Средновековна България

 

№40. Иван Срацимир, цар във Видин (1352/53 — 1396)

 

Народната памет, словесното художествено творчество и не на последно място историческата традиция са направили от Иван Срацимир една от най-трагичните фигури на българското средновековие от времето на неговия залез. И наистина съдбата на този Иван-Александров син (такава, каквато можем да я възстановим в наши дни) напълно оправдава интереса към него. Свързан здраво с разрива в царското семейство и неговото разпокъсване, от една страна, и с разпокъсването на българската държава, от друга, Иван Срацимир заслужава да бъде обект на обстойно, задълбочено монографично изследване, каквото за съжаление все още липсва¹.

Той е вторият син на цар Иван Александър от първия му брак. Наистина точно посочване на рождената му година липсва, но все пак разполагаме с едно свидетелство, което прави това предположение убедително. В приписката — похвала към Софийския псалтир, в чиято почти документална стойност нямаме основание да се съмняваме, Иван Срацимир е споменат след Михаил Асен, но преди Иван Асен². Върху това свидетелство не може да хвърли сянка на недоверие нито миниатюрата на л. 205 от Cod. Vat. Slav. II, на която редом с Иван Александър са представени двамата братя на Иван Срацимир³, нито фактът, че Иван Асен още в 1337 г. е имал царска титла⁴.

Първите двадесет и пет години от живота на Иван Срацимир са ни почти неизвестни. Като оставим настрана двете кратки споменавания, за които вече стана дума (Софийския псалтир и Cod. Vat. Slav. II) и които не съдържат особена информация, Иван Срацимир не присъствува в никакъв друг извор. Този факт едва ли трябва да се обяснява с някакво пренебрежение към неговата личност — наистина Михаил Асен и Иван Асен са били провъзгласени за съвладетели най-късно в 1337 г.⁵, докато той е споменат с титлата цар за първи път в 1344/45 г.⁶ Но това все още не дава основание да търсим някакво специално отношение към него. Видяхме, че и двамата му братя не са били по-облагодетелствувани от съдбата. Достатъчно било обаче да се случи нешо по-значително, по-необичайно в живота на Иван Срацимир и той тутакси става обект на своите пишещи съвременници. Това необикновено, извънредно събитие е обвързването на третия Иван-Александров син с Видин.

По традиция като първо известие за пребиваването на Иван Срацимир във Видин се привежда приписката към т. нар. Четвероевангелие на видинския митрополит Данаил (ВМ Add. 39625). Тъй като този сравнително малък текст има извънредно голямо значение за разкриване на някои от най-важните моменти в биографията на Иван Срацимир, ще си позволим да цитираме по-голямата част от него: „...С позволението и съдействието на Света Троица бе наченато това свето и божествено дело — книгата, наречена по гръцки тетраевангелие — с голям труд и внимание за силата на моята бедност по времето, когато носеше на глава венеца на царството и държеше в ръка скиптъра, благочестивият и велик цар Иван Александър заедно със своя син, младия цар Иван Срацимир, а църковния стълб управляваше патриархът господин Теодосий. Писано бе прочее това свето дело във великия и многолюден град Бдин по повеля и желание на великия всеосвещен митрополит господин Данаил.”⁷

Първият въпрос, който трябва да се постави и, разбира се, да получи отговор, е: Откога датира приписката? Авторът който е „сродник на този свети митрополит” (както сам се нарича) е пропуснал, съзнателно или не, да посочи годината или поне индикта. Той се е задоволил да отбележи четири исторически личности, които според него добре са определили времето, когато е завършил своето дело. Тези упоменавания обаче се оказали недостатъчни за изследвалите, които и до днес не могат да постигнат съгласие за интересуващата ни година⁸. Разбира се, никой не е пропуснал да отбележи, че разполагаме със сигурен terminus ante quem: 1359/60 г. — приписката към Бдинския сборник (Ghent 408), където Иван Срацимир е вече „самодържец”, а редом с него е спомената съпругата му Анна — и двамата властвуващи във Видин⁹. Но този terminus ante quem е незадоволителен и не позволява да се изтръгне от поменатата вече приписка цялата информация, която тя крие в себе си. Безспорно трябва да се потърсят пътища за нейното по-точно датиране.

