Индекс на статията
№2. ТЕОДОР-ПЕТЪР (1186 — 1196)
Теодор, наречен по-сетне Петър1, е най-големият от тримата братя2. Жизненият му път до началото на освободителното въстание (1186 г.), както и на Иван Асен, ни е непознат3. Историческите извори — византийски и латински — свързват здраво и трайно имената на двамата по-големи братя с първите десет години от историята на възобновената българска държава4. И все пак техните пътища и техните съдби са били до известна степен различни. Може да се допусне, че това различие се е проявило още през първите месеци на борбите срещу империята. Дали Иван Асен е бил по-войнствен, по-дързък, по-целенасочен (както пише Хониат), а Петър — по-устойчив, повече склонен на компромиси, по-малко амбициозен или пък двамата са били привърженици на различни средства за постигането на една и съща цел? Трудно е да се отдаде предпочитание, и то категорично, на една от двете възможности. Но факт е, че между двамата още в самото начало се е стигнало до разногласие или дори до временен разрив: Петър е склонил да прекрати за момента (или за по-дълго време?) войната срещу Византия5, докато Иван Асен е бил непреклонен. Петър приел да управлява от името на Исаак II Ангел севернобългарските земи, освободени от първата въстаническа вълна, докато Иван Асен, отстъпвайки пред превъзхождащата го сила, се готвел за втората вълна — за освобождението на всички български земи, за обединението на всички българи от Мизия (териториите на север от Балкана) и от България (областите на юг от Балкана)6.
Дали този временен разрив, основаващ се както на политически разногласия, така и на различия в характера7, е оказал влияние върху позицията на Петър в управлението на възстановената българска държава? Вероятно — да! Наистина Петър още със самото провъзгласяване на въстанието е бил обявен за цар8 (акт, символизиращ възстановяването на държавата), но твърде скоро за цар бил въздигнат и Иван Асен. Своеобразното двувластие9 продължило доста време, като ролята на Петър постепенно намалявала (от 1190 — 1191 г. нататък), за да се стигне до интересното решение: Петър получил апанажно владение, обхващащо областта около старата българска столица Велики Преслав10, като си запазил всички външни белези на царската власт11.
Решителният час за Петър ударил в 1196 г.: Иванко, излъчен от средата на онези боляри, които търпеливо били „обработени” от Византия, убил Иван Асен12. Сега вече Петър трябвало да действува самостоятелно13 и решително: заговорниците овладели Търново14 и очаквали помощ от Алексий III Ангел, за да покорят цяла Мизия15. От оскъдните свидетелства на Никита Хониат може да се допусне, че Петър реагирал бързо, обсадил престолния град, но не се осмелил да го атакува. Трудно е да се отсъди кое от двете решения е най-правилното, но действията на Петър дали резултат. Не бива да се забравя, разбира се, че успехът на Петър се дължал и на византийското нежелание или неумението на империята да се намеси по-активно и по-сполучливо в българските дела16. Факт е обаче бягството на Иванко и най-близките му сподвижници в Константинопол17. По този начин „властта над мизите отново минала изцяло в ръцете на Петър”18.
Самостойното царуване на Петър било твърде кратко и за него знаем съвсем малко. Отново виждаме в действие двувластието. Не би могло да се каже със сигурност дали Петър се е страхувал, че няма да се справи сам, или се е опрял на съществуващата вече традиция, но Хониат пише недвусмислено: той взел за „помощник в [държавните] дела и участник в управлението” Калоян19. Единствено Скутариот твърди, че Петър, след като взел за свой помощник по-малкия си брат, с всички сили „опустошавал ромейските земи”20. А Хониат добавя, че „никой от нас не се противопостави на Петър”21. Но новият български цар нямал време да покаже държавническите си способности: „малко по-късно” (μικρῷ ὕστερον) и той завършил живота си като Иван Асен — бил пронизан от меча на свой сънародник22.