Средновековна България

 

№45. ИВАН АСЕН

 

Син на Иван Александър и Теодора II — категорично посочване (както при Иван Шишман) липсва, но присъствието му на миниатюрата от Евангелието в Британския музей (л. З^r)¹ превръща това предположение в увереност. Рождената му година не е известна, но същата миниатюра служи за сигурен terminus ante quem. Няма съмнение, че той е по-млад от Кера[ца] Мария и Иван Шишман. Не би могло да се каже категорично дали е бил по-голям от Десислава, чийто образ е съхранен в същия паметник (л. 2^V)², тъй като липсват каквито и да било сведения³. Ето защо поставянето му преди нея е произволно.

Сведенията за живота на Иван Асен — очевидно получил тези имена в памет на по-големия си едноименен брат — са изключително оскъдни. Срещаме го заедно с Иван Шишман да присъствува на антиеретическия църковен събор в Търново през 1360 г.⁴ и с това свършват сигурните известия за него. Отсъствува от поменика, добавен към Бориловия Синодик (дали това свидетелствува, че е надживял падането на Търново?), свързването му с т. нар. Търновски надпис е несигурно⁵, а предложената идентификация с патриарх Йосиф V (1416 — 1439) е недостатъчно убедителна⁶.

№46. ДЕСИСЛАВА

Дъщеря на цар Иван Александър. За съжаление в Бориловия Синодик е казано само това:

Не по-богат е и надписът, придружаващ миниатюрата на л. 2^v от Евангелието от 1355/56 (ВМ Add. 39627): ². Независимо от тази липса на повече информация може да се твърди, че Десислава е дъщеря на Теодора II. В първия момент мисълта, че и тя е родена между 1348 и 1355/56 г. (при положение, че има една сестра и двама братя, които са родени през същия отрязък от време), се възприема малко трудно. Особено когато се съпостави с изображението ѝ на въпросната миниатюра (фигура на девойка, която има поне 12—14 години). Но трябва да отбележим, че тези две миниатюри (л. 2^v и л. З^r) далеч не са истински портрети (можем да контролираме само изображението на Иван Александър) и създават неправилно впечатление за по-голяма възраст на царските деца. От друга страна, нямаме никакво основание да допуснем, че Десислава е рожба от първия брак на своя баща. Напротив, здравата връзка между нея и Василиса, засвидетелствувана в цитирания по-горе откъс от Синодика, навежда на мисълта, че двете момичета са родени от една майка (Теодора II?) и са най-малките деца на Иван Александър.

Извън споменатите два извора не разполагаме с други сведения за живота на Десислава. Твърдението на Й. Иванов³, че тя имала още едно кръщелно име (Мария) и била дадена за съпруга на султан Мурад, е произволно⁴.

№47. ВАСИЛИСА

Дъщеря на цар Иван Александър вероятно от брака му с Теодора II. Извън поменика в Бориловия Синодик¹, който я свързва с Десислава и дава основание двете да се смятат за най-малките деца на българския цар², Василиса не е спомената в никакъв друг извор. Любопитното в случая е, че изследователите се занимават не с текста, в който тя присъствува, а с онзи паметник, от който тя отсъствува, т. е. миниатюрата на л. 2^v в Евангелието от 1355/56 (ВМ Add. 39627). Това отсъствие на Василиса от семейните портрети, както и фактът, че Кера[ца] Мария не е сред царските деца в Синодика, дават основание на К. Иречек и след него на Й. Иванов да твърдят, че всъщност Иван Александър е имал една дъщеря, наречена Василиса — Кираца Мария³. Безспорно това е интелигентно хрумване, но за съжаление лишено от каквото и да било основание⁴.

