечерието на решителната фаза на гражданската война искали да се освободят от евентуална намеса на българския цар. От своя страна Михаил Шишман Асен смятал да се подготви добре за назряващите събития, да изработи своята програма и да намери най-добрия път за нейното осъществяване. Но всичко това било прикрито зад сигурния и траен мир, за който говори Кантакузин. А мир наистина царял. Великолепно свидетелство за това са двата хрисовула, първият от юли, а вторият от септември 1325 г., които император Андроник II издал по молба на „ὁ ὑψηλότατος βασιλεὺς τῶν Вουλγάρων καὶ περιπόδητος υἱὸς τῆς βασιλείας μου κῦρ Μιχαὴλ ὁ Ἀσάνης…”39 И двата хрисовула били в полза на Зографския манастир и му осигурявали владеенето на Πρέβιστα (на р. Струма), както и освобождаването на този и другите тамошни манастирски имоти от данъци с изключение на σιταρκία.
Някои изследователи са склонни да свържат мира с Византия (1324) с началото на активни враждебни действия на Михаил Шишман Асен срещу Сърбия40. Особено много се набляга на „отрицателното отношение на Михаил към Урош III и помощта, която той дал на съперника му Владислав”. Наистина би могло да се допусне, че Михаил, като зет на покойния Стефан Урош II Милутин, би могъл да се намеси в междуособиците на синовете му. Но сведенията за подобни действия на българския цар са твърде легендарни и някои изследователи оправдано се съмняват в наложената в българската историопис схема на българо-сръбските отношения към 1324 г.41 Ако причината за решителния конфликт в 1330 г. трябва да се търси в предшествуващите пет години, то тя би могла да бъде назована лесно: българо-византийското сближение, основаващо се на общи планове срещу сръбското разширение в Македония, ставащо все по-застрашително, и роднинските отношения между Търново и Константинопол.
Тези намерения на Михаил Шишман Асен скоро били материализирани в нов българо-византийски договор, сключен между българския цар и Андроник III. Сведения за това събитие намираме у Кантакузин, Григора и в една кратка хроника42. Както би могло да се очаква, данните, които откриваме там, в някои случаи си противоречат, а в други — взаимно се допълват. Първото противоречие засяга мястото на срещата. Според Кантакузин това станало в Черномен, а според Григора — в Димотика (в кратката хроника няма никакво указание)43. Преди четири десетилетия Ал. Бурмов изказа своето предпочитание към Кантакузин44. Струва ни се, че това становище може да бъде поддържано и днес. Вторият въпрос засяга времето на срещата. И у двамата византийски автори няма конкретно указание и това откри място за дискусии между съвременните историци — 132745 или 1326 г.46 Спорът се решава категорично благодарение на кратката хроника №8: срещата е станала на 13 май 1327 г.47 Остава най-важният въпрос — целта на срещата. И Кантакузин, и Григора пишат, че майката на Теодора и нейният брат Андроник III пожелали да видят своята дъщеря и сестра. Ето защо българската царствуваща двойка се отправила към границата и в Черномен се срещнала с императрицата — майка Рита-Мария (монахиня Ксения) и младия император. Едва ли трябва да се съмняваме, че това пътуване на Теодора и майка ѝ служило за прикритие на истинските намерения на Михаил и Андроник. Наистина Кантакузин пише само за осем дни веселие край Черномен48, но Григора, който не е имал защо да прикрива действията на младия Андроник, е категоричен: „По това време те сключили договор помежду си: единият да помага на [младия] император срещу императора дядо, а другият да помага на Михаил против краля на Сърбия.“49 Целта на срещата между двамата владетели, макар и едностранчиво, е предадена и в кратката хроника: „На 13 същия месец [май 1327] императорът господин Андроник, внук на стария император, сключил съюз с царя на българите и негов зет Михаил, предаден пак от своя дядо.“50
Няколко месеца след сключването на договора между Михаил Шишман Асен и Андроник III политическата обстановка във Византия се променила: гражданската война навлязла в своята последна, решителна фаза. През есента на 1327 г. Андроник II започнал своите приготовления за военни действия срещу внука си, като се опитал да събере всички сили, с които разполагал51. Наскоро след това стълкновенията започнали и веднага проличало надмощието на Андроник III. За кратко време той разгромил привържениците на своя дядо в Македония и през януари 1328 г. станал господар на Солун52.
Тази промяна на обстановката принудила Михаил Шишман Асен да промени своите най-близки планове. Забравяйки за скорошното си споразумение с младия император53, той решил да се съюзи с Андроник II и да нанесе решителния си удар: да овладее Константинопол54. Веднага след сключването на тази спогодба (януари — февруари 1328) Михаил потеглил към византийската граница, установил се на лагер край Диампол (Ямбол) и изпратил един български отряд под командуването на Иван Русина към византийската столица55.
Трудно би могло да се каже как биха се развили по-нататъшните събития, ако в тях не се намесил Андроник III. Но да се гадае е излишно. Кантакузин е категоричен: младият император бил осведомен за съюза между дядо му и българския цар и бързо се отправил към Тракия56. Последвалите действия на Михаил трудно се поддават на обяснения. Докато Григора говори за споразумение между Михаил и Андроник и оттегляне на българите без каквито и да било съществени подробности57, то Кантакузин без колебание твърди, че българският цар се уплашил от присъствието на Андроник III край Константинопол, едва ли не се опитал да се оправдае пред младия император и напуснал пределите на империята. Каквито и да били причините за това безславно отстъпление, опитът на Михаил да сложи ръка на Константинопол, като се възползува от междуособицата, се провалил.
Оттеглянето на Михаил развързало ръцете на Андроник III. Наскоро след това той влязъл в столицата и се провъзгласил за самостоятелен, едноличен василевс и автократор (24 май 1328)58. Тази развръзка на гражданската война нанесла окончателен удар върху плановете на Михаил Шишман Асен: Константинопол бил под властта на младия и енергичен Андроник III, с когото той, макар и не открито, бил във враждебни отношения. Оттук нататък действията му, следващи първоначалната програма, били обречени на неуспех. Но на него му било необходимо да се убеди в това на дело.
Вероятно през юни 1328 г. Михаил нахлул във Византия, но действията му се ограничили с разграбване на част от Тракия. А когато Андроник III потеглил срещу него, той побързал да се оттегли в собствените си предели59. Наскоро след това Андроник III, за да не остане длъжен, навлязъл в българска територия, овладял Ямбол, но бил принуден да се завърне в столицата60. След 60 дни — така пише Кантакузин — последвало третото и последно действие на тази никому ненужна война. През септември същата година Михаил отново бил на византийска територия, но този път сякаш намеренията му били по-сериозни: той завладял Вукелон и обсадил Проватон61. Андроник III побързал да излезе насреща му и се установил на лагер край Адрианопол62. След тридесетдневно приготовление за сражение (според Кантакузин) или по-скоро колебание и нерешителност, двете страни започнали преговори. Андроник III обвинил своя партньор в нарушаване на клетвите, т. е. на споразумението, постигнато преди 24 май 1328 г. Цар Михаил от своя страна обяснил действията си с претенциите върху „бащиното наследство” („...τῶν πατρώων κληρονομεῖν”) на своята съпруга. След като българският цар се убедил, че няма да постигне нищо, върнал Вукелон и в лична среща с византийския император склонил на мир63.
Събитията от есента на 1328 г. принудили цар Михаил Шишман Асен да се върне на позициите си, регламентирани с договора от 13 май 1327 г. На него му било ясно, че поне за момента плановете му спрямо Византия не биха могли да бъдат осъществени, и той отново решил да насочи вниманието си към Сърбия. Но за подобно преустройване на плановете му бил необходим сигурен мир и съюз с Андроник III, а не споразумението, постигнато край Адрианопол. Ето защо Михаил поканил императора на нова среща в Кримни (между Созопол и Анхиало), където двамата сключили здрав и вечен мир и съюз („...σπονδάς ἔδενετο βεβαίας διὰ βίου καὶ συμμαχίαν")64.
Трудно е да се разшифрова напълно тази формулировка, но по-нататъшните събития показват, че в основата на този договор, сключен в края на 1328 или началото на 1329, залегнало българо-византийското сътрудничество, насочено срещу Сърбия.
След като уредил по този начин отношенията си с Византия, цар Михаил Шишман Асен отправил своя поглед към западния си съсед. Тази решителна и скъпо струваща война (поне за българския цар) е сравнително добре позната65. Онова, което остава недоизяснено, е причината за войната, въпреки че и средновековните автори, и съвременните учени се надпреварват да пишат по този изключително интересен въпрос. Любопитното в случая е, че писателите и историците от XIV в., независимо от своя провиденциализъм, сякаш били по-прозорливи от днешните изследователи (поне от някои от тях)66. Наистина Ник. Григора набляга на един факт, който не се подминава и от Ал. Бурмов, но който би могъл да бъде повод, но не и причина: сръбският крал желаел да накаже „Михаил за поруганието и за неправдата по отношение на сестра му”67. Кантакузин, макар че пише с присъщата си в някои случаи сдържаност, насочва вниманието към комплекс от причини: „Михаил, царят на мизите, настроен враждебно към краля, архонта на трибалите, заради някакви несъгласия, се подготвяше да воюва срещу него.”68 Дали защото бил по-отдалечен във времето (или изразява сръбската гледна точка?), Григорий Цамблак е много по-конкретен: „…българският цар Михаил, възгордял се от многото успехи и царска слава, се вдигна срещу сръбското царство и се стремеше да го подчини под своя власт69... Ако не дойде [Стефан Урош III Дечански] до сутринта, когато от изток слънцето се появи, и не падне пред мене, та да стъпя [Михаил III Шишман Асен] на врата му с крака на нашата непобедима държава (к. а. — И. Б.), ще изпратя да го доведат позорно свързан...”70 Като прибавим към тези думи на старобългарския книжовник онова, което знаем за съюза между Михаил и Андроник III, намеренията на българския цар започват да се изясняват: възпиране на сръбското настъпление в Македония71 (постигнало първите си успехи с овладяването на Скопие в края на XIII в.)72, отхвърляне на сръбското господство над северозападните български земи, установено пак в края на XIII в.73, ликвидиране на сръбската държава (в подялбата участвува и Византия) — намерение, което било част от политическата програма на българския цар74.
Тези планове на Михаил Шишман Асен вероятно не били тайна за Стефан Дечански и двете страни, посветили доста време и усилия за подготовката на предстоящата война. Михаил окончателно се споразумял с Андроник III за съвместните действия в Македония75 и привлякъл като съюзници Иванко Басараб, Молдавия и Черните татари76. Сръбският крал, освен че предприел конкретни враждебни действия (забранил на венециански и дубровнишки търговци да минават през сръбска територия на път за българските земи)77, се опитал да спечели за съюзници власите, но неуспешно. В замяна на това той си осигурил помощта на каталански наемници78.
Решителният момент дошъл заедно с пролетта на 1330 г. На 19 юли79 цар Михаил потеглил от Търново, като избрал малко необичаен път — през Видин, по долината на Искър, към Пеония80. По същото време Андроник III се разположил на лагер край Сидерокастрон81. Стефан Дечански, разбирайки, че по-опасният противник е Михаил, проводил пратеници, които трябвало да разубедят българския цар и да го помолят да се откаже от намерението си да воюва. Отговорът на Михаил бил категоричен: той заявил, че иска да продължи започнатото дело. При това положение на Стефан Дечански не оставало нищо друго, освен да се залови за оръжието. Вероятно той е знаел маршрута, по който се движел Михаил, разбрал, че център на военните действия ще бъде Македония и съсредоточил своите войски при р. Каменча, край Велбъжд (Кюстендил). Скоро там се появил и Михаил Шишман, който заел Земен и опустошил околностите, без да срещне съпротива82. Сръбският крал направил още един опит да предотврати решителното стълкновение, но преговорите довели само до еднодневно примирие83. По-нататък събитията са известни и едва ли е необходимо да се впускам в повече подробности. Стефан Дечански решил да се възползува от примирието и да изненада своя противник, още повече, че сръбската войска вече разполагала с всичките си сили, докато Михаил все още не бил успял да събере цялата си армия84. На 28 юли изненаданите българи били разбити от сръбските войски, командувани от Стефан Душан85. Такъв бил краят на тази добре замислена военна кампания, която трябвало да увенчае с успех политическата програма на българския цар. Той не само не могъл да доведе до сполучлив завършек своите замисли, но и заплатил с живота си.
Изворите (за щастие многобройни) дават противоречиви сведения за съдбата на Михаил Шишман Асен. Те са единодушни в едно — сражението донесло гибелта на Михаил, но се различават значително, когато става дума за времето и обстоятелствата на смъртта. Византийските автори са почти единодушни (вероятно тяхната информация възхожда към един източник, и то от втора ръка?): и Кантакузин86, и Никифор Григора87 твърдят, че българският цар бил ранен, заловен жив и отведен в сръбския лагер, където починал скоро след това (Кантакузин) или на четвъртия ден (според Григора), „понеже не могъл да понесе смъртоносните рани”. Според архиепископ Данило Михаил бил съборен от коня си и убит от сръбски войници, тялото му било закарано при Стефан Урош III Дечански, а след това погребано в църквата „Св. Георги” (Старо Нагоричино)88. Григорий Цамблак в житието си за сръбския крал предлага друга версия: „Българският цар беше заловен от сръбските войници и заведен при царевия син Стефан [Душан], проявил тогава в битката много храброст, и там бе лишен безславно от живот.”89
В няколко извора от сръбски произход твърде много се настоява на факта, че Михаил бил лишен от живот лично от сръбския крал. Но докато сведението в летописите: „уби крал (Стефан] Дечански царя български при Велбъжд”90, не бива да се тълкува буквално, то в своя „Законник” Стефан Душан заявява горделиво: „... и на Михаил, царя български, с меч отсякох главата“.91 Този факт, намерил отражение в сръбските и турските легенди92, е възприет от някои съвременни учени93.
Дотук всички извори са в съгласие по отношение на времето, когато Михаил се лишил или бил лишен от живот: почти веднага след злополучната за българите битка. В пълно противоречие с тях са надписите по стените на църквата „Св. Георги” в с. Старо Нагоричино. Още Й. Иванов показа недвусмислено, въпреки трудността при разчитането им, че там се намира гробът на българския цар94. Направеното от Ив. Гошев разчитане предложи съвсем други, изненадващи сведения: според българския учен в един от надписите се говори категорично, че цар Михаил Шишман Асен починал на 16 април95. А това би могло да бъде най-рано през следващата 1331 г.(!). Очевидно подобно сведение, което противоречи на всички останали извори и се разминава до голяма степен с логическия ход на събитията, не може да бъде прието без резерви, преди ново и внимателно изучаване на самите надписи.
И така, какво би могло да се каже в заключение? Без съмнение, смъртта на цар Михаил III Шишман Асен направила голямо впечатление на съвременниците и намерила отражение в различни по произход и характер извори. Тъкмо това, заедно с нееднаквата информираност на отделните автори, довело до разминаванията, а на места и до противоречията, за които стана дума. Могат ли по някакъв начин тези сведения да бъдат примирени и съгласувани? Ако допуснем, че изявлението на Стефан Душан е обикновено хвалебствие, а такъв тон лъха от целия предговор на „Законника”, може да се приеме, че Михаил бил тежко ранен в самата битка, заловен и отведен в сръбския лагер, където починал от нараняванията си или в краен случай, екзекутиран по нареждане на Стефан Душан96.
Битката при Велбъжд, която имала решително значение за по-нататъшните българо-сръбски отношения97, донесла смъртта на цар Михаил и заедно с това край на амбициозната му политическа програма. През своето кратко царуване той отново подхванал Голямата идея, идеята за военна и политическа хегемония на България на Балканския полуостров. Тези политически планове, избистрени и доведени до недостижима в българската средновековна история висота по времето на цар Симеон98, подети от цар Калоян и цар Иван II Асен99, намерили своя последен привърженик в лицето на цар Михаил. Изворите, с които разполагаме, макар и от чужд произход, недвусмислено разкриват намеренията на българския владетел. През есента на 1327 г., когато гражданската война между двамата Андрониковци — дядо и внук, била в навечерието на последния си и решителен етап, цар Михаил решил да се възползува от създаденото положение, да овладее столицата на империята и да създаде една голяма българска държава. За пътя, по който трябвало да бъде осъществена тази идея — формалния договор за помощ на Андроник II, вече стана дума. Ето как Григора разкрива намеренията му: „И по средата на пролетта [1328 г. — И. Б.] побързал и сам той [Андроник III] към Византион, за да не би да го изпревари българската войска, която щом намери столицата без достатъчно войска и измъчена от глад, причинен тогава от пристигналия венециански флот, щял да убие императора [Андроник II] и така да се каже всички, които ѝ попаднат, и да постави под властта на своя владетел една държава от Византион до Истър” (...καὶ μίαν ἀρχὴν καταστήσωσι τῷ σφῶν αὐτῶν ἀρχηγῷ τὴν ἀπὸ Βυζαντίου μέχρι τοῦ Ἰστρου)100.
Тези претенции на Михаил III Шишман Асен са били основани на брака му с Теодора, сестрата на Андроник III101. Когато след 24 май 1328 младият Андроник станал единствен василевс, Михаил проявил известна гъвкавост, като изявил претенции за част от бащиното наследие на своята съпруга. В личния разговор между двамата владетели, проведен през есента на 1328 г. край Адрианопол, били засегнати твърде интересни теми и разкрити стремленията на Михаил. Андроник III, смятайки го за сънаследник (ὡς τοῦ πατρώου κλήρου) бил склонен да му отстъпи Вукелон и заедно с него други градове, но му заявил категорично, че според ромейския закон за василевс се провъзгласява най-възрастният царски син, а останалите били длъжни да му се подчиняват и да му служат. Ако Михаил бил съгласен „да бъде и да се нарича роб на василевса” (δούλῳ καὶ εἶναι καὶ ὀνομάξεσθαι βασιλέως), императорът бил склонен да му даде градове и земи102. Михаил бил категоричен: не подхождало нему, бидейки василевс, да бъде под властта на друг василевс103. Но претенциите били едно, а възможностите друго: Михаил нито бил в състояние да сломи със сила империята, нито пък могъл да унищожи вековната императорска идея — основата на византийската идеология104.
Изворите свидетелствуват, че плановете на Михаил не се ограничавали само с Византия, но са включвали и Сърбия. По-горе, когато разглеждахме причините за българо-сръбската война, цитирахме някои извадки от житието на Стефан Дечански, написано от Григорий Цамблак. Извадки, в които ясно прозират намеренията на българския цар да покори сръбската държава105. Подобни сведения намираме в „Законника” на Стефан Душан106 и в някои други сръбски текстове107. Няма съмнение, че след неуспеха си срещу Византия Михаил насочил всичките си усилия срещу Сърбия. Трудно би могло да се каже каква би била тяхната съдба, ако не беше злополучното сражение край Велбъжд. Но сигурно е едно: през двадесетте години на XIV в. българската държава вече не е имала достатъчно сили, за да осъществи такава голяма политическа програма, дори да постигне отчасти онова, което било сторено преди едно столетие при първите Асеневци. Българската външнополитическа идеология все още се хранела с Голямата идея, но българската държава все повече и повече се отдалечавала от нейното практическо осъществяване. На владетелите след Михаил Шишман Асен било отредено само да се величаят с извоюваната от техните предшественици, но вече лишена от реално съдържание титла „цар и самодържец на българи и ромеи”.
Цар Михаил III Шишман Асен се женил два пъти. Първата му съпруга била дъщеря на сръбския крал Стефан Урош II Милутин и се наричала Ана, а според някои извори и Неда108. Датата на този брак е неизвестна, но трябва да се допусне, че той е осъществен в последните години на XIII в.109 От Ана Михаил е имал четирима (?) синове — Иван Стефан (I, №29), Шишман (I, №30), деспот Михаил (I, №31) и може би Людовик (I, №32).
През 1324 г. Михаил изоставил Ана110 и се оженил за бившата съпруга на Теодор Светослав Теодора111, дъщеря на Михаил IX Палеолог и сестра на Андроник III. Този брак на българския цар предизвика доста коментарии в съвременната историопис. Според Ив. Дуйчев „същото се повторило сега и с Михаил Шишман. Женитбата с бившата царица Теодора го свързала, ако и напълно изкуствено, с рода на Тертеровци, а чрез това с една внучка на цар Иван Асен II”112. Това обяснение е неправилно, тъй като цар Михаил бил потомък на Асеневци и не му било необходимо да се свързва с прочутата династия, и то по такъв начин (внучката, за която говори Ив. Дуйчев е втората съпруга на Георги I Тертер Мария, сестра на Иван III Асен113). От своя страна Ал. Бурмов, въпреки че критикува писаното от Дуйчев, също настоя на легитимността: Михаил искал да се свърже с бившите български династии и да стане „законен наследник на овдовелия (?) български престол...”114. Това становище се основава на един пасаж от Григора (който представя в неверна светлина събитията около възшествието на Михаил и брака му с Теодора115) и справедливо бе оспорено116. Няма съмнение, че бракът на цар Михаил Шишман Асен с Теодора, императорска дъщеря (в определен момент тя би могла да стане дори наследничка на престола), трябвало да послужи на българския цар при опита му да осъществи своята политическа програма. Видяхме, че той се позовал на него, когато е искал да създаде една държава „от Византион до Истьра” или поне да получи като зестра част от империята. От този брак Михаил също имал деца, които в 1330 г. последвали майка си в Константинопол117, но по-нататъшната им съдба е неизвестна.
№27. Белаур
Изворите представят Белаур като една от първите личности в страната през царуването на Михаил. Така например в предговора на Душановия „Законник” наред със съюзниците на цар Михаил са споменати само две личности от български произход — Белаур и деспот Иван Александър (по това време владетел на Ловеч)4. От сведенията, с които разполагаме, се вижда, че Белаур не бил сред участниците в злополучното сражение край Велбъжд5. Дали е закъснял с пристигането си, или пък съзнателно е бил оставен в резерв? Трудно е да се отдаде предпочитание на една от двете възможности. Все пак втората като че ли е по-вероятна. Знаем, че след като потеглил от Търново (19 юни 1330), цар Михаил се отправил към Видин6. Неговата цел би могла да бъде само една - да се съедини със силите на своя брат. При това положение може да се допусне, че Белаур се отправил на юг заедно с основните български сили, но по тактически съображения се разположил със своите хора някъде на на север или изток от Земен.
Часът на Белаур настъпил след битката на 28 юли. Продължителят на архиепископ Данило съобщава, че няколко дни след сражението (на 1 или 2 август)7 при Стефан Урош III Дечански, който вече настъпвал, дошли пратеници на Белаур и на останалите български велможи8. Водените преговори съдържат много неясни моменти: от една страна българските аристократи, без да се замислят, предложили на сръбския крал цяла България, а, от друга, Урош III с лекота се отказал от нея, след като вече бил тръгнал на поход. Тази картина, която представя в ласкава светлина сръбския владетел и унижава българските боляри, безспорно е плод на творческата фантазия на нейния автор или по-скоро част от необходимата му агиографска схема9. Няма съмнение, че Урош III се готвел за отбранителна война, но не и за голямо настъпление дълбоко в българската територия. При това положение той с готовност отговорил на предложението на българските боляри за мир, защото в случая нямаме основание да се съмняваме, че българите са направили първата стъпка. Резултатът от преговорите трябвало да реши политическата криза, в която изпаднала България след смъртта на цар Михаил. Изходът е известен: Урош III се задоволил с избора на своя племенник Иван Стефан за цар. А това не било малко, тъй като му осигурявало голямо влияние в Търново. Няма да сгрешим, ако допуснем, че решителна роля в тези събития играл Белаур, който видял възможността да заеме първото място край новия български цар.
Белаур бил най-активният (а някои изследователи смятат и единственият)10 привърженик на Иван Стефан. Но трябва да се каже, че това мнение се основава по-скоро на логиката на събитията, отколкото на данни в изворите. Наистина срещу сръбското протеже в Търново съществувала силна опозиция — за нея свидетелствуват както Григора11, така и последвалите събития, но и Белаур едва ли бил сам. Сигурно е друго: Белаур бил ако не единственият, то най-изявеният противник на извършения през пролетта на 1331 г. преврат в Търново, довел до свалянето на Иван Стефан и възшествието на Иван Александър12. По всяка вероятност той реагирал веднага срещу смяната на царете, но тъй като не е имал сили да стори нещо в престолния град, той пренесъл центъра на съпротивата срещу новия режим в своя апанаж Видин. Кантакузин съобщава за бунт на Белаур, „който въстанал срещу него (Иван Александър — И. Б.) и като му бил отнел част от царството, бил безпощаден и жестоко опустошавал страната”13. Една фраза в приписката – похвала в Софийския псалтир (Иван-Александров песнивец) ни осведомява по-подробно за териториите, които били обхванати от движението на Белаур ...и завзе (Иван Александър — И. Б.) укрепени градове ... Така също и Бдин и цялото Подунавие, даже и до Морава”14.
Какво още може да се каже за бунта на Белаур? Цитираните извори го представят за твърде опасен. Доста години по-късно Кантакузин ще припомни на Иван Александър тези събития и дори ще го заплаши с организирането на ново въстание с център Видин15. Но в същото време виждаме, че Иван Александър се отправил на поход към югоизточното черноморско крайбрежие16, т. е. той решил да отвоюва наскоро загубената област17 и едва тогава да се справи с недоволните, оглавени от своя чичо. Наистина, благодарение на Кантакузин знаем, че той потърсил помощта на наемници татари за действията си срещу Белаур, но те не се отправили срещу Видин, а пристигнали край Русокастро18 и помогнали на българския цар да спечели решителната битка срещу Андроник III (18 юли 1331)19. Как да обясним това привидно противоречие? Очевидно е, че с оскъдните извори, с които разполагаме, не сме в състояние да го сторим. Все пак два момента са ясни и за тях трябва да се държи сметка: бунтът на Белаур направил голямо впечатление на съвременниците (Кантакузин го уподобява на гражданска война), но Иван Александър, приключил успешно с кампанията в 1331 г., успял лесно да се справи с него.
Други сведения за Белаур няма.
№28. Кера[ца] Петрица - Монахиня Теофана
Кераца Петрица е дъщеря на Na Асенина (дъщеря на Теодора-Анна [I, № 21] и севастократор Петър) и видинския владетел Шишман. Или, казано по друг начин, тя е внучка на цар Иван II Асен (I, № 7). Имала двама братя — цар Михаил III Шишман Асен (I, № 26) и Белаур (I, № 27). За нея знаем твърде малко, тъй като изворите са оскъдни: „Синодикът” на цар Борил1 и едно писмо на папа Бенедикт XII2. Има известна вероятност тя да е спомената, макар и анонимно, в една грамота на сръбския цар Стефан Душан3.
Колкото и да са малко изворите (или тъкмо поради тази причина), те поставят някои въпроси, които би трябвало да бъдат изяснени. Първият от тях засяга имената или по-точно името на Иван-Александровата майка. Двата извора, с които разполагаме, предлагат две различни имена. Ето текстът от „Синодика”, който ни интересува:
4.
Името Кераца не е непознато в българската история: по-сетне се среща още два пъти — Кераца, дъщеря на Иван Александър (I, № 43), и Кераца, дъщеря на Иван Шишман (I, № 55). Произходът му е сравнително ясен. Обикновено се приема, че 
е умалителна форма на 
, която пък от своя страна съответствува на гръцкото κυρα (госпожа). Неясно е друго, а именно: дали на българска почва то се е превърнало постепенно в собствено име, или е запазило стойността си на обръщение? Струва ми се, че първото предположение, което сякаш се е наложило, е недостатъчно убедително. Защо? Знаем, че тъкмо като обръщение то е използувано при Иван-Александровата дъщеря Тамара — и в „Синодика”, и в легендата към нейното изображение в Четвероевангелието от Британския музей се чете: 
(вж I, № 42). Другата Иван-Александрова дъщеря, известна като Кераца от същото евангелие, имала собствено име Мария (така поне твърди Никифор Григора5), т. е. тя е „кера Мария” (госпожа Мария). Остава само Иван-Шишмановата дъщеря Кераца (I, № 55), за която не знаем нищо друго освен писаното в „Синодика”. При това положение как би могъл да бъде решен въпросът с името на Иван-Александровата майка?
На помощ идва писмото на папа Бенедикт XII. В него римският първосвещеник назовава своята кореспондентка Petrissa6. Това латинско название вероятно дава българското Петрица. Тази форма би могла да бъде обяснена по два начина — съпруга на Петър или дъщеря на Петър. Тези обяснения обаче са неправдоподобни, тъй като тя била съпруга на Срацимир, а не на Петър и по всяка вероятност внучка, а не дъщеря на Петър. Второ, папата едва ли би назовал своята височайша кореспондентка по името на нейния съпруг или баща. Остава третото обяснение: Петрица е собствено име, което по-правилно би звучало Петра, възхождащо към дядото на Иван-Александровата майка, севастократор Петър. Следователно и тук се натъкваме на същия случай, за който стана дума по-горе: Кера[ца] не е собствено име, а обръщение към по-високопоставено лице, т. е. кера[ца] Петра (Петрица).
Установяването на името е твърде важно, но все пак то няма решителен характер и не играе ролята на ключ, който би ни разкрил тайните от биографията на Кера Петрица. Защото нейната биография наистина крие много тайни или пък съдържа неясни места. Не знаем рождената ѝ дата — можем само да предполагаме, че тя се е родила към 1280 г.7 Не знаем кога се е омъжила — можем да допуснем, че това е станало в края на XIII или самото начало на XIV в.8 Ако не беше една случайност, ние нямаше да знаем и за кого се е омъжила — в „Синодика” тя е само „Кераца ... майката на великия Цар Александър”, а в писмото на папа Бенедикт XII „деспотица на Крън”. От друга страна, в „Синодика” стои някак си изолиран пасажът: „На деспот Срацимир и на братята му Радослав и Димитър, вечна памет” Връзката между кера Петрица, деспотица на Крън, и деспот Срацимир се установява благодарение на Йоан Кантакузин, който не пропуснал да отбележи (за разлика от автора на добавките в „Синодика”), че цар Иван Александър е син на Срацимир9.
Благодарение на папа Бенедикт XII знаем, че Кера Петрица била крънска деспотица. Произходът на деспотското достойнство е ясен (твърде рядко в българската средновековна история се титулува жена) — тя е съпруга на деспот Срацимир. Известно обяснение изисква словосъчетанието „крънска деспотица” или „деспотица на Крън”. Тук едва ли е мястото да се спори върху смисъла и съдържанието на понятието деспот — отдавна е изяснено, че както във Византия, така и в другите балкански страни то било почетна титла, осигуряваща определено място в аристократичната или по-точно в дворцовата йерархия, а не функция10. В случая механично се свързват две неща — деспотското звание и владението на Крънската област. Върху Крън е писано достатъчно много11, но сякаш основното винаги се е изплъзвало: там не бива да се търсят родовите владения на различни представители на българската феодална аристокрация. Крън трябва да се разглежда като апанажно владение, което българските царе са давали на някои от своите най-близки родственици.
