Средновековна България

 

№ 43. Кера(ца) Мария - монахиня Макария (1348 - 1402?)

Личността на Иван-Александровата дъщеря Кераца, или по-точно Kepa[ца] Мария, сякаш най-често е привличала вниманието на изследователите¹. Подобен интерес е оправдан и лесно обясним. Но наред с това тя е била обект на недоразумения, бихме казали дори на мистификации, които хвърлят сянка върху положението ѝ в царското семейство. Тези недоразумения, макар и датиращи отдавна, тежат и до днес и са пречка по пътя на възстановяването на нейната биография. Ето защо, преди да представим нейния жизнен път, трябва да се опитаме да отстраним тези пречки.

Преди повече от сто години К. Иречек пише: „Там (ММ, I. № 185 — И. Б.) тя е наречена Кераца. Gregoras, III, с. 557, я нарича Мария. В поменика (Синодика - И. Б.) е просто Василиса (Βασίλισσα).”² Няколко десетилетия по-късно Й. Иванов буквално повтаря казаното от чешкия учен: „Александър е имал още две по-малки от Тамара дъщери: едната наричана госпожда (?) Василиса, или госпожа Кираца (κυρὰ Κυράτζα) или още Мария.³ По всяка вероятност и двамата известни познавачи на българското минало се основават на едно натрапващо се на пръв поглед съпоставяне, а именно: Кераца е изобразена в Евангелието от 1355/56 г. (ВМ Add. 39627, f. 2^v), но името ѝ е пропуснато в Синодика. Василиса отсъствува от семейните портрети в Евангелието, но затова пък е спомената в Синодика⁴. Следователно двете лица могат да бъдат отъждествени.

Правилни ли са тези разсъждения? Нека първо се спрем на отсъствието на Кера[ца] Мария от Синодика. По-долу ще видим, че през 1356 г. тя е напуснала България и повече не се е завърнала в родината си (поне сведения за това липсват). Но дори и да се е появявала инцидентно в Търново⁵, тя вече не е била свързана с българската действителност и естествено не е попаднала в погледа на автора на добавките към Синодика. Второ, ние не знаем със сигурност кога са направени въпросните добавки, но може да се допусне, че това е станало преди завладяването на Търново от турците⁶, т. е. поне десетина години преди смъртта на кера Мария⁷. Това съвсем задоволително обяснява отсъствието на тази Иван-Александрова дъщеря от един текст, който има формата и съдържанието на поменик. Този аргумент става още по-силен, като припомним, че от Синодика липсват не само Иван Срацимир и Иван Шишман (вероятно живи преди окончателната редакция на текста), но и Михаил Асен и Иван Асен, и двамата покойници отпреди 1355 г.⁸ Отсъствието на последните двама може да бъде обяснено само по един начин (ако отхвърлим мисълта за пренебрежението към братята на Иван Шишман от първия брак на баща му?): и двамата са изчезнали от историческата сцена твърде отдавна и съзнанието на съвременниците не е било обременено с мисли за тях⁹. Най-сетне скромното споменаване на Василиса в Синодика (господжа Василиса) никак не съответствува на положението на кера Мария — византийска императрица, майка и баба на императори¹⁰.

Отсъствието на Василиса от миниатюрата в Евангелието от 1355/56 (ВМ Add. 39627, f. 2^v) не е сериозен аргумент и не заслужава внимание. Безспорно тази дъщеря на Иван Александър е родена от втория брак на царя, и то след 1355/56 г., т. е. след като е било завършено евангелието.

И така, няма никакви сериозни основания за отъждествяването на Кераца от миниатюрата с Василиса от Синодика. Без съмнение това са две различни дъщери на цар Иван Александър и първата от тях, тази, която ни интересува в случая, имала кръщелното име Мария¹¹. Пред това собствено име е било поставено според обичая на епохата обръщението кера (κυρὰ), от което се е получила диминуитивната форма Кераца — така както го намираме в надписа към миниатюрата в Евангелието от 1355/56¹² или гръцкото Κυράτζα, засвидетелствувано в патриаршеския акт от 1355 г., за който ше стане дума по-сетне. 

