Средновековна България

 

№6. БОРИЛ (1207-1218)

Борил¹, племенникът на първите трима Асеневци², е сред онези членове на фамилията, които са били застигнати от най-трагична съдба. Но сякаш това не е било достатъчно и днес над него тегне суровата присъда на Клио, или, за да бъда по-точен, на съвременната българска историопис³. Да започнем с възшествието му на царския престол (поради липса на извори не знаем нищо за позициите му в Търново преди октомври 1207 г.). Изворите не са достатъчно ясни и категорични, когато описват пътя, по който Борил достигнал до върховната власт в страната⁴. Но това не е попречило на повечето изследователи да говорят за заговор или поне за узурпация⁵.

Единствен Ив. Дуйчев не се остави да бъде подведен от натрапващата се идея за незаконно овладяване на търновския престол. Съвсем основателно той прие, че Бориловият брак с Калояновата съпруга (според Акрополит от „скитски” произход, т. е. куманка (?)⁶ не е свидетелство за съществуващ заговор, а опит за легитимиране на властта. Не по-малко приемливо е и другото допускане на Дуйчев: в самото начало Борил не е бил цар и самодържец, а регент от името на Иван Асен и Александър⁷.

Това становище би могло да бъде подкрепено и развито по-нататък. Актът на узурпация съществува само тогава, когато по насилствен път се нарушава строго регламентиран ред. В случая нищо не ни убеждава, че е съществувал определен порядък на престолонаследието от баща към син. Събитията от 1196 — 1197 г. показват обратното: царската власт е преминавала от брат към брат. И ако случаят с Петър може би не е съвсем типичен, тъй като той е приел царска титла още от 1186 г. и е бил съвладетел на Иван I Асен⁸, то при Калоян няма място за спор⁹. Нешо повече, ако погледнем Калояновите действия от друг ъгъл, те също биха могли да бъдат характеризирани като узурпация, тъй като третият брат е взел властта независимо от това, че имало „законни” наследници на престола (Иван Асен и Александър). Но очевидно нещата не са стояли по този начин.

Нека се върнем към събитията в Търново от октомври 1207 г. Различавали ли са се действията на Борил от тези на Калоян в 1197 г.? По същество не! Царят е убит, престолът е свободен, но държавата не може да остане без върховен ръководител. И Борил е този, който съумява да овладее царската власт. Съумява, защото за нея е имало и други претенденти — Алексий Слав и Стрез (Иван Асен и Александър са все още непълнолетни, за да се намесят в спора). И ако в случая трябва да се говори за насилие на Борил, то е упражнено не спрямо закона, за който не знаем със сигурност дали е съществувал, а спрямо останалите конкуренти (Алексий Слав и Стрез), които се смятали за достойни да носят царската корона¹⁰.

Възшествието на Борил едва ли е било лесно. Царствената му съпруга е осигурила известна приемственост и законност на неговото положение, но той бил принуден да се справи със сила с противниците си. Изворите показват, че Борил сполучил да се наложи, но не сполучил да ги отстрани окончателно: и докато Стрез, намерил убежище в Сърбия, криел заплаха за бъдещето, с Алексий Слав трябвало да се водят истински военни действия¹¹. Независимо от това не съвсем стабилно вътрешно положение Борил бил принуден да насочи своя поглед навън. Външнополитическата обстановка му е налагала да продължи Калояновата политика, т. е. война cpeщу Латинската империя и Солунското кралство. Следвайки примера на своя вуйчо, на първо време Борил избрал за свой противник Константинопол. През пролетта на 1208¹² българите отново се появили в Тракия. Но този път Анри, който се чувствувал по-уверен, не бил склонен да чака и се отправил срещу Борил¹³. Първият сблъсък, който нямал решителни последици и за двете страни, станал край Берое¹⁴. След това стълкновение Борил очевидно се е насочил към Пловдив (съдбата на града след Калояновата смърт е неизвестна), тъй като там скоро пристигнал и император Анри¹⁵. Единственото описание на Пловдивското сражение дължим на Анри дьо Валансиен¹⁶. За съжаление перото на Вилардуеновия продължител нито е достатъчно оригинално (обстоятелствата, предшествуващи битката, ни отвеждат към Адрианополското сражение¹⁷), нито достатъчно обективно (за това говорят цифровите данни за двете армии¹⁸). И все пак то е което ни уведомява за поражението на Борил — факт, подкрепен и от друг извор¹⁹.