Дали Василиса е била по-голяма от останалите Иван-Александрови дъщери, изобразени на миниатюрата на л. 2^v от Евангелието, и по неизвестни нам причини не е заслужила място сред семейството? Едва ли! Както се каза, пасажът от Синодика навежда на идеята, че Василиса е най-малката дъщеря на българския цар. Следователно най-простият отговор е най-близо до истината: Василиса липсва от въпросната миниатюра, тъй като по това време тя не е била родена! Следователно terminus post quem за нейното раждане е 1355/56 г. Включването ѝ в поменика показва, че тя е починала твърде млада.

№48. АЛЕКСАНДЪР (КОМНИН АСЕН?) (ок. 1363-1371?)

Син на деспот Йоан Комнин Асен (I, №34) от първия му брак¹. В изворите споменат като „Александър севаст на Валона”² или само като „господар на Канина и Валона”³. Наследил властта над тези албански градове след смъртта на баща си (в началото на 1363)⁴. За него знаем твърде малко. По традиция, установена от деспот Йоан, той търгувал с Венеция и в същото време имал недоразумения с републиката на св. Марко заради щети, нанасяни на нейни граждани⁵. Наред с това поддържал търговски връзки с Дубровник (главно посредническа търговия с жито) и дори получил правото на дубровнишко гражданство⁶. Последното му сигурно споменаване в изворите датира от септември 1368 г. Може с увереност да се твърди, че в 1372 г. той вече не е бил владетел на Валона, тъй като там се появява сърбинът Балша, женен за неговата сестра (?) Na Комнина (Асенина), „дъщеря на деспота на Берат” и „наследничка на Валона и Канина”⁷. Някои учени са склонни да приемат, че Александър е изчезнал в бъркотията след битката при Марица (26 септември 1371)⁸.

№49. ШИШМАН (OK. 1356-1357)

Син на Михаил (I, № 35) и племенник на цар Иван Александър. Познат единствено от Ямболския надпис (Софийски археологически музей, № 555):

На новобългарски език текстът гласи: „В дните на благоверния цар Иван Александър, синът на брат му Михаил, господин Шишман, постави този стълп при Дъбилин. Бе 6865 (=1356/57) година, индикт 10. И който го разруши, да е проклет от Бога и от З18-те богоносни отци“.² Няма съмнение, че надписът, или по-точно колоната, на която е издълбан, е представлявал граничен стълб. Подобни примери от българското минало: Наръшкият надпис от 904 г.³ Единствената разлика между двата надписа е: цар Симеоновият надпис е поставен от името на владетеля, оглутаркан Теодор и комит Дристър⁴, докато нашият паметник е дело на Шишман, а цар Иван Александър само е споменат, за да се посочи времето, когато е бил издигнат стълпът.

Характерът на надписа, маркиращ българо-византийската граница, поставя въпроса за позициите на Шишман — административно лице, т. е. управител на определена област или владетел на Ямбол и околните земи? На този въпрос е трудно да се отговори категорично, но все пак сме склонни да приемем, че Шишман, а може би още баща му Михаил, е бил държател на апанажното владение, получено от цар Иван Александър. Ако е така, дарението е било извършено след лятото на 1331 г., когато Ямбол е бил отвоюван от византийците, завладели го през предната 1330 г.⁵

№50. КОНСТАНТИН

Константин е единственият син на видинския владетел цар Иван Срацимир (I, №40)¹. Годината на раждането му е неизвестна. Но две косвени указания могат да ни подпомогнат при нейното приблизително установяване. Митрополит Йоасаф пише, че към 1395 г. Константин все още бил ². От друга страна, знаем, че през август 1369 г. Иван Срацимир е имал две дъщери, които били изпратени като заложнички в унгарския кралски двор³. Това известие, в чиято стойност нямаме основание да се съмняваме, ни навежда на мисълта, че по това време видинският цар все още не е имал син и наследник на престола (или е бил току-що роден?). В противен случай заложникът би бил той. Следователно можем да допуснем, че август 1369 г. е terminus post quem за раждането на Константин.

