Средновековна България

 

№3. КАЛОЯН (1197 - 1207)

 

Никита Xониат, след като отбелязва съвсем бегло смъртта на цар Петър, пише, че властта в страната преминала към „Йоанис, третия от братята”¹. Йоан, Йоаница, или, както най-често е назоваван в изворите — Калоян², бил роден по всяка вероятност към 1170 г.³ Следователно в годините на освободителните борби срещу Византия той бил 16 — 18-годишен младеж и едва ли е стоял настрани от действията на своите по-големи братя — действия, довели до освобождаването на българските земи от византийска власт и до възобновяването на българската държава⁴. За съжаление съвременните му автори (преди всичко Никита Хониат) не били много благосклонни към неговата личност — все пак Калоян бил на втори план — и до 1197 г. той се явява твърде рядко в изворите.

Първото известие за младия Калоян ни отвежда към 1188 г. Никита Хониат, привършвайки своя разказ за обсадата на Ловеч, съобщава, че императорът пленил съпругата на Иван I Асен и заедно с това взел за „заложник брат му Йоан” („τόν Ίωάννην εἰς ὅμηρον ἔιληφεν”)⁵.Ηο тук разказът прекъсва и византийският историк доста по-късно се връща към съдбата на Калоян: „Тогава прочее Петър бил взел за свой помощник в [държавните] дела и за участник в управлението Йоан, който бе достатъчно [време] заложник у ромеите [взет в плен], когато император Исаак за втори път беше потеглил срещу мизите. Но той избяга…”⁶ Това известие е твърде важно, но Хониат е пропуснал да посочи един основен факт: по кое време Калоян избягал от Константинопол? Той се задоволил да отбележи, че третият Асеневец бил заложник ἐφ ἱκανὸν. За съжаление употребата на това прилагателно не е направило (поне за нас) фразата по-ясна. Може би обяснението се крие в нейния завършек: „...и когато отново се върна у дома си, грабеше и опустошаваше ромейските земи, подобно на покойния Асен, защото природата не бе вложила и у него никаква търпимост към нашата държава.“⁷

Този пасаж и преди всичко споменаването на „покойния Асен” означава ли, че Калоян побягнал от византийската столица едва след убийството на по-стария си брат? Или в случая имаме работа с художествен похват — характеристика на единия брат чрез съпоставяне с другия, вече покойник, без това сравнение да ни насочва към определено време, т. е. трябва да разграничим уподобяването от времето на действията? Склонни сме да приемем второто обяснение и да отхвърлим възможността за бягство на Калоян около 1196 г.⁸

Не съвсем сигурна възможност да определим времето, през което Калоян се намирал в Константинопол, ни дава друго известие на Никита Хониат. В него става дума за някакъв „дом на Йоаница” във византийската столица⁹. Ако този дом наистина се свързва с името на Калоян и неговото пребиваване в Константинопол, трябва да допуснем, че той е живял там поне година-две.

Но на престоя на Калоян в Константинопол би трябвало да се погледне и от друг ъгъл. Ако приемем, че най-малкият брат наистина е бил залог за мир между България и Византия, че неговото пребиваване във византийския престолен град трябвало да възспира Иван Асен и Петър от враждебни действия срещу империята, заложничеството му би могло да бъде ограничено между лятото на 1188 и края на 1189 г.¹⁰

Без съмнение тази година — година и половина е единственият отрязък от време, изминал, без да бъде отбелязано някакво въоръжено стълкновение между двете страни.

И така, като хипотеза приемаме, че към началото на 1190 г. Калоян вече бил в Търново. Двама автори ни насочват, макар и не съвсем определено, към неговото положение през следващите години: Никита Хониат, който недвусмислено пише за враждебните му действия спрямо ромеите¹¹, и Г. Акрополит, който ни уведомява, че след оттеглянето на Петър в Преслав Иван Асен задържал при себе си Калоян¹². В последното известие едва ли трябва да търсим някакво указание за определена длъжност на третия брат в държавния апарат¹³. По-скоро това би могло да се схване като отзвук от двувластието, установило се в българската държава още от нейното възобновяване. Но ако тази недоизказана мисъл е недостатъчна, за да ни убеди, че Калоян споделял властта в страната с Иван I Асен, последвалите събития, описани от Хониат, свидетелствуват тъкмо за подобно положение, макар и за времето след 1196 г. Когато Иванко избягал от Търново и властта „отново минала изцяло в ръцете на Петър”, той „взел за помощник в [държавните] дела и за участник в управлението Йоан”¹⁴. Писаното от Хониат може би не трябва да се тълкува в смисъл, че Калоян получил царска титла, но безспорно напомня за двувластието Иван Асен — Петър и отрежда на най-малкия брат важна позиция на върха на българската държавна пирамида.

