Средновековна България

 

№44. Цар Иван Шишман (1371-1393)

Иван Шишман е по-големият от двамата синове на цар Иван Александър от брака му с покръстената еврейка Теодора II. Извори с различен характер и от различен произход не оставят съмнение, коя е майката; „Теодора, благочестива царица на великия цар Иван Александър, от род еврейски... майка на великия цар Иван Шишман.”¹ Рождената година на Иван Шишман, както и на останалите му братя и сестри, не е посочена в нито един извор. Но като знаем, че по-голямата му сестра от същата майка, кера[ца] Мария, е родена най-късно през пролетта — лятото на 1348 г.², можем със сигурност да приемем тази дата за terminus post quem. От друга страна, разполагаме и с един категоричен terminus ante quem: 1355/56 г. (миниатюрата от Четвероевангелието в Британския музей — ВМ Add. 39627, f. З^r)³. При положение, че по това време той е имал един по-малък брат — Иван Асен (I, № 45), и още една сестра — Десислава (I, № 46), за която условно приемаме, че е била по-малка от него, можем да допуснем, че се е родил най-късно към 1349 —1350 г.⁴

Раждането на Иван Шишман довело до сериозни усложнения в царското семейство — усложнения, които завършили с пълен разрив⁵. До 1352 г. престолонаследник с титлата „млад цар” бил Иван Срацимир. Но наскоро след това той се озовал във Видин (традиционния апанаж на Шишмановци — Асеневци) с титлата цар⁶, а за наследник на престола бил обявен наскоро роденият Иван Шишман. Как се стигнало до този преврат в семейството, оказал сериозно влияние върху съдбините на България? Вероятно под натиска на втората съпруга, под чието обаяние бил попаднал, Иван Александър решил да обезнаследи сина си от първия брак (Иван Срацимир), позовавайки се на факта, че бил роден, преди той да заеме царския престол, и да обяви за багренороден Иван Шишман⁷, което му осигурявало законни претенции върху търновския трон. По-нататъшните стъпки били лесни: Иван Шишман получил царската титла⁸, а наскоро след това официално бил провъзгласен за престолонаследник с титлата млад цар⁹, която дотогава била притежание на Иван Срацимир.

До смъртта на баща си (17 февруари 1371)¹⁰, която му открила пътя към престола и го направила български цар и самодържец, Иван Шишман почти отсъствува от изворите. Казваме почти, тъй като той и по-малкият му брат Иван Асен са споменати редом с баща си в един пасаж от житието на Теодосий Търновски¹¹, в който се говори за свикания през 1360 г. в Търново антиеретически събор¹². Това е единственото му участие в политическия живот на страната до 1371 г. Опитите на някои изследователи да потърсят неговото място в интернационализиралия се конфликт около съдбините на Видин (1365 — 1369) почиват на недоразумения¹³.

Да се каже, че цар Иван Шишман поел короната и скиптъра и заедно с тях цялата държавна власт в труден за страната момент, все едно е да не се каже цялата истина. Последните три десетилетия на XIV в. могат да бъдат характеризирани само по един начин: „България на ръба на пропастта.” Подробна характеристика на българската държава от това време надвишава нашата цел, но доколкото тя би хвърлила светлина върху биографията на Иван Шишман, трябва да намери място сред тези страници.

На първо време трябва да се отбележи, че понятието България имало съдържание, значително по-различно от това, което било познато през цялото средновековие. В резултат на продължителния процес на феодализация и на раздорите в царското семейство през последните години на XIV в. съществували „три Българин” — Търновското царство, Видинското царство и Карвунският апанаж, или Добруджа. Иван Шишман, все още „в Христа бога благоверен цар и самодържец на всички българи и гърци”¹⁴, бил повелител само на една от трите Българии (Търновската), а в международен план споделял позицията си на български владетел с по-големия си брат Иван Срацимир¹⁵. На това политическо положение на страната съответствувало нейното социално и икономическо състояние. Тази нерадостна картина, която би могла да бъде характеризирана като изчерпване на всички или почти всички жизнени сили, се допълвала от международното положение на България.

