Средновековна България

 

№1. ИВАН I АСЕН - БЕЛГУН (1186 — 1196)

 

Иван Асен¹, наречен също Белгун², е син на N. Асен; по-малък брат на Теодор-Петър³ и по-голям от Калоян. Оскъдните извори го представят като един от най-изтъкнатите български първенци, чийто произход се корени в онази нова българска аристокрация, формирала се в темата Паристрион (севернобългарските земи) през XII в.⁴ Едно неясно свидетелство на Робер дьо Клери (френският рицар смесва Иван Асен с Калоян?) идва да ни подскаже, че Асеневци (?) са отглеждали коне за нуждите на византийския императорски дом⁵, но за съжаление то не се потвърждава от други извори.

С Иван Асен се срещаме за първи път през късната есен на 1185 г. Ако се доверим на Никита Хониат, по това време Иван Асен с Теодор-Петър се явили при император Исаак II Ангел, който се намирал в Кипсела, и поискали да бъдат зачислени в ромейската войска и да получат едно село в Хемус⁶. Това известие на византийския историк се тълкува различно. Докато някои учени го схващат като желание на двамата братя да постъпят в армията, която воювала срещу норманите⁷, други са склонни да видят у него стремеж за проникване в стратиотския (прониарския) институт⁸. Известно е как е приключил този епизод: искането не само било отхвърлено, но и Иван Асен, който бил „по-дързък” от двамата братя, по заповед на севастократор Йоан⁹ бил ударен по лицето като наказание за „нахалството”¹⁰.

Никита Хониат и повтарящият го Теодор Скутариот поставят този инцидент в основата на въстанието на българския народ срещу византийското господство¹¹. Наистина и двамата не пропускат да отбележат, че „мизите явно замисляли въстание; в началото те се колебаели, но били подбуждани от Асен и Петър”¹². Твърде много е писано за причините, довели до въстанието, и за обстоятелствата, които благоприятствували неговото избухване¹³, за да се спираме подробно на тях. По-важното в случая е да се разкрие ролята на Иван Асен и Теодор-Петър в освободителната борба на българския народ. Осъществяването на това намерение е улеснено от Никита Хониат — нашия основен извор, който почти идентифицира въстанието с действията на неговите ръководители.

Самото начало на освободителното движение показва по най-убедителен начин личните качества на Иван Асен¹⁴; способността да прецени удобния момент, умението да се възползува и от най-дребното обстоятелство. Като оставим настрана общата криза, обхванала Византийската империя, и двете основни причини, способствували за разпалването на въстаническия план у българите — норманското нашествие и извънредният данък във връзка със сватбата на Исаак II Ангел,— бихме искали да наблегнем на един любопитен момент: култа към св. Димитър Солунски. Днес бихме характеризирали този момент като чудесно проявление на провиденциализма на средновековния човек, но за епохата която ни интересува, той е бил твърде съществен. Но нека се върнем на писаното от Никита Хониат. Според византийския автор Иван Асен и Теодор-Петър, с цел да подтикнат българския народ към бунт, издигнали „храм на името на великомъченика Димитър”. Пред събрания народ — вероятно по повод освещаването на църквата — двамата братя не се поколебали да развият идеята си, че бог е отредил „свобода на българския и на влашкия народ”¹⁵. Сигнал за това божие благоволение била съдбата на Христовия мъченик Димитър, който напуснал солунчани, тамошния храм (базиликата „Св. Димитър”), ромеите изобщо, и дошъл при тях (българите), за да им бъде помощник и покровител в делото”¹⁶. Зад думите на Хониат не е трудно да се прозре истината: превземането на Солун от норманите (24 август 1185)¹⁷ било отдадено не само на силата на врага, но и на друго обстоятелство: вековният покровител и патрон на града, чудотворецът св. Димитър изоставил Солун и неговите жители, напуснал своя храм и потърсил убежище другаде. Иван Асен не пропуснал да се възползува от този факт и да разгласи, че солунският мъченик и чудотворец се приютил сред българите, в Търново. Присъствието на една икона, изобразяваща светеца, спасена от опожарения Солун¹⁸, новопостроеният храм и мълвата, умело разпалвана от Иван Асен и неговия брат, дали на въстаниците необходимата духовна и идейна опора. Останалото дошло от само себе си.