Към 1197 г. (твърде скоро след като Иван I Асен погинал от меча на Иванко), както допуска В. Н. Златарски, или „μικρῷ ὕστερον”, както пише Хониат¹⁵, паднал и Петър. Заговорниците — няма съмнение, че такива са съществували — и този път не сполучили докрай и властта преминала в ръцете на Калоян¹⁶.

Най-младият брат поел държавното управление в труден момент. Наследието от двамата му братя било, от една страна, добро — стремежът за възобновяване на българската държава бил осъществен и България била факт, който не можел да се пренебрегне. От друга страна на младия български владетел предстоели нелеки задачи: да освободи от византийска власт всички български земи, да укрепи българската държава военнополитически, да „пробие стената”, издигната от Константинопол, като постигне така желаното признание на международния авторитет на България, а ако било възможно, да се опита да осъществи Голямата идея, за която неговите братя само загатнали. Калоян пристъпил към решаването на тези трудни задачи, които отразявали повелите на времето, а не лични хрумвания, с политическа прозорливост и човешка мъдрост, необичайни за неговата все още млада възраст.

Българският цар открил първия си съюзник в лицето на убиеца на своя брат Иван Асен — Иванко. Калоян принесъл в жертва чувствата си в името на държавните интереси и се споразумял с Иванко за съвместни действия срещу Византия¹⁷. Бившият болярин бил твърде подходящ поне за момента сътрудник. Той бил назначен от Алексий III Ангел за управител на Пловдивската област и за командващ всички византийски войски, които трябвало да воюват срещу България¹⁸. Скоро Иванко, или вече Алексий, отново проявил своя стремеж към самостоятелност и враждебност, този път към Константинопол, като установил господството си над обширна област, достигаща до Егейско море¹⁹. Първите прояви на Иванко, вероятно през 1198 г., били съпроводени с военни действия и от страна на цар Калоян срещу Византия. Никита Хониат съобщава за голямо куманско нашествие в „Македония” — в случая Източна Тракия²⁰, което предшествувало или било едновременно с отцепването на Иванко.

Цар Калоян не се ограничил с тези си действия и насочил погледа си към Македония, към сподвижника на своите братя Добромир Хриз²¹ — самостоятелен владетел на крепостта Струмица и земите около нея²². Променяйки на няколко пъти своята политическа ориентация (по думите на Хониат той бил „леснопроменлив хамелеон”²³) към 1198 г. той постигнал споразумение с българския владетел. С това планът на цар Калоян, основаващ се до голяма степен на амбициозните стремежи на Иванко-Алексий и Добромир Хриз да изградят собствени „княжества” (по думите на Г. Острогорски), бил окончателно завършен.

Военните действия по така набелязаната програма продължили около пет години (1198 — 1202). Какви били резултатите от тях? Византийската империя била изправена пред сериозна заплаха — военни стълкновения на широк фронт, който обхващал Тракия, Родопската област и Македония. Алексий III Ангел успял сравнително по-леко — така поне представя събитията Никита Хониат — да се справи с Иванко. Наистина на първо време византийската армия претърпяла голямо поражение край Батрахокастрон²⁴, но впоследствие Иванко бил заловен с измама (1200)²⁵ и изчезнал от историческата сцена. По-продължителна била борбата на империята с Добромир Хриз, който междувременно овладял непристъпната твърдина Просек и се установил в нея²⁶ (особено след съюзяването му с бившия протостратор Мануил Камица²⁷). В началото Алексий III бил възпрепятствуван да отправи всичките си сили срещу двамата, тъй като бил принуден да насочи вниманието си към новия родопски управител Йоан Спиридонаки²⁸, но към 1202 г. той сполучил да ликвидира съпротивата на Добромир Хриз (отново с хитрост) и на Мануил Камица²⁹.

