Индекс на статията
№29. ИВАН СТЕФАН (1330-1331)
Иван Стефан след избора на баща му за цар (1323) станал негов съвладетел. За тази му позиция свидетелствува монетната емисия с изображенията на бащата и сина6. Събитията от 1324 г., т. е. вторият брак на Михаил III Шишман Асен с Теодора7, го лишили от престолонаследието. Според някои сръбски извори той бил отстранен от Търново и заедно с майка си (а вероятно и с братята си?) бил заточен някъде из страната8.
Битката при Велбъжд (28 юли 1330)9, донесла нещастие за цяла България, била щастлива за Иван Стефан. Тя поправила горчивата му съдба, виновен за която бил баща му. Под натиска на победителката Сърбия и лично на вуйчо му Стефан Урош III Дечански той бил измъкнат от несигурното положение, в което живеел вече шест години, и бил провъзгласен за български цар10.
Властвуването на Иван Стефан било твърде краткотрайно, то продължило само седем-осем месеца. Но и тези месеци преминали под знака на външнополитически и военни несполуки и борби вътре в страната. Смъртта на цар Михаил показала за сетен път колко нетрайно било българо-византийското сътрудничество и какво представлявал всъщност сключеният в края на 1328 или началото на 1329 г. „здрав и вечен мир и съюз”11. Щом научил за гибелта на българския цар, Андроник III решил да се възползува от създадените благоприятни обстоятелства (Кантакузин пише, че той искал да отмъсти за прогонването на сестра си Теодора от Търново), потеглил на поход срещу България и без много усилия завзел Анхиало, Месемврия, Айтос, Ктения, Русокастро и Ямбол12.
Тази териториална загуба влошила и без това тежкото положение в страната и направила царуването на Иван Стефан още по-несигурно. В Търново още от самото начало на властвуването му се сблъскали интересите на две партии: сръбската, оглавявана от Ана и, може би, Белаур, и привържениците на Асеневата династия, ръководени, макар и не открито, от деспот Иван Александър13. Резултатът от тези борби е известен: Сърбия успяла да осигури престола на Иван Стефан, но не успяла да му помогне да го задържи. Антисръбските настроения били достатъчно силни, за да доведат до открит бунт, който свалил от престола Иван Стефан и въздигнал за български цар Иван Александър14.
Лишен от царската власт, Иван Стефан заедно с майка си Ана намерил убежище при вуйчо си Стефан Урош III Дечански15. Настъпилата твърде скоро след това промяна в Сърбия (смъртта на Урош III и възшествието на сина му Стефан Душан) и подобряването на отношенията между България и Сърбия след брака между Иван-Александровата сестра Елена и новия сръбски крал принудили Ана и Иван Стефан да напуснат сръбските земи и да потърсят гостоприемството на Дубровник (1332)16. Трудно е да се отговори на въпроса, докога Иван Стефан е останал в Дубровник и каква е била неговата по-нататъшна съдба. В документите, с които разполагаме (1335, 1338, 1340, 1343, 1345, 1346 г.)17 преди всичко се говори за Ана. Наистина в някои от тях се говори и за „sua familia”18, но не можем да кажем дали през всичките години Иван Стефан е бил край своята майка.
Преди десетина години бе направен опит да се потърсят следите на Иван Стефан в Албания. Ив. Печев обърна внимание върху един латиноезичен документ, познат от края на миналото столетие, но останал встрани от интересите на изследователите19. Въпросният документ е издаден от управител на Драч и Круя, който се подписал „Stephanus fidelis in Christo krales (sic) Bulgarorum” и датира от „mense iunio indictiones XI, anno ab initio mundi septes millesimo octin. gentesimo quinquagesimo primo”, т. e. 7851, която авторът на статията коригира на 6851 (=1343)20. Не може да се отрече, че този опит е любопитен, но веднага трябва да се каже, че някои неща смущават. Като оставим настрана трудно обяснимата (за да не кажем необяснимата!) фраза „felicis memorie Lascarii, avi nostri et patris nostri et nostris”21, бихме искали да настоим само на един факт: невероятно звучи подписът на издателя на грамотата и преди всичко неговата титла (ако той е български цар, в случая Иван Стефан) — крал (krales). При всички случаи бихме очаквали „Stephanus fidelis in Christo imperatores Bulgarorum”. Да приемем, че кралската титла е грешка на преписвача (негова грешка е и датата?) или пък се дължи на съзнателна промяна („krales” — вм. „imperatores”), без да се запознаем с оригинала на документа, ще бъде трудно. При това положение не можем да възприемем без резерви мнението, че този документ е издаден от бившия български цар Иван Стефан22.
(Попруженко. Синодик, § 101, с. 83 — Дринов препис); 
(Η. Мушмов. Монетите и печатите на българските царе. С., 1924, 103 — 105; Ἰωάννης (Cant., III, 2: II, р. 19); Стефан (Даничић. Арх. Данило, 191 — 196; Й. Иванов. Поменици на българските царе и царици. — В: Й. Иванов. Избрани произведения. Т. 1. С., 1982, с. 146, 148). Основно изследване върху царуването на Иван Стефан: Бурмов. Шишмановци. II, 246 — 273; История. Т. 3, 332 — 334.