Началото на въстанието било съпроводено и от още един важен момент — идеологически и практически. И тук пак трябва да видим замисъла на Иван Асен. За какво става дума? Първите стъпки на въстаналия народ били свързани с един твърде важен акт: Петър увенчал главата си със златна корона и обул червени обувки — т. е. инсигниите на най-висшата царска власт (Скутариот добавя, че се нарекъл „цар на българите”¹⁹). Това обаче не било всичко. Въстаниците се отправили към Преслав, бившата престолнина на българското царство, но не сполучили да го овладеят и влязат в него²⁰. Тези действия не са трудни за разгадаване. Двамата братя твърде ясно и категорично са изразили своите намерения: ръководеното от тях въстание не е обикновен, спонтанен бунт на недоволни, а организирано движение за възстановяване на българското царство. Царската титла на Теодор (приел и името Петър) и опитът за коронация в Преслав (само така може да се обясни този поход) били убедителна демонстрация на историческата традиция и не по-малко убедително свидетелство за проявената приемственост между освободителното движение и руините на Първото царство²¹. Освен всичко друго този изключително важен държавен акт — „номер едно” в историята на Второто българско царство — служил като храна за ентусиазма на въстаналия народ.

Каква е била ролята на Иван Асен в тези събития? Тъй като на този въпрос ще се спрем по-нататък, тук ще отбележим следното: всички извори поставят на челно място по-малкия брат и независимо от това, което ни съобщава Хониат (коронацията на Петър), с пълно основание бихме могли да приемем, че ръководството на въстанието е било в ръцете на Иван Асен, че всички основни замисли са били негово дело, че и той от самото начало е приел царската корона и царската титла²².

Нека сега се върнем на самото въстание. Едва ли трябва да се съмняваме, че първите действия на българите, умело ръководени от Иван Асен, са били бързи, резултатни и успешни. По свидетелството на Хониат още в самото начало (пролетта на 1186)²³ въстаниците овладели „градчетата и населените места оттатък Хемус”²⁴. Очевидно Иван Асен е имал една основна стратегическа цел: освобождаване на земите между р. Дунав и Стара планина (византийците не са могли да контролират севернодунавските области), които трябвало да послужат за сигурна база при настъплението на юг от Балкана. Тази основна цел не изключвала и отделни действия в другите краища на българските земи²⁵.

Едновременно с първите сполучливи действия Иван Асен трябвало да се подготви и да очаква ответната реакция на империята. И тази реакция не закъсняла. През ранното лято на 1186 г.²⁶ император Исаак II Ангел потеглил лично срещу въстаниците²⁷. Българите били заели старопланинските проходи, но ромеите успели да ги преодолеят и да достигнат до центъра на освободителното движение²⁸. Иван Асен, въпреки че бил изправен пред по-многобройната и значително по-добре организирана византийска армия, не се поддал на паника. Неясните сведения показват, че след като не могъл да се справи със сила, той решил да излезе от тежкото положение чрез преговори. За крайния резултат от тези преговори можем само да се досещаме: Исаак II Ангел решил, че може да възложи управлението на земите между Дунав и Стара планина на двамата братя (или само на Петър?)²⁹. След това той изгорил все още неприбраните от полето кръстци зърнени храни и без да възстанови византийските гарнизони се завърнал в Константинопол³⁰.

Оттеглянето на византийците било сигнал за възобновяване на въстаническите действия. Лично Иван Асен или изпратени от него хора преминали в земите на север от Дунав и скоро се завърнали с „многобройна съюзническа войска” от кумани³¹. Този път намеренията на Асен били изразени още по-категорично: българите не щели да се задоволят само с управлението на Мизия (в случая Северна България³²), но преследвали една основна цел — да се обедини управлението на мизи и на българи, „както било някога” (ὡς πάλαι ποτὲ ῆν)³³.