Иван-Шишмановото царуване имало един характерен белег: край на една традиционна посока в българската външна политика — тази с Византия. Историческите обстоятелства разделили двете страни, направили безпредметно (на моменти невъзможно) тяхното общуване в политическата област. Мястото, което византийската империя държала в международния живот на българската държава и сега била принудена да освободи, било заето от зараждащата се Османска империя. Не би могло да се каже, че задачата на цар Иван Шишман била лека. Без особен опит в политическите действия, младият български цар бил принуден да търси и да намери форми на отношения с една държава от друг тип, която не се спирала пред нищо и чиято основна цел била покоряването на християнския свят. Може да се каже, че Иван Шишман опитал различни пътища — лавиране (трябва да се признае, невинаги доста ловко), опити да се отклони опасността, усилия, макар и недобре документирани, за организиране на коалиции (Сърбия, Унгария). Той не пропуснал да използува почти всички средства, с които разполагал един владетел на неговото място: непрекъснати отстъпки пред по-силния, приемане на васални отношения, сключване на брачни споразумения, отклоняване от изпълнение на поети под заплаха обещания, изплъзване от решителни сражения. Но всичко това създавало само илюзии за възможно спасение, защото действителността била друга. Почти всички запазени текстове от това време (литературни творби, приписки, надписи) лъхат на безразличие, неверие, страх, примирение пред съдбата. Този дух струи както от бележки с интимен характер — проявление на индивидуална авторова инвенция¹⁶, така и от творби, които отразяват психологическото състояние на голяма част от българското общество¹⁷.

Хронологията на Иван-Шишмановото царуване — в същото време тя маркира основните моменти от живота на българския цар — е твърде неясна. Както винаги, причината за тази неяснота е оскъдността на изворите, а когато те съществуват — липсата на точни хронологически указания. Тази констатация се отнася както за началните години от властвуването на Иван Шишман, така и за последните дни от живота му. И все пак някои основни моменти могат да бъдат набелязани.

Смъртта на цар Иван Александър (17 февруари 1371) сложила край и на определен етап в отношенията на България с османските турци. Позицията на българската държава до този момент била в най-добрия случай позиция на пасивна съпротива. Активните действия, отпорът срещу безмилостните завоеватели били оставени на местните хора, на обитателите на всяка крепост, на всяко селище. Грижите на централната власт били насочени в една посока — опазване на държавата, макар и в граници, които непрекъснато намалявали. По всяка вероятност Иван Шишман бил склонен да продължи тази политическа линия, определена от баща му. Но колкото и да била погрешна, това била политическа линия, изработена през 50-те години на столетието. 70-те години на XIV в. изисквали промяна във взаимодействията с турците. И което е по-важно, това, което било добро, макар и твърде условно за българската държава, не било добро за противника и партньора. И турците не закъснели да го покажат.

На 26 септември 1371 г. турците нанесли катастрофално поражение на Вълкашин и Углеш в паметната битка при Черномен, на брега на Марица¹⁸. Това първо и симптоматично поражение на балканските държави оказало силно влияние върху и без това тежкото психологическо състояние на християнските народи на полуострова¹⁹. Но в същото време то дало възможност на турците безпрепятствено да нахлуят в Родопската област, Македония и централните части на Балканите. Възползувайки се от победата и в същото време чувствувайки се с развързани ръце спрямо България след смъртта на Иван Александър, турците не закъснели да нарушат статуквото. Византийският историк Лаоник Халкокондил единствен съобщава, че след Черноменската битка султан Мурад насочил погледа си към България и принудил българския владетел да се оттегли в земите на север от Стара планина²⁰. Иван Шишман бил принуден да преговаря и макар същият Халкокондил да не е записал условията на постигнатия мир, освен пожертвуването на кера Тамара²¹, цената едва ли е била толкова ниска. Напротив, като знаем, че почти по същото време се стигнало до „васално подчинение на византийската империя на турския султан”²², имаме основания да допуснем, че в края на 1371 г. и цар Иван Шишман бил принуден да се признае за васал на султан Мурад²³.

