Индекс на статията
№11. ДЕСПОТ АЛЕКСИЙ СЛАВ
Алексий Слав е племенник на първите трима Асеневци — факт, който не е труден за установяване: Анри дьо Валансиен недвусмислено съобщава, че Борил е първият братовчед на Алексий Слав („cousins germains estoit”)1. От своя страна Борил е племенник на Калоян по сестра2. Следователно и Алексий бил в същите роднински отношения с Калоян. Единственото възражение, което би могло да се изтъкне — Слав бил братовчед на Борил по бащина линия, е неоснователно, тъй като Акрополит също е категоричен: Алексий Слав бил роднина на Иван I Асен3, а това е възможно само ако той е бил син на Иван-Асеновата сестра.
С Алексий Слав се срещаме за първи път през 1208 г. Съдбата му преди тази дата е неизвестна. Всичко писано по този въпрос — „воевода в Цепина” и управител на Ахрида, управител на Мелник5, деспот с функциите и правата на престолонаследник6, е предположение и не се основава на убедителни данни от изворите. Сигурно е само, че Алексий Слав бил сред онези Асеневци, които са оспорили властта на Борил, защото самият той се домогвал до нея. Според Валансиен, Слав и Борил водели война, тъй като вторият отнел „земята” на първия чрез предателство („еп trahison”)7.
Подробности за тези военни действия, които с право могат да бъдат характеризирани като гражданска война, не са известни, но очевидно Слав не разполагал със сили да се справи с Борил и да овладее търновския престол. За тази цел му е бил необходим съюзник. И той го намерил в лицето на латинския император Анри. Наскро след сражението при Пловдив (31 юли 1208)8 Алексий Слав се явил в лагера на Анри, заявил му, че приема да бъде от неговите хора и поискал дъщеря му за съпруга. Анри без особено колебание се съгласил (един васал, който вече господствувал над голяма част от Родопите би му бил твърде полезен)9 и му обещал да го направи владетел на България10, т е. да подкрепи стремленията му към българския престол. Окончателните споразумения били постигнати в Станимака11, а самата сватба станала в Константинопол през м. ноември 1208 г.12
Алексий Слав се оказал твърде верен васал. Още през следващата 1209 г. той обещал помощта си на своя тъст и сюзерен в борбата му срещу ломбардските барони13, а през 1211 г. воювал съвместно със Солунското кралство срещу цар Борил14. Но колкото и да бил верен на Анри, той не пропуснал да се погрижи за себе си. Не може да се каже категорично дали изоставил идеята за българския престол, но другото е очевидно: Алексий Слав постепенно разширил владенията си, овладял важната твърдина Мелник, която направил своя столнина и все повече се превръщал в независим владетел. Най-добър израз на неговото самочувствие и могъщество са редовете, които му посветил Акрополит: „Но на всички тези земи господар бил Теодор Комнин, за който вече говорихме в разказа си, без, разбира се, планината Родопи, която се нарича и Ахридос, а също и Мелник. Тях владеел Слав, който бил роднина на цар Асен и бил почетен с деспотство от константинополския император Ерик, за чиято дъщеря, родена от незаконна връзка, той се бил оженил. Този Слав — нека за малко прекъснем течението на разказа — като завладял силния и почти непревземаем за всички противници Мелник, станал самодържец (sic! — αὐτοκρατὴς ἦν) и не се покорявал на никой от околните владетели. Понякога бил съюзник на италийците, свързвайки се с тях поради роднинство, понякога държал страната на българите поради родство, а понякога — на Теодор Комнин. И никога никому не бил нито подчинен, нито се свързвал истински във вярност и съгласие.”15
Тази картина, която отразява положението на Алексий Слав към 1224 г.16, едва ли се нуждае от коментар. Но тя би могла да бъде обогатена, като се добави, че Слав имал истински владетелски двор, в който пребивавали наред с българите и „франки”17, предприел голямо строителство в Мелник, покровителствувал църкви и манастири. През 1220 г. той издал един сигилий, с който надарявал новооснования манастир „Св. Богородица Спилеотиса” (недалеч от Мелник). Алексий Слав предал на манастира като феодално владение близкото село Катуница, осигурил му пълен фискален имунитет, дарил го с една градина, домашни животни, икони, църковна утвар, книги18. Този документ (единственият български частновладелчески юридически акт) е не само чудесен извор за феодалните отношения във владенията на Слав, но и създава великолепна представа за самочувствието и действителните позиции на неговия издател, който не се е поколебал да назове манастира „деспотски и царски”.
Въпросът за титлата на Алексий Слав е бил предмет на спорове. Впрочем самата титла е ясна, неясен е нейният произход. В четири различни извора Слав е споменат с най-високото достойнство — деспот19. Но само Акрополит твърди, че то му е било дадено от неговия тъст и сюзерен, император Анри20. Писаното от византийския историк възбуди недоверието на някои изследователи, които приеха, че Слав дължи деспотската си титла на своя вуйчо цар Калоян21. Струва ни се, че не бива да се съмняваме в Акрополит: константинополският латински император, следвайки традицията на своите византийски предшественици, е могъл да надари своя зет и васал (по случай неговата сватба) с най-високия дворцов сан — деспот22.
За последен път Алексий Слав е споменат в проектоспоразумението на константинополските барони с Жан дьо Бриен (декември 1228)23. По всяка вероятност след битката при Клокотница (9 март 1230) неговите земи били присъединени към българската държава, а в Родопите останал само споменът за техния бивш властелин24. Някои учени са склонни да идентифицират Алексий Слав със „столник Слав”, познат ни от надписа на един пръстен и да го потърсят в търновския дворец след 1230 г., но подобно отъждествяване не почива на солидна основа25.
Алексий Слав е бил женен поне два пъти — първият път (ноември 1208) за неизвестна по име незаконнородена дъщеря на император Анри26. След нейната смърт (годината е неизвестна), той се оженил за дъщерята на Теодор Петралифа, шурей на Теодор Ангел Дука Комнин, и това го сближило с епирския владетел27. В изворите няма сведения за деца от двата му брака.