Последвалите събития са познати само в основни линии. Никита Хониат, след като обвинява императора, че не потеглил лично срещу българите, съобщава, че с ръководството на военните действия бил натоварен севастократор Йоан Дука Ангел, чичо на Исаак II³⁴. Той повел умело кампанията, но скоро бил отстранен, тъй като „гледал към царската власт”³⁵. Следващият стратег бил кесарят Йоан Кантакузин³⁶. Той недооценил качествата на Иван Асен (най-често той ръководел действията на българите) и в едно нощно сражение бил напълно разбит. Никита Хониат с прискърбие и възмущение отбелязва, че двамата братя взели и облекли златотканите дрехи на кесаря и преминали пред победоносната си войска. Тази победа им позволила да пренесат военните действия в Тракия³⁷. Така дошъл редът на Алексий Врана — победителят на норманите. Но той вместо да се отправи към България, насочил поверената му войска срещу Константинопол, проявявайки открито своя стремеж към императорската корона³⁸.

Този метеж в империята, приключил през пролетта на 1187 г. с гибелта на претендента³⁹, позволил на Иван Асен и на неговия брат да си отдъхнат, да наберат сили, да организират армията си и да започнат постоянни и все по-опасни действия из цяла Тракия. Български отреди се появявали на различни места, избягвали основните византийски сили, нанасяли удари там, където не били очаквани. Хониат специално подчертава, че „това вършеше единият от братята — Асен”⁴⁰. В едно сражение край Лардея той едва не разгромил византийците, предводителствувани от императора; след това постигнал успех край Берое, а сетне опустошил селищата край Филипопол (Пловдив)⁴¹.

Обезпокоен от засилващата се мощ на българите, объркван от тактиката на Иван Асен, Исаак II Ангел решил да нанесе решителен удар на българите, като пренесе войната на север от Стара планина. През късната есен на 1187 г. той достигнал до Триядица (София), но започналата зима го принудила да се завърне в столицата и да отложи намеренията си за следващата година⁴². През пролетта на 1188 г. Исаак II Ангел предприел втория⁴³ си поход срещу възобновената българска държава. Никита Хониат, чиито описания в други случаи, много по-маловажни, са твърде разточителни, тук е съвсем лаконичен: императорът достигнал до Северна България, три месеца обсаждал крепостта, наречена Ловеч, без да постигне успех, и се завърнал в Константинопол. Наистина той успял да плени съпругата на Иван Асен — Хониат не съобщава при какви обстоятелства — и да вземе за заложник най-малкия брат Калоян, но независимо от това работите отивали към по-лошо. Обикновено се приема, макар че разказът на Никита Хониат е непълен и неясен, че тази кампания приключила със сключването на мирен договор между двете страни, известен като Ловешки мирен договор⁴⁴. Ние не знаем съдържанието на това споразумение — ако то действително е съществувало — и на него в никакъв случай не бива да му се приписва стойност, каквато то не е имало⁴⁵. Но едно е безспорно: несполучливият поход на Исаак II Ангел през пролетта — лятото на 1188 г. освен моралното си въздействие отбелязал и края на един период в освободителните борби на българите, довел до възобновяването на българската държава, до обявяването на държавния суверенитет чрез избора на цар и освобождаване на значителна част от българските земи⁴⁶.

