№24. КОНСТАНТИН ТИХ АСЕН (1257 - 1277)
Гражданската война през 1256 г. изтласкала на повърхността на политическия живот неизвестния дотогава болярин Константин Тих1. С помощта на българската аристокрация, която успяла да провали усилията на законните претенденти за престола, седемдесет години след възобновяването на българската държава царските инсигнии били връчени на човек извън Асеневата фамилия. Въпреки изразената неприязън, обаянието на първите Асеневци и почти трансцендентната идея за правата им върху царската власт били толкова силно вкоренени в съзнанието на българското общество, че новоизбраният владетел2 побързал да се приобщи към династията. Константин Тих сторил това по два начина. Първият бил съвсем елементарен, но в замяна на това демонстративен: възприел фамилното име Асен3. Вторият бил традиционен: оженил се за внучка на Иван II Асен4, което го изравнило с Мицо, основния му съперник за царския венец.
Константин Асен е една от най-трагичните фигури в историята на Второто българско царство. Не би могло да се каже, че той не се опитвал да изведе България от критичното състояние, в което се намирала тя, но съдбата проваляла всичките му усилия. Ако този биографичен очерк трябваше да бъде написан в духа на средновековния провиденциализъм, не можеше да не се отбележи, че двойка страни или личности постоянно са оказвали влияние, и то решително, върху политическите изяви на Константин Асен.
Две са посоките и страните, с които била обвързана трайно българската външна политика през периода 1257 — 1277: югоизток — северозапад, Византия и Унгария5. Характерът на българо-византийските отношения се определял от миналото на двете страни, но сякаш на преден план изпъква ролята, която са играли двете съпруги на българския цар — Ирина Ласкарина и Мария Палеологина Кантакузина. Г. Пахимер на няколко пъти отбелязва силната ненавист, която Ирина питаела към Михаил VIII Палеолог заради обезнаследяването и ослепяването на нейния брат Йоан IV Ласкарис, и влиянието ѝ върху политическите решения на българския цар6. Омразата, която Мария изпитвала към своя вуйчо Михаил VIII, както и нерешаването на проблема с Месемврияи и Анхиало7, дават облика на българо-византийските отношения през 70-те години на века. Трудно е да се разкрие точната причина — действия под влияние на съпружески гняв или качествата на Михаил VIII Палеолог като противник, но начинанията на Константин Асен нямали успех. След мисията на Г. Акрополит в Търново (Коледа 1260)8, чиято цел не е достатъчно добре позната, Константин Асен воювал неколкократно срещу империята — 1262— 12639, 1264— 126510, опитал се да постигне нещо с мира в 1268 или 1269 г.11 или да се включи в коалиции, организирани срещу Византия12, но всичките му действия били напразни.
Ако се обърнем към другия край на диагонала югоизток — северозапад (към Унгария), ще видим, че и там картината не била по-радостна. След едно бързо нахлуване в Северин през 1260 г.13 (вероятен отговор на унгарското нашествие от предната 1259)14, българската държава не могла да се похвали с нещо по-сериозно. И което е по-важно, била принудена да изпита върху себе си ударите на все по-активизиращата се унгарска политика в югоизточна посока15. И тук, както в отношенията с Византия, решенията и преди всичко действията на Константин Асен не били самостоятелни. Дори основната фигура в българо-унгарските контакти не бил българският цар, а деспот Яков Светослав16.
Външнополитическите усилия на Константин Асен надскочили балканските измерения. Но докато действията му за приобщаване към антивизантийската лига, организирана от амбициозния неаполитански владетел Шарл I Анжуйски17, не донесли особени резултати, но не били и пасив, връзките с Изтока открили черна страница в българската история. През 1273 г. България била обект на разорително татарско нашествие18. След тази дата татарите станали чести гости на Балканския полуостров и притискали все по-тежко българската държава19
Две интересни личности оказали сериозно влияние върху политическата обстановка в страната и върху личната съдба на Константин Асен. За първата вече стана дума: деспот Яков Светослав20. Наследил позицията и ролята на Ростислав Михайлович, той лавирал сполучливо между България и Унгария, величаел се с титлата imperator Bulgarorum21 и изявявал все по-решително своите намерения спрямо търновския престол, докато не бил брутално, но ефикасно отстранен от царица Мария22. Другата личност бил Ивайло — до известна степен антипод на деспот Яков, но това не му попречило да изиграе още по-решителна роля в живота на Константин Асен. Въстанието, ръководено от Ивайло23 — опит да се реши започналата в 1256 г. династическа и политическа криза чрез по-сериозна намеса на низините, не само че не решило проблемите, но и струвало живота на Константин Асен. В решителното сражение българският цар бил убит лично от предводителя на въстаниците24.