И така, кога Срацимир е получил деспотското достойнство и владенията на Крънския апанаж? Б. Ферянчич само отбелязва Срацимир между българските деспоти12. Разбира се, категорични сведения в изворите няма, но все пак може да се направи известно предположение. Като че ли най-лесно е да допуснем, че Срацимир бил въздигнат в сан деспот от своя шурей цар Михаил III Шишман Асен, т. е. веднага след 1323 г. Това предположение обаче се натъква на едно затруднение: вероятно по същото време деспотското достойнство получил и Иван Александър13. А едва ли ще бъде оправдано да допуснем, че баща и син са получили един и същ дворцов сан в почти едно и също време. Остава другата възможност: Срацимир бил удостоен с това най-високо звание от цар Теодор Светослав, който бил братовчед на неговата съпруга14. Що се отнася до апанажното владение, разсъжденията биха могли да вървят по същия път. За съжаление и тук не можем да бъдем категорични.
Какво друго знаем за Кера Петрица? Може да се допусне, че тя и деспот Срацимир са живели в Крън и след провъзгласяването на техния син Иван Александър за български цар. На такива мисли навежда писмото на папа Бенедикт ХII. Пак от това писмо получаваме изненадващата вест, че тя в неизвестно за нас време приела католическата религия15. Наред с това писмото, което датира от 1337 г., може да ни служи за сигурен terminus post quem за смъртта на Кера Петрица16. Последните ѝ дни също са обгърнати от неясноти — безспорно тя посрещнала смъртта като монахиня Теофана, но кога е напуснала светския живот и е възприела „ангелски образ” — непосредствено преди кончината си или по-рано, за нас остава тайна.
Кера Петрица и деспот Срацимир са имали пет деца — Иван Александър Асен (I, № 33), Йоан Комнин Асен (I, № 34), Михаил (I, № 35), Елена (I, № 37) и Теодора (I, № 38), а може би и още един син — Драгушин (I, № 36).
№29. ИВАН СТЕФАН (1330-1331)
Иван Стефан след избора на баща му за цар (1323) станал негов съвладетел. За тази му позиция свидетелствува монетната емисия с изображенията на бащата и сина6. Събитията от 1324 г., т. е. вторият брак на Михаил III Шишман Асен с Теодора7, го лишили от престолонаследието. Според някои сръбски извори той бил отстранен от Търново и заедно с майка си (а вероятно и с братята си?) бил заточен някъде из страната8.
Битката при Велбъжд (28 юли 1330)9, донесла нещастие за цяла България, била щастлива за Иван Стефан. Тя поправила горчивата му съдба, виновен за която бил баща му. Под натиска на победителката Сърбия и лично на вуйчо му Стефан Урош III Дечански той бил измъкнат от несигурното положение, в което живеел вече шест години, и бил провъзгласен за български цар10.
Властвуването на Иван Стефан било твърде краткотрайно, то продължило само седем-осем месеца. Но и тези месеци преминали под знака на външнополитически и военни несполуки и борби вътре в страната. Смъртта на цар Михаил показала за сетен път колко нетрайно било българо-византийското сътрудничество и какво представлявал всъщност сключеният в края на 1328 или началото на 1329 г. „здрав и вечен мир и съюз”11. Щом научил за гибелта на българския цар, Андроник III решил да се възползува от създадените благоприятни обстоятелства (Кантакузин пише, че той искал да отмъсти за прогонването на сестра си Теодора от Търново), потеглил на поход срещу България и без много усилия завзел Анхиало, Месемврия, Айтос, Ктения, Русокастро и Ямбол12.
Тази териториална загуба влошила и без това тежкото положение в страната и направила царуването на Иван Стефан още по-несигурно. В Търново още от самото начало на властвуването му се сблъскали интересите на две партии: сръбската, оглавявана от Ана и, може би, Белаур, и привържениците на Асеневата династия, ръководени, макар и не открито, от деспот Иван Александър13. Резултатът от тези борби е известен: Сърбия успяла да осигури престола на Иван Стефан, но не успяла да му помогне да го задържи. Антисръбските настроения били достатъчно силни, за да доведат до открит бунт, който свалил от престола Иван Стефан и въздигнал за български цар Иван Александър14.
Лишен от царската власт, Иван Стефан заедно с майка си Ана намерил убежище при вуйчо си Стефан Урош III Дечански15. Настъпилата твърде скоро след това промяна в Сърбия (смъртта на Урош III и възшествието на сина му Стефан Душан) и подобряването на отношенията между България и Сърбия след брака между Иван-Александровата сестра Елена и новия сръбски крал принудили Ана и Иван Стефан да напуснат сръбските земи и да потърсят гостоприемството на Дубровник (1332)16. Трудно е да се отговори на въпроса, докога Иван Стефан е останал в Дубровник и каква е била неговата по-нататъшна съдба. В документите, с които разполагаме (1335, 1338, 1340, 1343, 1345, 1346 г.)17 преди всичко се говори за Ана. Наистина в някои от тях се говори и за „sua familia”18, но не можем да кажем дали през всичките години Иван Стефан е бил край своята майка.
Преди десетина години бе направен опит да се потърсят следите на Иван Стефан в Албания. Ив. Печев обърна внимание върху един латиноезичен документ, познат от края на миналото столетие, но останал встрани от интересите на изследователите19. Въпросният документ е издаден от управител на Драч и Круя, който се подписал „Stephanus fidelis in Christo krales (sic) Bulgarorum” и датира от „mense iunio indictiones XI, anno ab initio mundi septes millesimo octin. gentesimo quinquagesimo primo”, т. e. 7851, която авторът на статията коригира на 6851 (=1343)20. Не може да се отрече, че този опит е любопитен, но веднага трябва да се каже, че някои неща смущават. Като оставим настрана трудно обяснимата (за да не кажем необяснимата!) фраза „felicis memorie Lascarii, avi nostri et patris nostri et nostris”21, бихме искали да настоим само на един факт: невероятно звучи подписът на издателя на грамотата и преди всичко неговата титла (ако той е български цар, в случая Иван Стефан) — крал (krales). При всички случаи бихме очаквали „Stephanus fidelis in Christo imperatores Bulgarorum”. Да приемем, че кралската титла е грешка на преписвача (негова грешка е и датата?) или пък се дължи на съзнателна промяна („krales” — вм. „imperatores”), без да се запознаем с оригинала на документа, ще бъде трудно. При това положение не можем да възприемем без резерви мнението, че този документ е издаден от бившия български цар Иван Стефан22.
(Попруженко. Синодик, § 101, с. 83 — Дринов препис); 
(Η. Мушмов. Монетите и печатите на българските царе. С., 1924, 103 — 105; Ἰωάννης (Cant., III, 2: II, р. 19); Стефан (Даничић. Арх. Данило, 191 — 196; Й. Иванов. Поменици на българските царе и царици. — В: Й. Иванов. Избрани произведения. Т. 1. С., 1982, с. 146, 148). Основно изследване върху царуването на Иван Стефан: Бурмов. Шишмановци. II, 246 — 273; История. Т. 3, 332 — 334.№ 30. ШИШМАН
Шишман1, според изричното свидетелство на Кантакузин, е син на цар Михаил III Шишман Асен от първия му брак: „... Шишман... бе син на царувалия по-рано над мизите Михаил. Той му бе роден от сестрата на архонта на трибалите Стефан (Урош III Дечански — И. Б.), която управляваше Мизия след смъртта му.”2 След преврата през пролетта на 1331 г., довел на власт Иван Александър3, Шишман за разлика от по-големия си брат и майка си, избягал при скитите (татарите)4. Той живял там в продължение на десет години и едва през лятото на 1341 г. (след 15 юни)5 се появил в Константинопол. Трудно е да се обясни това действие на Шишман. Дали пристигането му в столицата на империята било резултат от инициативата на византийската дипломация? Или пък самият той смятал, че смъртта на Андроник III ще прекрати съюзните отношения между България и Византия, установени с мира в Русокастро (юли 1331)6, и че той би могъл да се възползува от това положение? Сигурно е друго: пристигането на Шишман в Константинопол, а вероятно и намеренията му не останали в тайна от Иван Александър: българският цар побързал да проводи пратеници в престолния град на ромеите, които поискали от името на своя господар Шишман да им бъде предаден, тъй като бил „неговият най-голям враг” (ὡς πολεμιώτατον αὐτω)7. Иван Александър припомнял договора с Андроник III и предложил на ромеите да изберат едно от двете възможни решения: или да му предадат Шишман,или да се готвят за война8.
За последвалите събития разполагаме с подробния и любопитен разказ на Кантакузин. Тъй като въпросът бил от изключително голяма държавна важност, за неговото решаване бил свикан синклитът, който заседавал под председателството на патриарх Йоан XIV Калека. Първото заседание не могло да намери изход от създалото се положение, тъй като сред присъствуващите се получило разногласие — едни били съгласни Шишман да бъде предаден на българския цар, а други против. От своя страна патриархът предложил беглецът да намери убежище в Света София9. Намесата на Кантакузин в споровете довела до прекратяване на заседанието10. На следващото заседание на синклита били поканени и българските пратеници, които отново изложили искането на своя цар, държейки се надменно и високомерно11. По нареждане на императрица Анна Савойска отговор дал великият доместик Йоан Кантакузин. Неговата реч имала два основни момента: отказ на Иван-Александровото искане, който бил мотивиран по следния начин — не подобавало на ромейските императори да предават на неприятелите им онези, които са потърсили убежище при тях. Напротив, всички, които пристигали като молители, получавали покровителство, подкрепа или някакво друго внимание12. Но Кантакузин не се задоволил само с отказа, но в замяна на ултиматума, поставен от Иван Александър, той също предявил пред българското посолство ултимативни искания, а именно: или българският цар да се откаже от искането си и мирът да бъде запазен, или, ако той започне пръв война, ромеите ще му отговорят достойно - ще закарат с кораби Шишман и войска до Видин и ще предизвикат гражданска война (καὶ πόλεμον ἐμφύλιον ἀνάψαντες ὑμῖν), която ще доведе до прогонването на Иван Александър или ще му нанесе големи вреди13. Ако това не станело, той самият щял да потегли на поход срещу България, разчитайки на Шишман, чиято поява щяла да внесе разцепление сред българите14. Наред с това Кантакузин заплашил българските пратеници, че срещу тяхната страна ще бъде изпратен и Умур паша, емирът на Айдин (Мала Азия)15.
В заключение Кантакузин съобщил на Иван-Александровото посолство, че Шишман няма да бъде предаден, освен това в срок от двадесет дни българският цар трябвал да избере — война или мир16. Пратениците приели всичко, но помолили за по-голям срок, поне тридесет дни, тъй като се страхували, че може да не намерят своя владетел в Търново17. След заминаването на посолството от Константинопол Кантакузин (вероятно с цел да сплаши Иван Александър) започнал да се подготвя за война18 и изпратил Умур паша с неговата флота към устието на Дунав19.
По-нататъшните действия на Иван Александър са познати само по разказа на Кантакузин, който едва ли изцяло е достоверен. Българският цар се отправил на поход, но не нахлул в ромейските предели, а се установил на лагер край Стилбно (Сливен), който се намирал на границата между двете страни. Кантакузин (той безспорно е искал да уреди назряващия конфликт, преди да започне гражданската война) проводил пратеници в българския лагер, за да научи отговора на поставения преди месец ултиматум. Иван Александър, след като видял, че не може да сплаши ромеите — така поне твърди Кантакузин (или пък бил разтревожен от действията на Умур), се съгласил на споразумение, подновил договора, сключен преди години с Андроник III, и се завърнал в Търново20.
Съдбата на Шишман, който останал в Константинопол, е неизвестна21. Скоро Византия била обхваната от нова, продължителна гражданска война и забравила за претендента за българския престол.
№31. МИХАИЛ, ДЕСПОТ
Деспот Михаил е познат само от надписа, съпровождащ изображението му в долния притвор на църквата „Св. Богородица Елеуса” в с. Долна Каменица1. Не може да се каже, че тази малка църквица с кръстовиден план (6,20 м х 7,70 м)2 е стояла встрани от вниманието на изследователите. Напротив, твърде често тя е била обект на изучаване, и то в две основни насоки — иконографията и стила на стенописите и отъждествяването на някои от единадесетте ктиторски портрети3. Веднага трябва да кажем, че двете насоки в научното дирене твърде често са се преплитали, а понякога и сливали, тъй като идентификацията на образите е най-сигурният начин за датирането на стенописите и значително улеснява тяхното проучване. Но в случая за нас са важни само образите на деспот Михаил и неговата съпруга, поради това вниманието ни ще бъде отправено към тях.
Образите на Михаил и съпругата му се намират в долния притвор на църквата. Те са представени в три четвърти ръст и са обърнати с лице към зрителя. Михаил е облечен в свободно разтворена дреха, богато украсена с бисери и извезани двуглави орли. Главата му е увенчана с корона, обсипана с бисери. Бисерни са и висулките, които се спускат от двете страни на лицето. В дясната си ръка държи голям скиптър, който завършва с кръст (лабарум)4. В свободното поле между Михаил и съпругата му (тя е изписана от дясната му страна) се чете надпис, днес силно повреден 
5.
Отъждествяването на лицата, споменати в надписа (независимо от някои очевидни белези), е предизвикало, а и още предизвиква големи дискусии. Тук едва ли заслужава да разглеждаме подробно всички хипотези, част от които са напълно произволни: деспот Михаил = цар Михаил III Шишман Асен6; деспот Михаил = Михаил Ангелович7 и др.8 Но не можем да подминем едно становище, което се налага в историографията през последните петнадесет години. То бе развито за първи път от Е. Коцева9 и възприето с някои изменения от Д. Поливянний10.
И двамата изследователи тръгват от една и съща отправна точка, за която не може да се каже, че не е вярна: деспот Михаил от надписа е неизвестен от други извори син на цар Михаил III Шишман Асен. Но предложените отъждествявания с други лица от българската история, познати под името Михаил, както и curiculum vitae и cursus honorum на деспот Михаил предизвикват оправдани възражения. Според Е. Коцева деспот Михаил (от надписа) е идентичен с цар Михаил Асен (от приписката в Средецкото евангелие, 1328/29 г.)11 и с Михаил великий, княз Български (второто житие на Гаврил Лесновски)12. С една малка уговорка това мнение бе възприето и от Д. Поливянний13. Едва ли е необходимо да опровергаваме обстойно отъждествяването на деспот Михаил с цар Михаил Асен. Това мнение е абсолоютно произволно, издава непознаване на проблема и не може да хвърли дори сянка върху убедителната идентификация на „цар Михаил Асен” с цар Михаил III Асен, предложена преди половин столетие и подкрепена напоследък14.
Малко повече внимание заслужава второто отъждествяване и не защото е по-убедително, а защото все пак има право на съществувание, докато не бъде отхвърлено. Първото нещо, което заслужава да се отбележи е, че това житие на Гаврил Лесновски е познато по един-единствен късен препис от втората половина на XIX в. На второ място сведенията за въпросния княз Михаил са твърде несигурни — историческите реалии са деформирани и подменени с легендарни мотиви и агиографски топи: княз Михаил е владетел на самостоятелна държава, която била завладяна от „елина” Мавроган (или Мавран), а сетне „наследена” от Йоан Оливер15. Ако Михаил Велики, княз български, трябва да бъде отъждествяван с някоя реална историческа личност от XIV в., то тази личност трябва да се потърси извън българските предели и извън българската история16.
Не по-убедително е възстановена и кариерата на така изградената личност на деспот Михаил. Е. Коцева без колебание заявява: „Михаил деспот като царски син, имащ правото и на титлата княз, се подвизавал в Западна България и Видинското деспотство най-много до 1341 — 1345 г., в който период се появяват Йоан Оливер и Иван Срацимир’’.17 Д. Поливянний отиде още по-далеч, като се опита да установи точната хронология на Михаиловото властвуване във „Видинското деспотство” (sic). Според него деспот Михаил се появил във Видин към 1332 г. и останал владетел на града до 1341 г.18 Мнението на Е. Коцева почива единствено на неприемливата идентификация на деспот Михаил с Михаил великий, княз Български. Становището на Д. Поливянний пък е подкрепено с неправилен анализ на положението в семейството на Михаил III Шишман Асен и политическото състояние на България след възшествието на цар Иван Александър19.
И така, кой е деспот Михаил от надписа в Долна Каменица? Запазеният текст, колкото и да е недостатъчен, все пак посочва пътя, който трябва да бъде следван: личността на деспота не може да се откъсва от личността на бащата. А тъй като Михаил цар може да бъде само Михаил III Шишман Асен20, то деспот Михаил е непознат от други извори син на този български владетел21. Какво може да се каже за неговата съдба? Деспотското му достойнство ни навежда на мисълта, че Михаил е бил може би (?) вторият син на Михаил Шишман Асен. Първородният Иван Стефан е бил провъзгласен за съвладетел, за съцар, а вторият — Михаил, според византийската практика22 бил удостоен с това най-високо дворцово звание и получил като апанажно владение Видин. Има всички основания да се допусне, че семейната трагедия в 1324 г.23 не е подминала и него: вероятно той бил лишен от наскоро получения апанаж и заедно с майка си и братята си изпратен на заточение. Трудно е да се каже дали Михаил е доживял до реставрацията в 1330 г. Обстоятелството, че със събитията около преврата в Търново (пролетта на 1331)24 са свързани Ана и двамата ѝ синове — Иван Стефан и Шишман25, може би подсказва, че Михаил вече не е бил сред живите.
Както отбелязахме в самото начало, вдясно от деспот Михаил е изписана неговата съпруга26. Отъждествяването на деспотицата при това състояние на надписа27, също не е безспорно. Сякаш произволните мнения тук са още повече, отколкото при деспот Михаил. Така например В. Петкович28 уверено приема, че портретът е на „Елена, дъщеря на деспот Петър” (sic). Л. Мавродинова29 уточнява, че става дума „за деспот Петър, зет на Иван Асен II”. Както подминаваме сигурността на разчитането (освен Петкович никой друг не е видял името Елена) и факта, че Петър, зетят на цар Иван Асен II, е бил севастократор, а не деспот, бихме искали да обърнем внимание на едно обстоятелство: една дъщеря на Теодора (Анна) и севастократор Петър би трябвало да е родена през 60-те — най-късно (?) през 70-те години на XIII в. и в никакъв случай не би могла да бъде съпруга на един син на Михаил III Шишман Асен, роден в началото на четиринадесетото столетие30.
Д. Панайотова31 приема, че женската фигура край деспот Михаил (според нея безспорно син на цар Михаил III Шишман Асен)32 представя Милутиновата дъщеря Ана, съпруга на цар Михаил. Не знаем на какво се дължи това опущение на авторката, но то е очевидно: изобразените лица са семейна двойка — деспот Михаил и деспотица Na. Ако това беше образ на Ана, титлата би трябвало да бъде царица.
В заключение трябва да отбележим, че състоянието на надписа не позволява каквото и да било отьждествяване на деспотицата Na.
. На това мнение веднага бихме възразили, като отбележим, че Иван-Александровият син Михаил Асен не би могъл да се отъждестви с „Цар Михаил“ от надписа, тъй като разполагаме с категорично сведение, според което той не е имал деца (вж тук, I, № 39), т. е деспот Михаил не може да бъде негов син.№32. Людовик
С един документ от 1339 г. неаполитанският крал Роберт (1309 — 1343) дава месечна издръжка на „Lodoyco filio incliti imperatoris Bulgariae nepoti nostro carissimo”1. Личността на Людовик (тя не е отбягнала от вниманието на Дюканж) е предизвикала доста спорове2. Веднага трябва да кажем, че тези спорове едва ли са оправдани, тъй като в тяхната основа е залегнал един погрешен момент: отъждествяване на Людовик с друга известна от българската история личност. Би могло да се каже, че вече са изчерпани всички възможности: този български царски син и племенник на неаполитанския крал е идентифициран с всичките синове на цар Михаил III Шишман Асен — Иван Стефан, Шишман и Михаил3, с неизвестния по име български цар, живял в Дубровник и после в Италия през 60-те години на XIV в.4 Най-сетне някои изследователи са склонни да го приемат за син на Иван Стефан5.
Каква информация можем да извлечем, след като отхвърлим никому ненужните отъждествявания, от цитирания по-горе документ на крал Роберт? Първо, Людовик е „filio imperatoris Bulgariae”. Този български цар би могъл да бъде по-скоро Михаил III, отколкото Иван Стефан. Второ, един български царски син би могъл да бъде племенник на крал от Анжуйската неаполитанска династия само по женска линия. Тази следа ни насочва към Ана6, съпруга на цар Михаил III (при положение, че не знаем дали Иван Стефан е бил женен и коя е била съпругата му). По-реално ще бъде да приемем, че той е бил неин син, отколкото внук. Следователно можем да допуснем, че Людовик е неизвестен от другаде син на цар Михаил III Шишман Асен и Ана. Вероятно той е напуснал България през пролетта на 1331 г. и след като пребивавал в Сърбия и Дубовник (?), се добрал до Неапол. По-нататъшната му съдба е неизвестна.
№33. ИВАН АЛЕКСАНДЪР АСЕН (1331 — 1371)
Иван Александър Асен1 (още Иван Александър, Иван Асен или само Александър)2 е най-старият син на деспот Срацимир и деспотица Кера Петрица (I, № 26). Разбира се, преки доказателства за подобно твърдение липсват, но редица съображения го правят напълно правдоподобно3. Дълги години българската историография, а след нея и чуждата историопис приемаше, че той е най-изявеният представител на последната българска средновековна династия — Шишмановци. Малкото изворни свидетелства (трябва да се признае, недостатъчни и неясни), които сочат принадлежността на Иван Александър към Асеневата фамилия, се разглеждаха като несръчен опит на средновековните книжовници да поласкаят този български владетел или в най-добрия случай да установят, макар и формално, легитимна връзка с най-прочутата царствуваща фамилия на Второто царство. Наред с това трябва да се отбележи и още нещо, а именно: дълго време не съществуваше (колкото и да е учудващо) елементарен опит за проучване на родословието на Иван Александър Асен4. Оправдание за тази очевидна липса на интерес едва ли би могло да се намери. Защото едно задълбочено изследване показва, че изворите за произхода на Иван Александър не са никак малобройни и (което е не по-малко важно) те са от различен произход, характер и форма, и това позволява както тяхното съпоставяне, така и тяхното контролиране. Изводът от това изследване е недвусмислен: Иван Александър е потомък на Асеневата фамилия5.
Ако трябва да представим една по-богата картина на неговото родословно дърво, то тя ще има следния вид: чрез майка си Кера Петрица той е потомък на Асеневци, т. е. правнук на Теодора-Анна (I, № 21). Това родство го свързва, макар и с твърде тънка и дълга нишка, с последния български владетел от Първото царство Иван Владислав (1015 — 1018)6. В същото време той е в родствени връзки и с Тертеровата династия — майка му Кера Петрица е втора братовчедка на Анна Тертер (родена от втория брак на Георги I Тертер с дъщерята на Мицо) и, разбира се, на Теодор Светослав7. При това положение Иван Александър Асен е бил племенник на Теодор Светослав и трети братовчед на Георги II Тертер. Или както е казал незнайният книжовник: „... [произхожда] от две страни от царско коляно.”8 Но родословните връзки на Иван Александър не прекъсват тук. Като Асеневец той бил в родствени отношения с император Йоан VI Кантакузин, тъй като е ἐξάδελφος на неговата съпруга Ирина (II, № 17), и в същото време с император Йоан V Палеолог, тъй като е θεῖος на съпругата му Елена9.
Струва ни се, че този кратък преглед на генеологията на Иван Александър Асен е достатъчен да ни убеди в няколко неща. Първо, от българските царе през Второто царство той не е бил в роднински отношения само с цар Смилец (1291 — 1298) и неговия син Йоан IV10, второ, така представените връзки го характеризират като царствуваща личност с най-старинен произход, с най-благородно потекло, с най-легитимни права върху българския престол. Всичко това (без съмнение) му осигурявало изключителни позиции в българското общество през четиринадесетото столетие. И ако това положение, подробно и добре аргументирано, съвременната наука разкрива едва сега, то за писателите от XIV в. не било тайна: както царската канцелария, така и незнайните за нас книжовници са го използували като идеологическо оръжие (Зографска грамота, Рилска грамота, грамота за манастира „Св. Никола” при Месемврия, приписката в Манасиевата летопис, Родословното дърво в Матейче11).
Както вече казах, Иван Александър Асен е син на Кера Петрица и деспот Срацимир. За щастие разпокъсаната иначе изворова база ни е съхранила три категорични известия, от които само едно е от български произход (Бориловият „Синодик”): 
.12 Папа Бенедикт XII също не е пропуснал да отбележи, че неговата кореспондентка е майка на българския цар: „... magnificum virum Alexandrum regem Bulgariae, natum tuum...”13 От друга страна, Йоан Кантакузин е този, който сочи деспот Срацимир като баща на Иван Апександър Асен: „τὸν ἀδελφιδοῦν τοῦ προβαβασιλευκότος Μιχαὴλ, Ἀλέξανδρον τὸν Στρεαντξιμήρον ἀπέδειξαν βασιλέα ἐαντῶν”14.
Наред с това изворите ни дават представа и за други близки родственици на Иван Александър Асен. От майчина страна той е имал двама вуйчовци — цар Михаил III Асен Шишман15 и Белаур16. Откъм бащината му страна са известни двама чичовци — Радослав и Димитър, които „Синодикът” сочи като братя на деспот Срацимир17. Остава неизяснена позицията на Самуил, ктитора на месемврийската икона „Св. Богородица”, който в два от надписите се нарича „ὁ περιπόθητος καὶ γνήσιος θεῖος и ὁ πρόγονος θεῖος” на българския цар18.
Рождената година на Иван Александър Асен, както и на повечето от Асеневци, е неизвестна. Все пак някои косвени данни ни насочват към самата зора на четиринадесетото столетие. Кои са те? Имаме основания да допускаме, че сватбата на родителите му е станала към 1300 г. От друга страна, към 1323 г. той вече имал един син и бил поне двадесетина годишен (струва ни се невероятно да се е оженил на 15—16-годишна възраст). Изображенията, които притежаваме, също ни насочват към тази дата. В миниатюрите на Манасиевата летопис — Cod. Vat. Slav. II (terminus ante quern: 1344 — 1345) той е представен като мъж, който вече е навлязъл в петото десетилетие на живота си19. Значително по-стар е той в миниатюрите от Четвероевангелието от 1355 — 1356 г. (ВМ. Add. 39627)20.
Каква е била съдбата му преди възшествието на българския престол в 1331 г.? Навремето Ю. Трифонов направи опит да събере оскъдните данни, с които разполагаме, и да представи младите години от живота на Иван Александър Асен. Струва ни се, че този опит трябва да бъде продължен и задълбочен. Два са основните извори, които биха могли да ни предложат някакви сведения: т. нар. Ловешки сборник и „Законникът” на Стефан Душан. От първия извор откриваме две неща: Иван Александър Асен имал най-високото дворцово достойнство деспот и бил владетел на Ловеч и околните земи. Можем да се съгласим с Б. Ферянчич, че той получил званието от своя вуйчо цар Михаил III Шишман Асен21.
Към това бихме добавили, че Иван Александър дължи апанажното владение в Ловеч също на своя вуйчо. Няма съмнение, че към края на царуването на Михаил III Шишман Асен той вече е бил един от най-първите хора в царството — в „Законника” на Стефан Душан е споменат като участник в злощастната битка при Велбъжд (28 юли 1330), заедно с българския цар и неговия брат Белаур22. Но няма съмнение, че Иван Александър е заемал подобна позиция още в началото на двадесетте години на XIV в. За това свидетелствува дипломатическият брак с Теодора, дъщеря на влашкия воевода Йоан Александър Басараб23.
Тези позиции на Иван Александър (един от първите люде в страната), постигнати благодарение на стремителната кариера и на благородното потекло, го сочат като единствения и най-сигурен кандидат за българския престол. А положението в България през краткотрайното властвуване на Иван Стефан било такова, че промяната била желана и очаквана. Българското болярство не можело да понесе униженията от злополучната битка при Велбъжд и последвалото засилено сръбско влияние в България (за първи път в историята на страната!) и търсело изход, който би извел държавата от започналата в 1330 г. криза. През пролетта на 1331 г., както съобщава Кантакузин, протовестиарият Раксин и логотетът Филип повели на борба онази част от българската аристокрация, която била недоволна от господството на сръбската партия. Царицата-майка Ана (Неда) и Иван Стефан били принудени да напуснат страната и да се приютят при Стефан Душан. След това лесно убедили останалите „динати” да изберат за цар Иван Александър24.
Така представя събитията Йоан Кантакузин. Той е един от основните автори, от които черпим сведения за Иван Александровото царуване, и трудно бихме могли да го пренебрегнем или да не му окажем доверие. И все пак неговият разказ сякаш буди съмнение в една точка: пасивната роля на Иван Александър. Дали Кантакузин не е бил достатъчно осведомен или пък съзнателно премълчава, не е важно. Но струва ми се, че е напълно възможно да допуснем малко по-друг ход на събитията в Търново през пролетта на 1331 г., а именно: Иван Александър е бил човекът, който организирал свалянето на Иван Стефан и прогонването на просръбските елементи, но през цялото време бил в сянка, изтласквайки на преден план поменатите по-горе боляри Филип и Раксин24а.
Иван Александър Асен бил провъзгласен за цар в труден за държавата и народа момент. Над България била надвиснала заплаха от две страни — откъм традиционния противник Византия (Андроник III не се поколебал да наруши договора с Михаил III Шишман Асен и завладял някои български градове в югоизточната част на полуострова25) и от страна на Сърбия, която постепенно се превръщала в първа сила на Балканите. Новият цар трябвало да прояви голямо умение, държавнически качества, политическа прозорливост и далновидност, за да намери правилния път в сложната международна обстановка. Положението било такова, че неговите първи стъпки не закъснели.
Тези първи стъпки били направени на международното поле. Това, разбира се, не означава, че Иван Александър не обръщал внимание на вътрешното положение или че сръбската партия била окончателно ликвидирана — знаем, че Белаур, укрепил се във Видин (вероятно наследил. или по-точно получил апанажа след 1324 г.), се противопоставил на племенника си, но по всяка вероятност Иван Александър твърде бързо се справил със своя вуйчо или поне неутрализирал за момент бунта26. Така че ръцете му били развързани. Въпросът бил: накъде трябва да се насочат първите усилия — срещу Византия или срещу Сърбия. Действията на Андроник III Палеолог били традиционни и не криели по-нататъшна изненада. Затова пък позицията на Сърбия, окрилена от победата при Велбъжд, била опасна. При това състояние бихме очаквали Иван Александър да насочи своя поглед (поне на първо време) към западния си съсед. Но новият български цар добре се ориентирал и преценил, че Сърбия за момента е парализирана от събитията, свързани с възкачването на Стефан Душан на бащиния му престол27, и трудно би могла да предприеме действия в защита на своите интереси в България. И Иван Александър съвсем основателно решил, че Византия е врагът, с който ще трябва да се справи в самото начало.
