Индекс на статията
№19. МИХАИЛ II АСЕН (1246 — 1256)
Михаил Асен1 е син на цар Иван II Асен от последния му брак с Ирина Комнина2. Роден е между 1238 и 1241 г.3 На първо време съдбата не била благосклонна към него, тъй като царската корона по право се паднала на по-големия му брат Калиман. Но това, което провидението му отнело, било върнато от човешка ръка. Към края на август 1246 г. Калиман, вероятно с нечия помощ, починал4 и „властта над българите” преминала към Михаил5. Малолетният цар не бил в състояние да упражнява реалната власт и ръководството на държавните дела било поето от неговата майка Ирина6.
Царствената промяна в Търново съвпаднала по време с поход на никейския император Йоан Дука Ватацес на Балканския полуостров7. Случайно или не, това обстоятелство облагодетелствувало византийците8. И императорът се оставил да бъде убеден от великия доместик Андроник Палеолог, че моментът е удобен за превземане на българската крепост Серес9. Никейската армия обсадила града и скоро успяла да го овладее, улеснена от действията на българския велможа Драгота10. Веднага след това паднал Мелник, или по-скоро той доброволно се предал. И отново важна роля изиграл Драгота и заедно с него Никола Манглавит, потомък на филипополските ромеи, преселени в Мелник по нареждане на цар Калоян11. Този бърз успех бил ключ към по-нататъшни завоевания, и то в две посоки: в Македония, където на Йоан Ватацес се подчинили Стоб, Велбъжд, Скопие, Велес, Прилеп, Овче поле12, Просек и в Тракия, където под никейска власт попаднали почти без съпротива Станимака, Цепина и градовете и селата в Родопската област (река Марица станала гранична линия)13. Доволен от сполуката си, Йоан Ватацес побързал да скоючи мирен договор с България, с който заявявал, че ще се ограничи с тези завоевания, и се задължавал да не предприема нови14.
Успешните действия на Йоан Ватацес показват, че царицата майка и регентството, управляващо от името на малолетния Михаил Асен, не били в състояние да организират някакво противодействие. Ирина, която се стремяла да заздрави своето положение в Търново и се грижела повече за съдбата на Комниновата фамилия15, отколкото за целокупността на България, проявила престъпно нехайство, довело както до големите териториални загуби в Тракия и Македония, така и до новото откъсване на Браничевска и Белградска област16. Но мирът от 1246 г. не само лишил България от първенствуващото място на Балканите, но и я превърнал във второстепенна сила, принудена да служи на чужди интереси. През следващата 1247 г. виждаме България отново да действува съвместно с Никея срещу Латинската империя. Това сътрудничество, което В. Гюзелев нарича „четвърти българо-никейския съюз”17, бихме характеризирали по-образно като „България във водите на Никея”, тъй като българските войски само подпомагат никейците в осъществяването на тяхната цел18.
Минават шест-седем години и едва тогава българската държава се пробужда и проявява стремеж към по-активни действия. Трудно е да се каже на какво се дължи това оживление в българската външна политика дали на израстването на Михаил Асен или на подмяна на хората около него (появява се личността на севастократор Петър19), но оживлението е факт. През 1253 г. се сключва известният договор между България и Дубровник (инициативата е на Адриатическата република!)20. Документът урежда търговските отношения между партньорите, но и в същото време свидетелствува за изграждането на политически и военен съюз срещу Сърбия21. Към това време се отнася и един опит на България да се намеси във вътрешните дела на Никейската империя. Един неясен отглас в изворите говори за опит на българската държава да подкрепи амбициите на Михаил Палеолог за овладяване на императорския престол. Но това едва ли е било достатъчно за някогашните позиции на България. Като прибавим и данъчната зависимост от татарите22, ще видим, че картината не е била толкова радостна.
Сигнал за по-резултатна политика, насочена срещу основния противник — Никейската империя, била смъртта на Йоан III Дука Ватацес (3 ноември 1254)23. Тези действия, които били закъсняла последица от още по-закъсняло осмисляне на политическата обстановка на Балканите, били наложени от самите обстоятелства. Михаил Асен (или хората от обкръжението му) решил да се възползува от смяната на василевсите в Никея и да си възвърне поне част от загубеното през 1246 г. В края на 1254 г. българските войски настъпили в Родопската област и бързо овладели Станимака, Перущица, Кричим, Цепина, областта Ахрида (освен крепостта Маниак), Устра, Перперакион, Кривус, Ефраим24.