Цар Константин Тих Асен бил женен три пъти. Името на първата му съпруга, с която се свързал преди 1257 г., е неизвестно. След възшествието си на царския трон той се разделил с нея, изпратил я като заложничка в Никея и се оженил за първородната дъщеря на Елена Асенина и император Теодор II Ласкарис — Ирина25. Към 1268 г. Ирина починала и наскоро след това (датата е спорна26, но напоследък надделява мнението за края на 1268 — началото на 126927) Константин Асен встъпил в брак с Мария Палеологина Кантакузина28, дъщеря на Йоан Кантакузин и Ирина Палеологина (монахиня Евлогия), сестра на император Михаил VIII Палеолог. От този брак Константин Асен имал един син — Михаил (I, №25).
1За по-голямата част от българските извори той е само Константин. Попруженко. Синодик, §116, с. 87; Дуйчев. СБК, II, с. 65, 279 — 280, докато византийските автори са тези, които го назовават Константин Тих (Κωνσταντῖνος ὁ Τεὶχος). Сред тях по-прав е Г. Акрополит (G. Acropolitae Historia, р. 152), който пише, че „Тих” е името на Константиновия баща, докато Н. Григора го схваща като прякор (Niс. Grеg., III, 2: I, р. 61). Пахимер най-често го нарича Константин, но се среща и Константин Тих (Рaсhуmеrеs, I, 13:I, р. 36). За фамилното име Тих (Тихомир, Тихослав, Тихота), както и за произхода на Константин (Раchymeres.V, 5:I, р. 349: половин сърбин, Ильинский. Грамоты, с. 15: внук на Стефан I Неман); Златарски. История. Т. 3, с. 474, бел. 3, 47 5, бел. 2; NiсоL. Epiros, р. 183, n. 2.
2Докато Акрополит и Пахимер пишат, че Константин бнл избран за цар от българските първенци (G. Acropolitae Historia, р. 152; Pachymeres. V, 5:I р. 349), Н. Григора твърди, че Константин се разбунтувал срещу Мицо (Niс. Greg., III, 2:I, р. 61).
ЗИльинский. Грамоты, с. 19: „Костандин, в Христа бога верен цар и самодържец на българите, Асен“ (подпис към издадената от Константин Виргинска грамота). Същата формула се чете на златния печат на Константин Асен. Вж: Gеrassimov. Sceaux bulgares en or, p. 65.
4Вж тук, бел. 25.
5Основно съчинение вее още остава Ников. Българо-унгарски отношения, 1 — 220.
6Расhymeres, II, 26:I, р. 138; III, 7:I, р. 183; III, 18:I,р. 210.
7Месемврия и Анхиало били отстъпени на Византия от Мицо (вж I, №20), но в 1268 — 1269 г. били обещани на Константин Асен като зестра на съпругата му Мария. Михаил VIII Палеолог не изпълнил своето обещание. Вж: Рaсhуmеres, V, 3.I, 342-344.
8G. Acropolitae Historia, 175 — 176, Златарски. История. Т. 3, с. 494 (категорично твърдение за сключен мирен договор между България и Никея).
9Pachymeres, III, 18:I, р. 210; Маn, Рhilае Carmina II. №CCXXXVII, 242 — 247; Златарски. История. Т. 3, 503 — 506; История. T.3, с. 274, FailIеr. Georges Pachymere, II, р. 92 (отнася събитията към 1262 г.).
10Константин Асен заедно с татарския вожд Берке организирал експедиция за освобождаването на селджукския султан Изз-ад-Дин Кайкаус, намиращ се във византийски плен — експедиция, която не донесла никаква полза за България. Вж; Pachymeres, III, 25:I, 229 — 240; Niс. Grеg, IV, 6; I, 99 — 102; Златарски. История. T. 3, с. 510; История. Т. 3, с. 274; Faillеr. Georges Pachymere, II, р. 153 (есента на 1264 — началото на 1265 г.).
11Вж тук, бел. 7 и 27.
12Вж тук, бел. 17.
13Ников. Българо-унгарски отношения, с. 98
14Пак там, 81 — 95.
