Средновековна България

 

№37. Елена - монахиня Елисавета (†7 ноември 1376)

Елена¹ е дъщеря на деспотица Кера[ца] Петра (Петрица) и деспот Срацимир; сестра на Иван Александър Асен, Йоан Комнин Асен, Михаил, Драгушин и Теодора. Великолепно свидетелство за нейната генеалогия, единствено по рода си в българската средновековна история, е родословното ѝ дърво, изписано в църквата „Св. Богородица” в Матейче². За ранните години на Елена не знаем нищо. Тя се появява за пръв път на историческата сцена в 1332 г., когато се омъжва за младия сръбски крал Стефан Душан³ — един дипломатически и политически брак, оставил трайни следи както в историята на Сърбия, така и на България.

Ролята на Елена в политическия живот на сръбската държава, а в отделни моменти и на Балканите е била твърде значима⁴. В началните години от живота ѝ като сръбска владетелка положението ѝ не било достатъчно стабилно, тъй като в продължение на четири-пет години тя не могла да даде на краля и държавата очаквания наследник на престола. Дори по едно време Стефан Душан водел преговори за възможен втори брак⁵. Но през 1336/37 г.⁶ Елена родила син, наречен Стефан Урош. Това важно събитие не само укрепило позициите ѝ в кралското семейство, но ѝ позволило скоро да се намеси активно в политическия живот на страната. Ще се задоволим да дадем само два примера:

Осъществяването на политическите амбиции на Елена било значително улеснено от започналата през есента на 1341 г. във Византия гражданска война. Поляризацията на силите в империята дала възможност на останалите балкански владетели, преди всичко Иван Александър и Стефан Душан, да се намесят активно в събитията. Докато българският цар проявявал колебание и нерешителност⁷, сръбският кралски двор си изработил стратегия, която трябвало да осъществи големите политически планове на Стефан Душан. Елена не само че не стояла настрана от избистрянето на тези стремления и тяхната практическа реализация, но често се оказвала в центъра на събитията. През лятото на 1342 г. тя потеглила към Търново да посети брат си Иван Александър⁸. Известието на Кантакузин за това пътуване е твърде кратко, за да ни позволи да се запознаем с неговите цели. Все пак би било неоправдано, ако приемем, че намеренията на Елена са носели отпечатъка на интимен, семеен характер — да посети роднините си. В това пътешествие, извършено в твърде напрегнато време, прозират политическите цели. Наистина не знаем съдържанието на разговорите, които сръбската кралица е водила със своя брат Иван Александър, но все пак техният предмет е ясен: гражданската война във Византия. Ще остане тайна дали Елена е дошла в българския престолен град с конкретни предложения за съвместни действия, с план за разпределение на завоюваните територии или поне за определяне на сфери на влияние. Но не може да се отрече един факт: през цялото времетраене на византийските междуособици Иван Александър не обърнал своя поглед към Македония и оставил на Стефан Душан пълна свобода за действия. Резултатът от тази дезаинтересираност е известен⁹. За това развитие на събитията ролята на Елена никак не е била малка.

През първата половина на 1342 г. усилията на Йоан Кантакузин да овладее византийския Запад не дали резултат и претендентът бил принуден да търси съюза и помощта на Стефан Душан. И тъкмо в този важен момент активно изпъква ролята на Елена. Заедно със своя съпруг тя посрещнала Кантакузин, участвувала в преговорите с него, след което говорила на събора на сръбските велможи¹⁰. Нейната реч била посрещната с голямо одобрение, изразител на което станал Йоан Оливер, който заявил, че тя проявила много „мъдрост и благоразумие” („…φρονήσεων καὶ εὐβουλίας”)¹¹. Още по-показателно е отношението на Стефан Душан: „А и самичък кралят благодари много на жена си, понеже го бе посъветвала както трябва, него, който държеше върховната власт, и го е убедила, че ще спечели голяма слава, и той сам прие съвета.”¹² Накрая Кантакузин още веднъж подчертава, че решението на събора за съюз с него, било взето μετὰ γυναικός¹³, тоест с участието на Елена.

Резултатите от Душановата политика, навлязла в своята най-активна фаза след споразумението с Кантакузин, са познати. За около три години сърбите унищожили византийското господство в Албанските земи и покорили цяла Македония (без Солун), достигайки до р. Места¹⁴. Печелейки борбата за хегемония на Балканите, Стефан Душан не закъснял да си присвои и най-висшия символ на тази хегемония — царската титла. В края на ноември или самото начало на декември 1345 г. той се провъзгласил за цар на сърби и на гърци¹⁵. А на 14 април 1346 (Великден) в Скопие, той получил царския венец от ръцете на сръбския духовен глава Йоаникий и търновския патриарх Симеон¹⁶. Заслугите на Елена за това непознато дотогава възшествие на сръбската държава били много големи. И тя не получила даром короната си, а сама я извоювала и застанала до своя съпруг като  ¹⁷.

Ha 20 декември 1355 г. на 48 г. починал Стефан Душан¹⁸. Това изненадващо събитие се отразило както върху сръбския политически живот, така и върху личната съдба на Елена. Всесилна владетелка и участничка в държавните дела, изведнъж тя се видяла принудена да се оттегли от активния живот. На пръв поглед всичко е било ясно: върховната власт в страната заедно с царската титла била поета от престолонаследника деветнадесетгодишния Стефан Урош и на Елена не оставало нищо друго, освен да стане монахиня. Времето, когато тя е сторила тази решителна стъпка, се определя сравнително точно от две дати: 20 декември 1355 (смъртта на Стефан Душан) и май 1356 г., когато в една грамота на Стефан Урош тя е спомената под името Елисавета¹⁹. Ако държим сметка за ктиторския портрет в църквата „Св. Богородица” в Матейче²⁰, където Елена е представена в бяло вдовишко облекло, можем да допуснем, че превъплъщението на бившата царица в монахиня Елисавета е станало през ранната пролет на 1356 г.