Ето защо твърде скоро след като поел върховната власт в ръцете си28, Иван Александър потеглил с достатъчна войска към Югоизточна Тракия. Българите без особени усилия си възвърнали градовете, които предната година били завладени от Андроник III Палеолог — Ямбол, Ктения, Русокастро, Айтос, Анхиало. Във византийска власт останала само Месемврия29. Андроник III не забавил отговора си — той бързо се насочил към току-що отвоюваните български земи и се установил на лагер край Русокастро. По същото време Иван Александър се намирал край Айтос. И двете страни проявили нерешителност, която не им позволила да влезнат в решително сражение. Започналите преговори за мир били много трудни, но все пак на 17 юли 1331 г. се стигнало до споразумение. Същата вечер обаче Иван Александър получил помощ (пристигнал отряд татари) и решил, че е настъпил момента да уреди отношенията си с Византия чрез една изненадваща битка. На следния ден (18 юли) българите разгромили византийската армия и Иван Александър от позицията на победител се опитал да наложи своите условия за мир, сред които най-важно било предложеното споразумение за брак между неговия първороден син Михаил Асен и дъщерята на Андроник III Мария (Ирина)30. Важна роля в трудните преговори изиграл един от приближените на византийския император и в същото време θεῖος на българския цар, Теодор Синадин31. Накрая споразумението било постигнато, бракът бил насрочен за по-късно време (Михаил и Мария били съвсем малки), двамата владетели седнали на една трапеза, след което се разделили с надежди за по-продължителен мир32.
Безспорно първата външнополитическа изява на Иван Александър Асен била сполучлива. Наистина той не отишъл по-далеч от възвръщането на наскоро загубените български територии, но постигнатото споразумение с Андроник III (преди всичко сродяването на двата царствуващи дома) било добра предпоставка за бъдещите отношения с империята. В същото време тази сполука повишила авторитета на новия български цар и затвърдила неговите позиции в страната. След отстраняването на сръбското влияние в България и потушаването на движението на Белаур (отглас от това намираме в „Песнивеца” от 1337)33 на Иван Александър оставало да уреди отношенията си със самата Сърбия. Българският цар се справил с лекота и с тази задача: през пролетта на 1332 г. неговата сестра Елена се омъжила за новия сръбски крал Стефан Душан34 и този брачен съюз възстановил добрите отношения между двете съседни страни. Но тази постъпка на Иван Александър, може би необходима в момента, в крайна сметка се оказала недостатъчно прозорлива и българската държава трябвало да плати висока цена за мира със Сърбия35.
И така, само една година след възшествието си Иван Александър Асен държал здраво властта в България, сполучил да заличи прясната рана (завоеванията на Андроник III през 1330), бил в роднински и приятелски отношения с византийския император, сръбския крал и влашкия воевода. Мир царял вътре в страната и извън границите на България. За един владетел, който нямал по-големи политически амбиции и чиято основна цел била запазването на това, което притежавал, положението наистина било блестящо — поне такова ни го представя с разточителните си похвали неизвестният за нас преписвач на „Песнивеца” от 1337 г.36
Към средата на това мирно десетилетие Иван Александър решил да напомни на своя бъдещ сват, че вече е време да се осъществи замисленият в 1331 г. брак на Михаил Асен (вече съцар на баща си)37 и Мария (Ирина), дъщеря на византийския василевс. Царската сватба станала през есента на 1338 или пролетта на 1339 г.38
Само две години по-късно събитията във византийската столица сложили край на десетгодишния мир между България и империята. На 15 юни 1341 г. починал император Андроник III Палеолог. Веднага след неговата кончина в Константинопол пристигнал (след като пребивавал дълго време при татарите) Шишман един от синовете на Михаил III Шишман Асен. Трудно е да се каже дали тази поява е случайна, или пък била предизвикана от смъртта на византийския василевс, обвързан лично и държавно с българския цар. Факт е, че присъствието на Шишман в Константинопол довело до първите смущения в отношенията между двете страни. Иван Александър виждал в лицето на своя братовчед потенциален претендент за престола. От друга страна, византийските управляващи среди съзнавали добре, че имат в ръцете си средство, с което могат да оказват давление върху българския владетел. Известно е как приключил този инцидент — Иван Александър бил принуден да отстъпи и да остави това оръжие на разположение на Константинопол39.
Но твърде скоро събитията във византийската столица взели такъв обрат, че въпросът за Шишман бил забравен и възможният претендент не се появил повече в българо-византийските отношения. Смъртта на Андроник III била удобен повод за най-остра проява на противоречията във византийското общество. Изява, взела формата на нова гражданска война. Провъзгласяването на Йоан Кантакузин за василевс и конфликтът в империята били събития, чийто отзвук тутакси надхвърлил границите на Византия и привлякъл вниманието както на България, така и на Сърбия. И Иван Александър, и Стефан Душан правилно преценили, че е дошъл моментът да се намесят във вътрешните дела на Византия и да се опитат да извлекат полза за себе си. Двамата използували различни пътища и средства за постигане на собствените си цели.
На първо време Иван Александър заел изчаквателна позиция: безспорно той искал да си изясни силите и намеренията на двете страни, да открие слабите им места и едва тогава да действува. И наистина сред привържениците на малолетния император Йоан V Палеолог, оглавявани от Алексий Апокавк, се очертала групировка, която предпочитала да премине на страната на българския цар, вместо да се подчини на претендента Йоан Кантакузин40. Вероятно съблазнен от слуховете за подобни настроения в средите на византийската аристокрация и освен това повикан от „народа на Адрианопол”, Иван Александър решил, че е дошъл моментът да премине границата на империята и да сложи ръка на част от византийската територия в Тракия. Но намеренията му не могли да бъдат осъществени: архонтите на Адрианопол заявили, че са го повикали като съюзник, но не и за господар. Българският цар решил да заличи първоначалната си несполука, като се отправил към Димотика срещу узурпатора Йоан Кантакузин. За съжаление и този му опит не дал положителен резултат. Той се видял принуден да сключи мир с претендента за византийския престол и да се завърне без каквито и да било придобивки в Търново (зимата на 1341 — 1342)41.
Тези първи действия на Иван Александър били сторени по схема, която била характерна за цялостната му политика спрямо Византия по време на гражданската война: изчакване, което твърде много приличало на нерешителност, колебание, недобре преценена намеса и след това оттегляне без особени резултати. Всичко това недвусмислено говори за липсата на цялостен и което е по-важно, правилен подход към политическата картина на Балканския полуостров. И наистина последвалите събития подкрепят по убедителен начин това твърдение.
Почти цялата 1342 г. преминала в бездействие. Само едно съобщение на Кантакузин за посещение на Елена, съпругата на Стефан Душан, в Търново подсказва за опит за съгласуване на действията на българския цар и неговия зет42. Но съдържанието на водените разговори остава тайна за нас. Едва през зимата на 1342 — 1343 г. Иван Александър решил отново да действува по-активно. Но и този път инициативата не била негова. В Търново дошли пратеници на съпругата на Йоан Кантакузин Ирина Асенина, която в отсъствието на съпруга си (той действувал съвместно със Стефан Душан в Македония)43 управлявала основната твърдина на претендента в Тракия — Димотика. Пратениците предложили на българския цар договор, според който той трябвало да защити Димотика от надвисналата заплаха от страна на Анна Савойска и Алексий Апокавк. Както съобщава Кантакузин, и двете страни, сключвайки споразумението, съвсем не били искрени: ромеите искали с българска помощ да отстранят опасността, идваща от законната власт в Константинопол, а българският цар желаел да се възползува от създаденото положение, за да овладее Димотика44. Иван Александър веднага пристъпил към изпълнението на това си намерение. Преди всичко той искал да задържи с помощта на сръбския крал Йоан Кантакузин далеч от Димотика и по този начин да принуди Ирина да му предаде града, спазвайки сключения договор. За съжаление ромеите не се поддали на този натиск, а Иван Александър не сторил нищо повече, за да превземе града със сила. В същото време Ирина намерила изход от създалото се положение: нейният брат Мануил Асен заминал да дири помощ при Умур паша, господаря на Смирна. Турците се отзовали на призива и скоро флотата им, която се състояла от 380 кораба, акустирала в устието на Марица. Това принудило Иван Александър отново да се завърне в Търново, без да е постигнал някакъв успех45.
През 1344 г. Иван Александър най-сетне успял да получи това, което не му се отдало да постигне през изминалите две години: териториални придобивки за сметка на Византия. До тази сполука се стигнало след значителна промяна в гражданската война на империята: претендентът Йоан Кантакузин успял да укрепи положението си и да овладее голяма част от Тракия, заплашвайки подстъпите към Константинопол. Тази опасност принудила императрицата майка Анна Савойска да се обърне за помощ към българския цар. В замяна Иван Александър поискал „градовете край Станимака и Цепина”, общо девет: Цепина, Кричим, Перущица, Света Юстина, Пловдив, Станимака, Аетос, Беаднос и Косник46. В Константинопол се съгласили на драго сърце с това искане, тъй като въпросните градове всеки момент можели да минат под властта на Йоан Кантакузин. Освен това приближените на императрицата смятали, че българският цар лесно можел да бъде убеден да воюва на тяхна страна, тъй като турците, съюзници на Йоан Кантакузин, вече опустошавали и българските предели47. Постигнал своето, Иван Александър не бързал да изпълни поетото обещание. Той заявил, че ще се намеси в конфликта едва след като турците напуснат Балканския полуостров. И наистина малко по- късно българските войски се появили край Стилбно48, но този поход по-скоро бил една демонстрация, отколкото сериозна военна експедиция.
Иван Александър и този път нямал сериозно намерение да се намесва решително в гражданската война в империята. Верен на избраната политическа линия и военна стратегия, той отново стоял встрани от важните събития. А те се решавали без неговата намеса. Възелът се бил заплел отново благодарение на българина Момчил49. Обвързвайки се ту с Константинопол, ту с претендента (от едното място той получил достойнството деспот, а от другото севастократор50), Момчил успял да създаде едно самостойно владение по южните склонове на Родопите, между долното течение на реките Места и Арда, което било сериозна пречка за Кантакузин по пътя му към Константинопол. Докато претендентът с помощта на Умур паша се мъчел да отстрани това препятствие, Иван Александър също се появил в Родопите. Но неговите действия, както и в предните години, не били особено сполучливи. Наистина на първо време той нахлул в областта Мора и сполучил да овладее крепостта Хиперперакион, но твърдата съпротива на Йоан Кантакузин отново го принудила да отстъпи51.
След поредния несполучлив поход на Иван Александър (този път ярка демонстрация на липса на интерес към съдбините на Родопите) Йоан Кантакузин организирал унищожаването на Момчиловото владение. В решаващата битка, състояла се на 7 юли 1345 г. край крепостта Перитеорион, войските на Кантакузин и турците на Умур паша разгромили малката армия на Момчил, а самият той намерил смъртта в сражението52. Наскоро след това в Константинопол бил убит Алексий Апокавк и за Йоан Кантакузин вече нямало сериозни пречки по пътя му към византийската столица. Не могла да го възпре и битката при Силиврия (1346), в която Кантакузиновите войски срещнали българите Добротица и Теодор53. През нощта на 2 февруари 1347 г. Йоан Кантакузин влязъл в Константинопол, от 8 февруари той поел върховната власт в империята, споделяйки я със зет си Йоан V Палеолог, а на 21 май същата година бил за втори път коронясан за византийски василевс54. Гражданската война приключила и Византия, макар чувствително отслабена, отново била единна държава.
Цар Иван Александър и този път изиграл сполучливо ролята на наблюдател. Наистина той се стараел да запази получените в 1344 г. придобивки, но докато наблюдавал спокойно последното действие на византийската драма, покрай него преминали значителни събития, които оставили трайни следи в международното положение на Балканите. Както се подчерта, империята възстановила своето единство. В същото време Сърбия покорила почти цяла Македония (изоставена и от България, и от Византия) и се превърнала, макар и за кратко време, в първа сила на полуострова, израз на което била и приетата от Стефан Душан титла „цар на сърби и на гърци” (1345). Турците от съюзници на Кантакузин бързо се превърнали във врагове на Византия и на останалите балкански държави и вече били на прага на Балканите. Все по-решително в съдбините на полуострова се намесвали Венеция, Генуа и Унгарското кралство. По този начин старият конфликт на Балканите постепенно се интернационализирал и получавал застрашително за балканските страни развитие. Иван Александър дори и да желаел, не би могъл да остане настрана от тези събития, които решавали съдбата на българската държава.
Първата крачка за излизане на България от „балканската изолация” била сторена по посока на Венеция. Републиката на св. Марко търгувала с българските земи още в края на ХIII в. и постепенно създала свои колонии във Варна, Месемврия, Анхиало, Созопол55, но отношенията между двете страни били нормализирани и уредени по дипломатически път едва с договора, сключен в 1346 или 1347 г.56 Добрите връзки между Венеция и българската държава, потвърдени с писмото на цар Иван Александър до дожа Андреа Дандоло (4 октомври 1352)57 продължили почти до края на Иван -Александровото властвуване. По същото време България установила, макар и не съвсем официални отношения с Генуа — през май 1352 г. двама пратеници на Паганино Дория, командуващ генуезката флота, воювала срещу Венеция в Босфора, потеглили към България58.
Връзките на българската държава с двете италиански морски републики били изява на необходимост, наложена от времето. Изява, разширяваща международния политически кръгозор на България и стимулираща външната търговия на страната. Но постепенно централно място в българската външна политика заемала нова сила, която идвала от изток — турците. Първоначално съюзници на Йоан Кантакузин по време на гражданската война (преди всичко емирът на Смирна Умур паша)59, те не закъснели да се превърнат в основен враг на балканските народи. България вече изпитвала техните разорителни набези, последният от които (началото на 1351)60 бил повод да се пристъпи към създаване на първата балканска антиосманска коалиция. За съжаление тя не могла да бъде осъществена. Йоан Кантакузин предложил на Иван Александър, след като вече бил преговарял и със Стефан Душан, съвместно поддържане на флота, която трябвало да възпрепятствува турските десанти на Балканския полуостров. Според Кантакузин на първо време българският цар се съгласил да окаже исканата финансова помощ, но по-късно под влияние на своя зет Стефан Душан се отказал от споразумението61. По-сетнешните опити (1363) за създаване на нова, още по-голяма антитурска коалиция с участието на Венеция, Генуа, Византия, България, Трапезунд, Кипър също не дали положителен резултат62. Балканските държави, разделяни от столетните си противоречия, предпочитали да разчистват сметките помежду си, отколкото да създадат фронт срещу общия враг.
През 1352 г. по време на новия конфликт между съимператорите Йоан V Палеолог и Йоан VI Кантакузин Иван Александър заедно със Стефан Душан подпомогнал законния византийски василевс, като изпратил български войски край Димотика63. Три години по-късно Иван Александър направил нов опит да установи съюзни отношения с Византия. Между него и Йоан V Палеолог бил сключен договор, в основата на който лежал брачен съюз на дъщерята на българския цар Кераца-Мария и престолонаследника Андроник IV. За съжаление и този договор не бил дълготраен и резултатен. Девет години по-късно (през 1364), когато турците вече здраво били стъпили на Балканския полуостров, се водила последната българо-византийска война. Йоан V Палеолог предприел поход срещу българските черноморски градове, превзел Анхиало и обсадил Месемврия. Но обсадата не му донесла успех, тъй като Иван Александър изпратил в помощ на града българска войска и турски наемници64.
През 1365 г. независимо от турското настъпление в Тракия (в ръцете на нашествениците паднали Димотика, Цурулум, Аркадиопол, вероятно Адрианопол, Пловдив, Боруй)65 центърът на българския външнополитически живот за известно време се изместил на северозапад. На 2 юни маджарският крал Лудвиг Велики превзел Видин, отвел в плен цар Иван Срацимир и семейството му, установил маджарска администрация в покорените български земи и предприел масово покатоличване на тамошното население66. Временното ликвидиране на Видинския апанаж, макар и косвено, послужило като нова ябълка на раздора между България и Византия. През 1366 г., връщайки се от Буда, където бил отишъл да търси помощ срещу турците, император Йоан V Палеолог бил спрян във Видин, тъй като българските власти по нареждане на Иван Александър отказали да го пропуснат по р. Дунав или през българските земи. Тези действия на българския цар довели до черноморската експедиция на савойския граф Амедей VI67, който през есента на 1366 г. завладял Агатопол, Скафида, Созопол, Анхиало, Месемврия, Емона и дори обсадил Варна. Едва тогава били започнати преговори, в които важна роля играл Добротица. Според постигнатото споразумение на Йоан V Палеолог било осигурено преминаване през българските земи, а Амедей VI вдигнал обсадата. За своите услуги Добротица получил Варна, Емона и Козяк, а може би и Дръстър68. Изоставените от савойците български черноморски селища (от Месемврия до Агатопол) преминали под властта на Йоан V Палеолог, който от своя страна поел задължението да съдействува за освобождаването на Видин от маджарска власт. Той дал 180 000 флорина на влашкия воевода Владислав Влайку, който трябвало да отвоюва Видин от маджарите69. Този успех, макар и твърде скъпо заплатен, бил последната външнополитическа проява на цар Иван Александър.
Действията на Иван Александър в областта на външната политика по традиция получават, и то по твърде категоричен начин, положителна оценка, като се започне от П. Сирку70 и се стигне до наши дни71. Изследвалите разточително хвалят неговите многобройни качества, издигат фигурата му в култ както в сравнение със съвременниците му Стефан Душан и Йоан Кантакузин, така и с някои от най-ярките личности в българското минало (Симеон, Иван II Асен). Така ли е в действителност?
Ако хвърлим поглед върху българската политическа карта от 1371 г., там ще намерим следната картина: България вече не е единна или, както ще пише четвърт столетие по-късно Ханс Шилтбергер, съществуват „три Българии — Търновска, Видинска и Добруджанска”. Второ, България завинаги е загубила областта на Велбъжд, Македония, Родопите, Южното Черноморие. Кои са причините за този крах? Ако за вътрешното териториално раздробление на страната можем да обвиним напредналия процес на феодализация (преди всичко вече установената практика да се раздават апанажни владения на членовете на царската фамилия или на лица, близки до нея), то причината за останалите загуби трябва да се търси другаде — преди всичко в личността на българския цар. Едно кратко запознаване с четиридесетгодишното царуване на Иван Александър ще ни покаже недвусмислено, че българският цар многократно показвал липса на политическа прозорливост, на политическа и военна стратегия, на дипломатическа гъвкавост. Демонстрирал неумение да намери дипломатическия си партньор и съюзник, провеждал абсолютно несполучлива дипломация. Не са малко проявите му на безразличие към важни политически събития. Ще се опитаме да подкрепим тези констатации с няколко примера:
Византийската политика на България имала столетни традиции, в резултат на което бил изработен модел на българо-византийски отношения, действуващ почти постоянно. Но драматичните шест години от 1341 до 1347 г., погълнати от гражданската война, борбите около паламизма, бунтовете на зилотите — предлагали великолепна възможност за изоставяне на традиционните действия и намиране на нови средства за борба срещу империята. За съжаление българският цар не се оказал на необходимата висота. На него му липсвал цялостен поглед върху събитията, основна политическа линия, която да следва неотклонно. Той преследвал тактически, но не и стратегически цели. Бил прекалено предпазлив, дори плах в опитите си да се възползува от царящата във Византия анархия. Схемата на неговите действия била проста и не се изменяла в зависимост от политическата и военната обстановка: нахлуване в земите на империята — несполука, сключване на мир — оттегляне. Иван Александър трудно се ориентирал, оставил пълна свобода на действие на Стефан Душан, не направил дори опит да се свърже с Момчил и с негово съдействие да постигне това, което не могъл да постигне сам. Наистина той се добрал до известни териториални придобивки (български градове, намиращи се под византийска власт!), но това било най-малкото, което изтръгнал от ръцете на Константинопол, докато неговият зет Стефан Душан извоювал максималното.
Изброените по-горе недостатъци на Иван Александър се проявили най-пълно и категорично в неговата „сръбска” политика. Както вече се каза, през 1332 г. сестрата на българския цар Елена се омъжила за новия сръбски крал Стефан Душан. Този брак скрепил мирния договор между двете страни, който не бил нарушен през цялото царуване на Иван Александър. Но каква цена била заплатена за спокойствието на западната граница? Безспорно през първите години българският владетел се нуждаел от това споразумение (то е било необходимо не по-малко и на Стефан Душан), но сетне? Ние не знаем съдържанието на българо-сръбския договор от 1332 г., но знаем, че сръбският крал се е разпореждал свободно със съдбините на западната половина на полуострова. И знаем резултатите от тези негови действия! Не бихме могли да говорим за про-сръбска ориентация в семейството на Иван Александър, но не може да не ни учуди фактът, че много от неговите най-близки роднини се озовали в Сърбия. Освен Елена там срещаме и по малката сестра Теодора, която била използувана от Стефан Душан като средство за решаване на политическите му комбинации (вж I, № 38); в Сърбия пребивавал братът на българския цар деспот Йоан Комнин Асен, който с помощта на Стефан Душан станал господар на Валона и признавал сръбската върховна власт (I, № 34); пак в Сърбия срещаме още един предполагаем брат на Иван Александър — Драгушин (I, № 36). Безспорно това присъствие на членовете на царствуващата българска фамилия в съседна Сърбия, което остава необяснимо, е било силен отрицателен фактор в българската външна политика, говори за пълно безразличие на българския цар към действията на неговия зет.
Резултатите от това поведение на Иван Александър проличават особено ясно по време на гражданската война във Византия (1341 — 1347). Докато Иван Александър полагал големи усилия да овладее някое парче земя в Тракия, то Стефан Душан спокойно овладял почти цяла Македония. И това станало без каквато и да било реакция от страна на България, дори, бихме казали, с нейното съгласие и помощ (действията на българите в Тракия отвличали вниманието както на Кантакузин, така и на Алексий Апокавк и на Анна Савойска от западните краища на полуострова!). Ако това поведение на Иван Александър трудно може да намери убедително обяснение, то още по-необяснима е неговата реакция на Кантакузиновото предложение за съвместни действия срещу турците. Под влиянието на Стефан Душан българският цар провалил този опит за съюз, който, ако не е бил необходим на Сърбия, е бил много необходим на България!
Отношението на Иван Александър към коронацията на Стефан Душан било най-ярката изява на намалената мощ на българската държава и настъпилия упадък в българската политическа идеология. Докато книжовниците славели българския цар като втори Александър Македонски и нов Константин Велики (sic), на Великден (14 април 1346) в старинния български град Скопие търновският патриарх Симеон благословил царското достойнство на Стефан Душан72, който започнал да се подписва в издаваните от него документи:
73
Тези действия на цар Иван Александър могат да получат само една характеристика: безразличие, дори, бихме казали, престъпно безразличие, и създават една представа за него, която се отдалечава твърде много от всичко писано досега.
Иван Александър Асен е сред малцината български владетели, чиято роля във вътрешнодържавния живот може да бъде изучена сравнително добре. Различни по произход, време и тип извори осветляват отделни страни от живота на българското общество и преди всичко ролята на царя в тях. Ако трябва да степенуваме проблемите, които са стояли пред българския владетел — проблеми, които не са могли да бъдат решени без изявата на неговото виждане и неговата воля, на първо място трябва да поставим проблемите, свързани с държавната власт. Причини от обективен и субективен характер сериозно затруднили Иван Александър при решаването на всички въпроси, свързани с престолонаследието, което от своя страна оказало сериозно влияние върху съдбините на българската държава през XIV в. На първо време всичко било ясно: съгласно с налагащата се вече практика в българската държава Иван Александър обявил за свой съвладетел първородния си син Михаил Асен74. Почти по същото време обаче с титлата цар бил удостоен и третият син Иван Асен75 — факт, който сериозно затруднява изясняването на въпроса за престолонаследието и действията на Иван Александър76. Малко по-късно през 1344/45 г. царската титла станала притежание и на втория син Иван Срацимир, а няколко години по-сетне тя е звучала необичайно за българската владетелска институция — „млад цар”77. Тази титла може да има само едно обяснение, а именно: Иван Александър е определил нейния притежател (в случая Иван Срацимир) за престолонаследник78. Вторият брак на българския цар79 отново усложнил проблема за наследието на престола. Конфликтът в царското семейство не закъснял: Иван Александър променил своята воля, пренебрегнал Иван Срацимир и насочил цялото си внимание и бащинска обич към сина, който му родил Теодора II — Иван Шишман. Изворите, с които разполагаме (приписки към различни ръкописи), свидетелствуват, че този Иван-Александров син, на когото било определено да бъде последен български цар през средновековието, притежавал последователно (?) три титли: „багренороден" (трети и последен случай за българската история), „цар” и по-късно „млад цар”80. Това развитие на титулатурата на Иван Шишман не е трудно за разгадаване. Имаме всички основания да допуснем, че Иван Александър е разглеждал първия си брак едва ли не като недействителен — поне що се отнася до наследието на владетелската власт. Назовавайки сина на Теодора II „багренороден”, той сторил първата стъпка към обявяването му за престолонаследник; тази позиция на Иван Шишман била окончателно утвърдена с титлите „цар” и преди всичко „млад цар”.
Иван Александър развързал окончателно гордиевия възел около българското престолонаследие, като прибягнал до една институция, която била позната на българското общество още от края на дванадесетото столетие — апанажа. Отстранен от конкуренцията за царскта власт в Търново, Иван Срацимир получил традиционния апанаж на Шишмановци — Видин и неговата област, с титлата цар. Постепенно той се отчуждавал от Иван-Александровото семейство и увеличавал своята независимост от Търново, приемайки титлата „цар и самодържец”81. По този начин през продължителното царуване на Иван Александър причини от обективен (засиленият процес на феодализация) и от субективен характер (двата брака на българския цар) довели до окончателното формиране на две големи апанажни владения — Видинското царство и Карвунската област (Добруджа), които постепенно се обособили в почти напълно независими от Търново територии82. Иван Александър бил не само пасивен наблюдател, но и активен участник в процеса, който разпокъсал българското царство на „три Българии”, описани малко по-късно от Ханс Шилтбергер83 и споменати в Ἔκθεσις νέα84. Политическото късогледство на българския владетел, прибавено към обективните процеси, развиващи се в българското общество, обезсилили България тъкмо в момента, когато тя се изправила лице в лице с османските турци.
Иван Александър през цялото си царуване проявявал голям интерес към въпросите на религията. Четиринадесетото столетие за България, както и за съседна Византия, било столетие на забележим духовен кипеж, на процеси и явления, обхванали самата сърцевина на православната църква. Страната по традиция поддържала връзки със Светия престол85, била посещавана от мисии на францисканския и доминиканския орден86. Но все пак религиозната политика на българския цар се формирала от три основни изяви: активна съпричастност към проблемите на исихазма, покровителство на манастирите и традиционна ангажираност в борбата срещу ересите87.
Иван Александър, в съзвучие с изискванията на епохата — значимостта на исихазма като философско и особено като идеологическо явление и задължаващия пример на византийските василевси (преди всичко Йоан VI Кантакузин), не закъснял да се свърже с идеолога на исихаското учение Григорий Синаит88. Тези връзки били значително улеснени от един важен факт — значителна част от живота си Григорий Синаит прекарал в пределите на българската държава, в местността Парория89. Нещо повече, той бил принуден да се обърне за подкрепа към българския цар, като изпратил при него един от най-личните си сподвижници Теодосий Търновски90. Тревогите на исихастите били големи, тъй като Парория била пълна с „разбойници и убийци”, които ежедневно заплашвали безмълвниците. Иван Александър с готовност сторил много повече от това, за което го молели. По негово нареждане била построена обител на планината Катакриомени с всички стопански принадлежности, издигнал специална кула, наричана кулата на Синаит91, която трябвало да защищава братството от разбойниците. Царят надарил Григорий Синаит с голяма сума пари, множество овце, волове и отстъпил на манастира едно село и езеро, в което се ловяла риба92. Четири-пет години по-късно (към 1345 — 1346) Теодосий отново бил проводен в Търново, тъй като обителта пак била притеснявана93. След смъртта на Григорий Синаит (около 1346) връзките на Иван Александър с исихазма не прекъснали. След постепенното западане на Парорийската обител и разпръсването на братството той щедро подкрепил Теодосий, който се установил в близост до Търново, в Килифарево (към 1351)94. Там под ръководството на прочутия български исихаст и с активното участие на неговите сподвижници Роман (Ромил) и бъдещия търновски патриарх Евтимий възникнало духовно огнище, чието влияние скоро надхвърлило границите на българското царство95. Връзките на цар Иван Александър с Теодосий продължили до смъртта на последния (1362 или 1363)96.
Подкрепата, която Иван Александър оказал на исихаското движение, не може да бъде отделена от една друга негова изява (в същото време традиционна за българските владетели)—основаването на манастири и обдаряването на вече съществуващи. Както бе посочено, с помощта на българския цар били изградени манастирът „Света Богородица” в Парория97 и Килифаревският манастир98. Към тях трябвало да бъде добавен и драгалевският манастир „Света Богородица”, за което имаме категоричното свидетелство на Иван Шишман99. Наред с това Иван Александър възобновил отчасти, преустроил или само надарил богато редица известни манастири: Бачковския, в чиято костница е запазен ктиторският портрет на царя100, „Църквата” в Ивановския скален комплекс101, месемврийските манастири „Света Богородица Елеуса” и „Свети Никола”102, Оряховския манастир „Свети Никола” и Зографския манастир103.
Втората половина на Иван-Александровото царуване се характеризира със силни проявления на различни еретически учения. Царят с активната подкрепа на Теодосий Търновски (житийната книжнина го представя като инициатор) организирал два антиеретически църковни събора (1350 — 1360), на които били осъдени отделни представители на богомили, варлаамити, адамити, евреи104.
Четиринадесетото столетие безспорно е един от върховете на средновековната българска литература. И макар че обективни и субективни причини все още оправдават липсата на обобщаващ труд, посветен на българската книжовна култура през този период105, редица въпроси — обща характеристика106, проникване на исихаската книжнина107, литературните центрове108, са получили задоволително обяснение. Наред с тях въпрос, който никой изследовател не подминава, е: ролята на цар Иван Александър в литературния живот на страната. Категорично трябва да се каже, че в своите оценки и характеристики специалистите си служат единствено със суперлативи. Не може да не ни направи впечатление, че съвременните учени са твърдо верни на писаното от книжовниците на четиринадесетото столетие. Без да се впускаме в подробности, ще припомним само някои сравнения и кратки изводи: „Симеон и Иван Александър са владетели, чиито усилия са насочени към политически и военни успехи, но и към развитие на културния живот, към създаване на духовни ценности... Цар Иван Александър, който подобно на Симеон е и велик държавник, и велик книголюбец”109. Някои изследователи, изхождайки от неправилната представа, че „по-усилени изяви на културна дейност в Търново се забелязват едва с възкачването на цар Иван Александър”, твърдят категорично: „Литературният ренесанс в Търново започва по инициатива на царя.”110
Едва ли е необходимо да се доказва подробно неаргументираността на подобни становища и в същото време едва ли съпоставянето на Иван- Александровите изяви в книжовната област с действията на други личности от българското минало, е най-добрият път да се разкрият мястото и ролята на този български владетел в организирането и развитието на литературния процес. Само едно внимателно, безпристрастно проучване на неговите вкусове, желания, стремления и практически действия може да ни донесе това.