Краят на кампанията от лятото на 1188 г. означавал само временен отдих за Иван Асен и неговия брат. Осъществили добре първоначалния си замисъл, двамата братя изчаквали удобния момент, за да пристъпят към изпълнението на своята програма максимум, която според Хониат целяла обединението на мизи и българи под едно управление, т. е. освобождаването на основните български земи — Мизия (Северна България), Тракия и Македония⁴⁷. И удобният момент настъпил твърде скоро. В началото на 1189 г. до българските предели достигнала армията на Фридрих I Барбароса — една от основните сили в Третия кръстоносен поход⁴⁸. Иван Асен и Петър не пропуснали да се възползуват от тази възможност: докато кръстоносната армия пребивавала в Ниш, там пристигнали български пратеници, които обещали помощ на германския император срещу Исаак II Ангел⁴⁹. Това първо известие за българо-германски връзки не разкрива истинското намерение на Иван Асен и Петър. Но следващото пратеничество вече показало основната цел на двамата братя. Пристигналото в Адрианопол посолство предложило на Фридрих I „40 000-на армия срещу константинополския император, ако германският владетел положел на главата на Петър (Калопетър) императорската корона на гръцкото кралство” („...coronam imperialem regni Grecie)⁵⁰.

Това известие, което за щастие се намира в два независими един от друг извора, е твърде интересно и важно. То по най-убедителен начин разкрива външнополитическата програма на възобновената българска държава, която възхожда към pax Symeonika⁵¹. Едва стъпила на крака, България прегърнала идеята, която по времето на цар Симеон направила от нея една от великите сили в Европа. Това искане, отправено към императора на Свещената Римска империя — един от двамата владетели, приели наследството на някогашната Римска империя, — представя в съвсем друга светлина акта, извършен в Търново през ранната пролет на 1186 г.: коронацията на Петър, при която били използувани инсигниите на императорската власт, не била обикновено прогласяване на вожд на въстание или дори на владетел, а имала стойността на Renovatio imperii. Иван Асен и Петър, когото наричали „император на гърците” — така поне твърди Ансберт, — решили да се възползуват от затрудненията, които изпитвал Фридрих I, и да придадат законен вид на стореното в българската столица. Едновременно с това те смятали, че практическото осъществяване на голямата идея — унищожаването на Византия — трябвало да стане съвместно с кръстоносците. Тъкмо по този път най-лесно би се стигнало и до освобождението на всички български земи и обединяването на всички българи⁵².

Краят на преговорите с Фридрих I Барбароса е известен. Германският император, въпреки че дал благосклонен отговор на българското пратеничество, впоследствие предпочел да се споразумее с Византия и да продължи пътя си към Светите места, вместо да се вплете в една война на Балканите. Заминаването на кръстоносците не само лишило Иван Асен и Петър от възможен съюзник срещу империята, но и отново изправило лице в лице България и Византия. И сблъсъкът не закъснял.

През 1190 г. Исаак II Ангел решил отново да потегли на поход срещу България, тъй като българите и куманите „постоянно нападали” подвластните на ромеите земи. Едва ли трябва да се съмняваме в твърдението на Хониат, че българите постоянно безпокоели ромейските предели (познатата политика на Иван Асен) — вероятно български и кумански отреди непрекъснато кръстосвали Тракия, особено след изтеглянето на армията на Фридрих I Барбароса. Но намеренията на Исаак II Ангел едва ли са се ограничавали с възпирането на тези набези. Неговите действия показват, че той решил да стори нов (може би последен) опит да унищожи възобновената българска държава. Византийският император отново проникнал в земите отвъд Балкана, този път по Черноморското крайбрежие⁵³. Добре екипираната армия, подпомогната от флот, който трябвало да съдействува на основните сили, като попречи на куманите да преминат Дунава⁵⁴, била сериозна заплаха и Иван Асен решил да се затвори в Търново⁵⁵. Неговият план и този път сполучил. Исаак II Ангел, уплашен от възможно нападение в гръб, вдигнал обсадата на българската столица и се отправил на юг. Но в един от старопланинските проходи (вероятно Тревненския) българските войски нанесли голямо поражение на византийците. Самият император едва се спасил с бягство, като се почувствувал в сигурност едва след като пристигнал в Берое⁵⁶.