Нерадостната съдба на двамата отцепници (Иванко и Добромир Хриз) сякаш означавала крах на Калояновите планове. Това би било прибързано заключение. По всяка вероятност българският цар е използувал двамата ренегати за прикритие на собствените си действия, като два допълнителни фактора в борбата си срещу Византия, които биха отклонили вниманието и част от силите на империята. И Калоян не пропуснал да се възползува от удобния момент. През 1201 г., когато Алексий III Ангел бил обърнал своя поглед към Родопите (Йоан Спиридонаки) и Македония (Добромир Хриз и Мануил Камица), българският цар отново изпратил своите кумански съюзници из Тракия³⁰, а самият той обсадил тамошната крепост Констанция (Симеоновград)³¹, която овладял без сериозни усилия³². Веднага след това Калоян прехвърлил войската си на север от Стара планина, отправил се към Черноморското крайбрежие и след непродължителна обсада превзел с пристъп Варна³³. По този начин той постигнал сериозен успех — установил свой преден пост в Тракия (Констанция) и унищожил византийското присъствие на север от Хемус като освободил Варна.

Петгодишната кампания на цар Калоян приключила със сключване на мир, между двете страни³⁴. Хониат е категоричен: „καὶ τὰς πρὸς Ἰωάννην σπονδὰς ἐξεπέρανεν”³⁵. За съжаление не познаваме условията на този мир, тъй като византийският историк се е задоволил да отбележи събитието само с цитираните по-горе няколко думи. При това положение ще бъде ненужно да се опитваме да възстановим всички подробности, защото бихме достигнали до неубедителни заключения³⁶. Два въпроса все пак биха могли да бъдат поставени, а именно: 1. Кой е направил първата крачка към сключването на мирния договор; 2. Коя е била основната клауза на това споразумение? Сякаш по-лесно е да се отговори на второто питане. Без съмнение договорът е фиксирал териториалните промени, дошли в резултат на петгодишните военни действия. Въпросът за царската титла на българския владетел или не е поставян или, ако е бил поставен, реакцията на Византия е била отрицателна³⁷.

Отговорът на втория въпрос е по-труден. Ако се отнесем с пълно доверие към Хониат и преди всичко към неговото твърдение „[Калоян] προτείνει σοὶ χεῖρα καὶ σπένδεται”³⁸, бихме могли да заключим, че българският владетел е бил инициатор за мирните преговори³⁹. Подчертано панегиричният стил на Хониатовото слово хвърля известно съмнение върху достоверността на някои от изложените в него факти. Единствената причина, която би принудила Калоян да поиска мир, е била маджарското нашествие в северозападните български земи и окупирането на Белград и Браничево⁴⁰. Сключеният с Византия мир му позволил да възстанови българското господство в тази област (преди 11 юни 1203)⁴¹. В същото време и Алексий III Ангел имал сериозни съображения за сключване на траен мир с България. През август 1202 г. неговият племенник Алексий (син на Исаак II Ангел) избягал от затвора и влязъл във връзка с кръстоносците от IV поход, като им предложил да го възстановят на константинополския престол⁴². А през есента на същата година рицарите вече били стъпили на Балканския полуостров и завладели от името на Венеция град Зара⁴³. Тези важни събития едва ли са останали дълго време настрани от вниманието на Алексий III и той е бил принуден, съзирайки новата опасност, да възстанови мирните отношения с България.

И така първите пет-шест години от Калояновото властвуване донесли известни териториални придобивки — разбира се, за сметка на български земи, владени от империята, но една от основните цели — признание и потвърждение на царската титла на българския владетел, все още била недостижима. И това е напълно обяснимо. Византия не била притисната достатъчно от българите, а опасността от кръстоносците едва се задавала, за да принуди империята към тази отстъпка и признае царското достойнство на Калоян, което му се полагало по право и по традиция, възхождаща към Първото българско царство. И тук очертаващата се промяна в международната обстановка в Европейския Югоизток — амбициозната политика на папа Инокентий III⁴⁴ и Четвъртият кръстоносен поход⁴⁵ — дошла на помощ на българския владетел. Той не пропуснал тази възможност.