Един поглед върху книжовното наследие на четиринадесетия век ще ни убеди в големите литературни интереси на цар Иван Александър. Запазените приписки на редица ръкописи говорят недвусмислено, че българският цар не само е бил меценат, отделял е щедро средства за работата на скрипториите, но и самият той е определял книгите, които е трябвало да бъдат преписани или пък за първи път преведени на български език. Безспорно тези книги са били предназначени за неговата лична библиотека, съхранявана в двореца, която се формирала според вкуса на владетеля, а не стихийно. Веднага трябва да кажем, че вкусът на Иван Александър е отражение на вкуса на епохата, и книгите, съхранявани в Търновската библиотека в умален размер, съответствуват на книжовната продукция на страната. Макар и да не са много, все пак запазените книги добре илюстрират горното твърдение: Софийския песнивец (1337)111, Сборник на поп Филип112, Ватикански препис на среднобългарския превод на хрониката на Константин Манасий (Cod. Vat. Slav. II)113, Лаврентиев сборник114, Апостол с тълкувания115 и Четвероевангелие от 1355/56 г. (ВМ Add. 39627)116. Към тях някои учени са склонни да добавят още няколко ръкописа, които по един или друг начин се свързват с дейността на дворцовия скрипторий117. Но броят на книгите едва ли би могъл да промени тематичната и качествената характеристика на царската библиотека, а именно: съчинения с аскетичен или полуаскетичен характер, пролози, патерици, отделни произведения на отшелници. Две неща правят впечатление, но това отклонение е съвсем естествено: първо, по поръчка на царя е бил направен превод на съчинение с исторически характер (летописта на Константин Манасий)118; второ: на царската библиотека принадлежат две от трите най-разкошно оформени и илюстрирани средновековни български книги: Cod. Vat. Slav. II и ВМ Add. 39627.
Запознаването с книжовното богатство, сътворено през дългото царуване на Иван Александър, ни дава възможност да открием и други черти на българския владетел, които окончателно оформят образа му на „книголюбец”. Преди всичко той е любител, а не професионалист. Той желае да притежава хубавата книга, да я разлиства, но никога не е участвувал в нейното създаване, никога не е изпитал насладата от труда в скриптория. Безспорно той е ценител на красивото, има вкус на изискан естет, но никога не е бил организатор и участник в онази нелека дейност — резултат от която била появата на книжовни ценности, радващи ума и окото на съвременника. Очевидно той бил обект, а не субект в литературния процес. Няма съмнение, че центърът на книжовния живот е бил извън двореца. Последната констатация изисква пояснение: по-горе бе казано, че на Царевец по всяка вероятност имало скрипторий и негово дело са изброените ръкописи. Но истинският център на духовния живот на страната се намирал извън царските покои и царят не бил неговият организатор и ръководител119. В заключение: цар Иван Александър не е бил работник на литературната нива, не е бил творец, но това не е негова вина. Просто някои оценки на съвременните изследвали се нуждаят от корекции.
Дълголетната държавническа дейност на Иван Александър е оставила трайни следи в някои области, които несгодите на времето не са сполучили да заличат. Първата е свързана с издаването на важни документи и условно би могла да бъде наречена „acta et diplomata”. Познати са следните документи, излезли от царската канцелария, носещи подписа на цар Иван Александър:
1) Златопечатник или хрисовул в полза на Светогорския Зографски манастир (1342)120. 2) Хрисовул в полза на Ореховския манастир „Свети Никола” (1348)121. 3) Грамота за месемврийския манастир „Света Богородица Елеуса122. 4) Втората грамота на същия манастир123. 5) Грамота за манастира „Свети Никола” край Месемврия124. 6) Договор с Венецианската република или Sagramento et patto de messer imperator Alexandra del Zagora (1346 — 1347)125. 7) Писмо-грамота до дожа на Венеция Андреа Дандоло (4 октомври 1352)126. 8) Цар Иван Александър е издал и други документа, чиито оригинали не са запазени, но няма съмнение в тяхното съществуване, а именно: а) договор за съюз с император Йоан V Палеолог и проект за брак между Иван-Александровата дъщеря Кераца-Мария и сина на византийския император Андроник (бъдещия Андроник IV). Българският оригинал не е съхранен, но разполагаме със синодален акт (πρᾶξις συνοδική), издаден от константинополската патриаршия на 17 август 1355 г.127, потвърждаващ споразумението между двамата владетели, б) грамота (дарствен хрисовул?) за Драгалевския манастир „Света Богородица”. Текстът на този документ не е достигнал до нас, но няма съмнение, че той е съществувал: цар Иван Шишман в хрисовула си за същия манастир категорично отбелязва, че той „бе създаден, сътворен и украсен от родителя на моето царство, светопочиналия цар Иван Александър”128. Безспорно тези действия на Иван Александър са били съпроводени с издаването на грамота (хрисовул?), в която се е отбелязвало създаването или възобновяването на Витошкия манастир и с която се е осигурявало неговото съществуване, в) по-горе бе отбелязано, че името на Иван Александър се свързва със създаването, възобновяването и укрепването на манастирите в Парория, Килифарево, Иваново и Бачковската обител. Вероятно тези грижи на българския цар, които са били добре засвидетелствувани, са били съпроводени съгласно практиката с издаването на съответните документи128а.
Според установената вече традиция цар Иван Александър е сякъл печати и монети. Запазен е печатът, който скрепва Оряховската грамота. На едната му страна е изобразен св. Никола, а на другата страна — българският цар. От двете страни на царската фигура е гравиран надпис: 
129. Иван Александър е сякъл различни емисии монети, на които е представен той сам, със сина си Михаил Асен и със съпругата си Теодора130.
Иван Александър е единственият български средновековен владетел, за който притежаваме толкова много и толкова разнообразна информация от домашен произход. Без преувеличение тя позволява да се напише специално изследване, озаглавено „Иван Александър през погледа на неговите съвременници”131. Тук обаче ще се задоволим да се спрем съвсем бегло на онези групи паметници, в които присъствува образът на този български цар, а именно: приписки, надписи и паметници на изкуството.
Най-често името на цар Иван Александър и, разбира се, отделни сведения за неговата личност и за неговото властвуване се срещат в един своеобразен и популярен жанр на старата ни литература — приписките132. Тук само ще изброим онези ръкописи, съхранили на своите страници приписките, които ни интересуват: Ловчански сборник (след 1323 — 1324, но преди 1331)133, Софийски или Иван-Александров псалтир (1337)134, Тълковно евангелие от Анхиало (1337)135, Пролог (1338/39)136, Манасиева летопис (преди 1344/45)137, Сборник на поп Филип (1344/45)138, Висарионов патерик (1345/46)139, Лаврентиев сборник (1347/48)140, Апостол с тълкувания (наскоро след 1347/48)141, Четвероевангелие на митрополит Данаил (ВМ Add. 39625 — 1352 (?))142, Лесновски паренесис (1352/53)143, Четвероевангелие (ВМ Add. 39627 — 1355/56)144, Германов сборник (1358/59)145, Зографски апостол (1358/59)146, Сборник на Пръвослав (1350 — 1360)147, Лествица (1363/64)148, Стихирар (1367)149, празничен миней (без дата)150, Осмогласник (без дата)151.
Какво прави впечатление? Ръкописите и съответно намиращите се в тях приписки са 19 на брой и са съставени в продължение на около половин столетие. Една част от посочените ръкописи (на брой 6) са изготвени по поръчка на самия владетел152 и съвсем естествено неговото име е отбелязано в приписките. Останалите ръкописи (13 на брой) са изготвени на различни места (в столицата или извън нея) и по заръка на други лица (известни или не). В повечето случаи преписвачите не са се задоволявали само да вмъкнат името на цар Иван Александър, но са давали и разни сведения за неговото царуване. В редица приписки наред с царя са споменати и членове на неговото семейство: двете му съпруги (Теодора I и Теодора II), синовете му Михаил Асен, Иван Асен, Иван Срацимир, Иван Шишман. Както би трябвало да се очаква, липсват имената на дъщерите. Приписките се различават както по своя обем, така и по тип: от съвсем кратки маргинални бележки до подробните и разточителни текстове в „Софийския песнивец” и „Четвероевангелието от 1355/56 г.”, които напоследък българската литература разглежда като похвали153. Два от ръкописите са на гръцки език — Евангелието от Анхиало (1337) и Стихирарът от октомври 1367 г. В първия случай присъствието на името на Иван Александър и на неговия син Иван Асен е лесно обяснимо, тъй като по това време Анхиало бил под българска власт, и било съвсем естествено монахът Методий Гемист, въпреки че преписал Евангелието на гръцки език, да спомене името на българския цар. Вторият случай е по-интересен. Стихирарът е преписан от монаха Калист Гарели (или от Гариала, в Тракия) в манастира „Св. Йоан” край град Сяр, който по това време бил център на сръбското владение. Споменаването на българския цар и неговата съпруга ни насочва към българското минало на тази област. Подобен е случаят и с Лесновския паренесис. Ръкописът е изготвен (на български език и с български правопис!) в Лесновския манастир, който през 1352/53 г. се намирал под сръбска власт, но името на цар Иван Александър предшествува името на сръбския цар Стефан Душан и деспот Йоан Оливер.
Името на Иван Александър се среща твърде често освен в приписките и в епиграфските паметници — надписи, издълбани на камък, гравирани по обковки на икони, или надписи, съпровождащи ктиторски изображения на българския цар. Ето впрочем всички тези паметници: надписа на иконата „Света Богородица Елеуса” от Несебър (на гръцки език)154, Ямболски надпис155, надпис край р. Рояк (Провадийско)156, надпис от Шумен157, Търновски надпис158, надпис от костницата в Бачковския манастир159, надпис от Беренде160, надпис от църквата в Иваново161 и един надпис, датиращ от 1356 г., днес изчезнал, и чието съществуване предизвиква големи и оправдани съмнения162.
„Популярността” на Иван Александър намерила отражение и в паметниците на изкуството. Той е единственият български владетел, за чийто физически облик притежаваме толкова много и сравнително разнообразни доказателства. Нещо повече, при него наистина може да се говори за портретни изображения163, които отговарят на описанията на царя в някои книжовни паметници164. Като оставим настрана образите върху монетите165 и печатите166, които имат всички белези на схематичността, трафарета и традицията, характерни за този вид изкуство, опити за портретуване на цар Иван Александър откриваме в миниатюрата, в монументалната живопис и скулптурата. Тъй като всички тези изображения имат своите достойнства, ще си позволя да ги изброя и да дам съвсем кратки сведения за тях.
I. Миниатюри: А. Манасиева летопис (Cod. Vat. Slav. II) — 1) л. lv: портрет в цял ръст на Иван Александър, представен между Исус Христос и летописеца Константин Манасий167; 2) л. 2r: миниатюрата представя оплакването на рано починалия царски син Иван Асен. Иван Александър, с корона, нимб и голяма черна брада, е застанал откъм главата на младия покойник168; 3) л. 91v: изображение на Иван Александър заедно с пророк Давид. Човешките фигури са на фона на триетажна сграда. Царят се намира вдясно от Давид, фронтално, с преметнат през лявата ръка край на лороса. В дясната ръка държи скиптър, който завършва с кръст. Около главата, както и в предните две миниатюри, има ореол169; 4) л. 205r: Иван Александър е изобразен с тримата си синове: Михаил Асен и Иван Срацимир (от лявата му страна), Иван Асен, до когото е застанал ангел (от дясната страна)170.
Б. Четвероевангелие от 1355/56 г. (ВМ. Add. 39627) — 1) л. Зr: Цар Иван Александър с Теодора II и синовете си от този брак — Иван Шишман и Иван Асен. Образът на царя, както и останалите фигури, е в цял ръст, фронтално, в тържествена поза. Художникът добре е подчертал някои особености на царя — двуострата, вече посивяла брада и румените бузи. Главата му, увенчана с корона, е обхваната от нимб. В дясната си ръка той държи скиптър, чийто край завършва с кръст171. За разлика от изображенията в Манасиевата летопис това е портрет на човек, надхвърлил зрялата възраст и навлязъл в своята старост; 2) л. 124r: Цар Иван Александър и Богородица, като част от композицията на страшния съд. Царят е в същото облекло, както на фамилния портрет; короната е предадена по-схематично, а краят на лороса е преметнат през лявата ръка172; 3) л. 134v: Цар Иван Александър и евангелист Марко. Царската фигура е вместена в една арка и е стъпила на червена възглавница173; 4) л. 212v: Цар Иван Александър и евангелист Лука. Композицията наподобява предната миниатюра174; 5) л. 272v: Цар Иван Александър и евангелист Йоан, представени между две дръвчета. Царят е изобразен фронтално, очите му са впити в зрителя, но ръцете му са обърнати към Св. Йоан Богослов, който му предава евангелието175.
II. Монументална живопис: А. Костницата на Бачковския манастир. Изображението на цар Иван Александър се намира в северозападната ниша, в притвора на същинската църква (горния етаж). Изследвачите с право приемат, че това е може би най-внушителният и репрезентативен портрет от всички запазени портрети на българския цар176. По тези си качества той наистина се доближава до тържественото изображение в началната миниатюра на Лондонското евангелие. Но що се отнася до същинските портретни качества (лицето на царя, макар и доста повредено), той е по-близо до миниатюрите от Манасиевата летопис, при това положение този портрет на Иван Александър може да бъде вместен между двете миниатюри и датира към 1350 г.
Б. „Църквата” в скалния комплекс край Иваново. Ктиторски портрет на цар Иван Александър, твърде лошо запазен. Надписът, съпровождащ образа, както и стиловите особености на стенописите подкрепят убедително идентификацията177.
III. Скулптура. При разкопки на дворцовия комплекс на Царевец, в църквата „Св. Петка (Параскева)”, са намерени късове от каменен саркофаг — късове от долната част на похлупака и от перваза. На похлупака в плосък релеф е била изрязана фигурата на покойника. В откритите фрагменти са запазени долната част от дрехата на погребания (сакос?), представена в три четвърти, а краката в профил. На левия крак е изобразен двуглав орел. Някои изследвали са склонни да приемат, че на похлупака е била представена фигурата на цар Иван Александър178.
Цар Иван Александър живял сравнително дълго време, управлявал българската държава в трудни за нея времена (около 40 години) и намерил вечния покой тъкмо тогава, когато България се изправяла пред гибел. Сведения за неговата смърт намираме в „Безименната българска летопис”: „Преди това сражение прочие умря търновският цар Александър в 6870 (= 1362) на 17-ия ден от месец февруари”179. В това известие прави впечатление несъответствието между двете хронологически указания „преди това сражение” (от предходния пасаж е ясно, че става дума за битката край Марица — 26 септември 1371) и точната дата 17 февруари 1362 г. Това несъответствие бе отстранено от П. Мутафчиев, който с основание приема, че в ръкописа вместо SWO (=6870), трябва да се чете SWOΘ (=6879)180. Следователно точната дата на Иван-Александровата смърт е 17 февруари 1371 г. Тази дата не противоречи на данните, с които разполагаме, а именно: знаем, че Иван Александър е бил жив до 1369 г.181, а от друга страна, кончината му може да бъде отнесена към 1371, а не към 1370 г.; в противен случай летописецът не би отбелязал „преди това сражение прочее умря търновският цар Александър…“.
Цар Иван Александър се е женил два пъти и този факт е добре известен на българската историопис, тъй като изворите са недвусмислени. Но тук свършва яснотата около семейния живот на българския цар. Противоречия, недомлъвки, погрешни мнения съществуват почти по всички въпроси — личността на двете съпруги (Теодора I и Теодора II), хронологията на браковете, общия брой на децата, както и поотделно, от двата брака. Очевидно задоволителен отговор на всички питания може да се даде само след обстойно изучаване на изворите.
Сведения за първата съпруга на Иван Александър откриваме в два ръкописа: Софийски псалтир (или още Иван-Александров песнивец)182 и цар-Бориловия Синодик183. За съжаление тези сведения са твърде оскъдни: научаваме само, че тя се е наричала Теодора и че в неизвестно време е станала монахиня, приемайки името Теофана. Нещо повече за Теодора I научаваме от Законника на Стефан Душан, където сред участниците в битката при Велбъжд (28 юли 1330) са посочени 
184. Следователно Теодора I е била влахкиня, дъщеря на воеводата Йоан Александър Басараб (1310 — 1352), основател на влашката династия. Датата на Иван-Александровата сватба с Теодора I е неизвестна: за нея имаме само сигурен terminus ante quem: 1323 г. (рождената дата на първородния син на царя Михаил Асен)185.
На първо време съдбата на Теодора I била щастлива — от влашка принцеса и по-сетне деспотица тя станала българска царица. Но животът ѝ имал злополучен край, тъй като Иван Александър я изоставил и тя била принудена да се оттегли в манастир. Кога е станало това важно за царската фамилия събитие? Сигурен terminus post quem е 1337 г. — споменаването на Теодора в Софийския псалтир. Но едва ли разводът трябва да бъде отнесен към време, близко до тази дата. На миниатюрата на л. 2r от Манасиевата летопис (Cod. Vat. Slav. II), представяща смъртта на царския син Иван Асен (I, № 41), е изобразена женска фигура, облечена в черно, която оплаква покойника. Тази фигура може да бъде само Теодора I186. Ако приемем, че Cod. Vat. Slav. II е съвременен на сборника на поп Филип (Моск. Синод, библ. 20/38), т. е. миниатюрата може със сигурност да бъде отнесена към 1344/45 г.187, то тази дата е категоричен terminus post quern за развода на Иван Александър с Теодора I. Тъй като разтрогването на брака се свързва с втората женитба на българския цар, т. е. между двете събития е изминало съвсем малко време, допълнителни уточнения могат да бъдат направени само ако се установи годината, в която е станала сватбата на Иван Александър с Теодора II.
Коя е Теодора II? Изворите са категорични: тя била от еврейски произход188, приела Христовата вяра и била прославяна в редица приписки като „новопросветената” царица189. Кога Иван Александър се е оженил за нея? По този въпрос съществуват големи разногласия: 1339 г.190, 1340191 или най-късно в 1345 г.192 Всички тези твърдения са произволни или най-малкото не са подкрепени с елементарна аргументация. Очевидно първите две мнения нямат право на съществуване дори като хипотези. Що се отнася до третото предположение, то се основава единствено на презумцията, че сватбата на Иван Александър с Теодора II е станала веднага след съставянето на Cod. Vat. Slav. II. Дали в действителност е било така?
У историците, които съобщават за втория Иван-Александров брак193, както и в „Синодика”, няма никакви хронологически указания. При това положение единствените извори, с които разполагаме, са приписките към някои ръкописи, датиращи от втората половина на XIV в., а именно Четвероевангелието от 1355/56 г. (ВМ Add. 39627), Сборникът на Пръвослав, Лествица от 1363/64, Стихирар от 1367/68 г. и един недатиран Апостол с тълкувания. Тези текстове могат да ни дадат само един сигурен terminus ante quem: 1355/56 г. (Четвероевангелието). Възможност за приближаване към точната дата ни дава приписката към един друг ръкопис — Лаврентиевия сборник, който е съставен през S.W.N.S., т. е. 6856 г. (Тъй като липсва посочване за месеца, завършването на сборника трябва да бъде отнесено към времето между 1 септември 1347 и 31 август 1348.) В приписката се чете: „... бе написана тази душеполезна книга за благоверния и христолюбивия, превисокия и самодържавния цар на българите и гърците Иван Александър за живот, здраве и утвърждаване на неговото царство и на децата му и за полза на всеки християнин, който чете с вяра и любов.”194 Какво прави впечатление в този текст? Книжовникът е споменал българския цар, децата му, дори поданиците му, но липсва съпругата! Това опущение едва ли е случайно. Следователно, след 1 септември 1347 г. Иван Александър вече е бил разведен с Теодора I, но все още не е бил женен за Теодора II.
С тази приписка би могла да се свърже една подобна бележка, запазена на страниците на споменатия по-горе Апостол с тълкувания. В края на този текст се казва: „ ...А царят, който е поръчал тази книга, да царува тук дълги дни заедно със своята благоверна и новопросветена царица”.195 Епитетът „новопросветена” не оставя място за съмнение, че става дума за Теодора II. От друга страна, неспоменаването на деца, подсказва, че Апостолът е преведен от гръцки и преписан за царя, наскоро след сватбата на Иван Александър. Като знаем, че първото дете от този брак Кера[ца] Мария е родено през пролетта на 1348 г.196, можем с твърде голяма сигурност да приемем, че Теодора и Иван Александър са се оженили през последните месеци на 1347 г. или в самото начало на 1348 г. (наскоро след това бил окончателно завършен и въпросният Апостол с тълкувания).
От двата си брака цар Иван Александър е имал девет деца — петима синове и четири дъщери. От тях четири са били родени от Теодора I — Михаил Асен (I, № 39), Иван Срацимир (I, № 40), Иван Асен (I, № 41) и Кера Тамара (I, № 42), а пет от Теодора II — Кера[ца] Мария (I, № 43), Иван Шишман (I, № 44), Иван Асен (I, № 45), Десислава (I, № 46) Василиса (I, № 47)197.
) е притежание на библиотеката на БАН. Пълно описание на ръкописа у Xр. Кодов. Опис, 11 — 16. Книгата, макар и изготвена с вкус, не се отличавала с богата украса.
(вероятно един от синовете на Иван Александър — Михаил Асен или Иван Асен?); р. 11 и 15: 
. От друга страна, ако приемем, че надписът е издълбан по повеля на жена от царската фамилия (р-1: 
, и че покойникът е лицето, назовано няколко пъти 
, то този епиграфски паметник би могъл да бъде дело на някоя от Иван-Алксандровите снахи, може би Мария (Ирина?), съпругата на Михаил Асен. На тази идентификация и атрибуция противоречи само твърдението на Ник. Григора, че в 1355/56 г., когато се завърнала в Константинопол, тя не е имала деца (вж тук, I, № 39), докато в текста се говори за противното. Безспорно този надпис заслужава отделно и подробно изследване.№34. Йоан Комнин Асен, Деспот (ок. 1345 - 1363)
Името на Йоан Комнин Асен1 твърде отдавна привлича вниманието на изследователите2, но трябваше да измине почти три четвърти столетие, за да се разпръсне облакът от неясноти и съмнения около живота и дейността на тази интересна личност от българското средновековие3.
Днес колебания около произхода на Йоан Комнин Асен не съществуват. Ето какво намираме в Янинската хроника: „Майката на тези деца, казаната Томаис и нейният брат Никифор, василиса Анна, се омъжи повторно за някой си архонт от български род, наречен Комнин; той беше брат на Александър, василевса на българите, [който] бе шурей на споменатия по-горе Стефан [Душан]...”4 Следователно Йоан е българин, син на Кера[ца] Петра (Петрица) и деспот Срацимир и брат на Иван Александър Асен, Михаил, Драгушин (?), Елена и Теодора. Някои венециански документи за разлика от Янинската хроника ни дават пълното му име и фамилия: Йоан Комнин Асен5. Дълго време името „Комнин” предизвикваше смущение у изследователите, докато А. А. Соловьов не прие, че Йоан имал право на тази фамилия (както и Ангел) поради брака си с Анна Палеологина6. Подобно обяснение не е необходимо вече7. Родословното дърво в Матейче демонстрира по твърде убедителен начин връзката на Иван-Александровата фамилия с династията на Комнините8. При това положение Йоан имал правото на тази фамилия и той се възползувал от тази възможност, когато се появил в земи, здраво свързани с византийската традиция.
Изворите, с които разполагаме, позволяват да изградим curiculum vitae и cursus honorum на Йоан Комнин Асен, обхващащи твърде кратък период от неговия живот — от появата му в Албания до смъртта му. Каква е била неговата съдба преди това? Веднага трябва да се каже, че този период от неговия живот ни е неизвестен — не се знае нито кога е роден, нито пък положението му преди възшествието на първородния му брат Иван Александър или след това. Да гадаем при липсата на каквито и да било изворни данни, е неуместно. И все пак трябва да се отговори на един твърде важен въпрос: кога и защо Йоан Асен се е установил в Сърбия? Нямаме никакви основания да допуснем, че той е бил политически емигрант. По-скоро бихме могли да приемем друго обяснение: възползувайки се от безразличието, дори от лекомислието на своя по-стар брат, Йоан придружил сестра си Елена, която в 1332 г. се омъжила за Стефан Душан, и се установил в сръбския двор, където постепенно се събрали по-голямата част от най-близките роднини на цар Иван Александър9. Безспорно Сърбия, която под ръководството на Стефан Душан бързо се превръщала в първа сила на Балканите, му предлага по-добри възможности за кариера, отколкото България. Последвалите години показали, че Йоан Асен не се излъгал.
И все пак хронологическите неясноти остават. Присъствието на Йоан Комнин Асен в албанските земи е документално засвидетелствувано, както ще видим по-долу, в 1349 — 1350 г. Но това не пречи на изследователите да отместват неговата поява там поне с пет години назад. И наистина в 1350 г. Йоан е титулуван деспот10. Веднага възниква въпросът: кой е балканският владетел, който му е дал това високо достойнство? Казаното по-горе за най-ранните години на Йоан прави почти невъзможно предположението, че това би могъл да бъде неговият брат цар Иван Александър. При това положение не остава друг освен Стефан Душан. Още К. Иречек пише11, че Йоан Асен бил сред най-високопоставените сръбски властели и че в 1345 г. или веднага след това (след коронацията на 14 април 1346) сръбският крал, вече цар, го удостоил с деспотското звание. И до днес това мнение остава най-правдоподобното12.
От друга страна, съвсем основателно появата на Йоан Комнин Асен в Албания се свързва с установяването на сръбското господство над Авлона — най-късно през август 1345 г.13 Или казано по друг начин, Йоан Комнин Асен станал господар на Авлона (Валона), Берат и Канина още в края на 1345 г.14 Следователно кариерата му е свързана здраво с годините 1345 — 1346 и две събития от сръбската история — приемането на царската титла от Стефан Душан и ликвидирането (и то окончателно) на византийското господство в Албания. При първото от тях Йоан Комнин Асен получил като шурей на сръбския цар15 най-високото дворцово достойнство — деспот. Второто събитие не само сложило край на византийското присъствие в тези земи, но и положило началото, както са склонни да приемат някои изследователи, на един „славянски деспотат” с център Валона, начело на който бил поставен деспот Йоан Комнин Асен16.
Както вече се каза, първото свидетелство, което документира присъствието на деспот Йоан в Авлона, е един акт на Стефан Душан, издаден на 13 април 1350 г.17 С този документ се уреждали отношенията между деспота от Авлона и Венеция (в преговорите сръбският цар бил представян от дубровничанина Михаил Бучиу (?))18. Вероятно през предната 1349 г. Йоан Комнин, възползувайки се от jus naufragii19, ограбил един венециански кораб. От същата 1350 г. датират два документа или по-точно две квитанции (27 април 1350 г.), които разкриват ролята на Йоан Комнин Асен (и, разбира се, на Валона) в посредническата търговия с източни подправки. Негови контрагенти били Дубровник и Венеция20. Наред с приходите от тази търговия (главно захар и черен пипер) Йоан Асен получавал доходи и от митницата в Авлона21.
Отношенията на деспот Йоан с Венеция, помрачени от конфликта през 1349 г., но подобрени впоследствие, получили своя завършек в 1353 г., когато деспотът и неговите наследници били удостоени с не малката чест да бъдат приети за венециански граждани22. Този ход на Йоан Асен показал по убедителен начин неговата политическа прозорливост. В албанските земи назрявали противоречия, за избухването на които бил достатъчен само един повод. Този повод бил изненадващата смърт на Стефан Душан (1355). Тутакси възникнал конфликт между Симеон Урош Палеолог (полубрат на сръбския цар) и наследника на престола Стефан Урош. Деспот Йоан взел страната на своя зет Симеон (той бил женен за Томаис, дъщеря на Анна Палеологина от първия брак23), но последният нямал успех — през 1356 г. Стефан Урош овладял Белград (Берат)24. По същото време в Епир и Тесалия се появил Никифор II Орсини Дука, който започнал борба за връщане на бащиното си наследство25. Деспот Йоан намерил изход от това положение: като венециански гражданин той се обърнал с молба към републиката на св. Марко да изпрати един военен кораб, който трябвало да защитава интересите му, и един венециански благородник за ректор26. Второто искане — разбира се, ако би било изпълнено както трябва — означавало земите на деспот Йоан да бъдат поставени пряко под властта на Венеция и в тях да бъде установена венецианска администрация27.
Един документ от 30 януари 1359 г.28 отново дава сведения за търговската дейност на „деспот Комнин от Авлона” — последното сигурно известие, което имаме за него. След тази дата следите му се губят. Сигурни указания няма, но би могло да се допусне, че намерил смъртта си по време на чумната епидемия, върлувала през 1363 г. в Авлона и Драч29.
В един арабски ръкопис, съхраняван в библиотеката Амброзиана в Милано, е запазено египетско ръководство с формули за обръщение към чужди владетели. Ето какво намираме там под титула „До владетеля” (sahib) на Сърбия и България”30: Que Dieu prolonge la vie à Seigneurie, au héros brillant, considéré, honorable, magnanime, courageux comme un lion, au duc Ange Comnène NN., colonne de la chrétiente, roi (malik) de Serbie et de Bulgarie, gloire du peuple chrétien, fierté de la foi du Christ, cavalier de la mer, protecteur des villes et des places frontières.”31
Преди половин столетие Ал. Соловьов убедително доказа, че този „duc Ange Comnene NN” не може да бъде нито български, нито сръбски владетел и убедително го идентифицира с Йоан Комнин Асен32. Публикуваната формула — като оставим настрана дворцовия етикет и куртоазия, както и характерните за тях суперлативи — разкрива по интересен начин положението на Йоан Асен и неговия „деспотат”: независим владетел, господствуващ над български (някога) и сръбски (след 1345) земи; господар на морето и на укрепени и важни градове; от благороден и знатен произход. И наистина позицията на Йоан Комнин Асен е твърде любопитна, макар и характерна за XIV век, особено за тази част на Балканския полуостров: българин по произход, потомък на последната династия от Първото царство и представител на царствуващата фамилия, властвуваща в България от 1186 г.; свързан с големите византийски фамилии Комнин и Ангел; женен за благородна византийка („василиса” Анна), гражданин на Венеция, а преди това гост на сръбския кралски двор. И все пак ми се струва пресилено да бъде характеризиран като един от героите на Янинската хроника с определението Σερβαλβανιτοβουλγαρόβλαχος33.