Победата в кампанията през 1190 г. показала още веднъж войнските качества и добродетели на Иван Асен, неговото тактическо умение и стратегическо мислене. За разлика от първите два похода на север от Балкана този път Исаак II бил принуден не само безславно да се оттегли, но и по време на това отстъпление понесъл големи загуби в човешки сили. Но по-голямото значение на победата в Тревненския проход се крие в нейния морален отзвук. Още веднъж, и този път окончателно, тя демонстрирала по убедителен начин, че България съществува, че не може да бъде унищожена, че нейните съдбини се ръководят от човек, достоен да изпълни тежките повели на времето. Победата през 1190 г. била сигнал за тотално настъпление на българите в Тракия и Македония.

Действията на Иван Асен през следващите пет години могат да бъдат характеризирани само с една фраза: усилия за постигане на целта, поставена още в 1186 г. — освобождение и обединение на всички български земи. Тези усилия били осъществени с помощта на умела и гъвкава тактика. Българският цар разчитал на краткотрайни кампании, на бързи операции, на светкавични походи, които невинаги носели териториални придобивки, но непрекъснато тревожели империята.

Друга отличителна черта на военните планове на Иван Асен била постоянната, и то твърде бърза, всеки път неочаквана смяна на посоката на нанасяния удар. Така през 1191 г. (или 1192) българите се появили по Черноморското крайбрежие и превзели Варна и Анхиало. И докато Исаак II Ангел възстановявал своето господство над опустошената област, Иван Асен се прехвърлил в западните части на полуострова и овладял Сердика, Ниш и Стоб⁵⁷. А наскоро след това български отреди се появили в околностите на Филипопол⁵⁸.

Исаак II се опитал да противодействува с различни средства. Така например той възложил надеждите си на своя братовчед Константин, когото назначил за стратег и изпратил в Пловдив⁵⁹. Но твърде скоро младият и енергичен военачалник бил арестуван, тъй като замислял заговор срещу василевса. Веднага след това Иван Асен повел войските си на поход и през Сердика, Пловдив достигнал до Адрианопол⁶⁰, а край Аркадиопол нанесъл поражение на византийците, предводителствувани от Алексий Гид и Василий Ватацес⁶¹, показвайки очертаващото се превъзходство на българската държава.

При това положение на Исаак II Ангел не оставало нищо друго освен да интернационализира конфликта и да се справи с България, използувайки външна помощ. За да подготви полето за подобна акция, византийският василевс потеглил на поход срещу сърбите⁶², които били в съюз с България още от времето на Третия кръстоносен поход⁶³. След известна сполука той пристъпил към изпълнението на втората част от плана си: потърсил сътрудничеството на тъста си унгарския крал Бела III и се уговорил с него за съвместни военни действия срещу България през пролетта на 1195 г.⁶⁴

Планът на Исаак II Ангел бил добре замислен, но останал само план. Когато василевсът се подготвял за самата кампания, заговорът, организиран от брат му Алексий, сполучил и той бил свален от власт, лишен от зрение и хвърлен в затвор. Новият император имал достатъчно грижи около утвърждаването си на престола и не само се отказал от замислената военна кампания срещу България, но и се опитал да сключи мир с Иван Асен. Никита Хониат специално подчертава неговите усилия, пишейки недвусмислено, че Алексий III Ангел първи сторил крачка към мира, който не бил постигнат, тъй като условията на Иван Асен били „безчестни за ромеите”⁶⁵. Византийският историк не уточнява какви са били исканията на българите и това е дало възможност на учените за различни тълкувания⁶⁶. Безспорно този въпрос заслужава по-сериозно внимание, тъй като засяга политическите планове на Иван Асен. Склонни сме да приемем, че по това време българският цар не е имал сериозни намерения за мир. На България в 1195 г. не бил нужен сигурен и продължителен мир, който би ѝ затворил пътя към решаването на основната цел — освобождението и обединението на всички български земи. Иван Асен не само че не желаел да се откаже от плановете си или поне да ги отсрочи, но съзирал, че моментът е твърде удобен за тяхното осъществяване: новият василевс трябвало да се погрижи преди всичко за собственото си положение; но по-важно било друго — за първи път от началото на освободителната борба империята проявила слабост и потърсила мира. При това положение Иван Асен решил, че трябва да постави такива условия, които биха принудили византийците сами да се откажат от желания от тях мир. Това неприемливо, „безчестно” искане, което възмутило Никита Хониат, би могло да бъде само едно: искането, отправено към Фридрих I Барбароса българският владетел да получи короната на византийски василевс. Но този път това искане било отправено към Константинопол и Иван Асен не останал изненадан от отговора, защото го очаквал. Нещо повече — отрицателният отговор му бил необходим, за да оправдае, ако станело нужда, по-нататъшните си военни действия срещу Византия.