В началото на 1200 г.⁴⁶ Калоян получил писмо — първото в продължилата седем години кореспонденция — от римския пьрвосвещеник⁴⁸. Българският цар вероятно е бил изненадан от това нечакано от него послание. Разбира се, изненадата не е била единствената причина за продължителното му мълчание и бавене на отговора (първото Калояновото писмо датира към 1202⁴⁹). В самото начало той не желаел да се обвързва с Рим и което е не по-малко важно, той все още се е надявал да получи това, към което се стремил, от Византия. Както видяхме, мирът от 1202 г. не задоволил неговите естествени и напълно разбираеми амбиции. Наред с това от Запад се задавала една сила — рицарите от IV кръстоносен поход, — която била способна да се намеси решително в съдбините на Балканите. Калоян бил длъжен да реагира на тези събития. И той реагирал по начин, достоен за най-прозорливите държавни мъже.

Калояновият отговор на първото писмо на Инокентий дал истински живот на тази кореспонденция, която в българската история би могла да бъде сравнена единствено с кореспонденцията на цар Симеон с патриарх Николай Мистик⁵⁰. Ако през първите три години (началото на 1200 - края на 1202) били разменени само две писма, през следващите четири години и половина двамата кореспонденти си разменили още дванадесет писма⁵¹. Трима пратеници на римския апостолически престол посетили Търново, а Калоянови посланици се явили пред папата във Вечния град. Българският цар се оказал много добър дипломат и бил на необходимата висота в този интелектуален двубой. Така например в първото си писмо Инокентий ловко подхвърля: „А ние като чухме, че твоите предци са произлезли от благороден род на град Рим...”⁵² Калоян с не по-малка ловкост подхванал това внушение (без да се залъгва в неговата достоверност) и в отговора си вмъкнал: „...Затова въздадохме много благодарност на всемогъщия бог..., който обърна поглед към нашето смирение и ни припомни за нашата кръв и отечество, от което произхождаме…”⁵³ В писмото си до папата Калоян нееднократно говори за Симеон, Петър и Самуил, „imperatores nostri veteres”⁵⁴, или за „nostri predecesores”⁵⁵. Инокентий III веднага съзрял възможност да оправдае своята отстъпка — даване царско (кралско) достойнство на Калоян. В писмото си от 27 ноември 1202 г. римският първосвещеник подмята: „...Петър, Самуил и на другите твои знатнопаметни предци”...⁵⁶ Калоян не закъснял да откликне и на това внушение: „...Симеон, Петър и Самуил, прародители мои, и на всички останали царе на българите“⁵⁷ И така приемствеността с Първото царство била установена, а искането за царска диадема — обосновано!

В същото време Калоян не изтървал и най-малката възможност да окаже, макар и деликатно, натиск върху папата. В писмото си от май 1203 г. известил на Инокентий III, че константинополският патриарх и Алексий III, след като научили за връзките му с Рим, писали: „...Ела при нас, ще те коронясаме за цар и ще ти поставим патриарх, защото царство без патриарх не бива.“⁵⁸ Наистина Калоян отказал не „защото искам да бъда роб на св. Петър и на твое светейшество”⁵⁹, а защото не желаел да се обвързва с Византия в момент, когато рицарите вече застрашавали Константинопол. Но това известие не може да не е смутило Инокентий III и да не е повлияло върху окончателното му решение.

Крайният резултат от тази размяна на любезности бил ясен: победата била отредена на българския владетел, макар че той искал едно, а получил друго. Това обаче не му попречило да приеме, че е постигнал желанията си. На 15 октомври 1204 папският легат кардинал Лъв пристигнал в българската столнина. На 7 ноември той помазал и посветил архиепископ Василий за патриарх („consecravit me in patriarcham”), а на следващия ден, 8 ноември, той „короняса и благослови цар Калоян” („coronavit et benedixit imperatori Caloiohanni”), господар на всички българи и власи и постави на главата му царска корона и връчи в ръцете му скиптър”⁶⁰. Последвалите събития показали по убедителен начин прозорливостта на българския владетел. Той постигнал основната си цел, без да даде почти нищо в замяна. Неговият „златопечатник” (края на 1203)⁶¹, с който приемал върховенството на Римската църква, останал документ без реално покритие. От друга страна, споразумението между двамата достойни партньори не оказало почти никакво влияние върху политическото положение на Балканите — нещо, на което и двамата без съмнение залагали. Папата не могъл да възпре Калоян от действия срещу рицарите, но и в същото време не могъл да му осигури безопасност от тяхна страна. Договорът с папата не помогнал на Калоян да установи мирни отношения с Латинската империя, но и не му попречил да пристъпи към нейното разгромяване⁶².