Съдбата на Константин до окончателното покоряване на Видин от турците ни е позната слабо. Сигурни данни показват, че Иван Срацимир е провъзгласил сина си за свой съвладетел с титлата цар. И ако в писаното от Константин Костенечки можем да се усъмним⁴, свидетелството на видинския митрополит Йоасаф е категорично⁵. Същият видински прелат разказва единствения епизод от живота на Константин през тези трудни времена: „Когато настъпи втората година⁶, благоволи най-благочестивият цар наш (Иван Срацимир — И. Б.) да проводи превъзлюбения си и твърде доблестен син, най-вече христолюбив нов Константин, а още и Наше смирение с него, заради царски дела, необходими и големи, в казания Търнов“⁷ Основната част от тези важни царски дела остава скрита за нас, но не остава тайна един друг резултат от тази висока мисия. Двамата високопоставени пратеници измолили мощите на св. Филотея (те се намирали в Търново от времето на цар Калоян) и ги пренесли във Видин⁸.

Унищожаването на Видинското царство в края на 1396 г. било преломен момент в живота на Константин. То го превърнало от наследник на престол, макар и немного могъщ и сигурен, в изгнаник. Липсват сведения за обстоятелствата, при които е напуснал родния Видин — знаем, че баща му е попаднал в ръцете на завоевателите, но той е успял да се изплъзне. Едно единствено известие сочи пътя му на беглец на първо време в Унгария⁹, а впоследствие в Сърбия, в двора на деспот Стефан Лазаревич¹⁰.

Това приближаване към покорената родина очевидно е било свързано с някакви планове за военни действия срещу турците. Военнополитическото положение на Балканите, от една страна, и последиците от турското завладяване за българските земи, от друга, в никакъв случай не са позволявали самостоятелни действия на Константин. Без съмнение той е бил готов да се включи във всякакви политически комбинации и военни действия, които биха му дали и най-малката надежда за освобождаването на Видин и възобновяването на бащиното му царство. И наистина от писмото на унгарския крал и по-късно император Сигизмунд до бургундския дук Филип (16 април 1404) научаваме, че през 1404 г. бил създаден съюз между деспот Стефан Лазаревич, влашкия воевода Мирчо Стари и Константин, „прославен император на България” („...Constantinus, imperator Bulgariae magnificus”¹¹). За съжаление действията на този троен съюз, макар да нанесли вреда на турците, не довели до най-главното, което преследвал Константин — пълно или поне частично освобождаване на българските земи¹².

През следващото десетилетие Балканският полуостров станал арена на междуособната война на Сюлейман, Муса и Мохамед, които след пленяването на Баязид при Анкара (1402) и последвалата му смърт пристъпили към подялбата на бащиното си наследство¹³. Това съживило антитурските сили на полуострова, които изчаквали удобен момент да започнат нови действия срещу османците. Част от тези действия били и поредните усилия на българите за освобождение, известни в съвременната българска историопис като „въстание на Константин и Фружин”¹⁴.

Единственият сигурен извор за това първо въстание на българите е житието на деспот Стефан Лазаревич, написано от Константин Костенечки¹⁵. Краткият пасаж не дава достатъчно ясна представа за военните действия, ръководени от „синовете на българските царе” — без съмнение Константин и Фружин. Но последните проучвания¹⁶ показаха, че въстанието е избухнало през 1408 г. и е обхванало различни области от покорената българска държава: Видинско (там е действувал Константин), Темско и Източна България, където действията на въстаниците били ръководени от Иван Шишмановия син Фружин¹⁷. Борбата на българите продължила около пет години, докъм 1413 г., когато съпротивата била окончателно сломена: „В годината 6921 (=1413) Муса разори българите и ги пресели на 23 април“¹⁸.