Едва византийските пратеници напуснали Търново и Иван Асен, без да губи време, пристъпил към изпълнение на намеренията си. Този път той оставил Тракия на спокойствие и насочил своя поглед към северозападните части на полуострова и Македония. Категорични сведения в изворите липсват, но анализът на по-късните известия показва, че към това време били освободени и присъединени към българската държава областите на Белград и Браничево⁶⁷. Оттам Иван Асен се спуснал на юг и наложил трайно своята власт над Сердика (София) — по това време той пренесъл мощите на Иван Рилски (който наскоро маджарите били върнали в Сердика) в Търново⁶⁸. Придвижвайки се по долината на Струма, той достигнал до Източна Македония, кьдето в едно сражение край Серес разбил изпратената насреща му византийска армия и пленил нейния стратег Алексий Аспиет69.

През следващата 1196 г. Иван Асен продължил настъплението си в същата посока. Хониат съобщава, че с „още по-голяма самоувереност” той нападнал „областите около Стримон и Амфипол”. И пак край Серес се срещнал с нова византийска армия, този път командувана от императорския зет — севастократор Исаак. Сражението завършило с пълна победа на българската армия, а самият Исаак, който не разбрал „военната хитрост и измама” на Иван Асен, „бил пленен”⁷⁰.

Победоносните действия на Иван Асен, за когото нямало препятствия на бойното поле, били спрени изненадващо, и то по друг начин: българският цар бил убит от Иванко⁷¹. Твърде много е писано за характера на първия антидинастически заговор в историята на Второто царство. Мотивите за стореното от Иванко са търсени в социални⁷² и етнически противоречия⁷³, в противодействие срещу голямата централизация на държавата (?)⁷⁴, а понякога само се констатира фактът, без да се търси неговото обяснение⁷⁵. Струва ни се, че в случая не бива да се надхвърля онова, което намираме в изворите. Да се намира там това, което го няма — и да се пренебрегва очевидното. Г. Акрополит не съобщава обстоятелствата, при които бил погубен Иван Асен. В замяна на това Никита Хониат е по-многословен. Разказът на византийския историк е изграден по следната схема: византийски свещеник, пленен край Серес, предсказал на Иван Асен, който не пожелал да го освободи от плен, че краят на живота му е близък и че той няма да дойде по естествен път⁷⁶. Следва изпълнението на това предсказание и като основен двигател е посочен личният елемент (отношенията Иван Асен — Иванко)⁷⁷, но за да обясни последвалите събития в Търново, Хониат предпазливо съобщава за съществуването на „съучастници в делото” (... τοῖς τοῦ ἔργου συνίστορσι) и най-сетне с известна неохота той ни уведомява: „говореше се (ἐλέγετο), че убийството било извършено по внушение на севастократор Исаак”⁷⁸.

Смятаме, че тази схема, начеваща с провиденциализма и завършваща с ръката на Византия, е твърде прозрачна. Трябва малко усилие, за да се прозре истината: Иван Асен ставал все по-силен и по-страшен враг за Византия. Тъй като той не можел да бъде спрян на бойното поле, трябвало да бъде отстранен с други средства. Едва ли можем да се съмняваме, че севастократор Исаак е сполучил да намери подходящия човек в лицето на Иванко, да го убеди, че е достоен да поеме царската корона и да го увери в пълното съдействие на Византия. Останалото било лесно.

