Индекс на статията
АСЕНЕВЦИ В БЪЛГАРИЯ
Историята на една фамилия започва с нейния произход. Когато се издирват първосъздателите, обикновено се набляга на социалната и класовата им характеристика, на позициите им в обществото и на тяхната роля в живота на страната. При Асеневци не е така. Само един бегъл поглед върху литературата — специална и обща — ще покаже, че заостреното внимание на голяма част от изследователите е насочено преди всичко към тяхната народностна принадлежност. Далеч съм от мисълта да обосновавам обстойно оправдано или не е това внимание. Но не мога да не изтъкна един факт: едва ли има друг проблем от българската средновековна история, който да е до такава степен интернационализиран и по който да е писано толкова много. При това в повечето случаи ненужно. Не е тайна за специалистите, че би могло да се напише цяла книга, в която да се разгледат подробно основните хипотези, но подобно съчинение едва ли би послужило някому. Не е тайна и още нещо — основният спор, похабил силите на доста учени, е: българи или „власи” са първите Асеневци1.
Естествено в една книга, посветена на генеалогията и просопографията на фамилията Асен, въпросът за нейния произход не би могъл да бъде подминат. Ето защо сме принудени да се занимаем с него, но преди това трябва да отбележим две принципни положения. Първото, което има методологически характер, е от особена важност: в никакъв случай въпросът за етническата характеристика на Асеневци не бива да се откъсва и решава самостоятелно от въпроса за етническата характеристика на въстаниците в 1186 г. и етническия облик на възобновената българска държава. Асеневци са част от разбунтувалия се народ. Не се различават, напротив — сливат се с него. В изворите се използува едно и също понятие, с което се обозначават както ръководителите на въстанието, така и самите въстаници. Второ, цялостното разглеждане на така наречения „влашки” проблем надхвърля целта на тази книга2. Ето защо тук ще бъдат набелязани само основните моменти, които дават ключа за решаването на този изкуствен проблем, затормозяващ до известна степен развитието на медиевистиката.
Не може да се отрече, че някои от византийските и западноевропейските автори, писали в края на XII или в самото начало на XIII в., твърде често употребяват етнонима „власи”, с който обозначават населението на част от българските земи. Но не може да се отрече и друго — този безспорен факт, независимо от положените усилия, и досега не е получил задоволително обяснение. А той заслужава сериозно обмисляне. Какво се има предвид? Употребата на понятието „власи” създава специфичен облик на строго определена група извори, предимно византийски, която много добре се разграничава както от предходната епоха (Михаил Псел, Анна Комнина, Михаил Аталиат, Йоан Кинам), така и от следващата (Георги Акрополит, Георги Пахимер, Никифор Григора). Ако се приеме, че този облик на изворите от разглеждания период е отражение на тогавашната действителност, натъкваме се на изключителен исторически феномен: етническа картина на определена част от българските земи, която не съответствува на никакъв друг период от българската история и която съществува само двадесет години. Картина, която ни навежда на мисълта за коренна смяна на населението — „изчезване” на българите и пълната им замяна с „власи”; но тези „власи” не са били там в миналото и няма да бъдат там в бъдещето! Очевидно подобно обяснение не е убедително. При това положение има само един задоволителен отговор: постоянна миграция на власи из Балканския полуостров, която е създавала впечатление за мобилна етническа картина. Това явление не може да не е направило впечатление на тогавашните писатели, които механично са пренесли етнонима и върху местното българско население.
Предложеното обяснение, което засяга преди всичко маниера на писане на неколцина византийски автори, намира пълна подкрепа в някои от най-важните в случая западноевропейски извори — Historia peregrinorum и Historia de expeditione Friderici imperatoris. И в двата текста, чиито автори са били очевидци на описваните събития, изобилствуват понятията „България”, „български проходи”, „българска гора”, „български път”. И едновременно с това и двамата автори говорят понякога за „власи”, като почти не споменават „Влахия”3. Или, казано с други думи, „власите” (освен когато този етноним наистина обозначава романизирано номадско население) живеят в необичайна за тях среда — България, заобиколени са от всички страни с българска природа, с български градове. При това положение изводът едва ли би бил труден: с понятието „власи” и двамата писатели назовават местното българско население.