Последиците от това поражение на Борил (31 юли 1208) едва ли са били толкова тежки, тъй като наскоро след него в началото на 1209 г. българските войски отново били готови да нахлуят в земите на империята²⁰. Към същото време се отнася и един епизод, разказан пак от Валансиен, който свидетелствува, че международният престиж на българския цар едва ли е бил сериозно увреден. Според френския историк войски на император Анри обсадили Стрез, но местните гърци предпочели да предадат града на българите, отколкото на латинците. Тъкмо такова предложение те направили на „Бориловия байюл” (bailliu Burille) в Мелник²¹.

Първите несполуки вероятно са стреснали Борил и са го накарали да се вгледа по-внимателно в политическото положение на Балканите. Срещу него са били Латинската империя и Солунското кралство. Алексий Слав претендирал за българската корона и тези му амбиции били подхранвани от неговия тъст император Анри²². Стрез също се съвземал, слагал ръка върху част от Македония и не бил за пренебрегване; в същото време той можел да разчита и на сръбска подкрепа. Очевидно и Борил трябвало да се опре на нещо. И тук Калояновите действия отново му подсказали изхода: Борил намерил съюзник в лицето на никейския владетел Теодор Ласкарис, който съвсем наскоро бил коронясан за византийски василевс (1208). Наистина категорични известия за съюза на двамата владетели липсват, но известното писмо на император Анри (13 януари 1212)²³, адресирано към „всички приятели” (universis amicis), подсказва за възможно сътрудничество между Търново и Никея. Тъй като събитията на Балканите и в Мала Азия през 1211 г., които развързвали възела на противоречията между българи, латинци и ромеи, са познати благодарение на това писмо на Анри, ще си позволим да се спрем малко по-обстойно на него.

През пролетта на 1211 г. Константинопол бил заплашен от две страни — по суша действувал Борил, а откъм морето — Теодор Ласкарис²⁴. Не може да се каже доколко усилията на българския цар са били резултатни, защото в самото начало на април Анри настъпил срещу българите, прогонил ги от Тракия²⁵ и насочил силите си срещу Теодор Ласкарис. Докато латинският император громял никейците в Мала Азия²⁶, Борил се споразумял с брат си Стрез и го подпомогнал с 52 бойни отряда. Но в решителното сражение при Пелагония (Битоля) солунските барони, към които се присъединил и Михаил I Ангел²⁷, нанесли голямо поражение на Стрез и унищожили част от войските му²⁸. Тази несполука не възпряла Борил от ново настъпление. През есента на 1211 г. сам той се отправил срещу Солунското кралство, но бил разбит от ломбардските барони, този път подкрепяни от Алексий Слав²⁹.

Годината не приключила с несполуките на бойните поля. Тя поднесла на българския цар и сериозни затруднения вътре в страната. Откъсването на големи и важни територии (Родопите, където пълновластен господар бил Алексий Слав, и долината на Вардар, намираща се под управлението на Стрез), пораженията, тежестите на войната влошили положението на страната и народа. Всичко това рефлектирало в засилването на богомилското движение³⁰. Заплахата от еретиците била голяма и Борил се видял принуден да свика първият в историята на страната антибогомилски църковен събор. Работата на събора започнала на 11 февруари 1211 в една от търновските църкви. Богомилите били разобличени и анатемосани³¹. Антиеретическият „процес” бил повод да се преведе от гръцки на български известния „Синодик в неделята на православието”, съставен през 843 г.³². Българската „реплика” на този интересен византийски книжовен паметник, позната в науката под наименованието „Синодик на цар Борил”³³, е изключително важно свидетелство за духовния живот в България през първото десетилетие на XIII в.³⁴ Използуваните в него формули („православен цар”, „православен събор”) дават основание на някои изследователи да говорят за отхвърляне на унията с Римската църква³⁵.