Каква е била по-нататъшната съдба на Константин? Според едно малко неясно известие на Псевдо-Сфранцес българи участвували във войската на Мохамед в решителната битка срещу Муса (юли 1413): „πρὸς τὸν τῆς Σερβίας καὶ Βουλγαρίας ἀυθέντην καὶ πρὸς τὸν βασιλέα ἐλθὼν βοήθειαν αἰτῆσαι παρ' αὐτῶν...”¹⁹. Правилно бе обърнато внимание, че съвсем не на място стои ед. число „ἀυθέντην“, тъй като деспот Стефан Лазаревич никога не е бил господар на България²⁰. И наистина, като държим сметка за политическата картина през 1413 г. (а и през предходните години), основателно можем да поправим цитираната фраза: „πρὸς τὸν τῆς Σερβίας καὶ Βουλγαρίας ἀυθέντην...” и да отъждествим „господаря на България” с Константин, когото съвременниците признавали за „император на България”²¹. Очевидно разгромът на българското въстание от Муса е принудил Константин да се обърне към Мохамед с надеждата, че претендентът би могъл да бъде по-благосклонен към българите. Но фактите показват обратното. В действителност след победата над брат си Мохамед върнал по домовете им прогонените от Муса българи, „заживял в мир с всички”²² и толкова. Новият султан заявил това на пратениците на Сърбия, България, Влахия, дука на Янина, деспота на Лакедемония (византийска Морея) и княза на Ахея (франкска Морея)²³. С твърде голямо основание може да се допусне, че тези πρέσβεις Βουλγαρίας са били проводени от Константин²⁴. Разочарован, че не е могъл да постигне повече от „мирно” съжителство със завоевателите, Константин се установил в Унгария (?), а после в Белград, където на 17 септември 1422 г. го застигнала смъртта²⁵.

В оскъдните извори няма никакви сведения, дали Константин е бил женен и дали е оставил потомство.

№51. ДОРОТЕЯ (ДОРОСЛАВА)

Една от двете дъщери на цар Иван Срацимир и Анна, останали като заложнички при крал Лудовиг I Велики след оттеглянето на маджарите от Видин (1369)¹; „quod nos imperatorem de Bodinio... liberum commisimus et suam terrain eidem reddere assumpsimus, ita tamen quod duos filias suas idem imperator nobis in obsides hue transmittet“². От Мавро Орбини научаваме, че тя не се е завърнала в бащиния си дом и преди 1376 г. се е омъжила за босненския бан и после крал Твъртко: „Преди още да добие владетелско звание, Тврътко взел за жена Доротея, дъщеря на Срацимир, владетел на Видин. Тогава момичето живеело при унгарската кралица и било в нейната свита...”³ Доротея починала няколко години след сватбата (преди 1382 г.)⁴

№52. Na.

Неизвестна по име дъщеря на Иван Срацимир, която заедно със сестра си Доротея (Дорослава) била изпратена като заложница в унгарския кралски двор (1369)¹. Според Мавро Орбини наскоро след това тя починала².

№53. АЛЕКСАНДЪР

Първороден син на Иван Шишман¹. В изворите няма указания от кой брак на българския цар е бил роден. Не се знае нищо за него до покоряването на България. П. Ников отбелязва, че бил „според съществуващия обичай, по всяка вероятност, и съуправител на баща си”², но това е само предположение. Обстоятелствата, при които е попаднал в турски плен, са неизвестни. Най-разпространеното мнение е, че е бил заловен заедно с баща си. Това твърдение на Шилтбергер и някои турски автори³ обаче противоречи на документа от Topkapi Sarayi, Ar. 6374, който представя, може би най-достоверно, края на Иван Шишман.