Водейки фината дипломатическа игра с апостолическия престол, Калоян без съмнение следял с много голямо внимание международните събития в Европейския Югоизток. А те взели неочакван и застрашителен обрат. След завладяването на Зара (ноември 1202) кръстоносците окончателно се споразумели със сина на бившия василевс Исаак II Ангел — Алексий, да завоюват за него бащиния му престол⁶³. След като взели това решение, те се отправили към Константинопол. На 18 юли 1203 рицарите били пред портите на ромейската столица, а Алексий III изоставил престола и се укрил. На 1 август синът на Исаак II бил провъзгласен за император и коронясан⁶⁴. Нататък събитията се развили с още по-голяма бързина. Влошаването на отношенията между кръстоносците и ромеите довело до преврат в Константинопол, в резултат на който Алексий IV Ангел бил убит и за василевс бил обявен Алексий V Мурзуфл⁶⁵. Но това само засилило византийско-латинския конфликт. На 13 април 1204 г. Константинопол за първи път в своята история паднал във вражески ръце⁶⁶. Така рицарите разрушили един мит, унищожили една легенда, която била сърцевината на византийската политическа идеология и определяла структурата на християнския универс⁶⁷. Следващите стъпки на кръстоносците — избор на император (на 16 май за пръв латински константинополски император бил коронясан Бодуен, граф на Фландрия и на Ено⁶⁸), разпределение на земите на византийската империя⁶⁹ и започналото им овладяване⁷⁰, показали недвусмислено на цар Калоян, че има работа с една нова политическа реалност, с която трябвало да се съобразява.

Като описва събитията след възшествието на Алексий IV (1 август 1203), Жофроа дьо Вилардуен отбелязва, че всички с „изключение на Йоанис, който беше крал на Влахия и на България”, признали новия василевс за свой сеньор⁷¹. Трудно е да се каже дали по това време (август — ноември 1203) Калоян вече бил правил опит да влезе във връзка с кръстоносците или с Алексий IV с цел да бъде потвърден сключеният в 1202 г. договор. Или пък отказът на българския владетел дошъл в отговор на претенциите на Константинополския император. Независимо от това, кой е верният отговор, първият допир на Калоян с кръстоносците и тяхното протеже Алексий IV (есента на 1203) е факт.

Враждебната обстановка ускорила решението на Калоян да се обвърже с Римската църква и вероятно в края на същата година той засвидетелствувал своята готовност да приеме върховенството на папата („Златопечатникът” изпратен на Инокентий III⁷²).

Следващата стъпка на Калоян ни е добре известна. В началото на 1204 г. той вече е бил добре осведомен за взимащия все по-големи размери конфликт между ромеите и рицарите⁷³. И българският владетел решил да извлече полза от това положение. Макар че въпросът за царската корона, която трябвало да получи от Рим, вече бил окончателно уреден (папските документи датират от 25 февруари 1204), Калоян не пропуснал да се възползува от затруднението на кръстоносците и да се опита да получи от тях това, което толкова време искал от Инокентий III. Този опит на Калоян на пръв поглед буди недоумение: нима той не е разбирал, че това, което е искал от рицарите (ако изобщо получел нещо), в никакъв случай не е било равностойно на онова, което вече почти е получил от ръцете на римския първосвещеник? Не бива да подценяваме Калоян. Той не може да не е схващал, че стойността на един акт на апостолическия престол далеч надвишава стойността на акт, издаден от кръстоносните водачи или дори от един латински Константинополски император. Тогава? Калоян е бил реалист и е бил принуден да държи сметка за развитието на събитията в Константинопол. Искал или не, той е бил длъжен да се съобразява с рицарската армия и с нейните възможности. На него нищо не му е пречело, водейки преговорите си с Инокентий III, да започне една ловка дипломатическа игра и с кръстоносците. При положение, че сполучел, той би имал царска титла, дадена му от Рим, и гаранции за мир от новите господари на Константинопол, а може би и нещо повече. Но нека видим как са се развили събитията.