Кои са елементите, които биха ни позволили да установим годината, когато неизвестният родственик на видинския митрополит е преписал четвероевангелието? Първо, „по времето, когато носеше на главата венеца на царството и държеше в ръка скиптъра благочестивият и велик цар Иван Александър заедно със своя син, младия цар Иван Срацимир”. Второ, в Търново светителствувал патриарх Теодосий; трето, митрополит на Видин бил Данаил; четвърто, в месецослова към евангелието е отбелязано, че февруари е имал 29 дни¹⁰, т. е. годината е била високосна. Преди да разгледаме всички възможности за датиране, бихме искали да обърнем внимание на едно обстоятелство, на което ще се спрем подробно по-долу, а именно: здравата връзка, установена от неизвестния писар между цар Иван Александър и неговия син, младия цар Иван Срацимир — двуединство, обединяващо бащата — владетел и сина — престолонаследник. Нека сега проследим различните възможности, т. е. да видим коя високосна година подхожда най-добре за този случай:

1)1340 г.: веднага трябва да кажем, че подобно допускане е невероятно. През тази година е бил жив престолонаследникът Михаил Асен (миниатюрата на л. 205r от Cod. Vat. Slav. II)¹¹, а по всяка вероятност и вторият Иван-Александров син Иван Асен¹². Този факт определя и положението на Иван Срацимир, рефлектирало в поменатата вече миниатюра¹³.

2)1344 г.: През тази година Търновският патриаршески престол се е заемал от Йоаникий или от Симеон¹⁴.

3)1348 г.: търновски патриарх е бил Симеон¹⁵.

4)1356 г.: През тази година търновски и всебългарски светител е Теодосий II. Но въпросът за престолонаследието е претърпял съществена промяна. Иван Шишман, роден от втория брак на Иван Александър, вече има царска титла (мин. л. З^r в Четвероевангелието от 1355/56 — ВМ Add. 39627)^16, а може би е провъзгласен и за млад цар, както свидетелствува приписката към Сборника на Пръвослав¹⁷. Или, казано с други думи, през 1356 г. Иван Срацимир вече е загубил изключителното си положение, отразено в приписката към евангелието на митрополит Данаил (ВМ Add. 39625).

5)1352 г.: През тази година търновски патриарх е бил Теодосий II. Данаил, въпреки че нямаме указания за годината, би могъл вече да бъде митрополит на Видин; Иван Срацимир би могъл да бъде „млад цар” (в смисъл на престолонаследник) — имаме основания да допуснем, че старшият брат Михаил Асен вече е бил покойник (Йоан Асен е починал преди 1344/45 г.)¹⁸, а предпочетеният по-сетне син от втория брак Иван Шишман, тогава 2 — 3-годишен, все още не е бил претендент за първенствуващото място. Разривът в царската фамилия е станал малко по-късно. При това положение имаме всички основания да приемем, че Четвероевангелието на видинския митрополит Данаил и приписката към него датират от 1352 г.

Установяването на точната дата, което е и отговор на поставения по-горе първи въпрос, значително улеснява отговора на втория въпрос, а именно: каква позиция е заемал Иван Срацимир в 1352 г.? Както се казва, тази приписка се схваща като доказателство, че Иван Срацимир вече е бил „цар във Видин”. Вярно ли е това? Повечето изследователи забравят едно нещо: приписката в основни линии не се различава от други подобни текстове. В нея се отбелязва, че четвероевангелието е преписано във Видин през царуването на Иван Александър и неговия син Иван Срацимир. И толкова. Нищо не дава основание да се допусне, че Иван - Александровият син вече бил самостоятелен владетел във Видин с титла цар! Но ако това обяснение, което е най-логично, би предизвикало възражения, ще си позволим още два примера. В приписката на монаха Методий Гемист към Анхиалското евангелие (1337) се казва, че книгата е съставена „при царуването на преблагочестивия и самодържавния господар на българите Иван Александър и на неговия син, преблагочестивия цар Иван Асен”¹⁹. На никой изследовател, поне досега, не е хрумнало да твърди, че по това време Иван Асен е царувал в Анхиало! Вторият пример не е по-малко красноречив. В приписката към Видинския сборник (1359/60) се казва: „в дните на благоверния и превисокия и самодържавния наш цар на българи и гърци Йоан Срацимир”²⁰. Тази позиция на Иван Срацимир без съмнение е коренно различна от позицията му, отразена в четвероевангелието на митрополит Данаил. При това положение изводът може да бъде само един: през 1352 г. Иван Срацимир все още не е бил във Видин. Всички учени, които твърдят противното, несъзнателно се влияят от факта, че Иван Срацимир наистина е бил владетел на този дунавски град и механически обвързват появата му там с разглежданата тук приписка.