Кога е била родена кера Мария и коя е била нейната майка? Единствено указание за възможната година намираме у Ник. Григора. Византийският историк пише, че Мария (съгласно брачния договор от 1355 г.) пристигнала в Константинопол, когато нейният съпруг Андроник бил на девет години, а тя почти на толкова¹³. Григора сравнително точно определя това събитие — след смъртта на сръбския цар Стефан Душан (20 декември 1355) и последвалия сблъсък между Стефан Урош и неговия чичо Симеон Урош Палеолог, т. е. към пролетта на 1356 г. Но тук се натъкваме на едно противоречие. Знаем, че Андроник IV е роден на 11 април 1348 г.¹⁴ Следователно през пролетта на 1356 г. той е бил на осем, а не на девет години. Дали Григора е сбъркал годините на византийския престолонаследник или пък пристигането на Мария в Константинопол трябва да бъде отместено с една година напред? Но независимо от това, кое от двете решения ще изберем, едно нещо остава непроменено: Мария е била почти връстница на Андроник, т. е. тя е родена най-късно в началото на лятото на 1348 г. При това положение тя е първото дете на цар Иван Александър от брака му с Теодора II.

Както вече стана дума, през лятото на 1355 г. цар Иван Александър и император Йоан V Палеолог сключили мирен договор¹⁵, който бил скрепен с брак между невръстните кера Мария и Андроник IV. Брачното споразумение било потвърдено от синодален акт на Константинополската патриаршия от 17 август 1355 г.¹⁶ През пролетта на следващата 1356 г. Мария заминала за византийската столица¹⁷.

От 1356 г. нататък Мария споделяла съдбата на своя съпруг Андроник IV. През 1370 г. тя родила син, който получил името Йоан¹⁸. Няколко години по-късно в безметежния живот на съпружеската двойка настъпила рязка промяна. Вместо да очаква търпеливо момента, когато щял да стане законен василевс и автократор на ромеите, Андроник IV решил да съкрати времето и да овладее престола силом. На 6 май 1373 г. избухнал бунт, основаващ се на странно съюзничество — Андроник IV въстанал срещу баща си Йоан V Палеолог, а Сауджи Челеби — срещу своя баща, султан Мурад. Радвайки се на първоначален успех, Андроник IV дори провъзгласил тригодишния си син Йоан VII за съимператор. Но успехът бил краткотраен: на 30 май същата година и двамата принцове — византийският и турският — били заловени. Мурад заповядал да ослепят сина му. Същото наказание трябвало да постигне Андроник IV и малкия Йоан VII, но Йоан V се смилил: бащата и синът не били напълно лишени от зрение¹⁹. Но в замяна на това Андроник IV бил лишен от престолонаследие и за съимператор бил обявен вторият син на Йоан V, Мануил (25 септември 1373 г.)²⁰.

На първо време Андроник IV и семейството му били изпратени в изгнание на остров Лемнос²¹. Но към 1375 г. те били върнати в константинополския затвор. Андроник IV се възползувал от това, успял да избяга и се скрил при генуезците в Пера. Наскоро след това с помощта на Генуа той отново овладял върховната власт в империята²². Този път неговото управление продължило почти три години (12 август 1376 — 1 юли 1379), но бил официално коронясан за император на 18 октомври 1377 г.²³ От това време датира и едно известие за Мария: през 1377 г. в отсъствие на своя съпруг тя управлявала империята²⁴. В борбите около византийския престол участвували Генуа, Венеция и турците. Докато генуезците поддържали от самото начало Андроник IV, то венецианците подкрепяли Йоан V и Мануил II. Но все пак решителна се оказала турската сила. С нейна помощ Йоан V и Мануил сполучили да овладеят Константинопол (1 юли 1379) и да ликвидират тригодишното властвуване на Андроник IV²⁵.

В продължение на около десет години няма никакви известия за Мария²⁶. Знаем, че през 1381 г. било постигнато помирение между Андроник IV и Йоан V и екс-василевсът получил като апанаж Селиврия²⁷, където вероятно се настанил с цялото си семейство. Андроник IV починал внезапно на 28 юни 1385 г. и бил погребан в константинополския манастир Пантократор²⁸. През следващите няколко години Мария се губи от погледа ни, но без съмнение тя е живяла в Селиврия заедно със сина си (и останалите си деца), който, подкрепян от генуезците, не изоставял амбициите си за императорската власт²⁹.