През февруари 1204 г. — съобщава Робер дьо Клери — Калоян поискал от бароните да му дадат царска титла и да го признаят за суверенен владетел. В замяна се задължавал да ги подпомогне при овладяването на Константинопол със стохилядна армия⁷⁴. Това предложение било отхвърлено от съвета на бароните⁷⁵. Наскоро след превземането на византийската столица (13 април 1204) пратеници на цар Калоян отново посетили рицарите, този път с предложение за мир. Но отново отговорът бил отрицателен и дори надменен: гордите кръстоносци заявили, че той незаконно владеел земя, която принадлежала на империята⁷⁶; че той трябвало да сложи оръжие и да се откаже от престола, в противен случай те щели да опустошат цяла Мизия⁷⁷. Всички тези опити⁷⁸ показали на цар Калоян, че не ще може да получи нещо от кръстоносците и че установяването на мир между него и Бодуен е невъзможно. Опасността била очевидна, или, както писал почти две столетия по-късно съставителят на арагонската версия на Морейската хроника, българският владетел се страхувал, че император Бодуен, „който се намираше на неговите граници, може да навлезе [в земите му] и да завладее неговата империя, както бе направил с тази на гърците”⁷⁹.

Независимо от проявеното желание за мир цар Калоян не се оставил да бъде заблуден и което е по-важно, изненадан. Проявената от рицарите враждебност била така открита и демонстративна, че на него не му оставало нищо друго, освен да се подготви за сериозни и продължителни военни действия. Първата му реакция била в традиционната посока — призоваване на куманите⁸⁰, които били постоянни съюзници на българите⁸¹. Като отчитал сложността на положението, Калоян потърсил и други съюзници. В някои извори те са назовани турки⁸², а в други — туркомани⁸³. Трудно е да се каже какъв народ се крие под тези наименования — дали това са били отбрани кумански войски или пък Калоян се е обърнал към селджукските турци, които трябвало, ако съюзът се осъществял, да нападнат Латинската империя откъм Мала Азия.

С това приготовленията на българския цар за предстоящата война не приключили. Появил се още един съюзник, който потърсил не само неговото сътрудничество, но и закрила. Според Хониат ромеите от Тракия, след като напразно предлагали услугите си на Бодуен и Бонифас дьо Монфера (владетел на Солун⁸⁴), се обърнали към „Йоан, рожба на планината Хемус”, който ги приел на драго сърце⁸⁵. Вилардуен е по-обстоен: „Но гърците, които бяха много вероломни, не бяха прогонили коварството от своите сърца. По това време те видяха, че французите бяха твърде разпилени по земите и че всеки имаше да върши [нещо] за своя сметка. Те помислиха, впрочем, че тогава биха могли да ги предадат. И те тайно взеха пратеници от всички градове на страната и ги изпратиха при Йоанис, който беше крал на Влахия и на България, който беше воювал с тях и постоянно воюваше; и те му известиха, че ще го обявят за император (que il le feroient empereor) и че всички ще му се подчинят, и че ще убият всичките франки. И те ще му се закълнат, че ще му се подчиняват като на свой господар, а той ще им се закълне, че ще ги управлява като своите [поданици]. Така бе сторена клетвата”⁸⁶

Тези преговори (вероятно началото на 1205) — така както са ни представени от френския историк — показват недвусмислено колко много са се променили нещата. Само допреди три години Калоян безуспешно се домогвал до ромейското признание на своя международен суверенитет, а сега гордите ромеи, преследвани и унищожавани от латинците, склонили да го признаят за свой василевс! Това, което Иван Асен и Петър се опитали да получат от Фридрих I Барбароса („императорската корона на гръцкото кралство”) и към което се стремял самият Калоян, преговаряйки с кръстоносците, сега било съвсем близо. Калоян вече имал титлата, но трябвало да се пребори с друг император за нейното реално съдържание. Разбира се, ромеите едва ли са били напълно искрени (те са виждали в негово лице единствения човек, който би могъл да отърве Константинопол от латинците), но и Калоян едва ли се е заблуждавал (в момента ромеите са му били необходими като съюзници). В случая предимството е било на негова страна и той би могъл да се възползува от подкрепата им, като не забравял, че тя е несигурна и непостоянна. Близкото бъдеще показало, че българският цар не сгрешил.