И така в 1352 г. Иван Срацимир все още не се е бил установил във Видин. Какво може да се каже тогава за неговото положение? Видяхме, че в надписите към миниатюрата на л. 205r от Ватиканския препис на среднобългарския превод на К. Манасий Иван Срацимир е титулуван цар²¹. Същата титла са притежавали и двамата му братя Михаил Асен и Иван Асен²². И ето че в приписките към Данаиловото евангелие се натъкваме на нещо по-различно, ново: за първи път в българската история срещаме титлата млад цар. Нейното обяснение не предизвиква затруднения: очевидно тя се противопоставя на титлата стар цар — титла, която не е засвидетелствувана, но безспорно съответствува на цар и самодържец, какъвто е бил Иван Александър. Следователно млад цар би могло да означава само едно: този, който един ден ще замени стария цар, т. е. престолонаследник. Така че титлата млад цар (тя ще бъде използувана още веднъж в българската държавна практика)²³ означава, че в 1352 г. Иван Срацимир е бил наследник на българския престол и може би за пръв път в историята на Второто царство е споделял активно властта на своя баща.

Вторият брак на цар Иван Александър, сключен в самия край на 1347 или началото на 1348 г.²⁴, довел не само до очакваната семейна трагедия, но имал и неочаквани последици за съдбините на българското царство. Наистина през първите пет години нещата не се променили (само Теодора I станала монахиня под името Теофана). По-горе видяхме, че през 1352 г. Иван Срацимир бил официално утвърденият наследник на търновския царски престол. Твърде скоро обаче семейните противоречия наложили своя отпечатък върху държавния живот и преди всичко върху престолонаследието. Иван Александър — вероятно не без влиянието на втората си съпруга — насочил бащинската си любов към първия си син от Теодора II Иван Шишман и го обявил за престолонаследник. Точната дата на този държавен акт с големи последици не може да бъде установена. Но изместването на Иван Срацимир от първенствуващото място, което той заемал сред царските деца, и постепенното утвърждаване на Иван Шишман могат да бъдат проследени сравнително добре. Terminus ante quem за окончателния срив в Иван- Александровото семейство е 1355/56 г. — годината, през която е завършено четвероевангелието на монах Симон (ВМ Add. 39627). На миниатюрите на л. 2^v и З^г25 художникът е представил царското семейство: Иван Александър, Теодора II, Иван Шишман, Иван Асен, трите дъщери — Кера Тамара, Кера(ца) Мария и Десислава, дори и царският зет деспот Константин. Липсва Иван Срацимир. Това „пропускане” на престолонаследника едва ли е случайно. Тук очевидно се сблъскваме с една демонстрация (семейна и политическа), макар и предназначена за твърде малък и затворен кръг. Оправданието за това „екстрадиране” на Иван Срацимир е било намерено лесно. Иван Александър не би могъл да обяви първия си брак за недействителен и по този начин да лиши от престола най-стария си син Иван Срацимир, но за да изпълни това си намерение, той прибягва, може би за първи път в българската история, към една съвсем византийска традиция. Той вероятно се е възползувал от обстоятелството, че Иван Срацимир е бил роден преди неговото възшествие на трона, т. е. преди 1331 г., и е обявил първия си син от новия брак за багренороден. Тази необичайна за българската практика характеристика е засвидетелствувана в 1359 г. (приписката към Германовия сборник)²⁶, но няма съмнение, че нейната първа поява датира отпреди 1355 — 1356 г. Веднъж узаконил правата на Иван Шишман, за Иван Александър не е било трудно да го обяви и за млад цар, на мястото на Иван Срацимир (приписката към сборника на Пръвослов)²⁷.