15Пак там, 98 — 106 (унгарската експедиция срещу България), 111 — 190 (българо-унгарските отношения след 1262 г.).
16Пак там 111-119, 119-139, 144-154, 155-169.
17Iv. Dujčеv. Carlo I d’Angio, gli Slavi meridionali e il consilio di Lione del 1274. — B: Studi in memoria di P. Adiuto Putignani. Bari, 1975, 111 — 125; Й. Андреeв. Отношенията между България и Неаполитанского кралство през втората половина на ΧIIΙ в. — ИПр., 1978, 4, 59 — 74; История Т. 3,276 —277.
18А. Margos. Deux sources arméniennes du XIIIе siècle concernant certains événements historiqucs du Second Empire bulgare. -EB, 1965, 2 — 3, p. 296.
19Подобно у Π. Hиков. Българи и татари в средните векове. — БИБ, II, 1929, 3, с. 111 и сл.
20Произходът на деспотската титла на Яков Светослав е спорен. Докато българските учени (Златарски. История. Т. 3. с. 500) приемат, че Яков е получил деспотското достойнство от цар Константин Асен, Б. Ферjанчић изказа мнението, че той е бил удостоен с това високо звание от византийците — след брака му с неизвестна по име дъщеря на Елена Асенина и Теодор II Ласкарис (вж I, №15, бел. 16). — Вж Ферjанчић. Деспоти, 142 — 144. Яков Светослав е споменат като деспот български” (!) в писмото му, придружаващо сборника „Кормчая”, изпратен на киевския митрополит Кирил III — Вж: Б. Ст. Ангелов. Из старата българска, руска и сръбска литература. Т. 2, С., 1967, с. 143, 145.
21Ников. Българо-уигарски отношения, с. 131.
22Към 1275 г. Яков Светослав бил тържествено осиновен от царица Мария, а наскоро след това отровен. — Вж: Расhуmeres, VI, 2:I, 429 — 430; Ников. Българо-унгарски отношения, 185 — 186; 3латарски. История. Т. 3, 542 — 543; История. Т. 3, с. 277.
23Расhуmеrеs, VI, 3 - 8:l, 430 - 449; VI, 19:l, 466 - 468; Niс. Grеg, V 3:I 130 — 133, 3латарски. История. Т. 3, 544 — 575; Π. Петров. Въстанието на Ивайло (1277 - 1280). -ГСУ ФИФ, 49, 1956,173 - 260; История. Т. 3, 277- 290.
24Pachymeres. VI, 3:I, р. 434; Niс. Grеg.,V, 3:I, р. 131.
25G. Acropolitae Historia, р. 152; Pachymeres, V, 5:I, р. 349; Niс. Grеg., III, 2; I, 61 — 62. (Григора неправилно я нарича Теодора или по-точно смята, че Константин Асен се е оженил за третата дъщеря на Елена и Теодор II Ласкарис). За Ирина вж Faillеr. Georges Расhymire, I, 67 — 68. Датата на този брак е неизвестна. Сам Пахимер пише, че новата съпруга на българския цар била изпратена в Търново от „Йоан”. Ако става дума за Йоан IV Ласкарис (в никакъв случай за Йоан Дука Ватацес, както се твърди в: ГИБИ, X, с. 167, бел. 124), то сватбата трябва да бъде датирана след август 1258 г., но ако „Йоан” трябва да бъде коригиран на Теодор II Ласкарис (Златарски. История. Т. 3, с. 477, бел. 2), тя е станала преди тази дата.
261272 Р. Poussines (Рaсhуmеrеs, I, р. 758); Chapman. Mich. Paléologue, 90 — 91; 1270 — 1271: Dölger. Regesten. №1969 — 1970; Laurent. Regestes, IV, №1391; Niсоl. Kantakouzenos, №15, 19 — 20; 1269 — 1270: Wirth. Regesten, № 1969 — 1970; 1269: Златарски. История. T. 3, с. 523; Π. Петров. Към въпроса за българо-византийските отношения през втората половина на XIII в. — ИПр., 1960, 1, 83 — 90, Iv. Dujčеv. Carlo I d’Angio, р. 113.
27Faille r Georges Pachymere, 11,207 — 211.
28Pachymeres, V, 3:I, 342 — 343; Nic. Greg., V, 3:I, p. 130; Papadopulоs. Genealogie der Palaiologen. №33, S. 20; Niсоl. Kantakouzenos, №15, p. 19—20