Бил ли е женен Йоан Комнин Асен преди да се появи в Авлона? Липсват сведения, които биха позволили да се отговори категорично на това питане. И все пак някои съображения ни карат да отговорим утвърдително. Кои са те? Преди всичко трудно е да се приеме, че Йоан е прекарал дълги години в двора на Стефан Душан, в близост до своята сестра Елена, без да бъде „принуден” да встъпи в брак. В цитирания по-горе венециански документ от 2 май 1353 г. Йоан Комнин Асен и „heredibus suis” са удостоени с венецианско гражданство (нямаме сигурни сведения за деца от втория брак). Най-сетне, ако приемем, че следващият господар на Авлона и Канина Александър е негов син, той би трябвало да е роден поне към 1346 — 1348 (в 1363 — 1366 г. вече бил пълнолетен) — най-малко няколко години, преди деспот Йоан да встъпи в нов брак (вж по-долу).
От цитирания в самото начало пасаж от Янинската хроника34 научаваме, че деспот Йоан Комнин Асен бил женен, по всяка вероятност втори път, за „василиса” Анна Палеологина, правнучка на император Михаил VIII Палеолог35. За нея този брак също бил втори — тя била омъжена за епирския владетел деспот Йоан II Орсини36, от когото имала две деца: Томаис (съпруга на Симеон Урош Палеолог37, и Никифор II Орсини38, и когото тя отровила (1335)39. Годината, в която деспот Йоан Асен се оженил за „василиса” Анна, е неизвестна. Според Пападопулос това станало в 1355 г.40, но единственият извор за това събитие (Янинската хроника) определя 1355 г. като terminus ante quem, докато terminus post quem е бракът на Симеон Урош Палеолог (1350)41. Все пак приетата от гръцкия учен дата е по-приемлива42.
В изворите липсват категорични сведения за потомството на деспот Йоан Комнин Асен. Наистина в цитирания вече двукратно венециански документ от 2 май 1353 г. става дума за „heredibus suis”, но това би могло да бъде една трафаретна формула. Все пак по за вярване е, че зад този израз действително се крият наследници на деспота. Имаме сведения, макар и не съвсем сигурни, за двама, а именно: Александър, господар на Валона и Канина от 1363 г. (тук, I, №48)43, и наред с него някоя си „Комнина”, наследничка на Валона и Канина, за която бил женен сърбинът Балша, господар на двата града от началото на 1372 г.44
(ἐγὼ ὁ δεσπότης Кομνηvός).№ 35. МИХАИЛ (АСЕН)
Михаил е брат на цар Иван Александър; син на Кера[ца] Петра (Петрица) и деспот Срацимир. Познат ни е само от един извор, т. нар. Ямболски надпис (днес в Софийския археологически музей), поставен от името на Шишман, негов син (вж I, №49). Това силно ограничава нашите познания за този Иван-Александров брат. В надписа той само е споменат, и то по такъв начин1, че не ни дава възможност да разберем дали Михаил е бил жив, когато е бил издигнат стълбът (1356 — 1357) или вече е бил покойник. Всички предположения за съдбата му, които могат да се направят, ще бъдат до голяма степен неоправдани, тъй като липсва друга опорна точка2.
№36. Драгушин (†преди 1340)
Името на Драгушин — този вероятен или по-скоро възможен син на Кера[ца] Петра (Петрица) и деспот Срацимир и брат на цар Иван Александър, доскоро стоеше в забвение. Едва напоследък В. Джурич привлече вниманието на изследователите, предлагайки една интересна хипотеза1. За какво става дума? Изследвайки стенописите на църквата „Св. Георги” (Положко), той се занима с една отдавна известна и публикувана грамота на Стефан Душан, издадена през 1340 г. и засягаща съдбата на църквата, която е била метох на Хилендарския манастир2. В тази грамота между другото става дума за „брат кральества ми Драгушин” (вече покойник и погребан в църквата) и за „матере кральества ми деспотице”.
Тези две лица не се споменават в никакъв друг исторически извор и отъждествяването им остава под съмнение. Все пак специалистите са единодушни, че „деспотицата” не е истинска майка на Стефан Душан, а Драгушин — не е негов истински брат3. Ако приемем, че двете понятия „майка” и „брат” не са употребени произволно (струва ни се, че имаме всички основания за това), има само една възможност за идентификацията на въпросните лица. И тази възможност беше използувана от В. Джурич: по наше мнение той с основание прие, че става дума за тъщата на Стефан Душан и негов шурей, т. е. майката на Елена, деспотица Кера[ца] и нейния неизвестен от други извори брат с малко необичайното за българин име Драгушин, който е живял в Сърбия и там е завършил дните си4.
Трябва да кажем, че тази хипотеза на сръбския учен (защото тя ще си остане хипотеза, докато не се открият извори, които биха я потвърдили) става още по-вероятна, ако хвърлим един поглед върху съдбата на най-близките Иван-Александрови роднини. Вече се отбеляза, че освен Елена, която е била омъжена за сръбския крал и сетне цар Стефан Душан, в Сърбия със сигурност са пребивавали един от братята на българския цар — деспот Йоан Комнин Асен, и другата му сестра Теодора5 — едно явление, което трудно може да намери своето обяснение6. При това положение не би имало нищо необичайно, ако допуснем, че в сръбския кралски двор е живял още един брат на Иван Александър, а именно: Драгушин. За съжаление единственият извор, с който разполагаме (споменатата вече грамота на Стефан Душан), не ни позволява да узнаем дали Драгушин е пребивавал временно в Сърбия, или се е установил там за постоянно, следвайки примера на другия си брат Йоан Комнин Асен. Единственото, което знаем със сигурност, е, че годината 1340, когато е била издадена грамотата, служи за terminus ante quern за смъртта на Драгушин.
Според споменатия вече документ Драгушин е бил погребан в църквата „Св. Георги” (Положко е било владение на Душановите роднини7). Това се потвърждава от изучаването на самата църква. На северния зид на подкуполното пространство са изобразени две сцени — необичайно по своята иконография разпятие8 и Дейсис. Долу, при самия зид е бил поставен саркофагът с тялото на Драгушин9.
№37. Елена - монахиня Елисавета (†7 ноември 1376)
Елена1 е дъщеря на деспотица Кера[ца] Петра (Петрица) и деспот Срацимир; сестра на Иван Александър Асен, Йоан Комнин Асен, Михаил, Драгушин и Теодора. Великолепно свидетелство за нейната генеалогия, единствено по рода си в българската средновековна история, е родословното ѝ дърво, изписано в църквата „Св. Богородица” в Матейче2. За ранните години на Елена не знаем нищо. Тя се появява за пръв път на историческата сцена в 1332 г., когато се омъжва за младия сръбски крал Стефан Душан3 — един дипломатически и политически брак, оставил трайни следи както в историята на Сърбия, така и на България.
Ролята на Елена в политическия живот на сръбската държава, а в отделни моменти и на Балканите е била твърде значима4. В началните години от живота ѝ като сръбска владетелка положението ѝ не било достатъчно стабилно, тъй като в продължение на четири-пет години тя не могла да даде на краля и държавата очаквания наследник на престола. Дори по едно време Стефан Душан водел преговори за възможен втори брак5. Но през 1336/37 г.6 Елена родила син, наречен Стефан Урош. Това важно събитие не само укрепило позициите ѝ в кралското семейство, но ѝ позволило скоро да се намеси активно в политическия живот на страната. Ще се задоволим да дадем само два примера:
Осъществяването на политическите амбиции на Елена било значително улеснено от започналата през есента на 1341 г. във Византия гражданска война. Поляризацията на силите в империята дала възможност на останалите балкански владетели, преди всичко Иван Александър и Стефан Душан, да се намесят активно в събитията. Докато българският цар проявявал колебание и нерешителност7, сръбският кралски двор си изработил стратегия, която трябвало да осъществи големите политически планове на Стефан Душан. Елена не само че не стояла настрана от избистрянето на тези стремления и тяхната практическа реализация, но често се оказвала в центъра на събитията. През лятото на 1342 г. тя потеглила към Търново да посети брат си Иван Александър8. Известието на Кантакузин за това пътуване е твърде кратко, за да ни позволи да се запознаем с неговите цели. Все пак би било неоправдано, ако приемем, че намеренията на Елена са носели отпечатъка на интимен, семеен характер — да посети роднините си. В това пътешествие, извършено в твърде напрегнато време, прозират политическите цели. Наистина не знаем съдържанието на разговорите, които сръбската кралица е водила със своя брат Иван Александър, но все пак техният предмет е ясен: гражданската война във Византия. Ще остане тайна дали Елена е дошла в българския престолен град с конкретни предложения за съвместни действия, с план за разпределение на завоюваните територии или поне за определяне на сфери на влияние. Но не може да се отрече един факт: през цялото времетраене на византийските междуособици Иван Александър не обърнал своя поглед към Македония и оставил на Стефан Душан пълна свобода за действия. Резултатът от тази дезаинтересираност е известен9. За това развитие на събитията ролята на Елена никак не е била малка.
През първата половина на 1342 г. усилията на Йоан Кантакузин да овладее византийския Запад не дали резултат и претендентът бил принуден да търси съюза и помощта на Стефан Душан. И тъкмо в този важен момент активно изпъква ролята на Елена. Заедно със своя съпруг тя посрещнала Кантакузин, участвувала в преговорите с него, след което говорила на събора на сръбските велможи10. Нейната реч била посрещната с голямо одобрение, изразител на което станал Йоан Оливер, който заявил, че тя проявила много „мъдрост и благоразумие” („…φρονήσεων καὶ εὐβουλίας”)11. Още по-показателно е отношението на Стефан Душан: „А и самичък кралят благодари много на жена си, понеже го бе посъветвала както трябва, него, който държеше върховната власт, и го е убедила, че ще спечели голяма слава, и той сам прие съвета.”12 Накрая Кантакузин още веднъж подчертава, че решението на събора за съюз с него, било взето μετὰ γυναικός13, тоест с участието на Елена.
Резултатите от Душановата политика, навлязла в своята най-активна фаза след споразумението с Кантакузин, са познати. За около три години сърбите унищожили византийското господство в Албанските земи и покорили цяла Македония (без Солун), достигайки до р. Места14. Печелейки борбата за хегемония на Балканите, Стефан Душан не закъснял да си присвои и най-висшия символ на тази хегемония — царската титла. В края на ноември или самото начало на декември 1345 г. той се провъзгласил за цар на сърби и на гърци15. А на 14 април 1346 (Великден) в Скопие, той получил царския венец от ръцете на сръбския духовен глава Йоаникий и търновския патриарх Симеон16. Заслугите на Елена за това непознато дотогава възшествие на сръбската държава били много големи. И тя не получила даром короната си, а сама я извоювала и застанала до своя съпруг като 
17.
Ha 20 декември 1355 г. на 48 г. починал Стефан Душан18. Това изненадващо събитие се отразило както върху сръбския политически живот, така и върху личната съдба на Елена. Всесилна владетелка и участничка в държавните дела, изведнъж тя се видяла принудена да се оттегли от активния живот. На пръв поглед всичко е било ясно: върховната власт в страната заедно с царската титла била поета от престолонаследника деветнадесетгодишния Стефан Урош и на Елена не оставало нищо друго, освен да стане монахиня. Времето, когато тя е сторила тази решителна стъпка, се определя сравнително точно от две дати: 20 декември 1355 (смъртта на Стефан Душан) и май 1356 г., когато в една грамота на Стефан Урош тя е спомената под името Елисавета19. Ако държим сметка за ктиторския портрет в църквата „Св. Богородица” в Матейче20, където Елена е представена в бяло вдовишко облекло, можем да допуснем, че превъплъщението на бившата царица в монахиня Елисавета е станало през ранната пролет на 1356 г.
Тази на пръв поглед важна стъпка на Елена не донесла решителна промяна в нейния живот, тъй като монахиня Елисавета нямала намерение окончателно да изостави светската суета и да се оттегли в някоя спокойна и тиха обител. Твърде скоро след смъртта на своя царствен съпруг Елена се оказала в Серес21, сръбско владение от 25 септември 1345 г.22 Нейната поява в този важен градски център на Източна Македония станала в изключително важен момент от сръбската история — борбата за наследство на върховната власт между законния наследник на престола Стефан Урош и Душановия полубрат Симеон Урош Палеолог. Каква позиция е трябвало да заеме Елена — монахиня Елисавета? Нейната очаквана реакция — да подкрепи сина си—била напълно естествена и лесно обяснима. Но Кантакузин сякаш иска да ни увери в противното: Елена взела дейно участие в борбата между сина си и чичо му, но воювала за собствена сметка, подчинила много градове и започнала да властвува самостойно23. Г. Острогорски с право прояви недоверие към писаното от Кантакузин („Този жив, вещо написан разказ произволно приписва на царицата майка такива макиавелистични похвати”) и доказа убедително, че Елена не се намесвала в междуособиците, намирала се в Серес и е признавала властта на своя син24.
Приемайки безрезервно писаното от Г. Острогорски, бихме искали да добавим още нещо: не бива да ни учудва факта, че Елена приела възшествието на сина си за нещо съвсем нормално, дори законно. Но в същото време тя не пропуснала да се погрижи за собственото си положение. Загубила подкрепата на съпруга си, вече вдовица, Елена намерила друг начин да подчертае изключителните си позиции в сръбското, а и в цялото балканско общество. По великолепен начин тя проявява своя „esprit de corps”, като заповядвала да изпишат родословното ѝ дърво в нейната църква „Св. Богородица” в Матейче (край Куманово)25. Там тя е представена като рожба на многовековната българо-византийска симбиоза, като потомка на фамилия (Асеневци), която възхожда към последната династия на Първото българско царство, фамилия, която има за предци трима или четирима български царе, четирима византийски императори, български и византийски принцеси — като Мария (дъщеря на Троян — Траян, син на цар Иван Владислав), Ирина Дукина и Анна Комнина!
Елена не се задоволила с тази красноречива, но все пак демонстративна изява на своето старинно и благородно потекло, което ѝ осигурявало място сред върховете на балканските аристокрации. Макар че за света била вече монахиня Елисавета, бившата сръбска владетелка си запазила всички външни белези на най-висшата власт — царската, а именно титулатурата. В издаваните от самата нея документи, както и в приписки към различни ръкописи, тя е титулувана като: „Δέσποινά μου ἁγια εὐσεβεστάτη αὐγούστα ἀγία Ελισάβετ26, κραταιὰ καὶ ἁγία ἡμῶν κυρία καὶ δέσποινα”27. По-важното в случая е, че тези титли не са спомен от миналото, не са отзвук на дворцово ласкателство и куртоазия, а отразяват до голяма степен действителните позиции на Елена-Елисавета. Наскоро след Душановата смърт царицата монахиня се установила в Серес и взела в ръцете си върховната власт над града и неговата област28. Макар че си създала едно обособено, самостоятелно владение, на първо време Елена признавала върховенството на своя син (вероятно това било израз на нейната подкрепа в борбата на Стефан Урош срещу Симеон Урош Палеолог). Така например в една приписка от септември 1359 г. се отбелязва: „при царуването на нашите благочестиви царе Стефан Урош и неговата майка, монахиня Елисавета”29. Малко след това (1360 — 1361) сръбският цар издава документ, с който потвърждава едно дарение на майка си, сторено в полза на Хилендарския манастир, но от текста се вижда, че Елисавета управлява в Серес самостоятелно30. А в едно решение на съда на Серската митрополия от ноември 1360 г. тя е характеризирана като „κραταιὰ καὶ ἁγία ἡμῶν κυρία καὶ δέσποινα”31. В Серес тя се чувствувала напълно независима, имала собствен двор, приближени, които в различните документи са назовани „ρίκεῖοι и δοῆλοι”32.
Като terminus post quem за нейното самостойно властвуване в Серес служи един акт от манастира Есфигмену (решение на Серския митрополитски съд), датиращ от август 1365 г.33 Наскоро след това в един хрисовул на император Йоан Палеолог (септември 1365), потвърждаващ собствеността на Хилендар над две места (едното при Серес, другото в Каламария), се отбелязва, че документът е издаден по молба на „ὑψηλοτάτης δεσποίνης Σερβίας, καὶ περιποθήτου ἀδελφῆς τῆς βασιλείας μου” (Елена-Елисавета) и „деспота на Сърбия господин Йоан Углеш”34. Този хрисовул позволява на Г. Острогорски да приеме, че по това време (август или септември 1365) в Серес се появил Йоан Углеш, а Елена се оттеглила в двора на сина си, където дочакала своята кончина, застигнала я на 7 ноември 1376 г.35
Фигура като тази на Елена е имала шансове да намери място в съвременните ѝ живописни паметници. Познати са следните нейни изображения: Сопочани (след 1337), в църквата „Св.Никола” в Люботен, Дечанския манастир (1348), Лесновския манастир и в църквата на Манастира „Св. Богородица” в Матейче36.
От брака си със Стефан Душан Елена е имала един син (Стефан Урош) и две дъщери.
№38. Теодора (ок. 1352— 1359)
Теодора1 е най-малката сред шестте деца на деспотица Кера[ца] Петра (Петрица) и деспот Срацимир2. Това, което знаем за нея (а то е твърде малко), е следното: От Никифор Григора научаваме, че към 1352 г. тя е била все още твърде млада („νέαν τε οὖσαν ἔτι κἀκείνην”)3, по всяка вероятност на около шестнадесет, най-много осемнадесет години. Това известие ни дава с приблизителност, разбира се, нейната рождена година: 1334 — 1336 г. За пръв път се срещаме с Теодора, когато тя се е намирала в Сърбия. Как и кога се е озовала там, не може да се каже със сигурност. Все пак би могло да се приеме, че тя е последвала примера на братята си — деспот Йоан Комнин Асен и Драгушин (?). Но годината на нейното установяване там остава неизвестна. Ако приемем, че тримата (придружени от майка си?) заедно са се отправили при своята сестра, сръбската кралица Елена, то това е станало преди 1340 г.4 В противен случай terminus ante quem за нейната поява в Сърбия е 1352 г.
През споменатата вече 1352 г. Стефан Душан с помощта на своя шурей българския цар Иван Александър искал да настрои император Йоан V Палеолог срещу тъста му Йоан Кантакузин и да го накара да започне отново военни действия5. За тази цел сръбският владетел предложил на Йоан V Палеолог да сключат договор, в основата на който бил поставен брачен съюз: византийският император трябвало да разтрогне брака си с Кантакузиновата дъщеря Елена, да я изпрати в Сърбия като заложница и да се ожени за сестрата на сръбската кралица Елена и на българския цар Иван Александър6, т. е. Теодора. Известно е, че проектите за този брак, замислен от Стефан Душан като силно политическо оръжие, не били осъществени.
Теодора се появява в историческите извори още веднъж, и то пак във връзка с брачен проект. След смъртта на Стефан Душан (20 декември 1355) подвластните на сръбската държава Епир, Тесалия, Албания станали поле на военни стълкновения между Стефан Урош и Симеон Урош Палеолог7. От започналия процес на разпадане на голямото сръбско царство решил да се възползува и деспот Никифор II Орсини, за да си възвърне властта над земите, управлявани от неговите предци8. Той напуснал Енос, където пребивавал до 1355 г., появил се в югозападните области на Балканския полуостров и сравнително бързо успял да покори големи части от Тесалия и Етолия9. Сред обкръжението на деспот Никифор, а вероятно и в сръбския двор възникнала идеята деспотът да изостави съпругата си (Мария, дъщеря на Йоан IV Кантакузин)10 и да се ожени за сестрата на сръбската кралица, т. е. за Теодора. Никифор приел с лекота тази идея, чието осъществяване би могло да допринесе за решаването на сложния въпрос около съдбата на бившите владения на Византия в тази част на полуострова. Той прогонил Мария, която се отправила при брат си деспот Мануил Кантакузин в Морея и започнал приготовления за новия брак. Тези негови действия предизвикали недоволството сред населението, което искало той да се откаже от брачните си проекти и да върне Мария. Никифор бил принуден да се подчини и до брак не се стигнало: през лятото на 1359 г. той загинал в битката при Ахелой11.
В изворите не се среща нищо повече за съдбата на Теодора12.
№39. Михаил Асен (1323/24 — преди 1356)
Михаил Асен1 е първородният син на цар Иван Александър Асен и съпругата му Теодора I2. Първото му споменаване в изворите, в т. нар. Ловчански сборник
(
)3 ни дава само terminus ante quem за рождената му година — 1331 г.4 За щастие сведенията за брака на Михаил, на който ще се спрем подробно по-долу, позволяват да се установи със сравнителна точност, че първият син на българския цар се е родил в 1323 или 1324 г.
Биографията на Михаил Асен, както и животоописанията на много други членове на фамилията Асен, трудно може да бъде възстановена. Оскъдните извори ни позволяват да установим само някои моменти от живота на Михаил. Първият момент датира от 1331 г. След победоносната за българите битка при Русокастро (18 юли 1331)5 Иван Александър и Андроник III Палеолог сключили мирен договор едно от условията на който било брак между първородния син на българския цар и дъщерята на византийския василевс6. Самият брак бил насрочен за по-късно време, тъй като и двете царствени деца били твърде малки. Изминали седем-осем години от това споразумение, но Иван Александър, който държал извънредно много на него, не препуснал да напомни на своя бъдещ сват за предстоящата сватба. Андроник III въпреки проявените колебания бил принуден да склони в името на държавните интереси — така поне пише Йоан Кантакузин7. Наскоро след това царската сватба била отпразнувана тържествено в местността Комнинови ливади край Адрианопол8.
Този брачен съюз поставя два въпроса, свързани с името на царствената съпруга на Михаил Асен и датата на сватбата. Първото затруднение идва от разногласието на двамата автори, които дават сведения за събитието. Докато Йоан Кантакузин назовава дъщерята на Андроник III — Мария9, то Никифор Григора ѝ дава името Ирина10. Спорът би могъл да бъде решен в полза на Григора11 или най-малко да се потърси компромисно решение, което би дало право и на двамата: дъщерята на император Андроник III е имала кръстното име Мария, но след сватбата си с българския престолонаследник е получила името Ирина, символизиращо „дълбокия мир”, настъпил в отношенията между двете страни, за който пишат и Кантакузин, и Григора12.
По-трудно може да се отговори на втория въпрос: През коя година е била извършена дългоочакваната сватба?13 Хронологическите указания, с които разполагаме, са твърде оскъдни, а понякога и съвсем липсват. Ето защо сме принудени да извършим подробен анализ на писаното и от двамата автори. Ще започнем с Йоан Кантакузин14. Първата стъпка към сватбата (факт, който липсва у Григора) било пратеничеството на Иван Александър до император Андроник III, който се намирал в Адрианопол15. Според Кантакузин това станало πολὺ ὕστερον, след като Андроник III усмирил албанците, покорил Акарнания и Епир, сключил споразумение с василиса Анна Палеологина16 — събития, приключили през пролетта на 1338 г.17 Каза се вече, че византийският василевс, макар и с неохота, дал съгласието си за сватбата и се отправил към Константинопол, за да се подготви за нея18. Известно време след това повторно, вече конкретно споразумение двата царуващи дома се събрали на Комниновите ливади, за да отпразнуват брачния съюз на своите деца. След като свършва описанието на сватбените тържества, Кантакузин веднага започва разказа си за новите събития в Епир — бягството на Никифор, последвалата му капитулация, споразумението за брак със собствената му дъщеря и удостояването на Никифор с титлата паниперсеваст19 — събития, които се отнасят към 1339 — 1340 г.20 При това положение можем да направим следната равносметка: сватбата на Михаил Асен според разказа на Кантакузин е станала след Иван-Александровото пратеничество в Адрианопол (лятото на 1338) и преди новата кампания в Епир (пролетта — лятото на 1339), т. е. през есента на 1338 или лятото (?) на 1339 г.
Нека се обърнем към другия извор. Съобщението на Григора за брака на Михаил Асен и Ирина следва разказа за събитията, за които пише и Кантакузин. Но това съобщение, макар и твърде кратко, съдържа известни хронологически указания, които биха могли да бъдат полезни при установяването на търсената от нас дата. Григора не е пропуснал да отбележи за разлика от Кантакузин, че „императорът (Андроник III)... дал деветгодишната си дъщеря за съпруга на петнадесетгодишния син на Александър, владетел на мизите”21. Както вече се подчерта, не знаем кога се е родил Михаил Асен, но бихме могли да установим рождената година на Ирина. Като описва едно тежко заболяване на Андроник III, който по това време се намирал в Адрианопол, Йоан Кантакузин пише, че василевсът, предвиждайки смъртен изход от тази болест, му доверил регентството над империята: „А след това той [Андроник III] хвана ръцете му [на Кантакузин] и като ги постави върху ръцете на императрицата, която носеше в утробата си дъщерята Мария, дадена по-сетне за съпруга на Михаил, сина на Александра, царя на мизите…”22 Това събитие обикновено се датира в януари 1330 г.23 Следователно Мария (Ирина) се е родила най-късно през пролетта на 1330 г.24 При това положение тя би имала девет навършени години през пролетта на 1339 г.
И така разногласия между Йоан Кантакузин и Никифор Григора няма. Царствената сватба25 (ако се доверим на хронологическите посочвания на Григора и на твърдението на Кантакузин, че поне част от тържествата са били извършени на открито, т. е. времето е позволявало това) е станала през пролетта на 1339 г.
Михаил Асен, като първороден син, в съгласие с налагащата се в България практика, бил обявен от своя баща за съвладетел26. Датата на този важен държавен акт, свързан повече с престолонаследието, отколкото с реалното поделяне на върховната власт27, е неизвестна. Кантакузин съобщава за него, когато описва сватбата на Михаил Асен, но очевидно той датира от по-ранно време, тъй като името на най-големия Иван-Александров син се придружава с царска титла в приписката — похвала към Софийския песнивец, съставен в 1337 г.28
След сватбата сигурни известия за съдбата на Михаил Асен29 освен една миниатюра в Cod. Vat. Slav. II (среднобългарски превод на Константин Манасий), на която ще се спрем по-нататьк, липсват. Името на Михаил се среща в т. нар. „Безименна българска летопис”, и то в твърде легендарен контекст, което затруднява обяснението на описаните събития. Ето впрочем интересуващия ни текст: „И премина Аморат (Мурад), синът Орканов с турците в 6834 (=1326) година и се отправиха против Средец... Българските войски отново се събраха под началството на Михаил, сина на Александър, но и него убиха турците, като плениха множество народ и го отведоха през Галиполи.”30 Хронологическите и фактологическите деформации в този пасаж са очевидни. И все пак може ли да се потърси и намери зрънце истина, осветляваща съдбата на Михаил? Изборът не е голям. Би могло да се допусне, че посочената година 6834 (=1326) е сгрешена, но събитията наистина са станали по времето на султан Мурад (1360 — 1389). Пречка за подобно обяснение е едно известие на Ник. Григора, според което най-късно в самия край на 1355 г. Мария (Ирина) вече е била вдовица31, т. е. Михаил Асен не бил сред живите и не би могъл да участвува в сражение срещу турците. Остава другата възможност: описаните събития датират от 6834 (=1326) г., но са станали не по времето на султан Мурад, а при неговия баща Орхан. Подобно обяснение противоречи поне на две неща, а именно: по това време Михаил Асен е бил най-много тригодишен, а турците все още не са застрашавали Балканския полуостров.
Очевидно тези две възможности за поправка на текста не ни позволяват да обясним задоволително цитирания пасаж. Остава последната възможност — или да отречем всякаква научна стойност на това известие, както са склонни някои изследователи32, или да го свържем съвсем произволно с някое събитие, познато от други извори, както правят мнозина33. В случая по-важното е, че както и да подходим към тези данни от „Безименната българска летопис”, не можем да установим със сигурност годината и обстоятелствата по смъртта на Михаил Асен. При това положение за кончината на първородния Иван-Александров син разполагаме с две ориентировъчни дати. Първата от тях, която е и terminus post quem е 1344/45 г.: Михаил Асен е изобразен на миниатюрата на л. 205r от Манасиевата летопис (Cod. Vat. Slav. II) заедно с баща си Иван Александър, брат си Иван Срацимир, другия си брат Иван Асен, вече покойник, и един ангел34. Terminus ante quem е краят на 1355 г. Никифор Григора съобщава, че веднага след смъртта на Стефан Душан (20 декември 1355) в Константинопол пристигнала Иван-Александровата дъщеря Кера(ца) Мария, сгодена за престолонаследника Андроник IV35. Почти веднага я последвала и съпругата на Михаил Асен Ирина, която вече била вдовица36. Пак според Григора, от този брак Михаил не е имал деца37.
№40. Иван Срацимир, цар във Видин (1352/53 — 1396)
Народната памет, словесното художествено творчество и не на последно място историческата традиция са направили от Иван Срацимир една от най-трагичните фигури на българското средновековие от времето на неговия залез. И наистина съдбата на този Иван-Александров син (такава, каквато можем да я възстановим в наши дни) напълно оправдава интереса към него. Свързан здраво с разрива в царското семейство и неговото разпокъсване, от една страна, и с разпокъсването на българската държава, от друга, Иван Срацимир заслужава да бъде обект на обстойно, задълбочено монографично изследване, каквото за съжаление все още липсва1.
Той е вторият син на цар Иван Александър от първия му брак. Наистина точно посочване на рождената му година липсва, но все пак разполагаме с едно свидетелство, което прави това предположение убедително. В приписката — похвала към Софийския псалтир, в чиято почти документална стойност нямаме основание да се съмняваме, Иван Срацимир е споменат след Михаил Асен, но преди Иван Асен2. Върху това свидетелство не може да хвърли сянка на недоверие нито миниатюрата на л. 205 от Cod. Vat. Slav. II, на която редом с Иван Александър са представени двамата братя на Иван Срацимир3, нито фактът, че Иван Асен още в 1337 г. е имал царска титла4.
Първите двадесет и пет години от живота на Иван Срацимир са ни почти неизвестни. Като оставим настрана двете кратки споменавания, за които вече стана дума (Софийския псалтир и Cod. Vat. Slav. II) и които не съдържат особена информация, Иван Срацимир не присъствува в никакъв друг извор. Този факт едва ли трябва да се обяснява с някакво пренебрежение към неговата личност — наистина Михаил Асен и Иван Асен са били провъзгласени за съвладетели най-късно в 1337 г.5, докато той е споменат с титлата цар за първи път в 1344/45 г.6 Но това все още не дава основание да търсим някакво специално отношение към него. Видяхме, че и двамата му братя не са били по-облагодетелствувани от съдбата. Достатъчно било обаче да се случи нешо по-значително, по-необичайно в живота на Иван Срацимир и той тутакси става обект на своите пишещи съвременници. Това необикновено, извънредно събитие е обвързването на третия Иван-Александров син с Видин.