Успешното приключване на антибогомилския събор не облекчило грижите на цар Борил. След като се справил (или мислел, че се е справил) с едно движение, което намирало подкрепа предимно в по-бедните слоеве на народа, българският цар бил заплашен от бунт на болярството. Вероятно през същата 1211 г.³⁶ във Видин избухнало въстание, което бързо взело застрашителни размери. По всяка вероятност военната ангажираност на Борил не му позволила сам да се справи с тази заплаха. И той бил принуден да се обърне за съдействие към унгарския крал Андрей II. Наистина маджарите потушили бунта, но Борил заплатил твърде голяма цена: вероятно тогава отстъпил на Унгария земите около Белград и Браничево³⁷.

Изминалата 1211 г. донесла толкова несполуки и грижи на Борил, била добър повод за равносметка на четиригодишното му царуване. И тази равносметка била твърде лоша. Опитът на Борил да продължи, макар и отчасти, голямата политика на цар Калоян, не сполучил. Вместо очакваните победи (българите били вече свикнали с тях!) Борил търпял поражение след поражение, не успял да обедини около себе си българското общество, предизвикал разцепление на силите и засилване на междуособните борби. Очевидно той трябвало да се опре на други средства и да измени методите си на действие. Войната се оказала не по силите и възможностите му. За да съхрани това, което му оставало (преди всичко царската корона), той бил принуден да се преобрази. И до известна степен успял.

През следващите няколко години Борил воинът е изместен от Борил дипломата. И това превъплъщение било сполучливо. Към 1213 г., десет години след създаването на Латинската империя, за първи път между България и новите господари на Константинопол били установени мирни, дори съюзнически отношения. Залогът за тях бил твърде висок — брак между Калояновата дъщеря Na. и император Анри³⁸. Трудно е да се каже кой е бил инициаторът за това споразумение (Робер дьо Клари твърди, че константинополските барони накарали Анри да я поиска за съпруга³⁹) и кой е спечелил повече от него. Все пак то е регистрирало отстъплението на Борил и успехите на Анри през 1211 г. и означавало край на българските претенции и сигурност на латинците. Наистина споразумението донесло известна сигурност и на Борил, но тази сигурност нямала вече нищо общо с Калояновата политика и Голямата идея.

Бориловите усилия не свършили с този царствен брак. Наскоро след това, вероятно през същата 1213 г., той се сродил още веднъж с латинския император. Почти по едно и също време (вероятно тук трябва да видим усилията на Константинопол?) три племенници на Анри, дъщери на неговата сестра Йоланта и Пиер дьо Куртене, се омъжили за владетели от Югоизточна Европа: унгарския крал Андрей II, Борил и Теодор Ласкарис^40. Този брачен съюз още по-здраво обвързал България и Латинската империя. Но Борил не се задоволил с него и продължил своите дипломатически действия. Сега погледът му се отправил към Унгария. И тук възможностите за успех не били малко: събитията от 1211 г. положили началото на едно сътрудничество, което било особено изгодно за маджарите (с цената на незначителни усилия те получили Белград и Браничево); освен това Борил и Андрей II съвсем наскоро се били оженили за две сестри. И наситина през 1214 г. бил изготвен договор, който предвиждал брак между дъщеря на Борил и престолонаследника Бела⁴¹.

Събитията през същата 1214 г. показали недвусмислено, че осъществените брачни съюзи са имали строго определена политическа цел. Новите съюзници насочили своите стремежи към Сърбия. Този политически ход, прераснал във военна кампания, малко изненадва. Мотивите, от които са се ръководили император Анри и особено крал Андрей (в изворите унгарците не са споменати, но едва ли трябва да се съмняваме в тяхното участие в коалицията), са ясни. Най-неаргументирани са сякаш действията на Борил. Наистина сръбските извори наблягат особено много на завоевателните стремежи на българския цар⁴², докато някои съвременни изследователи държат на освободителната мисия на Борил⁴³. Истината вероятно е някъде по средата. Но по-важно е друго: тези действия издават едновременно безпомощността на Борил (с големите му планове било свършено и той бил принуден да се обърне към най-слабия противник — Сърбия) и говорят за неговата политическа комбинативност и бърза реакция.