Няколко години по-късно намираме Мария в Италия. Сведения за това нейно пътуване откриваме в една приписка, автор на която е известният Пиетро Филарджис (Филаргирос), архиепископ на Милано и сетне папа, под името Александър V. Ето съдържанието на тази любопитна бележка: „Това божествено и свято евангелие бе подарено на мен, брат Петър, от ордена на най-бедните братя, наричани от италианците минорити, по божия милост архиепископ на Милано, а по онова време бях епископ на Новара, от височайшата и превъзвишена господарка на ромеите и августа Мария, преименувана на Макария, когато дойде в Тичино в Лигурия заедно със сина си, височайшия и многоуважаван василевс на ромеите господин Йоан Палеолог. По това време, в годината хиляда триста деветдесет и втора от рождение Христово, княз и владетел на лигурийците бе многопочитаният дук на Милано Йоан (Джан) Галеацо, граф на Павия!“³⁰

След прочитането на тази бележка е редно да си зададем въпроса: каква е била целта на това пътешествие и кога точно е извършено? Едва ли трябва да се съмняваме, че Мария, вече монахиня Макария³¹, е придружавала своя син, който е посетил Генуа, търсейки помощ за задоволяване личните си амбиции: императорската власт във Византия. Присъствието на майката е могло да улесни тази мисия. Всичко, което знаем за тези подготвителни действия на Йоан VII Палеолог, показва, че пътуването е било извършено в края на 1389 г. и в самото начало на 1390 г.³² Как да си обясним тогава посочената в приписката 1392 г.? Обяснението може да бъде само едно: този текст е съставен и записан между 17 май 1402 г. (дата, на която Пиетро Филарджис е станал архиепископ на Милано) и 3 септември 1403 г. (смъртта на Джан Галеацо Висконти)³³. Изминалите години са заличили датата на това посещение от паметта на Пиетро Филарджис и той е отбелязал 1392, вместо 1389 или 1390 г.³⁴

Пътуването на Йоан VII Палеолог и неговата майка Мария беше възстановено сравнително подробно от Дж. Баркър и напоследък от П. Шрайнер³⁵. Ето защо ще се задоволим да отбележим само основните неща. Вероятно двамата са пристигнали в Генуа — основната цел на тяхното пътуване—през последните три месеца на 1389 г. Посещението в Новара може да се отнесе към самото начало на 1390 г. След това Йоан VII се отправил към Константинопол³⁶, а Мария останала в Италия, за да очаква известия за акцията на своя син (тя се намирала в Милано, в двореца на Висконти), който на 14 април 1390 г. сполучил да завладее императорския трон³⁷. Докато Мария чакала новини от Константинопол, пратеници на Висконти се опитали да получат от Сеньорията на венецианската република кораб, който трябвало да отведе императрицата във византийската столица. Постъпките на Висконти дали положителен резултат (26 май 1390), но Мария заминала за Венеция и оттам за Константинопол едва в края на юли 1390 г.³⁸ Точната дата на нейното пристигане в столичния град е неизвестна. Вероятно това е станало, след като Йоан VII бил прогонен от Константинопол (17 септември 1390)³⁹.

Минават години, преди да се срещнем отново с Мария. На 10 декември 1399 г. император Мануил II Палеолог, придружаван от маршал Бусико, започнал известното си пътуване из Западна Европа⁴⁰. В негово отсъствие империята била управлявана от Йоан VII. Тъкмо от това време датира един документ, който свидетелствува за пристигането на майката и сина в Константинопол от фамилния апанаж в Селиврия⁴¹. Други преки известия за Мария не притежаваме. Може да се допусне, че тя е била жива през 1402 — 1403 г., т. е. когато е съставена приписката на Пиетро Филарджис.

От брака си с Андроник IV Мария е имала три деца: споменатия вече многократно Йоан VII Палеолог и две дъщери, чиито имена не са известни⁴².