През цялото следващо десетилетие постигнатият с цената на унижения мир осигурил известно спокойствие на Иван Шишман, но само в териториите на север от Балкана. Всички останали български земи били оставени сами на себе си и естествено попаднали под османска власт²⁴. Тези завоевания били плацдарм за по-нататъшни военни действия срещу северните, северозападните и югозападните части на полуострова. През 1385 г. след продължителна обсада турците сполучили да овладеят София, без Иван Шишман да може да подпомогне с нещо града²⁵. Може би падането на този изключително важен стратегически център било сигнал за създаване на някаква коалиция на балканските владетели, която би могла да даде отпор на нарастващата османска сила. Съюзните войски на Сърбия и Босна постигнали голям успех, нанасяйки поражения на турците край Плочник²⁶.

По думите на П. Ников: „Цар Иван Шишман, който тайно бил посветен в тази коалиция, но явно се държал коректно и резервирано..., след първия голям успех на сърбобошнаците при Плочник в 1387 г. явно се отметнал и отказал да изпрати исканата от Мурада помощ.“²⁷ Тази неубедителна и плаха демонстрация на независимост от страна на българския цар била наказана още на следната 1388 г. Голяма армия под командуването на великия везир Али паша преминала Стара планина, овладяла Шумен и Провадия (според някои извори и Търново²⁸), препънала се пред Варна, след което обсадила Иван Шишман в Никопол. Българският цар бил принуден да иска мир, за който трябвало да заплати и с предаването на Силистра. Той малко наивно решил, че би могъл да измами турците и след оттеглянето на Али паша отказал да предаде Силистра, но след повторна обсада в последното му убежище Никопол му оставало да разчита на милостта на султана²⁹. Съдбата на Иван Шишман и на покорените земи в Североизточна България остават неизяснени поради противоречивостта на изворите. Надделява мнението, че бил образуван един санджак с център Силистра³⁰, а една друга провинция с главен град Търново била дадена на Иван Шишман, отново като на турски васал³¹.

Няма съмнение, че военните действия от 1388 г. изменили съдбата на България или това, което било останало от нея. Положението както на държавата, така и на нейния владетел било много по-тежко, отколкото преди. За всички било ясно, че краят наближавал. Но Иван Шишман получил неочаквана отсрочка, тъй като султан Мурад решил да се справи със сърбите. Резултатът от този опит е известен: на Косово поле (1389) Мурад намерил своята гибел, но сърбите претърпели пълно поражение³². Иван Шишман добре разбрал, че помощ от тази страна няма да дойде, и затова направил сетен опит да я потърси другаде. Макар и недостатъчно ясни, все пак някои извори свидетелствуват за опита на българския цар да получи маджарската подкрепа³³. Но крал Сигизмунд бил далече, а султан Баязид твърде близо. Както оправдано допуска П. Ников, султанът, след като научил за тези действия на своя васал, решил да ликвидира относителната му свобода. Настъпил краят на Търновското царство. През лятото на 1393 г. Баязид предприел голям поход срещу все още свободните, но не и независими български земи и обсадил престолния град на Иван Шишман (българският цар се намирал в Никопол)³⁴. След продължителна обсада градът бил превзет на 17 юли 1393 г.³⁵

Съдбата на последния български цар от средновековието е оставила трайни следи в народната памет³⁶, която локализира неговата гибел в различни краища на българското царство — Софийско, Ихтиманско, Самоковско и т. н.³⁷ Преди години един от най-добрите познавачи на българското минало през четиринадесетото столетие П. Сирку писа: „Аз съм склонен да мисля, че за това (падането на Търновското царство и смъртта на Иван Шишман — И. Б.) в българската народна поезия е възникнал цял цикъл, подобен на Косовския, но много по-малък от последния, с което може да се обясни и неговото разпадане... Всичките български предания за падането на Българското царство почти без изключение носят върху себе си следите от народната епическа поезия, което доказва, че те, както отбелязах по-горе, са възникнали от народните песни.“³⁸ Колкото и да са интересни тези предания и легенди (те все още чакат своя изследовател), те не обясняват задоволително последните дни от живота на цар Иван Шишман и се разминават с писмените извори.