Съдбата все пак не е била напълно неблагосклонна към лишения от престолонаследие Иван Срацимир. Цар Иван Александър успял да удовлетвори, макар и отчасти, обезнаследения си син, като му дал старото владение на Шишмановци — Асеневци Видин и неговите околности. Този акт на българския цар не само потвърдил по законодателен път резултата от окончателната феодализация на страната, но и съдействувал за по-нататъшното развитие на процеса, тъй като твърде скоро от традиционно апанажно владение Видин се превърнал в самостойно царство. За началото на този процес, довел до разцеплението на българската държава, обикновено се сочи един terminus ante quem — 1359/60 г. (приписката в Бдинския сборник) или 1356 г.²⁸ Изложените по-горе противоречия в царския дом по въпроса за престолонаследието и техния резултат говорят убедително, че Иван Срацимир се е настанил окончателно във Видин между 1352 и 1355/56 г.

След като напълно загубил надеждите си за търновския престол, Иван Срацимир се почувствувал с развързани ръце във Видин. И той не закъснял да се възползува от това (вероятно Иван Александър си е затварял очите пред неговите действия): само за няколко години успял да си създаде напълно самостойно положение сред останалите балкански владетели и дори да си присвои най-висшия символ в борбата за хегемония на полуострова — титлата цар и самодържец на българи и гърци²⁹. Все пак през първите петнадесетина години от самостойното си властвуване във Видин Иван Срацимир бил принуден да се съобразява с присъствието на баща си и да уважава в негово лице истинския цар и самодържеца на българите. Този процес, който превърнал постепенно едно феодално владение в самостойно държавно образувание³⁰, бил прекъснат за няколко години, и то по най-брутален начин, от унгарската окупация на Видин (1365— 1369)³¹.

В началото на 1365 г. унгарският крал Луи (Лудвиг) I Анжуйски (и той като своите предшественици се величаел с титлата „rex Bulgariае”) поискал от Иван Срацимир да се признае за васал на унгарската корона³². Категоричният отказ на видинския владетел (да не забравяме, че той се титулувал „цар на българи и гърци”!) довел до настъплението на унгарците срещу Видинското царство. Походът на Луи I започнал на 1 май. На 30 май той бил пред Видин, а на 2 юни овладял престолния град³³. Иван Срацимир и семейството му били пленени и затворени в крепостта Хумник (дн. Босилево в СФРЮ)³⁴. За кратко време унгарците завладели почти цялата територия на Видинското царство³⁵, което било превърнато в унгарска провинция. На първо време тя била управлявана от бана на Братислава Бенедиктус Химфи, а по-сетне от воеводата Дионисиус Лацкфи, който се титулувал „воевода на Трансилвания, управител на Видин и владетел на комитатите Темешвар и Солнок”³⁶.

Унгарците не се задоволили с унищожаването на българската власт и създаването на своя администрация, но и пристъпили към обръщането на православното население в католическата вяра. В тази си мисия срещу „еретиците”-българи те били подпомагани от францискански монаси, които покръстили около 200 000 души, т. е. една трета от населението на областта³⁷. Ако с основание приемем тази цифра за силно завишена, дори за недостоверна, то сигурни извори сочат, че католическата вяра била наложена на самия Иван Срацимир и семейството му³⁸.