Малкото, което знаем за Александър, се отнася за времето след 1393 — 1395 г. Според Шилтбергер „Бащата (Иван Шишман) умрял в затвора, а синът приел езическата вяра, за да му пощадят живота. И тъй като Баязид завзел Самсун и страната Джаник, той му дал този град и тукашната страна до края на живота му вместо бащината му земя”⁴. Този текст, съпоставен с някои турски извори⁵, показва, че Александър след приемането на мюсюлманската вяра бил направен управител на наскоро покорената от Баязид област на племето Цани (на територията на някогашното селджукско княжество Кастамуни) с център Самсун (между Синоп и Трапезунд). По всяка вероятност Александър е останал там до 1402 г., когато след битката при Анкара победителят Тимур върнал тези земи на Исфендиар, син на бившия селджукски княз Кетюрюм Баязид⁶.

За около десет години дирите на Александър се губят. Към 1413 г. Мохамед I, след като се справил с междуособиците, покорил владетеля на Смирна и околните земи Джунеид. Съгласно традиционната политика на османските владетели към покорените владетели Джунеид бил изпратен в Никопол (според Дука този български град му бил даден като прония⁷), а управлението на Смирна било възложено на Александър⁸. Пет години по-късно, към 1418 г., султанът наредил на Александър да се справи с един от най-видните последователи на шейх Бедредин⁹, Бьорклюдже Мустафа, който започнал въстанически действия и се укрепил на планината Стиларий (южния нос на Смирненския залив). Опитът на Александър завършил с пълен неуспех. Малката му войска била причакана в планинските теснини и унищожена, а той самият бил съсечен¹⁰.

№54. ФРУЖИН

Фружин — име необичайно за българската действителност през средновековието, е вторият син на цар Иван Шишман. Липсват сведения за живота му до покоряването на Търново от турците и в първите години на робството¹. Първото сигурно известие за него датира чак от 1425 г.², но то позволява да се разкрият някои моменти от живота на Иван-Шишмановия син, които иначе са обвити в анонимност. По-горе³ се отбеляза, че единственото категорично сведение за въстаническото движение на българите в началото на петнадесетото столетие се намира в написаното от Константин Костенечки Житие — биография на деспот Стефан Лазаревич. Там се говори за съвместните борби на „синовете на българските царе" срещу турците⁴. Това кратко известие, съпоставено със споменатия по-горе унгарски документ, показва, че въстанието на българите е било ръководено не само от Иван-Срацимировия син Константин, но и от Фружин. Последните изследвания убедително разкриха както териториалния обхват на движението (западнобългарските и източнобългарските земи, т. е. териториите на Видинското и Търновското царства), така и неговата хронология (1408— 1413)⁵.

Оскъдността на изворната база не ни позволява да разкрием по-подробно ролята на Фружин в това движение. Има известно основание да се допусне, че той е участвувал на страната на Мохамед в битката срещу брат му Муса⁶ и че през същата 1413 г., след края на междуособиците, той е проводил свои пратеници при новия султан заедно с владетелите на Сърбия, Влахия, дука на Янина, деспота на Лакедемония и княза на Ахея⁷, но това е само непотвърдено от други извори предположение. Сигурно е обаче, че Фружин не е прекратил своите действия срещу турците, макар и не самостоятелно, а като служител на унгарския крал Сигизмунд. Със споменатия на два пъти документ Фружин бил надарен с имението Липа (Темешкия комитат) заради това, че е участвувал „в немалко наши и на нашите кралства твърде тежки и успешни походи както против турците, тъй и против други наши и на Христовия кръст неприятели...” и че „излагал себе си и своите блага на разни случаи на смъртта...”⁸.

Това дарение на унгарския крал обаче не било само награда за минали дела и възмездие за нанесени вече щети, но и стимул за по-нататъшни действия. През същата 1425 г., когато била издадена дарствената грамота, Фружин заедно с влашкия воевода Дан II (1420— 1431) и трансилванския владетел Пипо Спано водил активни военни действия в българските земи на юг от Дунав, срещу Силистра⁹.