Най-после, когато обясняваме етнонима „власи” в речника на някои писатели от края на XII — началото на XIII в., не бива да се забравя и още един факт: „Влахия” като географско и политическо понятие може да се свърже с териториите отвъд Дунав, които са били подвластни на българската държава4; следователно „власите” биха могли да участвуват в армиите на първите Асеневци и по този начин да създават впечатлението за по-пъстра етническа картина.
Безспорно разкриването на причините, довели до трайното присъствие на понятието „власи” в речниковия фонд на някои писатели, описващи възстановяването на българската държава и нейните първи стъпки, е извънредно важно. Но не по-малко важно е и да се установи съдържанието на този етноним — дали с понятието „власи” не са обозначавани и други народностни групи? Нещо, за което вече стана дума. Тъй като изучаването на всички автори и на всички случаи на употреба на етнонима би ни отвело твърде далече от целта, ще обърнем внимание на двамата най-важни за нас писатели, на които дължим създаването на неправилната етническа картина. Това са Никита Хониат, най-добрият византийски историограф на границата между XII и XIII в., и Жофроа дьо Вилардуен, най-осведоменият историк на Четвъртия кръстоносен поход и на Латинската империя.
Не би трябвало да правим обстойна характеристика на Хониат, тъй като това вече е сторено, но все пак ще напомним отдавна утвърденото мнение, че византийският писател се отнася твърде свободно с употребяваните от него етнически понятия и често използува архаизирани народностни имена5. Въпреки че този маниер на писане, на който не са чужди и други византийски историци, затруднява ориентацията в етническата обстановка на Балканите, може да се направи извод, че с понятието българи той назовава най-често българското население от южните и югозападните краища на българската държава, т. е. териториите, които в продължение на столетие и половина са формирали византийския катепанат България6. Българите от източните и североизточните предели на България, т. е. земите, които били център на ръководеното от Иван I Асен и Петър въстание, той назовава мизи7 и най-често власи8. Тези констатации ще подкрепим с два примера (в същото време те доказват недвусмислено направените по-горе разсъждения относно честата употреба на етнонима „власи”). Обикновено като най-убедителен пример се сочи онази фраза, в която Хониат дава цялостна характеристика на въстаниците: „... варварите от планината Хемус, назовавани първоначално Мизи, а сега наричани Власи”9 — фраза, сполучливо допълнена от Скутариот: „... а сега наричани Власи и Българи10 (к. м. - И.Б.)
Ако тази фраза е ключ за обяснението на понятието „власи”, с което Хониат назовава мизите от Хемус, един друг пасаж от същия историк (който досега почти не е използуван) илюстрира по твърде убедителен начин формалното терминологично разграничение и в същото време народностното единство между българите от Мизия и Македония. След като описва временното оттегляне на Иван I Асен в земите на север от Дунав при първия поход на император Исаак I Ангел, Хониат продължава: „варварите около Асен” след известно време „дошли в родината си Мизия” готови да продължат военните действия, докато „не обединели в едно управлението на мизи и българи, както било някога”11 (к. м. - И. Б.). Тази фраза не се нуждае от допълнително разяснение.
Да се обърнем и към Жофроа дьо Вилардуен. Това, което прави впечатление в историческото повествование на маршала на Шампания и на Романия, е почти пълното отсъствие на етнонима българи и неговата цялостна подмяна с понятието „власи”. Но тази последователност, която създава илюзията, че Латинската империя воюва едва ли не срещу Влахия и власите, а не срещу България и българите, е само привидна. Един по-внимателен прочит на текста показва, че и Вилардуен не е достатъчно грижлив към етническата си терминология. Той предлага по-богат материал от Хониат, но ще се задоволим да обърнем внимание само на няколко случая. Като описва изненадващата гибел на маркиз Бонифас дьо Монфера, той категорично отбелязва, че нейни причинители били „българите от областта”12. Това единствено самостойно споменаване на българите е изключително важно, тъй като дава възможност да се заключи, че и Вилардуен както Хониат с понятието българи назовава населението на южнобългарските земи (в случая Родопите)13.