Отговорът на новия василевс Теодор II Ласкарис не закъснял. След кратък съвет никейците преминали Хелеспонта и пристигнали край Адрианопол25. Михаил Асен не се оставил да бъде изпреварен. Той бил готов за предстоящото стълкновение и се разположил на лагер край Марица26. Но до същинско сражение не се стигнало (така поне предава събитията Акрополит). Изненаданите българи напуснали лагера и при безредното отстъпление бил ранен дори и самият цар27. Теодор II Ласкарис останал господар на полесражението и на Тракия. Той достигнал до Берое, а малко по-късно сполучил отново да покори освободените от българите в края на предходната година градове и крепости (с изключение на Цепина)28.
Царуването на Михаил Асен е обвързано с една особеност, която станала трайна черта на българската външна политика през следващото столетие и половина: постепенното загубване на интереса към Македония. Големи територии, населени с българи, били оставени сами на себе си, на византийската власт и на нарастващите сръбски претенции. Опитите на местните българи да отхвърлят чуждата власт и отново да се приобщят към българската държава не могли да доведат до успех. Чудесен пример за тази тенденция била съдбата на Мелник. През 1255 г. жителите на града, които през 1246 г. доброволно приели властта на Никея, сега под ръководството на същия Драгота, който изиграл немалка роля в предаването на Серес и Мелник, се опитали да отхвърлят византийското господство. Но опитът им не получил никаква подкрепа от Търново и завършил без успех29.
Събитията от 1255 г. показали, че конфликтът все още не е завършил и двете страни положили много старания, за да се подготвят за следващото действие. Това се отнася особено за Михаил Асен. Българският цар решил, че преди да настъпи отново в Тракия, трябва да уреди отношенията си с Унгария, които били открити, или по-точно — враждебни, още от 1246 г. И наистина двете страни постигнали споразумение, улеснени от посредническата роля на княз Ростислав Михайлович, зет на Бела IV и тъст на Михаил Асен30. Едновременно с това в Търново прибегнали към старата тактика на първите Асеневци: в Тракия били изпратени 4000 кумани, които нанесли поражение на никейските войски, установили се на зимуване край Димотика31.
Тази подготовка подсказва за сериозна военна кампания през пролетта — лятото на 1256 г. Но последвалите действия на Михаил Асен изненадват. Акрополит разказва, че Теодор II Ласкарис, след като прогонил куманите, се установил на лагер край река Регина32. Неочаквано при него дошли български пратеници, сред които главна роля играел княз Ростислав, и предложили от името на Михаил Асен мир. Условията, които византийците предложили, приети от Ростислав без възражения, били следните: установените граници се запазвали, като българите се задължавали да предадат крепостта Цепина33. Договорът бил сключен към края на юни — началото на юли 125634 и между България и Никея отново настъпил мир35. Наистина Акрополит пише, че на 6 август Теодор II Ласкарис, който все още се намирал край Регина, получил известие за отхвърлянето на договора от страна на Михаил Асен36, но това известие е твърде неясно, непотвърдено е от други извори и не дава възможност да се проследят действителните събития37.
Какво друго може да се каже за Михаил Асен, особено за неговите действия вътре в страната? Както вече отбелязахме, малолетието на царя определяло и неговите действителни позиции в държавата. Почти през цялото време той споделял върховната власт — в самото начало с майка си Ирина (за нейната роля свидетелствуват монетните емисии с изображението на двамата38, както и портретът в църквата „Св. Архангел Михаил” в Костур39, а по-сетне със севастократор Петър. Следвайки традициите на българските царе, Михаил Асен покровителствувал църкви и манастири40, продължил търговските връзки с Дубровник41, установени от неговия баща Иван II Асен. Името му е засвидетелствувано в няколко надписа42.
Съдбата не покровителствувала потомците на Иван II Асен. Михаил Асен също като по-големия си брат, навършил най-много 18 години, станал жертва на заговор и бил убит, по думите на Акрополит от първия си братовчед Калиман43. Вероятно наскоро преди смъртта си той се оженил за дъщерята на княз Ростислав и внучка на унгарския крал Бела IV44. Изворите не съобщават за деца от този брак.