След като приключил с подготовката, цар Калоян побързал да ускори събитията и да изпревари възможните действия на латинците срещу България. Това му давало възможност да спечели тактическо предимство и да определи времето и мястото на решителното стълкновение с рицарите. По думите на Никита Хониат⁸⁷ след завършване на преговорите Калоян заповядал на ромейските пратеници да се завърнат по домовете си и да започнат подготовка за въстание. И наистина въстанието не закъсняло. Първи се вдигнали жителите на Димотика, след това латинската власт била ликвидирана в Адрианопол и Аркадиопол⁸⁸. През цялото време Калоян подпомагал ромеите, като „се стараел да остане скрит”⁸⁹.

Император Бодуен, след като научил, че ромеите с помощта на българския цар започнали да овладяват главните градски центрове на Източна Тракия, свикал всички латински отреди, пръснати из Мала Азия⁹⁰, и изпратил към Адрианопол един рицарски отряд, командуван от Жофроа дьо Вилардуен и Манасие дьо Лил⁹¹. На 25 март 1205 сам императорът и граф Луи дьо Блоа и дьо Шартр, без да дочакат да се събере цялата кръстоносна армия, също потеглили към Адрианопол⁹². Когато пристигнали близо до града, те видели по стените и по кулите да се развяват знамената на Калоян⁹³. Там към тях се присъединил с още толкова хора венецианският дож Енрико Дандоло⁹⁴. По това време (началото на април) пристигнал и цар Калоян с основните си сили, сред които били 14 000 кумани⁹⁵. На 13 април Калоян хвърлил в лъжлива атака срещу латинския лагер куманската конница, която нанесла известни загуби на рицарите⁹⁶. На следния ден, 14 април 1205, използувайки същата тактика, Калоян започнал решителната битка, която завършила с катастрофално поражение на кръстоносната армия⁹⁷. Според Хониат и Вилардуен император Бодуен бил заловен жив и отведен в Търново⁹⁸, а граф Луи и мнозина от най-висшите барони паднали на бойното поле⁹⁹.

Битката край Адрианопол имала трайни сетнини върху съдбините на Латинската империя. Докато част от разбитата армия била организирана и отстъпила към Родосто под ръководството на маршала на империята Жофроа дьо Вилардуен¹⁰⁰ (по пътя, в Памфилион тя се съединила с отряда на Пиер дьо Брашиьо, който не участвувал в злощастното сражение¹⁰¹), друга група бегълци начело с ломбардския граф Жирар сполучила да се добере до Константинопол за два дни вместо за пет¹⁰² — вероятно под влияние на страха от българския цар¹⁰³. И наистина Калоян не се забавил край Адрианопол и потеглил подир бегълците. Вилардуен отбелязва, че той ги следвал през целия ден и през целия път, а първата нощ се установил на лагер на разстояние две лиьо от рицарите¹⁰⁴. Обединението на остатъците от разгромената армия с отряда на Анри, брата на император Бодуен (това станало в Родосто¹⁰⁵), не попречило на цар Калоян да затвърди по най-убедителен начин своето превъзходство. Без да срещне сериозна съпротива, през април — май 1205 той овладял „цялата земя”, а неговите кумани достигнали до Константинопол¹⁰⁶. Вилардуен с прискърбие съобщава, че латинците освен Константинопол, владеели само Родосто и Селимврия.