Наскоро след Петдесетница (29 май 1205), пише Жофроа дьо Вилардуен, Калоян не бил в състояние да задържи повече своите съюзници куманите, които поради настъпилите горещини не желаели повече да воюват и се оттеглили в земите си. Тогава, завършва той, българският цар „с всичките си войски от българи и гърци се отправи срещу маркиза към Солун”14. Този откъс, който на пръв поглед би могъл да бъде схванат като пропуск на френския историк, има изключително голяма стойност, може да се каже, че е ключ за разкриването на цялостната етническа картина, рефлектирала в Калояновата армия. Присъствието на българите, макар и твърде рядко отбелязвано от Вилардуен, едва ли трябва да бъде обосновавано. Участието на гърци също не бива да ни изненадва — те са основните съюзници на Калоян в началото на антилатинската му кампания, признали са българския владетел за свой василевс, а той тях за свои поданици15. Куманите пък са постоянните съюзници на първите Асеневци. И така на Петдесетница (29 май 1205) армията на цар Калоян имала следния основен състав: българи, гърци и кумани. Веднъж установили този факт, имаме пълното право да се върнем назад и да приемем без колебание, че военните сили, предвождани от българския владетел, са имали същата етническа характеристика по време на цялата пролетна кампания на 1205 г. Казано с други думи, във всички онези случаи, в които Вилардуен пише, че армията на Калоян, воювала край Адрианопол, била съставена от власи, гърци и кумани16, понятието „власи” трябва да бъде подменено с българи. Това заключение, което едва ли би могло да бъде оспорено, има изключително голямо значение. Неговата стойност се увеличава още повече, тъй като то може да изясни и други пасажи от книгата на Вилардуен. Като разказва за военните действия на цар Калоян през периода януари — ноември 1206 г., маршалът на Романия представя по следния начин войската на българския цар: власи, гърци и кумани (или само власи и гърци)17. Като подменим „власи” с „българи” въз основа на казаното вече, получаваме етническия състав на българската армия, такъв какъвто е бил и през пролетта на 1205 г.: българи, гърци и кумани!
Казаното е достатъчно, за да заподозрем Вилардуен в липсата на правилна представа за съдържанието на понятието „власи” и да приемем, че и той, подобно на Никита Хониат, използува с лекота името „власи”, за да обозначи българското население от централните и източните области на българската държава. В подкрепа на това твърдение може да бъде приведено и още едно доказателство. Френският историк само на две места споменава съвместно българи и власи18. Това идва да покаже, от една страна, частичното участие на власите във военните кампании през 1205 — 1207 г. и, от друга, че отвъддунавските власи наистина са били поданици на българските царе — факт, засвидетелствуван както от титлата на Калоян, така и от Ансберт, който пише: „Калопетър, господарят на власите и по-голяма част от българите”19.
Едва ли някой би оспорил, че изучаването на етнонима „власи” е обвързано с разкриването на точното съдържание на географското понятие „Влахия”20. При обяснението на това понятие се сблъскваме с трудности, които съпътствуват изследването на етнонима „власи”: в изворите „Влахия” се употребява както самостойно, така едновременно и успоредно с България. В първия случай, освен при някои изключения21, би могло да се каже категорично: както понякога етнонимът „власи” обозначава българите, така и понятието „Влахия” се използува, за да се назове цялата българска държава22. По-интересен е вторият случай, тъй като дава възможност за локализацията на „Влахия”. Нека първо да видим какво е съдържанието на понятието България. В немалко случаи византийските и особено западноевропейските автори под България разбират българската държава такава, каквато е съществувала преди 1018 г. и е позната на средновековния свят. Но в други случаи те оставят настрана политическото съдържание и наблягат на пространствения, географския смисъл на понятието. Особен интерес представлява едно известие на анонимния автор на Historia peregrinorum, който отбелязва, че в 1189 г. „Калопетър и Асен” владеели „част от България около Дунава и части от Тракия”23. Това посочване на историографа на похода на император Фридрих I Барбароса не може да не се свърже с цитирания по-горе пасаж от Хониат, който ни разкрива основната идея на Иван I Асен в 1186 г.: да постави под една власт Мизия и България24, т. е. „част от България около Дунава” се явява у Хониат „Мизия” (=Паристрион), а „части от Тракия” (и Македония, разбира се) са Хониатова „България”. Двете части заедно формират България отпреди 1018 г. При това положение обяснението на формулата „България и Влахия” (казваме така, тъй като това съчетание се среща предимно, ако не и изключително при титлата на Калоян — писмата до Инокентий III и у Вилардуен) не е никак трудно. Влахия не е част от България. Така са я схващали Хониат, Вилардуен, анонимният автор на „История на кръстоносците”, така трябва да я схващаме и ние. Щом „Влахия” е извън България, но над нея властвуват българските царе, тя може да бъде само на север от Дунав, т. е. тя е тъждествена с някогашната „България отвъд реката Дунав”25.