Първото впечатление, което ни прави, запознавайки се с достигналите до нас разнородни и разноезични извори, е разделянето на съдбата на Търново от съдбата на самия Иван Шишман. Така например българските съвременници на тези изключително важни събития (Цамблак, Йоасаф³⁹) описват завладяването на българския престолен град, но не споменават нищо за Иван Шишман⁴⁰. От друга страна, „Безименната българска летопис”⁴¹, някои приписки⁴² и чуждите извори⁴³ наблягат на съдбата на българския цар, но не говорят за падането на Търново. Очевидно, това разминаване не е случайно. Второто разминаване е хронологическо. Докато покоряването на Търново станало на 17 юли 1393 г., то гибелта на Иван Шишман се отнася обикновено към 1395 г.⁴⁴ Най-сетне, някои извори отбелязват, че царят починал в турски плен⁴⁵, докато в други съвсем категорично се твърди, че той бил екзекутиран по нареждане на Баязид⁴⁶.

Очевидно съгласуването на тези известия е трудно. Но все пак известно единомислие би могло да бъде постигнато. Според нас смъртта на Иван Шишман трябва да бъде отдалечена както по място, така и по време от съдбата на Търновград. Това твърдение се подкрепя от един argumentum ех silentio (Григорий Цамблак), от „Безименната българска летопис” и от турските извори. Не му противоречи и не съвсем ясното описание на Шилтбергер⁴⁷. По всяка вероятност в продължение на около две години бившият български цар — вече обикновен турски васал или „бег”, както го назовават някои документи — властвувал над Никопол и близките околности. Гибелта е застигнала Иван Шишман след битката при Ровине (17 май 1395)⁴⁸ - в това са категорични повечето извори, с които разполагаме. Известно разногласие съществува само по отношение на точната дата — в „Българската летопис” е посочена 3 юни⁴⁹, а в една кратка византийска хроника — 29 октомври 1395 г.⁵⁰ Имаме всички основания да допуснем, че Баязид е решил да приключи веднъж завинаги със своя непостоянен васал и е заповядал да бъде екзекутиран. Краят на Иван Шишман е отразен най-добре в един турски документ от Topkapi Sarayi Аr. 6374: „Земята на Никопол имаше по това време един бег Шишман и, който също като влашкия воевода плащаше харадж на владетеля (Баязид). За да може да премине на другия бряг на р. Дунав, той (Баязид) поиска от онзи (Шишман) лодки; и щом този му ги достави и щом се намери на другия бряг (на реката), той заповяда да доведат казания Шишман и го обезглави; и завладявайки така Никопол, превърна го в санджак.”⁵¹

Изворите за живота и дейността на Иван Шишман са толкова оскъдни, че ни позволяват да изградим само най-обща схема, която има големи и важни празнини. И това е така, когато става дума за външнополитическите му действия. А опитаме ли се да проследим неговите изяви във вътрешен план, трудностите стават още по-чувствителни. По традиция и преди всичко следвайки примера на своя баща, Иван Шишман покровителствувал и обдарявал някои от най-прочутите български манастири. Великолепно свидетелство за тези му действия са издадените от него два документа — златопечатното слово в полза на Рилския манастир (21 септември 1378)⁵² и хрисовулът⁵³ за Витошкия (Драгалевския) манастир „Света Богородица”. Особен интерес предизвиква първият документ (над него незаслужено тегне съмнението, че е късен фалшификат⁵⁴), и то не само с външния си вид (той следва формата на тържествените византийски хрисовули⁵⁵), но преди всичко със своето съдържание. Наред с многото данни преди всичко за историческата география на района грамотата е единственото свидетелство за идеологията и династическата традиция, проявена от българския цар. Иван Шишман не е пропуснал да отбележи, че той следва примера на своите предци да демонстрира принадлежността си към Асеневата фамилия: „След като моето царство видя така устроената красота и чистата свобода на този манастир на царството ми и цялото му достояние от прадеди и деди, от родителите на царството ми, светопочитания цар Асен и цар Коломан, от всички български царе, прадеди, деди и родители на моето царство...”⁵⁶