По традиция като първо известие за пребиваването на Иван Срацимир във Видин се привежда приписката към т. нар. Четвероевангелие на видинския митрополит Данаил (ВМ Add. 39625). Тъй като този сравнително малък текст има извънредно голямо значение за разкриване на някои от най-важните моменти в биографията на Иван Срацимир, ще си позволим да цитираме по-голямата част от него: „...С позволението и съдействието на Света Троица бе наченато това свето и божествено дело — книгата, наречена по гръцки тетраевангелие — с голям труд и внимание за силата на моята бедност по времето, когато носеше на глава венеца на царството и държеше в ръка скиптъра, благочестивият и велик цар Иван Александър заедно със своя син, младия цар Иван Срацимир, а църковния стълб управляваше патриархът господин Теодосий. Писано бе прочее това свето дело във великия и многолюден град Бдин по повеля и желание на великия всеосвещен митрополит господин Данаил.”7
Първият въпрос, който трябва да се постави и, разбира се, да получи отговор, е: Откога датира приписката? Авторът който е „сродник на този свети митрополит” (както сам се нарича) е пропуснал, съзнателно или не, да посочи годината или поне индикта. Той се е задоволил да отбележи четири исторически личности, които според него добре са определили времето, когато е завършил своето дело. Тези упоменавания обаче се оказали недостатъчни за изследвалите, които и до днес не могат да постигнат съгласие за интересуващата ни година8. Разбира се, никой не е пропуснал да отбележи, че разполагаме със сигурен terminus ante quem: 1359/60 г. — приписката към Бдинския сборник (Ghent 408), където Иван Срацимир е вече „самодържец”, а редом с него е спомената съпругата му Анна — и двамата властвуващи във Видин9. Но този terminus ante quem е незадоволителен и не позволява да се изтръгне от поменатата вече приписка цялата информация, която тя крие в себе си. Безспорно трябва да се потърсят пътища за нейното по-точно датиране.
Кои са елементите, които биха ни позволили да установим годината, когато неизвестният родственик на видинския митрополит е преписал четвероевангелието? Първо, „по времето, когато носеше на главата венеца на царството и държеше в ръка скиптъра благочестивият и велик цар Иван Александър заедно със своя син, младия цар Иван Срацимир”. Второ, в Търново светителствувал патриарх Теодосий; трето, митрополит на Видин бил Данаил; четвърто, в месецослова към евангелието е отбелязано, че февруари е имал 29 дни10, т. е. годината е била високосна. Преди да разгледаме всички възможности за датиране, бихме искали да обърнем внимание на едно обстоятелство, на което ще се спрем подробно по-долу, а именно: здравата връзка, установена от неизвестния писар между цар Иван Александър и неговия син, младия цар Иван Срацимир — двуединство, обединяващо бащата — владетел и сина — престолонаследник. Нека сега проследим различните възможности, т. е. да видим коя високосна година подхожда най-добре за този случай:
1)1340 г.: веднага трябва да кажем, че подобно допускане е невероятно. През тази година е бил жив престолонаследникът Михаил Асен (миниатюрата на л. 205r от Cod. Vat. Slav. II)11, а по всяка вероятност и вторият Иван-Александров син Иван Асен12. Този факт определя и положението на Иван Срацимир, рефлектирало в поменатата вече миниатюра13.
2)1344 г.: През тази година Търновският патриаршески престол се е заемал от Йоаникий или от Симеон14.
3)1348 г.: търновски патриарх е бил Симеон15.
4)1356 г.: През тази година търновски и всебългарски светител е Теодосий II. Но въпросът за престолонаследието е претърпял съществена промяна. Иван Шишман, роден от втория брак на Иван Александър, вече има царска титла (мин. л. Зr в Четвероевангелието от 1355/56 — ВМ Add. 39627)16, а може би е провъзгласен и за млад цар, както свидетелствува приписката към Сборника на Пръвослав17. Или, казано с други думи, през 1356 г. Иван Срацимир вече е загубил изключителното си положение, отразено в приписката към евангелието на митрополит Данаил (ВМ Add. 39625).
5)1352 г.: През тази година търновски патриарх е бил Теодосий II. Данаил, въпреки че нямаме указания за годината, би могъл вече да бъде митрополит на Видин; Иван Срацимир би могъл да бъде „млад цар” (в смисъл на престолонаследник) — имаме основания да допуснем, че старшият брат Михаил Асен вече е бил покойник (Йоан Асен е починал преди 1344/45 г.)18, а предпочетеният по-сетне син от втория брак Иван Шишман, тогава 2 — 3-годишен, все още не е бил претендент за първенствуващото място. Разривът в царската фамилия е станал малко по-късно. При това положение имаме всички основания да приемем, че Четвероевангелието на видинския митрополит Данаил и приписката към него датират от 1352 г.
Установяването на точната дата, което е и отговор на поставения по-горе първи въпрос, значително улеснява отговора на втория въпрос, а именно: каква позиция е заемал Иван Срацимир в 1352 г.? Както се казва, тази приписка се схваща като доказателство, че Иван Срацимир вече е бил „цар във Видин”. Вярно ли е това? Повечето изследователи забравят едно нещо: приписката в основни линии не се различава от други подобни текстове. В нея се отбелязва, че четвероевангелието е преписано във Видин през царуването на Иван Александър и неговия син Иван Срацимир. И толкова. Нищо не дава основание да се допусне, че Иван - Александровият син вече бил самостоятелен владетел във Видин с титла цар! Но ако това обяснение, което е най-логично, би предизвикало възражения, ще си позволим още два примера. В приписката на монаха Методий Гемист към Анхиалското евангелие (1337) се казва, че книгата е съставена „при царуването на преблагочестивия и самодържавния господар на българите Иван Александър и на неговия син, преблагочестивия цар Иван Асен”19. На никой изследовател, поне досега, не е хрумнало да твърди, че по това време Иван Асен е царувал в Анхиало! Вторият пример не е по-малко красноречив. В приписката към Видинския сборник (1359/60) се казва: „в дните на благоверния и превисокия и самодържавния наш цар на българи и гърци Йоан Срацимир”20. Тази позиция на Иван Срацимир без съмнение е коренно различна от позицията му, отразена в четвероевангелието на митрополит Данаил. При това положение изводът може да бъде само един: през 1352 г. Иван Срацимир все още не е бил във Видин. Всички учени, които твърдят противното, несъзнателно се влияят от факта, че Иван Срацимир наистина е бил владетел на този дунавски град и механически обвързват появата му там с разглежданата тук приписка.
И така в 1352 г. Иван Срацимир все още не се е бил установил във Видин. Какво може да се каже тогава за неговото положение? Видяхме, че в надписите към миниатюрата на л. 205r от Ватиканския препис на среднобългарския превод на К. Манасий Иван Срацимир е титулуван цар21. Същата титла са притежавали и двамата му братя Михаил Асен и Иван Асен22. И ето че в приписките към Данаиловото евангелие се натъкваме на нещо по-различно, ново: за първи път в българската история срещаме титлата млад цар. Нейното обяснение не предизвиква затруднения: очевидно тя се противопоставя на титлата стар цар — титла, която не е засвидетелствувана, но безспорно съответствува на цар и самодържец, какъвто е бил Иван Александър. Следователно млад цар би могло да означава само едно: този, който един ден ще замени стария цар, т. е. престолонаследник. Така че титлата млад цар (тя ще бъде използувана още веднъж в българската държавна практика)23 означава, че в 1352 г. Иван Срацимир е бил наследник на българския престол и може би за пръв път в историята на Второто царство е споделял активно властта на своя баща.
Вторият брак на цар Иван Александър, сключен в самия край на 1347 или началото на 1348 г.24, довел не само до очакваната семейна трагедия, но имал и неочаквани последици за съдбините на българското царство. Наистина през първите пет години нещата не се променили (само Теодора I станала монахиня под името Теофана). По-горе видяхме, че през 1352 г. Иван Срацимир бил официално утвърденият наследник на търновския царски престол. Твърде скоро обаче семейните противоречия наложили своя отпечатък върху държавния живот и преди всичко върху престолонаследието. Иван Александър — вероятно не без влиянието на втората си съпруга — насочил бащинската си любов към първия си син от Теодора II Иван Шишман и го обявил за престолонаследник. Точната дата на този държавен акт с големи последици не може да бъде установена. Но изместването на Иван Срацимир от първенствуващото място, което той заемал сред царските деца, и постепенното утвърждаване на Иван Шишман могат да бъдат проследени сравнително добре. Terminus ante quem за окончателния срив в Иван- Александровото семейство е 1355/56 г. — годината, през която е завършено четвероевангелието на монах Симон (ВМ Add. 39627). На миниатюрите на л. 2v и Зг25 художникът е представил царското семейство: Иван Александър, Теодора II, Иван Шишман, Иван Асен, трите дъщери — Кера Тамара, Кера(ца) Мария и Десислава, дори и царският зет деспот Константин. Липсва Иван Срацимир. Това „пропускане” на престолонаследника едва ли е случайно. Тук очевидно се сблъскваме с една демонстрация (семейна и политическа), макар и предназначена за твърде малък и затворен кръг. Оправданието за това „екстрадиране” на Иван Срацимир е било намерено лесно. Иван Александър не би могъл да обяви първия си брак за недействителен и по този начин да лиши от престола най-стария си син Иван Срацимир, но за да изпълни това си намерение, той прибягва, може би за първи път в българската история, към една съвсем византийска традиция. Той вероятно се е възползувал от обстоятелството, че Иван Срацимир е бил роден преди неговото възшествие на трона, т. е. преди 1331 г., и е обявил първия си син от новия брак за багренороден. Тази необичайна за българската практика характеристика е засвидетелствувана в 1359 г. (приписката към Германовия сборник)26, но няма съмнение, че нейната първа поява датира отпреди 1355 — 1356 г. Веднъж узаконил правата на Иван Шишман, за Иван Александър не е било трудно да го обяви и за млад цар, на мястото на Иван Срацимир (приписката към сборника на Пръвослов)27.
Съдбата все пак не е била напълно неблагосклонна към лишения от престолонаследие Иван Срацимир. Цар Иван Александър успял да удовлетвори, макар и отчасти, обезнаследения си син, като му дал старото владение на Шишмановци — Асеневци Видин и неговите околности. Този акт на българския цар не само потвърдил по законодателен път резултата от окончателната феодализация на страната, но и съдействувал за по-нататъшното развитие на процеса, тъй като твърде скоро от традиционно апанажно владение Видин се превърнал в самостойно царство. За началото на този процес, довел до разцеплението на българската държава, обикновено се сочи един terminus ante quem — 1359/60 г. (приписката в Бдинския сборник) или 1356 г.28 Изложените по-горе противоречия в царския дом по въпроса за престолонаследието и техния резултат говорят убедително, че Иван Срацимир се е настанил окончателно във Видин между 1352 и 1355/56 г.
След като напълно загубил надеждите си за търновския престол, Иван Срацимир се почувствувал с развързани ръце във Видин. И той не закъснял да се възползува от това (вероятно Иван Александър си е затварял очите пред неговите действия): само за няколко години успял да си създаде напълно самостойно положение сред останалите балкански владетели и дори да си присвои най-висшия символ в борбата за хегемония на полуострова — титлата цар и самодържец на българи и гърци29. Все пак през първите петнадесетина години от самостойното си властвуване във Видин Иван Срацимир бил принуден да се съобразява с присъствието на баща си и да уважава в негово лице истинския цар и самодържеца на българите. Този процес, който превърнал постепенно едно феодално владение в самостойно държавно образувание30, бил прекъснат за няколко години, и то по най-брутален начин, от унгарската окупация на Видин (1365— 1369)31.
В началото на 1365 г. унгарският крал Луи (Лудвиг) I Анжуйски (и той като своите предшественици се величаел с титлата „rex Bulgariае”) поискал от Иван Срацимир да се признае за васал на унгарската корона32. Категоричният отказ на видинския владетел (да не забравяме, че той се титулувал „цар на българи и гърци”!) довел до настъплението на унгарците срещу Видинското царство. Походът на Луи I започнал на 1 май. На 30 май той бил пред Видин, а на 2 юни овладял престолния град33. Иван Срацимир и семейството му били пленени и затворени в крепостта Хумник (дн. Босилево в СФРЮ)34. За кратко време унгарците завладели почти цялата територия на Видинското царство35, което било превърнато в унгарска провинция. На първо време тя била управлявана от бана на Братислава Бенедиктус Химфи, а по-сетне от воеводата Дионисиус Лацкфи, който се титулувал „воевода на Трансилвания, управител на Видин и владетел на комитатите Темешвар и Солнок”36.
Унгарците не се задоволили с унищожаването на българската власт и създаването на своя администрация, но и пристъпили към обръщането на православното население в католическата вяра. В тази си мисия срещу „еретиците”-българи те били подпомагани от францискански монаси, които покръстили около 200 000 души, т. е. една трета от населението на областта37. Ако с основание приемем тази цифра за силно завишена, дори за недостоверна, то сигурни извори сочат, че католическата вяра била наложена на самия Иван Срацимир и семейството му38.
Иван Александър не могъл да попречи с нищо на унгарското нашествие и пленяването на Иван Срацимир, но удобният случай му позволил поне да се намеси в събитията около този конфликт и да организира освобождаването на сина си. Българският цар се възползувал от задържането на император Йоан V Палеолог във Видин и последвалия поход на граф Амедей VI Савойски по българското черноморско крайбрежие39, за да организира истинска православна коалиция срещу Унгария. Съгласно с постигнатото споразумение византийският император щял да получи българските градове от Месемврия на юг (завладени от Амедей VI), но трябвало да даде на влашкия воевода Владислав Влайку 180 000 флорина, който от своя страна трябвало да отвоюва Видин от маджарите и да го предаде на Иван Александър. Освобождението на Видин станало през 1369 г. Първото прогонване на маджарите не довело до окончателен успех, тъй като те възстановили господството си над града40. Накрая се стигнало до преговори, в които от страна на българския цар участвували влашкият воевода Влайку и деспот Добротица. В писмо до бана на България, магистър Петер Химфи (29 август 1369), крал Луи (Лудовиг) писал: „Fidelis noster! Literas vestras recepimus et earum seriem... amus intuitu, ad quarum continentiam respondemus, quod nos imperatorem de Bodinio sub fideiussione Layk [Влайку] voyvode et Dobrotich [Добротица — в рък. Dragych] liberum commisimus et suam terram eidem reddere assumpsimus, ita tamen, quod duas filias suas idem imperator nobis in obsides hue transmittet.”41 По всяка вероятност връщането на Иван Срацимир във Видин е станало през есента на 1369 г.
Само година и половина след завръщането на Иван Срацимир в престолния му град в историята на българската държава настъпил решителен момент — на 17 февруари 1371 г. починал цар Иван Александър42 и търновският престол бил зает от Иван Шишман. Не знаем каква е била реакцията на Иван Срацимир, след като е научил за кончината на баша си, тъй като изворите пазят мълчание по този въпрос. Няма да бъде грешно обаче, ако приемем, че той не е сторил нищо, за да потърси законните си права. Неговите стремления са били отправени в друга посока. Не бихме казали, че това е позицията на обиден човек. По-скоро това е позиция, заета след сериозни и зрели размишления. Иван Срацимир не може да не е разбрал, че по-малкият му брат отдавна е бил утвърден като законен наследник на престола и една гражданска война би довела само до трудности. Дори при успех тя би му донесла Търновското царство — сянка от някогашна България, което лежало на пътя на турското нашествие. От друга страна, той имал Видин с всички привилегии, почести и царска титла. По всяка вероятност той решил да се задоволи със сигурното, отколкото да преследва младежките си блянове. От 1371 г. насетне Видин все повече се отделял от Търново, за да се превърне в една от трите Българии, както ще пише по-късно Шилтбергер43.
Историята на Видинското царство, или по-точно на Иван-Срацимировото царуване във Видин (защото градът дължи своето възшествие на съдбата на Иван-Александровия син), все още не е написана. Все пак не са малцина изследователите, които по различен повод и на различни места са изказвали отделни съображения, а понякога и категорични преценки. Основният въпрос е бил, а и сега е: статутът на Иван-Срацимировото владение. Обикновено той се определя по твърде проста схема: владетелят има царската титла, следователно владението е царство (владетелят — деспот, а владението — деспотат!)!44 Не почиват на по-сериозни основания и преценките за политическата и културната зависимост на Видин. Преди години Е. Турдяну твърде категорично писа: „Политическото влияние във Видин е било румънско (!), а културното — сръбско.”45 Неколцина последователи, предимно български, говорят за здравата зависимост на Видин от Търново46, а после за сериозното противопоставяне на двете царства.
Съдбата на Видин през втората половина на XIV в. е интересен и твърде рядко срещан пример за превръщането на едно апанажно владение (резултат на феодалния процес) в напълно самостойна държавно- политическа единица47. Този необичаен статут на Видин е продукт на личните амбиции и действия на Иван Срацимир, на позицията, която той сам си е извоювал и която не се различава от позициите на останалите балкански владетели.
Иван Срацимир, както видяхме по-горе, притежавал царската титла със стойност на владетел още през младежките си години. Настанявайки се във Видин, той запазил това най-високо владетелско достойнство. Наистина авторът на припискате към Бдинския сборник го величае като „самодържавен цар на българи и гърци”, но това е по-скоро изява на придворно ласкателство, отколкото отражение на реалната действителност. Титлата на Иван Срацимир е била такава, каквато той сам си я дава в Брашовската грамота: 
48
Неговият брат Иван Шишман се е подписвал „цар и самодържец на всички българи и гърци”, но това в никакъв случай не говори за сериозни различия в държавноправното положение на двамата владетели, тъй като подписът на българския цар следва традицията49. В международен план различия между двамата не съществували. Ето как константинополският патриарх се обръща към Иван Срацимир, когато трябвало да му пише писмо: (Ὅπος γράφει ὁ πατριάρχης καὶ ὁ μητροπολίτης πpὸς τὸν αὐθέντην Βυδίνης καὶ βασιλέα τὸν Καντζιμηρόν): „Εὐσεβέστατε καὶ φιλόχριστε, αὐτοκράτορ κράτιστε καὶ αὐθέντα Βυδίνης καὶ πάσης Βουλγαρίας, ἐν ἁγίῳ πνεύματε αὐθεντα καὶ υἱε τῆς ἡμῶν μετριότητος, ἤ ταπεινότητος”50. Формулата за обръщение към Иван Шишман, изготвена внимателно, отразява действителното положение на търновски цар (βασιλεὺς τῶν Βουλγάρων), но не го поставя по-високо от неговия брат51.
Царското достойнство, което Иван Срацимир е притежавал, не е било единственият белег на неговото най-високо владетелско положение. Иван Срацимир е сякъл монети със собственото си изображение52, издавал е грамоти в полза на чужди търговци (Брашовската грамота)53 и следвайки примера на баща си, провъзгласил своя син и наследник на престола за цар54. Личността на владетеля и държавният живот са здраво свързани със съществуването на истински престолен град. Видин е отговарял на всички условия, но все пак Иван Срацимир не закъснява да укрепи неговия авторитет и да се опита да го превърне в своеобразна опозиция на Търново. Виждаме, че по примера на първите Асеневци той се погрижил да снабди столицата си с мощи на прочути светци, като по този начин укрепи нейните позиции и увеличи славата й на свят и обичан от бога град.55
Столичният град на Иван Срацимир е един от центровете на българската литература през втората половина на XIV столетие56. Оскъдните свидетелства, достигнали до нас, показват недвусмислено, че книжовната дейност се е развивала и процъфтявала под патронажа на владетеля. Вероятно Иван Срацимир се е стремял да подражава на своя баща и е покровителствувал всички изяви на словесната култура, но в същото време се е ръководил от амбциозната идея да превърне Видин в книжовно средище, което поне малко да съперничи на славата на Търновград57. За съжаление книжовната продукция на Видин ни е позната твърде слабо. Най-ранният ръкопис е споменатото на няколко пъти четвероевангелие на митрополит Данаил, завършено през 1352 г., някога част от сбирката на лорд Зауч, а сега в Британския музей (ВМ Add. 39625)58. Безспорно по-голям интерес представлява т. нар. Бдински сборник (Гент — Университетска библиотека Ms 408), съставен между 1 септември 1359 и 31 август 1360 г. по заръка на Иван-Срацимировата съпруга Анна59. Сборникът има твърде любопитно съдържание: мъченичествата и житията на жени светици (Теодора, Текла, Варвара, Юлияна, императрица Теофана, Мария Египетска), към които е прибавено описание на светите места в Ерусалим60. Книжовната дейност във Видин не е престанала и по време на унгарското господство. От това време (1365 — 1369) датира един Апостол (днес в манастира ,,Св. Павел”— Атон), преписан от двамата братя Драган и Райко61.
През последните години от свободното съществуване на Видин едно име господствува в литературните среди в престолния град на Иван Срацимир —митрополит Йоасаф62. Не може да се твърди със сигурност, че е ученик на Патриарх Евтимий, но без съмнение той следва принципите на търновската книжовна школа (едва ли е оправдано твърдението, че той е имитатор на Евтимий)63, което добре личи от единствената запазена негова творба „Похвално слово за Св. Филотея”64.
Църквата е онази сфера от обществения живот, която е предлагала на Иван Срацимир чудесната възможност да се разграничи от Търновското царство. Видинският владетел не се е решил изведнъж на тази стъпка — да скъса с Търновската патриаршия и да приеме църковното върховенство на Константинопол65. Необходими са били много размисли, за да се наруши столетната традиция, да се напусне църквата майка и да се приобщи към една чужда, понякога враждебна на българщината религиозна институция. И все пак Иван Срацимир се осмелил да стори това в 1381 г.: по негово искане Константинополската патриаршия определила за видински митрополит Касиний66. Така и тази здрава нишка, свързвала Видин с Търново, била скъсана.
Всички тези действия на Иван Срацимир, които довели до постепенното формиране на самостоятелна политико-държавна единица били косвено насочени срещу Търновското царство. И това било съвсем естествено. Но историческите извори не са съхранили никакви сигурни сведения за военни стълкновения между Видин и Търново, както категорично и малко необмислено твърдят някои изследователи. Подобни твърдения почиват на легенди и на презумпцията, че двамата братя (Иван Срацимир и Иван Шишман) са имали причина да се спречкат67.
Политическият живот на Балканите през последната четвърт на XIV век бил фокусиран в една точка — турската опасност. Сравнително отдалечен от основните направления на турските завоевателни походи, скрит зад стените на видинската крепост, Иван Срацимир се чувствувал в относителна безопасност. Турската армия обаче не подминала и неговата малка държавица. Обикновено се приема, че след похода на Али паша през 1388 г. срещу Търновското царство и Добруджа Иван Срацимир се видял принуден да се признае за турски васал и да приеме чужд гарнизон в столичния си град68. Липсата на извори не позволява да се проследи съдбата на Видинското царство през следващите няколко години, изпълнени с решителни събития (битката при Косово поле, покоряването на Търново, битката при Ровине, смъртта на Иван Шишман)69. Може би Иван Срацимир е смятал, че все още не е дошъл неговият ред и че би могъл да остане владетел във Видин под турски сюзеренитет. Свидетелство за неговата безпомощност, за неговата приспособимост към новата обстановка е епизодът, разказан от Йоасаф. Видинският митрополит пише, че на втората година след падането на Търново Иван Срацимир проводил в доскорошната българска столица сина си Константин и самия него 
. Наред с това Йоасаф трябвало да измоли мощите на св. Филотея, съхранявани в Търново70.
Надеждите на Иван Срацимир сякаш щели да се оправдаят. През лятото на 1396 г. на Долни Дунав се появила армията на унгарския крал Сигизмунд, която влязла във Видин, а неговият господар отхвърлил турския сюзеренитет. Но радостта била кратка. На 25 септември край Никопол кръстоносната армия претърпяла катастрофално поражение71, което решило изхода на кампанията и в частност съдбата на малкото Видинско царство. В края на 1396 г. турците завладели Видин, пленили Иван Срацимир и го отвели в Бруса, където завършил живота си72.
Иван Срацимир бил женен за Анна73, дъщеря на влашкия воевода Николае Александру Басараб (1352 — 1364). По всяка вероятност бракът е бил сключен между 1352 и 1355/56 г., т. е. по времето, когато Иван Срацимир е бил провъзгласен за видински владетел. От този брак се родили три деца — един син, на име Константин (I, №50) и две дъщери, за които се говори в писмото на унгарския крал Луи (Лудовиг) I Велики от 29 август 1369 („... quod duas filias suas idem imperator...”74). Едната от тях се наричала Доротея (I, №51), а името на другата е неизвестно75.
№41. ИВАН АСЕН
Иван Асен1 е син на цар Иван Александър от брака му с Теодора I. За времето на неговото раждане, както и за това на неговия по-голям брат Иван Срацимир, разполагаме с един, макар и твърде широк, terminus ante quem — 1337 г.2 Все пак някои съображения, макар и твърде условни, позволяват да се допусне, че той се е родил към 1328 — 1331 г., т. е. в годините, когато Иван Александър все още е бил деспот и е пребивавал в своя апанаж с център Ловеч. Сред синовете от първия брак на българския цар Иван Асен е бил трети по възраст. Това предположение се доказва от приписката-похвала към Софийския песнивец (псалтир), където той е отбелязан след Михаил Асен и Иван Срацимир3 и не може да бъде оспорено от миниатюрата на л. 205r от среднобългарския превод на К. Манасий (Cod. Vat. Slav. II)4.
Иван Асен е споменат само в два точно датирани извора. Първият е цитираната по-горе приписка към Софийския псалтир, завършен през 1337, в която той е заел място сред членовете на Иван-Александровото семейство. Значително по-интересен е вторият текст. Това пак е приписка, но вече към евангелие, написано на гръцки език в Анхиало от „жертвоприносителя, грешен и небрежен монах Методий Гемист, напълно неграмотен” — както самият той е казал за себе си. Ето пасажа от приписката, който представлява особен интерес: „Онзи, който притежава настоящата богоречива книга на четиримата евенгелисти и светоспасители, [по име се] зове Йоан, жертвоприносител и пръв от всички жертвоприносители на града Анхиало, съобразно с изпълвания закона сан, издигнат от великия патриарх Теодосий Търновски, при царуването на преблагочестивия и самодържавния господар на българите Иван Александър и на неговия син, преблагочестивия цар Иван Асен.“5
Безспорно най-любопитният факт тук е царската титла на Иван Асен. Но този факт веднага ни изправя пред две трудности: кога и защо Иван Александър е обявил третия си син за цар и свой съвладетел? За щастие приписката на Методий Гемист е точно датирана. Евангелието е завършено „в годината 6845 (=1337), индикт 5-и, в месец май 21-и”. Следователно тази дата е сигурен terminus ante quem за коронацията на Иван Асен. Но от друга страна, в приписката към Софийския псалтир, завършен също през 6845 (=1337), от тримата братя само първородният Михаил Асен има царска титла6. Очевидно тук не може да става дума за неволен пропуск на преписвача или по-точно на автора на приписката, тъй като книгата е поръчана от самия Иван Александър и е предназначена за царската библиотека. При това положение ни остава да приемем само едно: понеже не знаем месеца, през който е завършен Софийският псалтир (във всички случаи преди май 1337 г., когато Методий Гемист е завършил своето евангелие), можем да смятаме 1 септември 6845 (=1336) за условен terminus post quem за удостояването на Иван Асен с царска титла и провъзгласяването му за съвладетел. Но разбира се, точната дата трябва да бъде отместена с един месец напред — време, необходимо за завършването на поръчания от Иван Александър псалтир.
По-трудно е да се намери отговор на втория въпрос: Защо Иван Александър, след като вече е бил обявил за съцар първородния си син Михаил Асен7 (а вероятно и втория Иван Срацимир), е постъпил по същия начин и с Иван Асен? Разбира се, когато се опитваме да разгадаем действията на Иван Александър или поне да открием някои от мотивите, от които се е ръководел, ние приемаме като безусловна истина написаното от Методий Гемист, т. е. монахът от Анхиало не е бил в действителност толкова „небрежен” и „напълно неграмотен”, за да припише неоснователно царската титла на Иван Асен8 или пък да го сбърка с брат му Михаил Асен9 (или Иван Срацимир?). И така и тримата братя (приемаме, че Иван Срацимир не прави изключение), макар и в различно време (?), са били удостоени с титлата цар. Тъй като това е първият подобен случай в българската история, не можем да се опрем на традиция и да потърсим аналогии в миналото. Но обяснението на тези действия едва ли би ни затруднило: Иван Александър, „цар и самодържец на всички българи и гърци”, ръководен от чисто идеологически причини, е дал царско достойнство на всичките си синове10.
Миниатюрите на Ватиканския препис от среднобългарския превод на К. Манасий (Cod. Vat. Slav. II) поставят един интересен въпрос: женен ли е бил Иван Асен или не? Основание за подобно питане ни дава преди всичко миниатюрата на л. 2r, на която е представено оплакването на покойния Иван Асен. Зад майката на починалия Теодора I, която заема почти централно място в сложната композиция, е изобразена фигура на млада жена, почти девойка, в черно траурно облекло11. Обяснявайки тази сцена, Ив. Дуйчев пише: …по всяка вероятност това е 14- или 15-годишната съпруга на Иван Асен, византийската принцеса Ирина, сестра на император Йоан V Палеолог (1341 — 1391).”12 Част от това обяснение е грешно, тъй като за тази византийска принцеса е бил женен Михаил Асен13. Иначе Ив. Дуйчев е прав: въпросната женска фигура може да бъде отъждествена единствено със съпругата на покойника, но не и с неговата сестра, както са склонни да приемат някои учени14. За съжаление ние не знаем нищо за тази Иван-Александрова снаха. Три от миниатюрите на Манасиевата летопис (Cod. Vat. Slav. II)15 свидетелствуват за смъртта на Иван Асен. Неизвестна остава само датата16. Някои детайли от изображенията ни помагат да се доближим до тази дата. Няма съмнение, че на миниатюрата на л. 2r е изобразена първата съпруга на Иван Александър и майка на Иван Асен Теодора I17. При това положение terminus ante quem за кончината на царския син е вторият брак на неговия баща, т. е. последните месеци на 1347 г. или самото начало на 1348 г.18 От друга страна, с основание се приема, че Cod. Vat. Slav. II е приготвен, когато Теодора I все още е била съпруга на Иван Александър (в противен случай тя едва ли би присъствувала на миниатюрата, която представлява царското семейство). Следователно датата, на която е бил завършен илюстрованият препис на Манасиевата летопис, е още по-сигурен terminus ante quem. А тази дата е 1344 — 1345 г.19 Струва ни се, че би могло да се направи още една стъпка, а именно: годината, в която е починал Иван Асен, в никакъв случай не може да се отдалечава от времето, когато е бил завършен Cod. Vat. Slav. II. Това е събитие, което е станало непосредствено преди илюстрирането на ръкописа; събитие, което е поразило дълбоко царското семейство и е намерило отклик в три от сцените, украсяващи ръкописа, предназначен за царската библиотека.
И последен въпрос: при какви обстоятелства е починал Иван Асен? За съжаление липсват сигурни данни, за да се даде отговор на този въпрос. Наистина отново би могла да бъде привлечена „Безименната българска летопис”, но за затрудненията при нейното използуване вече стана дума20. Все пак· ще цитирам откъса от текста, който би могъл да ни бъде полезен: „И премина Аморат, синът Орканов, с турците в 6834 (=1326 г.) година и се отправиха против Средец. Българските войни се събраха под началството на Александровия син Асен и стана голям бой. Тогава убиха Асеня и почина голямо множество българи.“21 Поменатият Асен без особена трудност би могъл да бъде отъждествен с Иван Асен, но останалите подробности от разказа не биха могли да получат задоволително обяснение22.