За да приключим с формулата „България и Влахия”, трябва да отбележим още няколко неща. Първо, обичайна, дори твърде разпространена практика през късното средновековие е владетелската титулатура да съдържа редица понятия (географски и политически), които съответствуват на териториите, владени от въпросния държавен глава. Второ, титулатурата „цар на България и Влахия” (съответно на „българи и власи”) е характерна преди всичко за Калоян. И това не е случайно: двадесетина години след възобновяването на българската държава тя обхващала Мизия, части от Тракия и Македония и отделни територии от някогашната обширна Отвъддунавска България, които вече носели името Влахия26. Трето, след Калоян Влахия изчезва от титулатурата на българските царе. Това също не е случайно и има своето обяснение. При Иван II Асен България е на път да осъществи своята външнополитическа програма, почиваща на традиционната българска политическа идеология, чиято крайна цел е била хегемония на България в православния свят27. През 1230 г. Иван II Асен вече е унищожил държавата на Теодор Комнин — един от сериозните претенденти за Константинополското наследие — и е установил своето господство над голяма част от Балканския полуостров, наложил е своето влияние в Сърбия, а Латинската империя живее в сянката на неговото могъщество. Влахия заема вече твърде малка част от българската държава, а власите са нищожен процент от поданиците на българския цар, за да бъдат споменати в неговата титулатура. Иван II Асен, следвайки традициите на цар Симеон, осъществявайки стремленията на баща си Иван I Асен и стъпвайки на постигнатото от чичо си Калоян, вече е цар на българи и на гърци!
Казаното дотук е достатъчно, за да се направи един основен извод: в повечето случаи византийските и западноевропейските автори от края на XII или самото начало на XIII в. използуват (по посочените вече причини) етнонима „власи”, за да обозначат българите от централните, северните и североизточните предели на българската държава. Този маниер на изложение на някои важни събития създава неправилна етническа картина, но тя би могла да „заблуди” само онези изследователи, които не са навлезли достатъчно в проблема или пък тръгват от parti pris. Най-доброто доказателство за това твърдение е не само непоследователността на въпросните автори, за която вече стана дума, но и писателите от средата на XIII в. нататък. Особено убедителен е примерът с Теодор Скутариот. Когато описва въстанието на Иван I Асен и Петър, следвайки Никита Хониат, той често употребява името „власи”, въпреки че на места без колебание поправя първоизвора си28. Картината се изменя коренно от Калоян нататък. За Скутариот този български владетел е „българинът Йоан”29, „българският василевс”30. В текста изведнъж взимат надмощие изрази като „българи”31, „българска земя”32, „български работи”33. Българи са и Иван II Асен, и Алексий Слав34. Нещо повече, връщайки се към първите години от възобновяването на държавата, Скутариот без смущение пише, че Иван I Асен е „цар на българите”35.
Не са се поддали на привидната картина за „влашкия” облик на българската държава и за „влашкия” произход на първите Асеневци и Акрополит, Пахимер, Григора. Този причудлив исторически феномен, рожба на строго определени обстоятелства, не можа да овладее нито съзнанието на Паисий, нито да помрачи обективността на Блазиус Клайнер36, а още по-малко научния ентусиазъм на Г. С. Раковски и интелекта на К. Иречек37.
Когато изследваме произхода на Асеневци, се сблъскваме не само с „влашката” хипотеза, но и с някои други теории, за които трудно би могло да се каже, че са по-убедителни. Единственото оправдание за тяхното съществуване е, че те бяха извикани на живот едва след опита да се отрече българската народностна принадлежност на Иван I Асен, Петър и Калоян. Това са теориите за българо-куманския38 и руско-куманския произход на Асеневци39, за родствените им връзки с последната династия на Първото българско царство40 или с Борил, протопроедър и οἴκεῖος на император Никифор III Вотаниат41. Всички тези теории, които са израз на стремлението да се приближим колкото се може повече до действителното потекло на Асеневци, не можаха да разкрият истината. При днешното състояние на изворите трудно би могло да се каже нещо повече освен, че Асеневци произхождат от онази българска аристокрация, която се формира и укрепва в Паристрион след преодоляването на продължителните тамошни вълнения и безредия, т. е. през XII в., която станала изразител на стремежите на българския народ за отхвърляне на византийската власт — стремежи, довели до освободителното въстание от 1186 г.