Иван Александър не могъл да попречи с нищо на унгарското нашествие и пленяването на Иван Срацимир, но удобният случай му позволил поне да се намеси в събитията около този конфликт и да организира освобождаването на сина си. Българският цар се възползувал от задържането на император Йоан V Палеолог във Видин и последвалия поход на граф Амедей VI Савойски по българското черноморско крайбрежие³⁹, за да организира истинска православна коалиция срещу Унгария. Съгласно с постигнатото споразумение византийският император щял да получи българските градове от Месемврия на юг (завладени от Амедей VI), но трябвало да даде на влашкия воевода Владислав Влайку 180 000 флорина, който от своя страна трябвало да отвоюва Видин от маджарите и да го предаде на Иван Александър. Освобождението на Видин станало през 1369 г. Първото прогонване на маджарите не довело до окончателен успех, тъй като те възстановили господството си над града⁴⁰. Накрая се стигнало до преговори, в които от страна на българския цар участвували влашкият воевода Влайку и деспот Добротица. В писмо до бана на България, магистър Петер Химфи (29 август 1369), крал Луи (Лудовиг) писал: „Fidelis noster! Literas vestras recepimus et earum seriem... amus intuitu, ad quarum continentiam respondemus, quod nos imperatorem de Bodinio sub fideiussione Layk [Влайку] voyvode et Dobrotich [Добротица — в рък. Dragych] liberum commisimus et suam terram eidem reddere assumpsimus, ita tamen, quod duas filias suas idem imperator nobis in obsides hue transmittet.”⁴¹ По всяка вероятност връщането на Иван Срацимир във Видин е станало през есента на 1369 г.

Само година и половина след завръщането на Иван Срацимир в престолния му град в историята на българската държава настъпил решителен момент — на 17 февруари 1371 г. починал цар Иван Александър⁴² и търновският престол бил зает от Иван Шишман. Не знаем каква е била реакцията на Иван Срацимир, след като е научил за кончината на баша си, тъй като изворите пазят мълчание по този въпрос. Няма да бъде грешно обаче, ако приемем, че той не е сторил нищо, за да потърси законните си права. Неговите стремления са били отправени в друга посока. Не бихме казали, че това е позицията на обиден човек. По-скоро това е позиция, заета след сериозни и зрели размишления. Иван Срацимир не може да не е разбрал, че по-малкият му брат отдавна е бил утвърден като законен наследник на престола и една гражданска война би довела само до трудности. Дори при успех тя би му донесла Търновското царство — сянка от някогашна България, което лежало на пътя на турското нашествие. От друга страна, той имал Видин с всички привилегии, почести и царска титла. По всяка вероятност той решил да се задоволи със сигурното, отколкото да преследва младежките си блянове. От 1371 г. насетне Видин все повече се отделял от Търново, за да се превърне в една от трите Българии, както ще пише по-късно Шилтбергер⁴³.

Историята на Видинското царство, или по-точно на Иван-Срацимировото царуване във Видин (защото градът дължи своето възшествие на съдбата на Иван-Александровия син), все още не е написана. Все пак не са малцина изследователите, които по различен повод и на различни места са изказвали отделни съображения, а понякога и категорични преценки. Основният въпрос е бил, а и сега е: статутът на Иван-Срацимировото владение. Обикновено той се определя по твърде проста схема: владетелят има царската титла, следователно владението е царство (владетелят — деспот, а владението — деспотат!)!⁴⁴ Не почиват на по-сериозни основания и преценките за политическата и културната зависимост на Видин. Преди години Е. Турдяну твърде категорично писа: „Политическото влияние във Видин е било румънско (!), а културното — сръбско.”⁴⁵ Неколцина последователи, предимно български, говорят за здравата зависимост на Видин от Търново⁴⁶, а после за сериозното противопоставяне на двете царства.

Съдбата на Видин през втората половина на XIV в. е интересен и твърде рядко срещан пример за превръщането на едно апанажно владение (резултат на феодалния процес) в напълно самостойна държавно- политическа единица⁴⁷. Този необичаен статут на Видин е продукт на личните амбиции и действия на Иван Срацимир, на позицията, която той сам си е извоювал и която не се различава от позициите на останалите балкански владетели.