№42. Кера Тамара
Несигурност, неяснота, дори бъркотия тегнат върху личностите на Иван Александровите дъщери1. Трудно биха се намерили двама изследователи, които са единодушни, когато става дума за броя, възрастта, произхода по майка и съдбата на всяка една от дъщерите на българския цар. Тази неустановеност може би намира своето оправдание в оскъдните извори. Може би защото дори и тези извори, които са на разположение, са неизучени задоволително. Тъкмо това е причината за липсата на ясна представа за семейството на Иван Александър.
Личността на кера Тамара (
) не прави изключение. Общоприето е, че тя е най-голямата дъщеря на Иван Александър. Но сякаш с това свършва единомнението и започва излагането на разноречиви схващания. Ето защо е необходимо първо да се приведат в ред познатите ни извори. Кера Тамара е спомената в четири различни извора: 1) Евангелието, преписано от монаха Симон в 1355/56 г. (ВМ Add. 39627) (изображението и надписа към него)2; 2) Бориловият синодик (Палаузов препис)3; 3) Безименната българска летопис4; 4) Историческото съчинение на Халкокондил5. Съпоставянето на всички сведения, почерпани от тези извори, води до следните изводи: извори 1, 2 и 3 говорят за едно и също лице (кера Тамара); същата група свидетелствува, че става дума за дъщеря на българския цар Иван Александър6. Според извори 2 и 3 кера Тамара е дадена за жена на султан Мурад. Този факт е свързващо звено между първите три извора и Халкокондил (той съдържа някои различия или по-скоро деформации на фактите, за които ще стане дума по-долу), съобщаващ същото събитие. При това положение може да се направи само един извод: и четирите извора дават сведения за едно и също лице — кера Тамара, дъщеря на цар Иван Александър. Но това съпоставяне предполага и още едно, и то твърде важно заключение: основните факти във въпросните извори не подлежат на съмнение, тъй като се намират в различни, независими един от друг извори.
Името на Иван-Александровата дъщеря, макар и твърде рядко срещано през българското средновековие, не е непознато за Асеневата фамилия7. Неговата употреба през четиринадесетото столетие може да се обясни само по един начин — здраво придържане към традицията. Това стремление удовлетворява семейни амбиции, но и служи на пропагандата. Що се отнася до понятието кера, за него вече стана дума8: то възхожда към κυρά и се е получило още на гръцка почва9 чрез преминаването на υ в ε; в България е познато от края на XIII в. и се използува като обръщение към жени, принадлежащи само към царското семейство10.
Един от спорните въпроси около личността на Тамара е въпросът за нейния произход или казано по-точно, коя от двете съпруги на Иван Александър е майка ѝ. Малцина са изследвачите, които са склонни да приемат, че тя е родена от Теодора I11. Мнозинството приема a priori, без каквито и да било доказателства, че Тамара е дъщеря от втория брак12. Старобългарските текстове не сочат майката: в два от тях се казва, че тя е царева дъщеря (Евангелието от 1355/56 г. и „Синодика”), а в третия („Безименната, българска летопис”) е отбелязано, че е сестра на Иван Шишман. Изненадващо малко по-обстоятелствен е Халкокондил: „Шишман, синът на Александър, проводил пратеници при Мурад, сключил договор и съюз, така че да гледат (заедно) враг и приятел; и направил родство, като дал на Мурад дъщеря си, която се отличавала със своята хубост и произхождала от еврейката, за която се оженил, бидейки от нея наранен.”13 Първата грешка на Халкокондил е очевидна: за еврейката е бил женен не Иван Шишман, а баща му Иван Александър. На пръв поглед тази корекция поставя всички факти на местата им и въпросният текст добива своя истински вид, от което следва, че Тамара (макар неспомената по име, ясно е, че става дума за нея) е дъщеря на Иван Александър и покръстената еврейка, „новопросветената царица” Теодора II. Но тази поправка не може да обясни всичко, тъй като българските извори са единодушни: Тамара е дадена на Мурад не от баща си, а от брат си. При това положение можем ли да се доверим на третото твърдение на Халкокондил, а именно: Тамара е родена от втория брак на баща си? Струва ни се, че това е невъзможно. Знаем с абсолютна сигурност, че преди 1355/56 г. Тамара е била омъжена за деспот Константин (миниатюрата на л. 2v в Евангелието от Британския музей14). Дори да приемем, че е встъпила в брак на 14 — 15 г. (няма никакво основание да се допусне, че се е омъжила по-млада), тя се е родила най-късно към 1340 г. Следователно тя е дъщеря на Иван Александър от брака му с Теодора I, тъй като българският цар се е оженил втори път най-рано в последните месеци на 1347 г.15
Следващият момент от биографията на Тамара, който ни е познат, е нейният брак с деспот Константин. Както вече видяхме, за хронологията на това събитие имаме известна представа (terminus ante quern: 1355/56), но личността на съпруга е покрита с отпечатъка на неизвестността, тъй като той не е споменат в други извори. На Й. Иванов дължим отъждествяването на царевия зет с Константин Деянов, тъст на византийския император Мануил II Палеолог, загинал в битката при Ровине (1395)16. Това схващане на известния български учен получи голямо разпространение17, но в същото време срещна и сериозен отпор, поради очевидните несъответствия между личността на деспот Константин и Константин Деянов18. Без да повтарям изложените вече аргументи (преди всичко на Б. Ферянчич), ще отбележа само, че по всяка вероятност Константин е бил виден търновски болярин, който след сватбата си с царската дъщеря Тамара е получил от своя тъст Иван Александър най-високото дворцово достойнство — деспот.
Последният и най-интересен момент от живота на кера Тамара е нейната брачна връзка със султан Мурад I — момент, оставил трайни дири както в писмените извори, така и в народната памет19. Но тъкмо това събитие предизвиква недоверие сред историците: „Историческата наука не е установила със сигурност дали действително именно първата дъщеря на Иван Александър е била дадена за жена на султан Мурад (sic).”20 Това мнение безспорно има своите корени в писаното от Й. Иванов, който, комбинирайки произволно имената и личностите на Иван-Александровите дъщери, заяви категорично, че за съпруга на Мурад била дадена Мария-Десислава (sic)21. Като прескачаме безспорния факт, че българският цар не е имал дъщеря с подобни имена, ще отбележим, че пренебрежението на Й. Иванов към изворите се основава на два факта: Тамара е била вдовица, и то на възраст около 40 години. Тъкмо това не предполагало тя да бъде дадена за съпруга на султана22. Тези аргументи на нашия учен нямат стойността, която той иска да им придаде, и да опровергаят изворите, с които разполагаме. Това, че Тамара е била вдовица23, не е била никаква пречка да встъпи в нов брак. Що се отнася до нейната възраст, твърдението на Й. Иванов е произволно. Със същото основание може да се твърди, че тя не е била на повече от 32 — 33 години. Като прибавим към това, че тя е била прочута хубавица —· факт, подчертаван от изворите — и че Мурад едва ли се е ръководил от емоционални съображения, а по-скоро от политически (за него Тамара е била заложница), споменатият брачен съюз е бил напълно възможен.
Когато разглеждаме този последен етап от живота на Тамара, се натъкваме на едно действително затруднение: датата на събитието. Навремето П. Ников предложи, без особени доказателства, годината 137524. Докато в Синодика няма никакви хронологически указания, то останалите два извора позволяват да се потърси точната дата. В „Безименната българска летопис” пожертвуването на Тамара — залогът за мира между българи и турци, е поставено веднага, след като Иван Шишман заел престола на покойния си баща. От своя страна това събитие е разказано непосредствено след съобщението за кончината на Иван Александър25. Халкокондил също представя Тамара като гаранция за мира, постигнат в резултат на пратеничеството на българския цар до султана26. Тези усилия на Иван Шишман да уреди отношенията си с турците трябва да бъдат обвързани с определено събитие — злощастната битка край Марица (26 септември 1371) или с неговото възшествие на трона (след 17 февруари 1371), каквато е била обичайната междудържавна практика. При това положение можем да приемем, че кера Тамара е била дадена на султан Мурад I или между 17 февруари (смъртта на Иван Александър) и 26 септември 1371 (сключеният мир е определил и поведението на българския цар по време на сражението край Марица), ако се ръководим от известието в Българската летопис, или пък веднага след 26 септември 1371 г., ако съчетаем това известие с писаното от Халкокондил27.
За съжаление саможертвата на Тамара, както би трябвало да се очаква, не оказва влияние върху българо-турските отношения. Но поведението на българската принцеса заслужило признанието на нейните съвременници: „На кера Тамара, дъщеря на великия цар Иван Александър, велика госпожа, съпруга на великия амир Амурат, която му бе отдадена заради българския род. И тя, като отиде там, запази православната си вяра, рода си освободи, живя добре и благочестиво и с мир почина, вечна памет.”28
) в Синодика са титулувани следните лица: Мария, сестра на Иван III Асен, и втората съпруга на цар Георги I Тертер (Попруженко. Синодик, § 119, с. 88) и Иван Шишмановата съпруга Мария (Пак там, § 126, с. 89). Дъщерите на Иван Александър Десислава и Василиса (№ 44 и № 47), както и тъщата на цар Иван Шишман Десислава са титулувани „госпожи” (Пак там, § 125, 127, с. 89).№ 43. Кера(ца) Мария - монахиня Макария (1348 - 1402?)
Личността на Иван-Александровата дъщеря Кераца, или по-точно Kepa[ца] Мария, сякаш най-често е привличала вниманието на изследователите1. Подобен интерес е оправдан и лесно обясним. Но наред с това тя е била обект на недоразумения, бихме казали дори на мистификации, които хвърлят сянка върху положението ѝ в царското семейство. Тези недоразумения, макар и датиращи отдавна, тежат и до днес и са пречка по пътя на възстановяването на нейната биография. Ето защо, преди да представим нейния жизнен път, трябва да се опитаме да отстраним тези пречки.
Преди повече от сто години К. Иречек пише: „Там (ММ, I. № 185 — И. Б.) тя е наречена Кераца. Gregoras, III, с. 557, я нарича Мария. В поменика (Синодика - И. Б.) е просто Василиса (Βασίλισσα).”2 Няколко десетилетия по-късно Й. Иванов буквално повтаря казаното от чешкия учен: „Александър е имал още две по-малки от Тамара дъщери: едната наричана госпожда (?) Василиса, или госпожа Кираца (κυρὰ Κυράτζα) или още Мария.3 По всяка вероятност и двамата известни познавачи на българското минало се основават на едно натрапващо се на пръв поглед съпоставяне, а именно: Кераца е изобразена в Евангелието от 1355/56 г. (ВМ Add. 39627, f. 2v), но името ѝ е пропуснато в Синодика. Василиса отсъствува от семейните портрети в Евангелието, но затова пък е спомената в Синодика4. Следователно двете лица могат да бъдат отъждествени.
Правилни ли са тези разсъждения? Нека първо се спрем на отсъствието на Кера[ца] Мария от Синодика. По-долу ще видим, че през 1356 г. тя е напуснала България и повече не се е завърнала в родината си (поне сведения за това липсват). Но дори и да се е появявала инцидентно в Търново5, тя вече не е била свързана с българската действителност и естествено не е попаднала в погледа на автора на добавките към Синодика. Второ, ние не знаем със сигурност кога са направени въпросните добавки, но може да се допусне, че това е станало преди завладяването на Търново от турците6, т. е. поне десетина години преди смъртта на кера Мария7. Това съвсем задоволително обяснява отсъствието на тази Иван-Александрова дъщеря от един текст, който има формата и съдържанието на поменик. Този аргумент става още по-силен, като припомним, че от Синодика липсват не само Иван Срацимир и Иван Шишман (вероятно живи преди окончателната редакция на текста), но и Михаил Асен и Иван Асен, и двамата покойници отпреди 1355 г.8 Отсъствието на последните двама може да бъде обяснено само по един начин (ако отхвърлим мисълта за пренебрежението към братята на Иван Шишман от първия брак на баща му?): и двамата са изчезнали от историческата сцена твърде отдавна и съзнанието на съвременниците не е било обременено с мисли за тях9. Най-сетне скромното споменаване на Василиса в Синодика (господжа Василиса) никак не съответствува на положението на кера Мария — византийска императрица, майка и баба на императори10.
Отсъствието на Василиса от миниатюрата в Евангелието от 1355/56 (ВМ Add. 39627, f. 2v) не е сериозен аргумент и не заслужава внимание. Безспорно тази дъщеря на Иван Александър е родена от втория брак на царя, и то след 1355/56 г., т. е. след като е било завършено евангелието.
И така, няма никакви сериозни основания за отъждествяването на Кераца от миниатюрата с Василиса от Синодика. Без съмнение това са две различни дъщери на цар Иван Александър и първата от тях, тази, която ни интересува в случая, имала кръщелното име Мария11. Пред това собствено име е било поставено според обичая на епохата обръщението кера (κυρὰ), от което се е получила диминуитивната форма Кераца — така както го намираме в надписа към миниатюрата в Евангелието от 1355/5612 или гръцкото Κυράτζα, засвидетелствувано в патриаршеския акт от 1355 г., за който ше стане дума по-сетне.
Кога е била родена кера Мария и коя е била нейната майка? Единствено указание за възможната година намираме у Ник. Григора. Византийският историк пише, че Мария (съгласно брачния договор от 1355 г.) пристигнала в Константинопол, когато нейният съпруг Андроник бил на девет години, а тя почти на толкова13. Григора сравнително точно определя това събитие — след смъртта на сръбския цар Стефан Душан (20 декември 1355) и последвалия сблъсък между Стефан Урош и неговия чичо Симеон Урош Палеолог, т. е. към пролетта на 1356 г. Но тук се натъкваме на едно противоречие. Знаем, че Андроник IV е роден на 11 април 1348 г.14 Следователно през пролетта на 1356 г. той е бил на осем, а не на девет години. Дали Григора е сбъркал годините на византийския престолонаследник или пък пристигането на Мария в Константинопол трябва да бъде отместено с една година напред? Но независимо от това, кое от двете решения ще изберем, едно нещо остава непроменено: Мария е била почти връстница на Андроник, т. е. тя е родена най-късно в началото на лятото на 1348 г. При това положение тя е първото дете на цар Иван Александър от брака му с Теодора II.
Както вече стана дума, през лятото на 1355 г. цар Иван Александър и император Йоан V Палеолог сключили мирен договор15, който бил скрепен с брак между невръстните кера Мария и Андроник IV. Брачното споразумение било потвърдено от синодален акт на Константинополската патриаршия от 17 август 1355 г.16 През пролетта на следващата 1356 г. Мария заминала за византийската столица17.
От 1356 г. нататък Мария споделяла съдбата на своя съпруг Андроник IV. През 1370 г. тя родила син, който получил името Йоан18. Няколко години по-късно в безметежния живот на съпружеската двойка настъпила рязка промяна. Вместо да очаква търпеливо момента, когато щял да стане законен василевс и автократор на ромеите, Андроник IV решил да съкрати времето и да овладее престола силом. На 6 май 1373 г. избухнал бунт, основаващ се на странно съюзничество — Андроник IV въстанал срещу баща си Йоан V Палеолог, а Сауджи Челеби — срещу своя баща, султан Мурад. Радвайки се на първоначален успех, Андроник IV дори провъзгласил тригодишния си син Йоан VII за съимператор. Но успехът бил краткотраен: на 30 май същата година и двамата принцове — византийският и турският — били заловени. Мурад заповядал да ослепят сина му. Същото наказание трябвало да постигне Андроник IV и малкия Йоан VII, но Йоан V се смилил: бащата и синът не били напълно лишени от зрение19. Но в замяна на това Андроник IV бил лишен от престолонаследие и за съимператор бил обявен вторият син на Йоан V, Мануил (25 септември 1373 г.)20.
На първо време Андроник IV и семейството му били изпратени в изгнание на остров Лемнос21. Но към 1375 г. те били върнати в константинополския затвор. Андроник IV се възползувал от това, успял да избяга и се скрил при генуезците в Пера. Наскоро след това с помощта на Генуа той отново овладял върховната власт в империята22. Този път неговото управление продължило почти три години (12 август 1376 — 1 юли 1379), но бил официално коронясан за император на 18 октомври 1377 г.23 От това време датира и едно известие за Мария: през 1377 г. в отсъствие на своя съпруг тя управлявала империята24. В борбите около византийския престол участвували Генуа, Венеция и турците. Докато генуезците поддържали от самото начало Андроник IV, то венецианците подкрепяли Йоан V и Мануил II. Но все пак решителна се оказала турската сила. С нейна помощ Йоан V и Мануил сполучили да овладеят Константинопол (1 юли 1379) и да ликвидират тригодишното властвуване на Андроник IV25.
В продължение на около десет години няма никакви известия за Мария26. Знаем, че през 1381 г. било постигнато помирение между Андроник IV и Йоан V и екс-василевсът получил като апанаж Селиврия27, където вероятно се настанил с цялото си семейство. Андроник IV починал внезапно на 28 юни 1385 г. и бил погребан в константинополския манастир Пантократор28. През следващите няколко години Мария се губи от погледа ни, но без съмнение тя е живяла в Селиврия заедно със сина си (и останалите си деца), който, подкрепян от генуезците, не изоставял амбициите си за императорската власт29.
Няколко години по-късно намираме Мария в Италия. Сведения за това нейно пътуване откриваме в една приписка, автор на която е известният Пиетро Филарджис (Филаргирос), архиепископ на Милано и сетне папа, под името Александър V. Ето съдържанието на тази любопитна бележка: „Това божествено и свято евангелие бе подарено на мен, брат Петър, от ордена на най-бедните братя, наричани от италианците минорити, по божия милост архиепископ на Милано, а по онова време бях епископ на Новара, от височайшата и превъзвишена господарка на ромеите и августа Мария, преименувана на Макария, когато дойде в Тичино в Лигурия заедно със сина си, височайшия и многоуважаван василевс на ромеите господин Йоан Палеолог. По това време, в годината хиляда триста деветдесет и втора от рождение Христово, княз и владетел на лигурийците бе многопочитаният дук на Милано Йоан (Джан) Галеацо, граф на Павия!“30
След прочитането на тази бележка е редно да си зададем въпроса: каква е била целта на това пътешествие и кога точно е извършено? Едва ли трябва да се съмняваме, че Мария, вече монахиня Макария31, е придружавала своя син, който е посетил Генуа, търсейки помощ за задоволяване личните си амбиции: императорската власт във Византия. Присъствието на майката е могло да улесни тази мисия. Всичко, което знаем за тези подготвителни действия на Йоан VII Палеолог, показва, че пътуването е било извършено в края на 1389 г. и в самото начало на 1390 г.32 Как да си обясним тогава посочената в приписката 1392 г.? Обяснението може да бъде само едно: този текст е съставен и записан между 17 май 1402 г. (дата, на която Пиетро Филарджис е станал архиепископ на Милано) и 3 септември 1403 г. (смъртта на Джан Галеацо Висконти)33. Изминалите години са заличили датата на това посещение от паметта на Пиетро Филарджис и той е отбелязал 1392, вместо 1389 или 1390 г.34
Пътуването на Йоан VII Палеолог и неговата майка Мария беше възстановено сравнително подробно от Дж. Баркър и напоследък от П. Шрайнер35. Ето защо ще се задоволим да отбележим само основните неща. Вероятно двамата са пристигнали в Генуа — основната цел на тяхното пътуване—през последните три месеца на 1389 г. Посещението в Новара може да се отнесе към самото начало на 1390 г. След това Йоан VII се отправил към Константинопол36, а Мария останала в Италия, за да очаква известия за акцията на своя син (тя се намирала в Милано, в двореца на Висконти), който на 14 април 1390 г. сполучил да завладее императорския трон37. Докато Мария чакала новини от Константинопол, пратеници на Висконти се опитали да получат от Сеньорията на венецианската република кораб, който трябвало да отведе императрицата във византийската столица. Постъпките на Висконти дали положителен резултат (26 май 1390), но Мария заминала за Венеция и оттам за Константинопол едва в края на юли 1390 г.38 Точната дата на нейното пристигане в столичния град е неизвестна. Вероятно това е станало, след като Йоан VII бил прогонен от Константинопол (17 септември 1390)39.
Минават години, преди да се срещнем отново с Мария. На 10 декември 1399 г. император Мануил II Палеолог, придружаван от маршал Бусико, започнал известното си пътуване из Западна Европа40. В негово отсъствие империята била управлявана от Йоан VII. Тъкмо от това време датира един документ, който свидетелствува за пристигането на майката и сина в Константинопол от фамилния апанаж в Селиврия41. Други преки известия за Мария не притежаваме. Може да се допусне, че тя е била жива през 1402 — 1403 г., т. е. когато е съставена приписката на Пиетро Филарджис.
От брака си с Андроник IV Мария е имала три деца: споменатия вече многократно Йоан VII Палеолог и две дъщери, чиито имена не са известни42.
"№44. Цар Иван Шишман (1371-1393)
Иван Шишман е по-големият от двамата синове на цар Иван Александър от брака му с покръстената еврейка Теодора II. Извори с различен характер и от различен произход не оставят съмнение, коя е майката; „Теодора, благочестива царица на великия цар Иван Александър, от род еврейски... майка на великия цар Иван Шишман.”1 Рождената година на Иван Шишман, както и на останалите му братя и сестри, не е посочена в нито един извор. Но като знаем, че по-голямата му сестра от същата майка, кера[ца] Мария, е родена най-късно през пролетта — лятото на 1348 г.2, можем със сигурност да приемем тази дата за terminus post quem. От друга страна, разполагаме и с един категоричен terminus ante quem: 1355/56 г. (миниатюрата от Четвероевангелието в Британския музей — ВМ Add. 39627, f. Зr)3. При положение, че по това време той е имал един по-малък брат — Иван Асен (I, № 45), и още една сестра — Десислава (I, № 46), за която условно приемаме, че е била по-малка от него, можем да допуснем, че се е родил най-късно към 1349 —1350 г.4
Раждането на Иван Шишман довело до сериозни усложнения в царското семейство — усложнения, които завършили с пълен разрив5. До 1352 г. престолонаследник с титлата „млад цар” бил Иван Срацимир. Но наскоро след това той се озовал във Видин (традиционния апанаж на Шишмановци — Асеневци) с титлата цар6, а за наследник на престола бил обявен наскоро роденият Иван Шишман. Как се стигнало до този преврат в семейството, оказал сериозно влияние върху съдбините на България? Вероятно под натиска на втората съпруга, под чието обаяние бил попаднал, Иван Александър решил да обезнаследи сина си от първия брак (Иван Срацимир), позовавайки се на факта, че бил роден, преди той да заеме царския престол, и да обяви за багренороден Иван Шишман7, което му осигурявало законни претенции върху търновския трон. По-нататъшните стъпки били лесни: Иван Шишман получил царската титла8, а наскоро след това официално бил провъзгласен за престолонаследник с титлата млад цар9, която дотогава била притежание на Иван Срацимир.
До смъртта на баща си (17 февруари 1371)10, която му открила пътя към престола и го направила български цар и самодържец, Иван Шишман почти отсъствува от изворите. Казваме почти, тъй като той и по-малкият му брат Иван Асен са споменати редом с баща си в един пасаж от житието на Теодосий Търновски11, в който се говори за свикания през 1360 г. в Търново антиеретически събор12. Това е единственото му участие в политическия живот на страната до 1371 г. Опитите на някои изследователи да потърсят неговото място в интернационализиралия се конфликт около съдбините на Видин (1365 — 1369) почиват на недоразумения13.
Да се каже, че цар Иван Шишман поел короната и скиптъра и заедно с тях цялата държавна власт в труден за страната момент, все едно е да не се каже цялата истина. Последните три десетилетия на XIV в. могат да бъдат характеризирани само по един начин: „България на ръба на пропастта.” Подробна характеристика на българската държава от това време надвишава нашата цел, но доколкото тя би хвърлила светлина върху биографията на Иван Шишман, трябва да намери място сред тези страници.
На първо време трябва да се отбележи, че понятието България имало съдържание, значително по-различно от това, което било познато през цялото средновековие. В резултат на продължителния процес на феодализация и на раздорите в царското семейство през последните години на XIV в. съществували „три Българин” — Търновското царство, Видинското царство и Карвунският апанаж, или Добруджа. Иван Шишман, все още „в Христа бога благоверен цар и самодържец на всички българи и гърци”14, бил повелител само на една от трите Българии (Търновската), а в международен план споделял позицията си на български владетел с по-големия си брат Иван Срацимир15. На това политическо положение на страната съответствувало нейното социално и икономическо състояние. Тази нерадостна картина, която би могла да бъде характеризирана като изчерпване на всички или почти всички жизнени сили, се допълвала от международното положение на България.
Иван-Шишмановото царуване имало един характерен белег: край на една традиционна посока в българската външна политика — тази с Византия. Историческите обстоятелства разделили двете страни, направили безпредметно (на моменти невъзможно) тяхното общуване в политическата област. Мястото, което византийската империя държала в международния живот на българската държава и сега била принудена да освободи, било заето от зараждащата се Османска империя. Не би могло да се каже, че задачата на цар Иван Шишман била лека. Без особен опит в политическите действия, младият български цар бил принуден да търси и да намери форми на отношения с една държава от друг тип, която не се спирала пред нищо и чиято основна цел била покоряването на християнския свят. Може да се каже, че Иван Шишман опитал различни пътища — лавиране (трябва да се признае, невинаги доста ловко), опити да се отклони опасността, усилия, макар и недобре документирани, за организиране на коалиции (Сърбия, Унгария). Той не пропуснал да използува почти всички средства, с които разполагал един владетел на неговото място: непрекъснати отстъпки пред по-силния, приемане на васални отношения, сключване на брачни споразумения, отклоняване от изпълнение на поети под заплаха обещания, изплъзване от решителни сражения. Но всичко това създавало само илюзии за възможно спасение, защото действителността била друга. Почти всички запазени текстове от това време (литературни творби, приписки, надписи) лъхат на безразличие, неверие, страх, примирение пред съдбата. Този дух струи както от бележки с интимен характер — проявление на индивидуална авторова инвенция16, така и от творби, които отразяват психологическото състояние на голяма част от българското общество17.
Хронологията на Иван-Шишмановото царуване — в същото време тя маркира основните моменти от живота на българския цар — е твърде неясна. Както винаги, причината за тази неяснота е оскъдността на изворите, а когато те съществуват — липсата на точни хронологически указания. Тази констатация се отнася както за началните години от властвуването на Иван Шишман, така и за последните дни от живота му. И все пак някои основни моменти могат да бъдат набелязани.
Смъртта на цар Иван Александър (17 февруари 1371) сложила край и на определен етап в отношенията на България с османските турци. Позицията на българската държава до този момент била в най-добрия случай позиция на пасивна съпротива. Активните действия, отпорът срещу безмилостните завоеватели били оставени на местните хора, на обитателите на всяка крепост, на всяко селище. Грижите на централната власт били насочени в една посока — опазване на държавата, макар и в граници, които непрекъснато намалявали. По всяка вероятност Иван Шишман бил склонен да продължи тази политическа линия, определена от баща му. Но колкото и да била погрешна, това била политическа линия, изработена през 50-те години на столетието. 70-те години на XIV в. изисквали промяна във взаимодействията с турците. И което е по-важно, това, което било добро, макар и твърде условно за българската държава, не било добро за противника и партньора. И турците не закъснели да го покажат.
На 26 септември 1371 г. турците нанесли катастрофално поражение на Вълкашин и Углеш в паметната битка при Черномен, на брега на Марица18. Това първо и симптоматично поражение на балканските държави оказало силно влияние върху и без това тежкото психологическо състояние на християнските народи на полуострова19. Но в същото време то дало възможност на турците безпрепятствено да нахлуят в Родопската област, Македония и централните части на Балканите. Възползувайки се от победата и в същото време чувствувайки се с развързани ръце спрямо България след смъртта на Иван Александър, турците не закъснели да нарушат статуквото. Византийският историк Лаоник Халкокондил единствен съобщава, че след Черноменската битка султан Мурад насочил погледа си към България и принудил българския владетел да се оттегли в земите на север от Стара планина20. Иван Шишман бил принуден да преговаря и макар същият Халкокондил да не е записал условията на постигнатия мир, освен пожертвуването на кера Тамара21, цената едва ли е била толкова ниска. Напротив, като знаем, че почти по същото време се стигнало до „васално подчинение на византийската империя на турския султан”22, имаме основания да допуснем, че в края на 1371 г. и цар Иван Шишман бил принуден да се признае за васал на султан Мурад23.
През цялото следващо десетилетие постигнатият с цената на унижения мир осигурил известно спокойствие на Иван Шишман, но само в териториите на север от Балкана. Всички останали български земи били оставени сами на себе си и естествено попаднали под османска власт24. Тези завоевания били плацдарм за по-нататъшни военни действия срещу северните, северозападните и югозападните части на полуострова. През 1385 г. след продължителна обсада турците сполучили да овладеят София, без Иван Шишман да може да подпомогне с нещо града25. Може би падането на този изключително важен стратегически център било сигнал за създаване на някаква коалиция на балканските владетели, която би могла да даде отпор на нарастващата османска сила. Съюзните войски на Сърбия и Босна постигнали голям успех, нанасяйки поражения на турците край Плочник26.
По думите на П. Ников: „Цар Иван Шишман, който тайно бил посветен в тази коалиция, но явно се държал коректно и резервирано..., след първия голям успех на сърбобошнаците при Плочник в 1387 г. явно се отметнал и отказал да изпрати исканата от Мурада помощ.“27 Тази неубедителна и плаха демонстрация на независимост от страна на българския цар била наказана още на следната 1388 г. Голяма армия под командуването на великия везир Али паша преминала Стара планина, овладяла Шумен и Провадия (според някои извори и Търново28), препънала се пред Варна, след което обсадила Иван Шишман в Никопол. Българският цар бил принуден да иска мир, за който трябвало да заплати и с предаването на Силистра. Той малко наивно решил, че би могъл да измами турците и след оттеглянето на Али паша отказал да предаде Силистра, но след повторна обсада в последното му убежище Никопол му оставало да разчита на милостта на султана29. Съдбата на Иван Шишман и на покорените земи в Североизточна България остават неизяснени поради противоречивостта на изворите. Надделява мнението, че бил образуван един санджак с център Силистра30, а една друга провинция с главен град Търново била дадена на Иван Шишман, отново като на турски васал31.