Десет години по-късно, през пролетта на 1435 г., виждаме Фружин в нова роля. По това време турското настъпление имало една основна посока — западното адриатическо крайбрежие на Балканския полуостров, или по-точно албанските земи¹⁰. Унгарският крал и император на Свещената Римска империя Сигизмунд, който оспорвал турската хегемония на полуострова, следял с интерес успешните борби на албанците, предвождани от Арнит Спата, Андрей Топия, Музаки (1433 — 1436). Нещо повече, той поддържал връзка с албанските вождове, информирал се за техните действия. Тъкмо с такава мисия бил натоварен Фружин. Серия документи от дубровнишкия архив разкриват тази мисия на Иван-Шишмановия син, осъществена с финансовата подкрепа на Адриатическата република. Фружин пристигнал в Дубровник на 28 май 1435 г. и още същия ден, снабден със средства, отпуснати по решение на Съвета, отплавал за Албания. Липсват сведения за разговорите му с предводителите на въстанието. Дубровнишките документи свидетелствуват само, че той се е завърнал успешно в Дубровник независимо от турската опасност в края на месец юни, придружен от четирима албански благородници. След 2 юли, след като Съвета, отново му отпуснал средства (200 жълтици), той се отправил към Унгария¹².

С Фружин се срещаме (сякаш по ирония на съдбата) отново след десетина години. От един документ, редактиран на 6 септември 1444 г.¹², научаваме, че той е продал имението си Файдаш и се е подготвял да вземе участие във втори поход на полско-унгарския крал Владислав IV Ягейло — поход, завършил с трагичната за християнските народи битка край Варна (10 ноември 1444)¹³. Тъй като не разполагаме с никакви допълнителни данни, не може да се каже със сигурност, дали Фружин се е присъединил към обединената християнска армия или не¹⁴. Все пак неговите прояви до това време (участие в повечето важни кампании на Балканите, подготвяни или подкрепяни от Унгарското кралство) ни карат да допуснем, че Фружин не е останал безучастен към този последен опит на християнска Европа да сломи турската сила; че той не се е задоволил само да се подготви за тази кампания, както свидетелствува цитираният по-горе документ, но е взел участие в нея и може би е намерил гибелта си на родна земя, на бойното поле край Варна¹⁵

Изложените дотук факти, колкото и да са откъслечни, все пак са достатъчни, за да изградят представа за Фружин като за един от последните и най-активни борци за свободата на България. Да създадат биография, която се различава не само от биографията на неговия по-голям брат Александър, завършил живота си в бой за исляма, но и от биографията на неговия братовчед Константин. И това е представа не само на съвременния читател, но и представа на самите съвременници на Фружин. Няма съмнение, че към него са били насочени надеждите на българите за отхвърляне на чуждото господство и за възстановяване на погубената българска държава. Неслучайно той е „el signor del Zagore”¹⁶, Frusinus Asan¹⁷ и e намерил място в помениците на българските царе¹⁸.

Споменатият вече продавателен акт от 6 септември 1444 г. свидетелствува категорично, че Фружин е бил женен, имал е един син на име Шишман (вероятно първороден?) и други синове и дъщери: „Susmanus filii sui ceterorumque filiorum et filiarum suorum… ”¹⁹

№55. КЕРАЦА

Дъщеря на цар Иван Шишман. Спомената единствено в Бориловия Синодик; ¹ Собственото ѝ име е неизвестно — по всяка вероятност Кераца (Кера[ца]) и тук е обръщение, постепенно изместило личното наименование на тази Иван-Шишманова дъщеря.

№56. Ν. АСЕН

Син на цар Иван Шишман, известен само с фамилното си име от Синодика:  сведения за него няма.

№57. N. АСЕН

Син на цар Иван Шишман, споменат заедно с брат си N. Асен (I, №56) в Синодика: . Неизвестен от други извори.

№58. N. и Na.

В Бориловия Синодик е отбелязано, че цар Иван Шишман е имал и други деца, които са починали в ранна възраст. Имената им не са посочени: .