Иван Срацимир, както видяхме по-горе, притежавал царската титла със стойност на владетел още през младежките си години. Настанявайки се във Видин, той запазил това най-високо владетелско достойнство. Наистина авторът на припискате към Бдинския сборник го величае като „самодържавен цар на българи и гърци”, но това е по-скоро изява на придворно ласкателство, отколкото отражение на реалната действителност. Титлата на Иван Срацимир е била такава, каквато той сам си я дава в Брашовската грамота: ⁴⁸

Неговият брат Иван Шишман се е подписвал „цар и самодържец на всички българи и гърци”, но това в никакъв случай не говори за сериозни различия в държавноправното положение на двамата владетели, тъй като подписът на българския цар следва традицията⁴⁹. В международен план различия между двамата не съществували. Ето как константинополският патриарх се обръща към Иван Срацимир, когато трябвало да му пише писмо: (Ὅπος γράφει ὁ πατριάρχης καὶ ὁ μητροπολίτης πpὸς τὸν αὐθέντην Βυδίνης καὶ βασιλέα τὸν Καντζιμηρόν): „Εὐσεβέστατε καὶ φιλόχριστε, αὐτοκράτορ κράτιστε καὶ αὐθέντα Βυδίνης καὶ πάσης Βουλγαρίας, ἐν ἁγίῳ πνεύματε αὐθεντα καὶ υἱε τῆς ἡμῶν μετριότητος, ἤ ταπεινότητος”⁵⁰. Формулата за обръщение към Иван Шишман, изготвена внимателно, отразява действителното положение на търновски цар (βασιλεὺς τῶν Βουλγάρων), но не го поставя по-високо от неговия брат⁵¹.

Царското достойнство, което Иван Срацимир е притежавал, не е било единственият белег на неговото най-високо владетелско положение. Иван Срацимир е сякъл монети със собственото си изображение⁵², издавал е грамоти в полза на чужди търговци (Брашовската грамота)⁵³ и следвайки примера на баща си, провъзгласил своя син и наследник на престола за цар⁵⁴. Личността на владетеля и държавният живот са здраво свързани със съществуването на истински престолен град. Видин е отговарял на всички условия, но все пак Иван Срацимир не закъснява да укрепи неговия авторитет и да се опита да го превърне в своеобразна опозиция на Търново. Виждаме, че по примера на първите Асеневци той се погрижил да снабди столицата си с мощи на прочути светци, като по този начин укрепи нейните позиции и увеличи славата й на свят и обичан от бога град.⁵⁵

Столичният град на Иван Срацимир е един от центровете на българската литература през втората половина на XIV столетие⁵⁶. Оскъдните свидетелства, достигнали до нас, показват недвусмислено, че книжовната дейност се е развивала и процъфтявала под патронажа на владетеля. Вероятно Иван Срацимир се е стремял да подражава на своя баща и е покровителствувал всички изяви на словесната култура, но в същото време се е ръководил от амбциозната идея да превърне Видин в книжовно средище, което поне малко да съперничи на славата на Търновград⁵⁷. За съжаление книжовната продукция на Видин ни е позната твърде слабо. Най-ранният ръкопис е споменатото на няколко пъти четвероевангелие на митрополит Данаил, завършено през 1352 г., някога част от сбирката на лорд Зауч, а сега в Британския музей (ВМ Add. 39625)⁵⁸. Безспорно по-голям интерес представлява т. нар. Бдински сборник (Гент — Университетска библиотека Ms 408), съставен между 1 септември 1359 и 31 август 1360 г. по заръка на Иван-Срацимировата съпруга Анна⁵⁹. Сборникът има твърде любопитно съдържание: мъченичествата и житията на жени светици (Теодора, Текла, Варвара, Юлияна, императрица Теофана, Мария Египетска), към които е прибавено описание на светите места в Ерусалим⁶⁰. Книжовната дейност във Видин не е престанала и по време на унгарското господство. От това време (1365 — 1369) датира един Апостол (днес в манастира ,,Св. Павел”— Атон), преписан от двамата братя Драган и Райко⁶¹.