Няма съмнение, че военните действия от 1388 г. изменили съдбата на България или това, което било останало от нея. Положението както на държавата, така и на нейния владетел било много по-тежко, отколкото преди. За всички било ясно, че краят наближавал. Но Иван Шишман получил неочаквана отсрочка, тъй като султан Мурад решил да се справи със сърбите. Резултатът от този опит е известен: на Косово поле (1389) Мурад намерил своята гибел, но сърбите претърпели пълно поражение32. Иван Шишман добре разбрал, че помощ от тази страна няма да дойде, и затова направил сетен опит да я потърси другаде. Макар и недостатъчно ясни, все пак някои извори свидетелствуват за опита на българския цар да получи маджарската подкрепа33. Но крал Сигизмунд бил далече, а султан Баязид твърде близо. Както оправдано допуска П. Ников, султанът, след като научил за тези действия на своя васал, решил да ликвидира относителната му свобода. Настъпил краят на Търновското царство. През лятото на 1393 г. Баязид предприел голям поход срещу все още свободните, но не и независими български земи и обсадил престолния град на Иван Шишман (българският цар се намирал в Никопол)34. След продължителна обсада градът бил превзет на 17 юли 1393 г.35
Съдбата на последния български цар от средновековието е оставила трайни следи в народната памет36, която локализира неговата гибел в различни краища на българското царство — Софийско, Ихтиманско, Самоковско и т. н.37 Преди години един от най-добрите познавачи на българското минало през четиринадесетото столетие П. Сирку писа: „Аз съм склонен да мисля, че за това (падането на Търновското царство и смъртта на Иван Шишман — И. Б.) в българската народна поезия е възникнал цял цикъл, подобен на Косовския, но много по-малък от последния, с което може да се обясни и неговото разпадане... Всичките български предания за падането на Българското царство почти без изключение носят върху себе си следите от народната епическа поезия, което доказва, че те, както отбелязах по-горе, са възникнали от народните песни.“38 Колкото и да са интересни тези предания и легенди (те все още чакат своя изследовател), те не обясняват задоволително последните дни от живота на цар Иван Шишман и се разминават с писмените извори.
Първото впечатление, което ни прави, запознавайки се с достигналите до нас разнородни и разноезични извори, е разделянето на съдбата на Търново от съдбата на самия Иван Шишман. Така например българските съвременници на тези изключително важни събития (Цамблак, Йоасаф39) описват завладяването на българския престолен град, но не споменават нищо за Иван Шишман40. От друга страна, „Безименната българска летопис”41, някои приписки42 и чуждите извори43 наблягат на съдбата на българския цар, но не говорят за падането на Търново. Очевидно, това разминаване не е случайно. Второто разминаване е хронологическо. Докато покоряването на Търново станало на 17 юли 1393 г., то гибелта на Иван Шишман се отнася обикновено към 1395 г.44 Най-сетне, някои извори отбелязват, че царят починал в турски плен45, докато в други съвсем категорично се твърди, че той бил екзекутиран по нареждане на Баязид46.
Очевидно съгласуването на тези известия е трудно. Но все пак известно единомислие би могло да бъде постигнато. Според нас смъртта на Иван Шишман трябва да бъде отдалечена както по място, така и по време от съдбата на Търновград. Това твърдение се подкрепя от един argumentum ех silentio (Григорий Цамблак), от „Безименната българска летопис” и от турските извори. Не му противоречи и не съвсем ясното описание на Шилтбергер47. По всяка вероятност в продължение на около две години бившият български цар — вече обикновен турски васал или „бег”, както го назовават някои документи — властвувал над Никопол и близките околности. Гибелта е застигнала Иван Шишман след битката при Ровине (17 май 1395)48 - в това са категорични повечето извори, с които разполагаме. Известно разногласие съществува само по отношение на точната дата — в „Българската летопис” е посочена 3 юни49, а в една кратка византийска хроника — 29 октомври 1395 г.50 Имаме всички основания да допуснем, че Баязид е решил да приключи веднъж завинаги със своя непостоянен васал и е заповядал да бъде екзекутиран. Краят на Иван Шишман е отразен най-добре в един турски документ от Topkapi Sarayi Аr. 6374: „Земята на Никопол имаше по това време един бег Шишман и, който също като влашкия воевода плащаше харадж на владетеля (Баязид). За да може да премине на другия бряг на р. Дунав, той (Баязид) поиска от онзи (Шишман) лодки; и щом този му ги достави и щом се намери на другия бряг (на реката), той заповяда да доведат казания Шишман и го обезглави; и завладявайки така Никопол, превърна го в санджак.”51
Изворите за живота и дейността на Иван Шишман са толкова оскъдни, че ни позволяват да изградим само най-обща схема, която има големи и важни празнини. И това е така, когато става дума за външнополитическите му действия. А опитаме ли се да проследим неговите изяви във вътрешен план, трудностите стават още по-чувствителни. По традиция и преди всичко следвайки примера на своя баща, Иван Шишман покровителствувал и обдарявал някои от най-прочутите български манастири. Великолепно свидетелство за тези му действия са издадените от него два документа — златопечатното слово в полза на Рилския манастир (21 септември 1378)52 и хрисовулът53 за Витошкия (Драгалевския) манастир „Света Богородица”. Особен интерес предизвиква първият документ (над него незаслужено тегне съмнението, че е късен фалшификат54), и то не само с външния си вид (той следва формата на тържествените византийски хрисовули55), но преди всичко със своето съдържание. Наред с многото данни преди всичко за историческата география на района грамотата е единственото свидетелство за идеологията и династическата традиция, проявена от българския цар. Иван Шишман не е пропуснал да отбележи, че той следва примера на своите предци да демонстрира принадлежността си към Асеневата фамилия: „След като моето царство видя така устроената красота и чистата свобода на този манастир на царството ми и цялото му достояние от прадеди и деди, от родителите на царството ми, светопочитания цар Асен и цар Коломан, от всички български царе, прадеди, деди и родители на моето царство...”56
Някои откъслечни и неясни споменавания в изворите57 ни навеждат на мисълта, че Иван Шишман подобно на своя баща е отделял внимание на борбата срещу ересите. Но за съжаление не знаем нищо конкретно за неговата роля в живота на българската църква, за отношението му към някои изключително важни събития — откъсването на Видинското царство и Добруджа от църковното върховенство на Търново.
Затова пък пълното мълчание на изворите — един чудесен argumentum ех silentio в една друга област, е многозначително. Става дума за литературния живот в българския престолен град през последните три десетилетия на четиринадесетото столетие. Когато търсим евентуалното място на българския цар в тази основна сфера на духовния живот, не можем да не прибегнем към едно сравнение с неговия баща. Видяхме, че ако Иван Александър не бил творец и дори организатор, то поне бил изявен любител, вдъхновител и меценат на книжовната дейност58. За съжаление нищо подобно не би могло да се каже за неговия син и наследник на търновския престол. Не може със сигурност да се твърди дали това е липса на интерес, на природен или култивиран вкус (условията за това не са липсвали!) към изящно украсената книга, или пък причината се крие в тежките и нерадостни времена, но е факт59: литературата е минавала покрай Иван Шишман. Тя била извън двореца и си намерила своето истинско място в патриаршията, където Евтимий неуморно градял онова, което наричаме Търновска книжовна школа60.
В семейния живот на Иван Шишман съществува известна неяснота. В основния ни извор — Синодика на цар Борил, с добавения към него поменик — намираме следното упоменаване: „На Кира Мария, благочестивата царица на великия цар Иван Шишман, вечна памет.”61 За тази царева съпруга се знае твърде малко. Пак според същия паметник тя е била дъщеря на Десислава, „наречена в ангелски образ Девора”62. Тези кратки вести ни навеждат само на една възможна мисъл: кира (кера) Мария е била дъщеря на неизвестен по име търновски болярин. Разбира се, този извод може да се натъкне на възражения преди всичко поради неравностойността на брака (рядък случай в историята на Второто царство!63), но друг избор не ни остава.
Все пак Иван Шишман е направил това нарушение на „добрия тон” и на правилата, господствуващи в една владетелска фамилия. Вероятно Мария е починала твърде рано (?), тъй като Иван Шишман встъпил в брак с една от дъщерите на сръбския княз Лазар (1371 — 1389). Известия за този брачен съюз, осъществен при всички случаи преди 1389 г. (гибелта на княз Лазар на Косово поле), намираме както в някои сръбски летописи64, така и в Лаоник Халкокондил65, чието съобщение е намерило място в труда на дубровнишкия историк Джакомо ди Пиетро Лукари66.
От двата си брака (?) цар Иван Щишман е имал следните деца: Александър (I, № 53), Фружин (I, № 54), Кераца (I, № 55), N. Асен (I, № 56), N. Асен II (I, № 57) и както пише в Синодика: „други починали деца“ (I, № 58). В една маргинална бележка към Cod. Laurent, plut. LIX, cod. 13, f. 171 се твърди, че българският цар Шишман имал незаконен син, по-сетнешния константинополски патриарх Йосиф II (1416 — 1439). Но по всяка вероятност споменатият Шишман не е цар Иван Шишман67.
. Вж: Д. Иванова-Мирчева. „Германов сборник ' — български писмен паметник от X век в препис от 1359 г. — Български език, XV, 1965, 4 — 5, с 316
. Вж: Е. Коцева. Приписка 1350-1360 гг. в Сборнике Прывослава. - Byz. Bulg , 6,1980, р. 253.
; Dujčеv. Medioevo. Τ. 3, p. 364.
№45. ИВАН АСЕН
Син на Иван Александър и Теодора II — категорично посочване (както при Иван Шишман) липсва, но присъствието му на миниатюрата от Евангелието в Британския музей (л. Зr)1 превръща това предположение в увереност. Рождената му година не е известна, но същата миниатюра служи за сигурен terminus ante quem. Няма съмнение, че той е по-млад от Кера[ца] Мария и Иван Шишман. Не би могло да се каже категорично дали е бил по-голям от Десислава, чийто образ е съхранен в същия паметник (л. 2V)2, тъй като липсват каквито и да било сведения3. Ето защо поставянето му преди нея е произволно.
Сведенията за живота на Иван Асен — очевидно получил тези имена в памет на по-големия си едноименен брат — са изключително оскъдни. Срещаме го заедно с Иван Шишман да присъствува на антиеретическия църковен събор в Търново през 1360 г.4 и с това свършват сигурните известия за него. Отсъствува от поменика, добавен към Бориловия Синодик (дали това свидетелствува, че е надживял падането на Търново?), свързването му с т. нар. Търновски надпис е несигурно5, а предложената идентификация с патриарх Йосиф V (1416 — 1439) е недостатъчно убедителна6.
№46. ДЕСИСЛАВА
Дъщеря на цар Иван Александър. За съжаление в Бориловия Синодик е казано само това:
Не по-богат е и надписът, придружаващ миниатюрата на л. 2v от Евангелието от 1355/56 (ВМ Add. 39627): 
2. Независимо от тази липса на повече информация може да се твърди, че Десислава е дъщеря на Теодора II. В първия момент мисълта, че и тя е родена между 1348 и 1355/56 г. (при положение, че има една сестра и двама братя, които са родени през същия отрязък от време), се възприема малко трудно. Особено когато се съпостави с изображението ѝ на въпросната миниатюра (фигура на девойка, която има поне 12—14 години). Но трябва да отбележим, че тези две миниатюри (л. 2v и л. Зr) далеч не са истински портрети (можем да контролираме само изображението на Иван Александър) и създават неправилно впечатление за по-голяма възраст на царските деца. От друга страна, нямаме никакво основание да допуснем, че Десислава е рожба от първия брак на своя баща. Напротив, здравата връзка между нея и Василиса, засвидетелствувана в цитирания по-горе откъс от Синодика, навежда на мисълта, че двете момичета са родени от една майка (Теодора II?) и са най-малките деца на Иван Александър.
Извън споменатите два извора не разполагаме с други сведения за живота на Десислава. Твърдението на Й. Иванов3, че тя имала още едно кръщелно име (Мария) и била дадена за съпруга на султан Мурад, е произволно4.
№47. ВАСИЛИСА
Дъщеря на цар Иван Александър вероятно от брака му с Теодора II. Извън поменика в Бориловия Синодик1, който я свързва с Десислава и дава основание двете да се смятат за най-малките деца на българския цар2, Василиса не е спомената в никакъв друг извор. Любопитното в случая е, че изследователите се занимават не с текста, в който тя присъствува, а с онзи паметник, от който тя отсъствува, т. е. миниатюрата на л. 2v в Евангелието от 1355/56 (ВМ Add. 39627). Това отсъствие на Василиса от семейните портрети, както и фактът, че Кера[ца] Мария не е сред царските деца в Синодика, дават основание на К. Иречек и след него на Й. Иванов да твърдят, че всъщност Иван Александър е имал една дъщеря, наречена Василиса — Кираца Мария3. Безспорно това е интелигентно хрумване, но за съжаление лишено от каквото и да било основание4.
Дали Василиса е била по-голяма от останалите Иван-Александрови дъщери, изобразени на миниатюрата на л. 2v от Евангелието, и по неизвестни нам причини не е заслужила място сред семейството? Едва ли! Както се каза, пасажът от Синодика навежда на идеята, че Василиса е най-малката дъщеря на българския цар. Следователно най-простият отговор е най-близо до истината: Василиса липсва от въпросната миниатюра, тъй като по това време тя не е била родена! Следователно terminus post quem за нейното раждане е 1355/56 г. Включването ѝ в поменика показва, че тя е починала твърде млада.
№48. АЛЕКСАНДЪР (КОМНИН АСЕН?) (ок. 1363-1371?)
Син на деспот Йоан Комнин Асен (I, №34) от първия му брак1. В изворите споменат като „Александър севаст на Валона”2 или само като „господар на Канина и Валона”3. Наследил властта над тези албански градове след смъртта на баща си (в началото на 1363)4. За него знаем твърде малко. По традиция, установена от деспот Йоан, той търгувал с Венеция и в същото време имал недоразумения с републиката на св. Марко заради щети, нанасяни на нейни граждани5. Наред с това поддържал търговски връзки с Дубровник (главно посредническа търговия с жито) и дори получил правото на дубровнишко гражданство6. Последното му сигурно споменаване в изворите датира от септември 1368 г. Може с увереност да се твърди, че в 1372 г. той вече не е бил владетел на Валона, тъй като там се появява сърбинът Балша, женен за неговата сестра (?) Na Комнина (Асенина), „дъщеря на деспота на Берат” и „наследничка на Валона и Канина”7. Някои учени са склонни да приемат, че Александър е изчезнал в бъркотията след битката при Марица (26 септември 1371)8.
№49. ШИШМАН (OK. 1356-1357)
Син на Михаил (I, № 35) и племенник на цар Иван Александър. Познат единствено от Ямболския надпис (Софийски археологически музей, № 555):
На новобългарски език текстът гласи: „В дните на благоверния цар Иван Александър, синът на брат му Михаил, господин Шишман, постави този стълп при Дъбилин. Бе 6865 (=1356/57) година, индикт 10. И който го разруши, да е проклет от Бога и от З18-те богоносни отци“.2 Няма съмнение, че надписът, или по-точно колоната, на която е издълбан, е представлявал граничен стълб. Подобни примери от българското минало: Наръшкият надпис от 904 г.3 Единствената разлика между двата надписа е: цар Симеоновият надпис е поставен от името на владетеля, оглутаркан Теодор и комит Дристър4, докато нашият паметник е дело на Шишман, а цар Иван Александър само е споменат, за да се посочи времето, когато е бил издигнат стълпът.
Характерът на надписа, маркиращ българо-византийската граница, поставя въпроса за позициите на Шишман — административно лице, т. е. управител на определена област или владетел на Ямбол и околните земи? На този въпрос е трудно да се отговори категорично, но все пак сме склонни да приемем, че Шишман, а може би още баща му Михаил, е бил държател на апанажното владение, получено от цар Иван Александър. Ако е така, дарението е било извършено след лятото на 1331 г., когато Ямбол е бил отвоюван от византийците, завладели го през предната 1330 г.5
№50. КОНСТАНТИН
Константин е единственият син на видинския владетел цар Иван Срацимир (I, №40)1. Годината на раждането му е неизвестна. Но две косвени указания могат да ни подпомогнат при нейното приблизително установяване. Митрополит Йоасаф пише, че към 1395 г. Константин все още бил 
2. От друга страна, знаем, че през август 1369 г. Иван Срацимир е имал две дъщери, които били изпратени като заложнички в унгарския кралски двор3. Това известие, в чиято стойност нямаме основание да се съмняваме, ни навежда на мисълта, че по това време видинският цар все още не е имал син и наследник на престола (или е бил току-що роден?). В противен случай заложникът би бил той. Следователно можем да допуснем, че август 1369 г. е terminus post quem за раждането на Константин.
Съдбата на Константин до окончателното покоряване на Видин от турците ни е позната слабо. Сигурни данни показват, че Иван Срацимир е провъзгласил сина си за свой съвладетел с титлата цар. И ако в писаното от Константин Костенечки можем да се усъмним4, свидетелството на видинския митрополит Йоасаф е категорично5. Същият видински прелат разказва единствения епизод от живота на Константин през тези трудни времена: „Когато настъпи втората година6, благоволи най-благочестивият цар наш (Иван Срацимир — И. Б.) да проводи превъзлюбения си и твърде доблестен син, най-вече христолюбив нов Константин, а още и Наше смирение с него, заради царски дела, необходими и големи, в казания Търнов“7 Основната част от тези важни царски дела остава скрита за нас, но не остава тайна един друг резултат от тази висока мисия. Двамата високопоставени пратеници измолили мощите на св. Филотея (те се намирали в Търново от времето на цар Калоян) и ги пренесли във Видин8.
Унищожаването на Видинското царство в края на 1396 г. било преломен момент в живота на Константин. То го превърнало от наследник на престол, макар и немного могъщ и сигурен, в изгнаник. Липсват сведения за обстоятелствата, при които е напуснал родния Видин — знаем, че баща му е попаднал в ръцете на завоевателите, но той е успял да се изплъзне. Едно единствено известие сочи пътя му на беглец на първо време в Унгария9, а впоследствие в Сърбия, в двора на деспот Стефан Лазаревич10.
Това приближаване към покорената родина очевидно е било свързано с някакви планове за военни действия срещу турците. Военнополитическото положение на Балканите, от една страна, и последиците от турското завладяване за българските земи, от друга, в никакъв случай не са позволявали самостоятелни действия на Константин. Без съмнение той е бил готов да се включи във всякакви политически комбинации и военни действия, които биха му дали и най-малката надежда за освобождаването на Видин и възобновяването на бащиното му царство. И наистина от писмото на унгарския крал и по-късно император Сигизмунд до бургундския дук Филип (16 април 1404) научаваме, че през 1404 г. бил създаден съюз между деспот Стефан Лазаревич, влашкия воевода Мирчо Стари и Константин, „прославен император на България” („...Constantinus, imperator Bulgariae magnificus”11). За съжаление действията на този троен съюз, макар да нанесли вреда на турците, не довели до най-главното, което преследвал Константин — пълно или поне частично освобождаване на българските земи12.
През следващото десетилетие Балканският полуостров станал арена на междуособната война на Сюлейман, Муса и Мохамед, които след пленяването на Баязид при Анкара (1402) и последвалата му смърт пристъпили към подялбата на бащиното си наследство13. Това съживило антитурските сили на полуострова, които изчаквали удобен момент да започнат нови действия срещу османците. Част от тези действия били и поредните усилия на българите за освобождение, известни в съвременната българска историопис като „въстание на Константин и Фружин”14.
Единственият сигурен извор за това първо въстание на българите е житието на деспот Стефан Лазаревич, написано от Константин Костенечки15. Краткият пасаж не дава достатъчно ясна представа за военните действия, ръководени от „синовете на българските царе” — без съмнение Константин и Фружин. Но последните проучвания16 показаха, че въстанието е избухнало през 1408 г. и е обхванало различни области от покорената българска държава: Видинско (там е действувал Константин), Темско и Източна България, където действията на въстаниците били ръководени от Иван Шишмановия син Фружин17. Борбата на българите продължила около пет години, докъм 1413 г., когато съпротивата била окончателно сломена: „В годината 6921 (=1413) Муса разори българите и ги пресели на 23 април“18.
Каква е била по-нататъшната съдба на Константин? Според едно малко неясно известие на Псевдо-Сфранцес българи участвували във войската на Мохамед в решителната битка срещу Муса (юли 1413): „πρὸς τὸν τῆς Σερβίας καὶ Βουλγαρίας ἀυθέντην καὶ πρὸς τὸν βασιλέα ἐλθὼν βοήθειαν αἰτῆσαι παρ' αὐτῶν...”19. Правилно бе обърнато внимание, че съвсем не на място стои ед. число „ἀυθέντην“, тъй като деспот Стефан Лазаревич никога не е бил господар на България20. И наистина, като държим сметка за политическата картина през 1413 г. (а и през предходните години), основателно можем да поправим цитираната фраза: „πρὸς τὸν τῆς Σερβίας καὶ Βουλγαρίας ἀυθέντην...” и да отъждествим „господаря на България” с Константин, когото съвременниците признавали за „император на България”21. Очевидно разгромът на българското въстание от Муса е принудил Константин да се обърне към Мохамед с надеждата, че претендентът би могъл да бъде по-благосклонен към българите. Но фактите показват обратното. В действителност след победата над брат си Мохамед върнал по домовете им прогонените от Муса българи, „заживял в мир с всички”22 и толкова. Новият султан заявил това на пратениците на Сърбия, България, Влахия, дука на Янина, деспота на Лакедемония (византийска Морея) и княза на Ахея (франкска Морея)23. С твърде голямо основание може да се допусне, че тези πρέσβεις Βουλγαρίας са били проводени от Константин24. Разочарован, че не е могъл да постигне повече от „мирно” съжителство със завоевателите, Константин се установил в Унгария (?), а после в Белград, където на 17 септември 1422 г. го застигнала смъртта25.
В оскъдните извори няма никакви сведения, дали Константин е бил женен и дали е оставил потомство.
; Kałužniaсki. Panegyrische Literatur, p. 111.№51. ДОРОТЕЯ (ДОРОСЛАВА)
Една от двете дъщери на цар Иван Срацимир и Анна, останали като заложнички при крал Лудовиг I Велики след оттеглянето на маджарите от Видин (1369)1; „quod nos imperatorem de Bodinio... liberum commisimus et suam terrain eidem reddere assumpsimus, ita tamen quod duos filias suas idem imperator nobis in obsides hue transmittet“2. От Мавро Орбини научаваме, че тя не се е завърнала в бащиния си дом и преди 1376 г. се е омъжила за босненския бан и после крал Твъртко: „Преди още да добие владетелско звание, Тврътко взел за жена Доротея, дъщеря на Срацимир, владетел на Видин. Тогава момичето живеело при унгарската кралица и било в нейната свита...”3 Доротея починала няколко години след сватбата (преди 1382 г.)4
№52. Na.
Неизвестна по име дъщеря на Иван Срацимир, която заедно със сестра си Доротея (Дорослава) била изпратена като заложница в унгарския кралски двор (1369)1. Според Мавро Орбини наскоро след това тя починала2.
№53. АЛЕКСАНДЪР
Първороден син на Иван Шишман1. В изворите няма указания от кой брак на българския цар е бил роден. Не се знае нищо за него до покоряването на България. П. Ников отбелязва, че бил „според съществуващия обичай, по всяка вероятност, и съуправител на баща си”2, но това е само предположение. Обстоятелствата, при които е попаднал в турски плен, са неизвестни. Най-разпространеното мнение е, че е бил заловен заедно с баща си. Това твърдение на Шилтбергер и някои турски автори3 обаче противоречи на документа от Topkapi Sarayi, Ar. 6374, който представя, може би най-достоверно, края на Иван Шишман.
Малкото, което знаем за Александър, се отнася за времето след 1393 — 1395 г. Според Шилтбергер „Бащата (Иван Шишман) умрял в затвора, а синът приел езическата вяра, за да му пощадят живота. И тъй като Баязид завзел Самсун и страната Джаник, той му дал този град и тукашната страна до края на живота му вместо бащината му земя”4. Този текст, съпоставен с някои турски извори5, показва, че Александър след приемането на мюсюлманската вяра бил направен управител на наскоро покорената от Баязид област на племето Цани (на територията на някогашното селджукско княжество Кастамуни) с център Самсун (между Синоп и Трапезунд). По всяка вероятност Александър е останал там до 1402 г., когато след битката при Анкара победителят Тимур върнал тези земи на Исфендиар, син на бившия селджукски княз Кетюрюм Баязид6.
За около десет години дирите на Александър се губят. Към 1413 г. Мохамед I, след като се справил с междуособиците, покорил владетеля на Смирна и околните земи Джунеид. Съгласно традиционната политика на османските владетели към покорените владетели Джунеид бил изпратен в Никопол (според Дука този български град му бил даден като прония7), а управлението на Смирна било възложено на Александър8. Пет години по-късно, към 1418 г., султанът наредил на Александър да се справи с един от най-видните последователи на шейх Бедредин9, Бьорклюдже Мустафа, който започнал въстанически действия и се укрепил на планината Стиларий (южния нос на Смирненския залив). Опитът на Александър завършил с пълен неуспех. Малката му войска била причакана в планинските теснини и унищожена, а той самият бил съсечен10.
№54. ФРУЖИН
Фружин — име необичайно за българската действителност през средновековието, е вторият син на цар Иван Шишман. Липсват сведения за живота му до покоряването на Търново от турците и в първите години на робството1. Първото сигурно известие за него датира чак от 1425 г.2, но то позволява да се разкрият някои моменти от живота на Иван-Шишмановия син, които иначе са обвити в анонимност. По-горе3 се отбеляза, че единственото категорично сведение за въстаническото движение на българите в началото на петнадесетото столетие се намира в написаното от Константин Костенечки Житие — биография на деспот Стефан Лазаревич. Там се говори за съвместните борби на „синовете на българските царе" срещу турците4. Това кратко известие, съпоставено със споменатия по-горе унгарски документ, показва, че въстанието на българите е било ръководено не само от Иван-Срацимировия син Константин, но и от Фружин. Последните изследвания убедително разкриха както териториалния обхват на движението (западнобългарските и източнобългарските земи, т. е. териториите на Видинското и Търновското царства), така и неговата хронология (1408— 1413)5.
Оскъдността на изворната база не ни позволява да разкрием по-подробно ролята на Фружин в това движение. Има известно основание да се допусне, че той е участвувал на страната на Мохамед в битката срещу брат му Муса6 и че през същата 1413 г., след края на междуособиците, той е проводил свои пратеници при новия султан заедно с владетелите на Сърбия, Влахия, дука на Янина, деспота на Лакедемония и княза на Ахея7, но това е само непотвърдено от други извори предположение. Сигурно е обаче, че Фружин не е прекратил своите действия срещу турците, макар и не самостоятелно, а като служител на унгарския крал Сигизмунд. Със споменатия на два пъти документ Фружин бил надарен с имението Липа (Темешкия комитат) заради това, че е участвувал „в немалко наши и на нашите кралства твърде тежки и успешни походи както против турците, тъй и против други наши и на Христовия кръст неприятели...” и че „излагал себе си и своите блага на разни случаи на смъртта...”8.
Това дарение на унгарския крал обаче не било само награда за минали дела и възмездие за нанесени вече щети, но и стимул за по-нататъшни действия. През същата 1425 г., когато била издадена дарствената грамота, Фружин заедно с влашкия воевода Дан II (1420— 1431) и трансилванския владетел Пипо Спано водил активни военни действия в българските земи на юг от Дунав, срещу Силистра9.
Десет години по-късно, през пролетта на 1435 г., виждаме Фружин в нова роля. По това време турското настъпление имало една основна посока — западното адриатическо крайбрежие на Балканския полуостров, или по-точно албанските земи10. Унгарският крал и император на Свещената Римска империя Сигизмунд, който оспорвал турската хегемония на полуострова, следял с интерес успешните борби на албанците, предвождани от Арнит Спата, Андрей Топия, Музаки (1433 — 1436). Нещо повече, той поддържал връзка с албанските вождове, информирал се за техните действия. Тъкмо с такава мисия бил натоварен Фружин. Серия документи от дубровнишкия архив разкриват тази мисия на Иван-Шишмановия син, осъществена с финансовата подкрепа на Адриатическата република. Фружин пристигнал в Дубровник на 28 май 1435 г. и още същия ден, снабден със средства, отпуснати по решение на Съвета, отплавал за Албания. Липсват сведения за разговорите му с предводителите на въстанието. Дубровнишките документи свидетелствуват само, че той се е завърнал успешно в Дубровник независимо от турската опасност в края на месец юни, придружен от четирима албански благородници. След 2 юли, след като Съвета, отново му отпуснал средства (200 жълтици), той се отправил към Унгария12.
С Фружин се срещаме (сякаш по ирония на съдбата) отново след десетина години. От един документ, редактиран на 6 септември 1444 г.12, научаваме, че той е продал имението си Файдаш и се е подготвял да вземе участие във втори поход на полско-унгарския крал Владислав IV Ягейло — поход, завършил с трагичната за християнските народи битка край Варна (10 ноември 1444)13. Тъй като не разполагаме с никакви допълнителни данни, не може да се каже със сигурност, дали Фружин се е присъединил към обединената християнска армия или не14. Все пак неговите прояви до това време (участие в повечето важни кампании на Балканите, подготвяни или подкрепяни от Унгарското кралство) ни карат да допуснем, че Фружин не е останал безучастен към този последен опит на християнска Европа да сломи турската сила; че той не се е задоволил само да се подготви за тази кампания, както свидетелствува цитираният по-горе документ, но е взел участие в нея и може би е намерил гибелта си на родна земя, на бойното поле край Варна15
Изложените дотук факти, колкото и да са откъслечни, все пак са достатъчни, за да изградят представа за Фружин като за един от последните и най-активни борци за свободата на България. Да създадат биография, която се различава не само от биографията на неговия по-голям брат Александър, завършил живота си в бой за исляма, но и от биографията на неговия братовчед Константин. И това е представа не само на съвременния читател, но и представа на самите съвременници на Фружин. Няма съмнение, че към него са били насочени надеждите на българите за отхвърляне на чуждото господство и за възстановяване на погубената българска държава. Неслучайно той е „el signor del Zagore”16, Frusinus Asan17 и e намерил място в помениците на българските царе18.
Споменатият вече продавателен акт от 6 септември 1444 г. свидетелствува категорично, че Фружин е бил женен, имал е един син на име Шишман (вероятно първороден?) и други синове и дъщери: „Susmanus filii sui ceterorumque filiorum et filiarum suorum… ”19
№55. КЕРАЦА
Дъщеря на цар Иван Шишман. Спомената единствено в Бориловия Синодик; 
1 Собственото ѝ име е неизвестно — по всяка вероятност Кераца (Кера[ца]) и тук е обръщение, постепенно изместило личното наименование на тази Иван-Шишманова дъщеря.
№56. Ν. АСЕН
Син на цар Иван Шишман, известен само с фамилното си име от Синодика: 
сведения за него няма.
№57. N. АСЕН
Син на цар Иван Шишман, споменат заедно с брат си N. Асен (I, №56) в Синодика: 
. Неизвестен от други извори.
№58. N. и Na.
В Бориловия Синодик е отбелязано, че цар Иван Шишман е имал и други деца, които са починали в ранна възраст. Имената им не са посочени: 
.