Някои откъслечни и неясни споменавания в изворите⁵⁷ ни навеждат на мисълта, че Иван Шишман подобно на своя баща е отделял внимание на борбата срещу ересите. Но за съжаление не знаем нищо конкретно за неговата роля в живота на българската църква, за отношението му към някои изключително важни събития — откъсването на Видинското царство и Добруджа от църковното върховенство на Търново.

Затова пък пълното мълчание на изворите — един чудесен argumentum ех silentio в една друга област, е многозначително. Става дума за литературния живот в българския престолен град през последните три десетилетия на четиринадесетото столетие. Когато търсим евентуалното място на българския цар в тази основна сфера на духовния живот, не можем да не прибегнем към едно сравнение с неговия баща. Видяхме, че ако Иван Александър не бил творец и дори организатор, то поне бил изявен любител, вдъхновител и меценат на книжовната дейност⁵⁸. За съжаление нищо подобно не би могло да се каже за неговия син и наследник на търновския престол. Не може със сигурност да се твърди дали това е липса на интерес, на природен или култивиран вкус (условията за това не са липсвали!) към изящно украсената книга, или пък причината се крие в тежките и нерадостни времена, но е факт⁵⁹: литературата е минавала покрай Иван Шишман. Тя била извън двореца и си намерила своето истинско място в патриаршията, където Евтимий неуморно градял онова, което наричаме Търновска книжовна школа⁶⁰.

В семейния живот на Иван Шишман съществува известна неяснота. В основния ни извор — Синодика на цар Борил, с добавения към него поменик — намираме следното упоменаване: „На Кира Мария, благочестивата царица на великия цар Иван Шишман, вечна памет.”⁶¹ За тази царева съпруга се знае твърде малко. Пак според същия паметник тя е била дъщеря на Десислава, „наречена в ангелски образ Девора”⁶². Тези кратки вести ни навеждат само на една възможна мисъл: кира (кера) Мария е била дъщеря на неизвестен по име търновски болярин. Разбира се, този извод може да се натъкне на възражения преди всичко поради неравностойността на брака (рядък случай в историята на Второто царство!⁶³), но друг избор не ни остава.

Все пак Иван Шишман е направил това нарушение на „добрия тон” и на правилата, господствуващи в една владетелска фамилия. Вероятно Мария е починала твърде рано (?), тъй като Иван Шишман встъпил в брак с една от дъщерите на сръбския княз Лазар (1371 — 1389). Известия за този брачен съюз, осъществен при всички случаи преди 1389 г. (гибелта на княз Лазар на Косово поле), намираме както в някои сръбски летописи⁶⁴, така и в Лаоник Халкокондил⁶⁵, чието съобщение е намерило място в труда на дубровнишкия историк Джакомо ди Пиетро Лукари⁶⁶.

От двата си брака (?) цар Иван Щишман е имал следните деца: Александър (I, № 53), Фружин (I, № 54), Кераца (I, № 55), N. Асен (I, № 56), N. Асен II (I, № 57) и както пише в Синодика: „други починали деца“ (I, № 58). В една маргинална бележка към Cod. Laurent, plut. LIX, cod. 13, f. 171 се твърди, че българският цар Шишман имал незаконен син, по-сетнешния константинополски патриарх Йосиф II (1416 — 1439). Но по всяка вероятност споменатият Шишман не е цар Иван Шишман⁶⁷.