Липсата на ясна представа за личността на родоначалника (вероятно български болярин на име Асен42), не е трудна за обяснение: Иван I Асен, Петър и Калоян, т. е. първата генерация Асеневци, е която се свързва здраво със съдбата на българщината и заема трайно място в историческата памет на българина — Иван I Асен ще остане завинаги освободителят на българския народ от византийско господство и възобновителят на българската държава43. Следващите поколения Асецевци вече не пропущат да подчертаят произхода си, да проявят съзнанието си за принадлежност към фамилията, да се придържат към традицията, да изразят своя ésprit de corps. За всички книжовници Иван II Асен е син на „стария Асен”44, Михаил II Асен е син на Иван II Асен и внук на „стария Асен”45 и т. н. Дори един владетел, който не е Асеневец по рождение, а става член на фамилията par aliance, Константин Тих, не пропуска да възприеме фамилното име Асен (I, № 24)*.
Особено добре, дори упорито, родословната връзка се подчертава от представителите на младшия клон на фамилията — Шишмановци Асеневци46. Иван Александър Асен се гордее, че произлиза от „корена на преизящния Иван Асен”47, когото той не пропуска да нарече „дядо на царството ми”48. Иван Шишман също не забравя своите „деди и прадеди на царството” — Иван Асен и Калиман49, а Елена, Иван-Александровата сестра и съпруга на Стефан Душан, представя по най-убедителен начин своя произход, като нарежда да зографисат родословното ѝ дърво в църквата в Матейче50.
Фамилията на Асеневци в България се състои от 58 души: от тях 36 са мъже и 20 — жени, а двама (№ 17 и № 58) са неустановени, тъй като изворите отбелязват само, че става дума за невръстни деца без полова характеристика. От познатите 36 мъже 14 (№ 1, 2, 3, 6, 7, 18, 19, [ 22?], 24, 26; 29, 33, 40, 44) са български царе (около 70% от владетелите на Второто българско царство); 7 съцаре (№ 25, 39, 40, 41, 44, 45 и вероятно № 50); 3 деспоти (№ 11, 33, 34); 2 севастократори (№ 8, 12).
Асеневци присъствуват, или по-скоро съдействуват, и то най-активно, за възраждането на българската държава и пак те ръководят съдбините на българското царство, което постепенно загива под ударите на османските турци. Четиринадесетте царе от фамилията властвуват в България в продължение на 166 години, т. е. само 44 години от Второто царство се „изплъзват” от контрола на Асеневци. С фамилията, превърнала се в най-могъщата българска династия, са свързани всички големи постижения на България през XIII — XIV в.: възобновяването на държавата, нейното укрепване, превръщането ѝ в царство, господствувало (макар и за кратък период) над Балканите. Царете от Асеневата династия са тези, които, следвайки отколешната българска традиция, прегръщат Голямата идея, идеята за българската хегемония в Православния свят (Иван I Асен, Калоян, Иван II Асен, Михаил III Асен Шишман). Случайно или не, най-големите постижения на българската култура са рожба на годините, през които българската царска корона е притежание на Асеневци51.
Едно от най-интересните явления в историята на фамилията Асен е нейната διαοπορά, която се осъществява по два основни пътя: брачни връзки и емиграция. Тези пътища довеждат до проникването на Асеневци във Византия (между 1204 и 1261 г. в Епир и в Никея), Латинската империя, Сърбия, Дубровник, Босна, Западна Европа (Италия), османската държава, Унгария. Безспорно най-голяма историческа значимост има византийският клон на фамилията.
, но се срешат по изключение и формите 
и 
(при гръцкото влияние е очевидно). Византийските извори са почти единодушни — Ἀσάν или Άσάνης. По-голямо е разнообразието сред западноевропейските автори: Assanus, Assanius, Assanis, Assan, Assen, Azen.