През последните години от свободното съществуване на Видин едно име господствува в литературните среди в престолния град на Иван Срацимир —митрополит Йоасаф⁶². Не може да се твърди със сигурност, че е ученик на Патриарх Евтимий, но без съмнение той следва принципите на търновската книжовна школа (едва ли е оправдано твърдението, че той е имитатор на Евтимий)⁶³, което добре личи от единствената запазена негова творба „Похвално слово за Св. Филотея”⁶⁴.

Църквата е онази сфера от обществения живот, която е предлагала на Иван Срацимир чудесната възможност да се разграничи от Търновското царство. Видинският владетел не се е решил изведнъж на тази стъпка — да скъса с Търновската патриаршия и да приеме църковното върховенство на Константинопол⁶⁵. Необходими са били много размисли, за да се наруши столетната традиция, да се напусне църквата майка и да се приобщи към една чужда, понякога враждебна на българщината религиозна институция. И все пак Иван Срацимир се осмелил да стори това в 1381 г.: по негово искане Константинополската патриаршия определила за видински митрополит Касиний⁶⁶. Така и тази здрава нишка, свързвала Видин с Търново, била скъсана.

Всички тези действия на Иван Срацимир, които довели до постепенното формиране на самостоятелна политико-държавна единица били косвено насочени срещу Търновското царство. И това било съвсем естествено. Но историческите извори не са съхранили никакви сигурни сведения за военни стълкновения между Видин и Търново, както категорично и малко необмислено твърдят някои изследователи. Подобни твърдения почиват на легенди и на презумпцията, че двамата братя (Иван Срацимир и Иван Шишман) са имали причина да се спречкат⁶⁷.

Политическият живот на Балканите през последната четвърт на XIV век бил фокусиран в една точка — турската опасност. Сравнително отдалечен от основните направления на турските завоевателни походи, скрит зад стените на видинската крепост, Иван Срацимир се чувствувал в относителна безопасност. Турската армия обаче не подминала и неговата малка държавица. Обикновено се приема, че след похода на Али паша през 1388 г. срещу Търновското царство и Добруджа Иван Срацимир се видял принуден да се признае за турски васал и да приеме чужд гарнизон в столичния си град⁶⁸. Липсата на извори не позволява да се проследи съдбата на Видинското царство през следващите няколко години, изпълнени с решителни събития (битката при Косово поле, покоряването на Търново, битката при Ровине, смъртта на Иван Шишман)⁶⁹. Може би Иван Срацимир е смятал, че все още не е дошъл неговият ред и че би могъл да остане владетел във Видин под турски сюзеренитет. Свидетелство за неговата безпомощност, за неговата приспособимост към новата обстановка е епизодът, разказан от Йоасаф. Видинският митрополит пише, че на втората година след падането на Търново Иван Срацимир проводил в доскорошната българска столица сина си Константин и самия него . Наред с това Йоасаф трябвало да измоли мощите на св. Филотея, съхранявани в Търново⁷⁰.

Надеждите на Иван Срацимир сякаш щели да се оправдаят. През лятото на 1396 г. на Долни Дунав се появила армията на унгарския крал Сигизмунд, която влязла във Видин, а неговият господар отхвърлил турския сюзеренитет. Но радостта била кратка. На 25 септември край Никопол кръстоносната армия претърпяла катастрофално поражение⁷¹, което решило изхода на кампанията и в частност съдбата на малкото Видинско царство. В края на 1396 г. турците завладели Видин, пленили Иван Срацимир и го отвели в Бруса, където завършил живота си⁷².

Иван Срацимир бил женен за Анна⁷³, дъщеря на влашкия воевода Николае Александру Басараб (1352 — 1364). По всяка вероятност бракът е бил сключен между 1352 и 1355/56 г., т. е. по времето, когато Иван Срацимир е бил провъзгласен за видински владетел. От този брак се родили три деца — един син, на име Константин (I, №50) и две дъщери, за които се говори в писмото на унгарския крал Луи (Лудовиг) I Велики от 29 август 1369 („... quod duas filias suas idem imperator...”⁷⁴). Едната от тях се наричала Доротея (I, №51), а името на другата е неизвестно⁷⁵.