Тази на пръв поглед важна стъпка на Елена не донесла решителна промяна в нейния живот, тъй като монахиня Елисавета нямала намерение окончателно да изостави светската суета и да се оттегли в някоя спокойна и тиха обител. Твърде скоро след смъртта на своя царствен съпруг Елена се оказала в Серес²¹, сръбско владение от 25 септември 1345 г.²² Нейната поява в този важен градски център на Източна Македония станала в изключително важен момент от сръбската история — борбата за наследство на върховната власт между законния наследник на престола Стефан Урош и Душановия полубрат Симеон Урош Палеолог. Каква позиция е трябвало да заеме Елена — монахиня Елисавета? Нейната очаквана реакция — да подкрепи сина си—била напълно естествена и лесно обяснима. Но Кантакузин сякаш иска да ни увери в противното: Елена взела дейно участие в борбата между сина си и чичо му, но воювала за собствена сметка, подчинила много градове и започнала да властвува самостойно²³. Г. Острогорски с право прояви недоверие към писаното от Кантакузин („Този жив, вещо написан разказ произволно приписва на царицата майка такива макиавелистични похвати”) и доказа убедително, че Елена не се намесвала в междуособиците, намирала се в Серес и е признавала властта на своя син²⁴.

Приемайки безрезервно писаното от Г. Острогорски, бихме искали да добавим още нещо: не бива да ни учудва факта, че Елена приела възшествието на сина си за нещо съвсем нормално, дори законно. Но в същото време тя не пропуснала да се погрижи за собственото си положение. Загубила подкрепата на съпруга си, вече вдовица, Елена намерила друг начин да подчертае изключителните си позиции в сръбското, а и в цялото балканско общество. По великолепен начин тя проявява своя „esprit de corps”, като заповядвала да изпишат родословното ѝ дърво в нейната църква „Св. Богородица” в Матейче (край Куманово)²⁵. Там тя е представена като рожба на многовековната българо-византийска симбиоза, като потомка на фамилия (Асеневци), която възхожда към последната династия на Първото българско царство, фамилия, която има за предци трима или четирима български царе, четирима византийски императори, български и византийски принцеси — като Мария (дъщеря на Троян — Траян, син на цар Иван Владислав), Ирина Дукина и Анна Комнина!

Елена не се задоволила с тази красноречива, но все пак демонстративна изява на своето старинно и благородно потекло, което ѝ осигурявало място сред върховете на балканските аристокрации. Макар че за света била вече монахиня Елисавета, бившата сръбска владетелка си запазила всички външни белези на най-висшата власт — царската, а именно титулатурата. В издаваните от самата нея документи, както и в приписки към различни ръкописи, тя е титулувана като: „Δέσποινά μου ἁγια εὐσεβεστάτη αὐγούστα ἀγία Ελισάβετ²⁶, κραταιὰ καὶ ἁγία ἡμῶν κυρία καὶ δέσποινα”²⁷. По-важното в случая е, че тези титли не са спомен от миналото, не са отзвук на дворцово ласкателство и куртоазия, а отразяват до голяма степен действителните позиции на Елена-Елисавета. Наскоро след Душановата смърт царицата монахиня се установила в Серес и взела в ръцете си върховната власт над града и неговата област²⁸. Макар че си създала едно обособено, самостоятелно владение, на първо време Елена признавала върховенството на своя син (вероятно това било израз на нейната подкрепа в борбата на Стефан Урош срещу Симеон Урош Палеолог). Така например в една приписка от септември 1359 г. се отбелязва: „при царуването на нашите благочестиви царе Стефан Урош и неговата майка, монахиня Елисавета”²⁹. Малко след това (1360 — 1361) сръбският цар издава документ, с който потвърждава едно дарение на майка си, сторено в полза на Хилендарския манастир, но от текста се вижда, че Елисавета управлява в Серес самостоятелно³⁰. А в едно решение на съда на Серската митрополия от ноември 1360 г. тя е характеризирана като „κραταιὰ καὶ ἁγία ἡμῶν κυρία καὶ δέσποινα”³¹. В Серес тя се чувствувала напълно независима, имала собствен двор, приближени, които в различните документи са назовани „ρίκεῖοι и δοῆλοι”³².

Като terminus post quem за нейното самостойно властвуване в Серес служи един акт от манастира Есфигмену (решение на Серския митрополитски съд), датиращ от август 1365 г.³³ Наскоро след това в един хрисовул на император Йоан Палеолог (септември 1365), потвърждаващ собствеността на Хилендар над две места (едното при Серес, другото в Каламария), се отбелязва, че документът е издаден по молба на „ὑψηλοτάτης δεσποίνης Σερβίας, καὶ περιποθήτου ἀδελφῆς τῆς βασιλείας μου” (Елена-Елисавета) и „деспота на Сърбия господин Йоан Углеш”³⁴. Този хрисовул позволява на Г. Острогорски да приеме, че по това време (август или септември 1365) в Серес се появил Йоан Углеш, а Елена се оттеглила в двора на сина си, където дочакала своята кончина, застигнала я на 7 ноември 1376 г.³⁵

Фигура като тази на Елена е имала шансове да намери място в съвременните ѝ живописни паметници. Познати са следните нейни изображения: Сопочани (след 1337), в църквата „Св.Никола” в Люботен, Дечанския манастир (1348), Лесновския манастир и в църквата на Манастира „Св. Богородица” в Матейче³⁶.

От брака си със Стефан Душан Елена е имала един син (Стефан Урош) и две дъщери.