А това, че Исаак починал преди убийството, не променя нещата. Един от основните въпроси около личността на Иван Асен, по който и до днес липсва единомислие, е годината, когато той е бил прогласен за български цар. Различните автори приемат, че това е станало през 1187 (1188)⁷⁹, 1190⁸⁰, 1191 г.⁸¹ Струва ни се, че е излишно да разглеждаме подробно и критично всички мнения, тъй като това би ни отвело ненужно далече. Единственото, което си заслужава да бъде сторено, е да се обърнем към изворите. Какво намираме там? По характера и стойността на сведенията те могат да бъдат обособени в две групи. Първата е съставена от съвременни на двамата братя автори: Никита Хониат (а след него Скутариот и Ефрем) познава като цар само Петър; той единствен говори за коронясването на по-големия брат; в повечето случаи Иван Асен и Петър се споменават заедно, но в онези случаи, когато става дума за единия от двамата, почти винаги това е Иван Асен. Подобна картина намираме и в Historia peregrinorum и Ansbert: владетелят е Петър (неговите хора го наричали „император на гърците”)⁸², той моли за „императорската корона на гръцкото кралство” (1189), но редом с него винаги е и Иван Асен („...Kalopetrus quicum Assanio fratre suo dominabantur…“)

Втората група също е разнородна. Българските извори са единодушни: в „Синодика” и в помениците Иван Асен е посочен като първи български цар след възобновяването на държавата, който „освободил от гръцко робство българския народ”⁸³. В една от приписките към среднобългарския превод на Константин Манасий е казано категорично: „ ⁸⁴ в агиографския и химнографския цикъл за Иван Рилски като български цар е посочен Иван Асен⁸⁵. Същите извори или не упоменават Петър, или го поставят на втори план и на второ място в списъка на царете. Писаното от Георги Акрополит се доближава плътно до старобългарските извори: той „не познава” Петър като цар и категорично отбелязва, че Иван Асен царувал в продължение на девет години⁸⁶. Очевидно той не следва традицията на Хониат, а друга, която е твърде близка до българската.

Как биха могли да бъдат примирени тези две, на пръв поглед разминаващи се традиции? Няма съмнение, че в самото начало на въстанието Петър е бил обявен за цар; и това става не само акт № 1 на възобновената държава, но и акт, който символизирал възобновяването на българската държава. Но българската традиция ни задължава да приемем и другото: след като отминал първоначалният ентусиазъм и се полагали основите на държавния апарат, за цар бил провъзгласен и Иван Асен — неговите качества са го наложили⁸⁷; по този начин била създадена своеобразна форма на държавно управление — двувластието, което съществувало през първите десет години от историята на Второто българско царство⁸⁸. Изворите са категорични: когато става дума за официален държавен акт, двамата братя стоят редом, но когато става дума за действия, Иван Асен е човекът, който държи държавното кормило. Петър все повече и повече се оттеглял от реалната власт, запазвайки си само нейната формална външна изява. И за това можем да се доверим на Акрополит: Петър се е оттеглил в отредения му апанаж, обхващащ главно Преславската област⁸⁹. И едва след убийството на Иван Асен властта „отново минала изцяло” в негови ръце⁹⁰, както пише Хониат, който е забравил, че никъде не е отбелязал оттеглянето на Петър от действителната царска власт.

Иван Асен бил женен за Елена, „в ангелски образ наречена Евгения”⁹¹. Според Никита Хониат по време на обсадата на Ловеч (лятото на 1188) Исаак II Ангел сполучил да плени съпругата на българския цар. Това известие е изолирано и ние не знаем кога и как тя е била освободена от византийски плен. От този брак Иван Асен имал двама синове — Иван II Асен (I, № 7) и Александър (I, № 8).