За съжаление действията на коалицията претърпели неуспех. Походът на обединените сили бил осуетен⁴⁴, а Стрез, който трябвало да играе важна роля в борбата срещу Сърбия, загинал при неизяснени обстоятелства (1214)⁴⁵. Наскоро след това бил убит и другият съюзник на българи и латинци - Михаил I Ангел⁴⁶. Съвместното настъпление на Анри и Андрей II през следващата 1215 г. (за участието на Борил нямаме сигурни данни⁴⁷) също не довело до съществени резултати. Така надеждите на Борил се стопили. Усилията му на дипломатическия фронт (не може да се отрече, че били успешни) не могли да бъдат материализирани на бойното поле. Българският цар трябвало да се задоволи с това, което имал, и да се откаже от всякаква мисъл за териториално разширение или нещо по-голямо. А бъдещето чертаело още по-лоши перспективи. През 1214 г. Борил загубил единия си съюзник — Стрез, а с това и неговите земи. Не по-малко чувствителна била и следващата загуба: на 11 юни 1216 г. в Солун изненадващо починал император Анри⁴⁸. След неговата смърт Алексий Слав⁴⁹ се ориентирал към епирския владетел Теодор Комнин, чиято звезда изгряла след смъртта на брат му Михаил I. По този начин Борил отново се озовал сам (на унгарския крал едва ли би могло да се разчита), и то в най-решителния момент от своето царуване: над неговия трон надвиснала нова и вече по-сериозна заплаха.

Ето какво пише Г. Акрополит за края на Бориловото властвуване: „[Иван Асен] изискал бащиното си наследство, воювал с Борил, победил го и станал господар на не малко земя. А Борил влязъл в Търново и затворен вътре, бил обсаждан в продължение на седем години (ἐπὶ ἑπτὰ ἔτεσι). Хората му, след като паднали духом, преминали към Иван Асен. Когато бягал, Борил бил заловен и ослепен от Иван; и така Иван станал владетел на цялата българска земя.”⁵⁰ Този разказ на византийския историк предизвиква съмнения, а оттук и дискусия само в една точка: продължителността на обсадата на престолния град. В. Златарски, следвайки едно внушение на К. Иречек, предложи вместо  ἔτεσι, да се чете μήνεσι, т. е. обсадата продължила „седем месеца”, а не „седем години”⁵¹— мнение, наложило се в българската историография⁵². Единствено Г. Цанкова-Петкова възрази на тази корекция. Според нея първите опити на Иван Асен да прогони Борил трябва да се свържат с бунта във Видин (1211). Законният наследник на престола водил упорита и продължителна борба, на етапи. Той отвоювал Североизточна България системно и последователно⁵³. Трябва да отбележим, че възражението срещу поправката, предложена от В. Златарски, е основателно: нито един Акрополитов ръкопис не съдържа подобно разночетене. Но цялото останало обяснение, произтичащо от запазването на четенето ἐπὶ ἑπτὰ ἔτεσι, е неприемливо. Бориловите действия през последните седем години (1211 — 1218) не дават никакво основание да се твърди, че са преминали в постоянни борби за престола. Акрополит очевидно е сбъркал цифрата; появата на Иван Асен в България, обсадата на Търново и залавянето на Борил трябва да бъдат отнесени към 1217 — 1218 г.

Личният живот на Борил ни е познат твърде слабо. Акрополит съобщава, че в 1207 г., след като овладял престола, Борил се оженил за овдовялата Калоянова съпруга⁵⁴. През 1213 г. той встъпил в нов брак с една от племенниците на император Анри55. Със сигурност може да се твърди, че той е имал една дъщеря, тази, която в 1214 г. била сгодена за унгарския престолонаследник Бела56, но не може да се каже дали тя е била родена от брака му с неговата вуйна или от друга връзка или брак, за който нямаме сведения.