В края на май положението в Тракия се променило. До Петдесетница (29 май) Калоян „беше сторил в земята всичко, което желаеше”, но не можел повече да задържа своите кумански съюзници, които поради настъпилите вече горещини не искали да воюват и се завърнали в земите си. Тогава Калоян — пише Вилардуен — със своите „войски от българи и гърци се отправи срещу маркиза към Солун“¹⁰⁷ Това на пръв поглед неочаквано решение на българския цар има своето обяснение (освен оттеглянето на куманите): той наистина сторил всичко, което желаел да стори или по-скоро всичко, което можел да стори там; защото Калоян добре е разбирал, че му липсват сили да атакува столицата на империята. От друга страна, той правилно преценил обстановката и решил, че не бива да забравя и другия си противник — маркиз Бонифас, който претендирал за българските земи в западните области на полуострова.

По пътя за Солун българските войски обсадили Серес (градът бил подвластен на ломбардския маркиз), който скоро се предал на милостта на Калоян¹⁰⁸. По думите на хронистите Калоян не спазил даденото обещание и се разправил с предалите се латинци¹⁰⁹. Без да оправдаваме действията на българския владетел, трябва да отбележим, че той бързал да се справи със Серес, тъй като в Солун ставали събития, които изисквали неговото присъствие там. Докато маркиз Бонифас воювал в Пелопонес срещу Лъв Сгур (обсаждал Навплион по думите на Вилардуен¹¹⁰), жителите на Солун се вдигнали на въстание и овладели града, като принудили ломбардския гарнизон заедно със съпругата на маркиза да се затвори в крепостта. От това положение се възползувал българският цар и неговите войски, командвани от Ецуисменос, завладели града. По-нататъшните действия на Калоян са малко неясни: той напуснал Солун — едва ли под заплахата от Бонифас, който бил повикан от съпругата си с писмо¹¹¹, като го оставил в ръцете на „гърците”. Единственото обяснение на това решение е: ромеите били съюзници на Калоян — нещо повече, негови „поданици”, а той техен василевс! Ето защо може да се допусне, че Калоян се е съгласил градът и воденето на военните действия срещу латинския гарнизон — намерил убежище в крепостта — да минат в ръцете на местните ромеи, а Ецуисменос се завърнал в Просек, чийто управител бил¹¹².

Макар че напуснал Македония¹¹³, българският цар все още не бил приключил кампанията си от 1205 г. Връщайки се към „своята страна” („vers son pais” — по думите на Вилардуен¹¹⁴), Калоян влязъл във връзка с пловдивските „попеликани”, т. е. еретици — павликяни и богомили¹¹⁵, които предложили да му предадат града¹¹⁶. Калоян не пропуснал удобния случай да овладее Пловдив — безспорно най-важния градски център в Тракия, чиято ключова позиция можела да изиграе решителна роля в осъществяването на неговите планове. Действията на българския владетел били обосновани и от още нещо: успехите му през пролетта на 1205 г. вероятно пробудили враждебността на ромеите и предизвикали първите пукнатини в българо-византийското сътрудничество¹¹⁷. Тази бърза промяна в отношенията намерила най-ярък израз в Пловдив, който след оттеглянето на Рение дьо Три в Станимака¹¹⁸ останал в ръцете на местното население. И докато „попеликаните” били склонни да го предадат на Калоян, ромеите начело с Алексий Аспиет оказали съпротива. Това, разбира се, не могло да възпре българския владетел, който превзел града (според Вилардуен Пловдив се предал на милостта на Калоян¹¹⁹), наказал сурово една част от жителите (безсъмнено византийци), а друга част изселил принудително¹²⁰.

Завладяването на Пловдив (юни 1205 г.)¹²¹ било последното действие от Калояновата кампания през тази година. Веднага след това Калоян се завърнал в Търново. Трудно е да се каже защо изоставил военните действия в самото начало на лятото. Едва ли бихме могли да допуснем, че той се е уплашил от писмото на Инокентий III, което папата му изпратил след сражението при Адрианопол¹²². Може би Хониат е по-близо до действителното положение, като твърди, че Калоян се завърнал в престолния си град, тъй като там бил разкрит заговор срещу него¹²³. За съжаление разказът е лишен от подробности и трудно можем да си представим истинското положение на нещата. Сякаш най-логично е най-простото обяснение: военната кампания продължила почти четири месеца и войската се нуждаела от отдих. Ето защо Калоян напуснал Тракия след изключително успешни действия и се завърнал в Търново, за да поднови войната в началото на следващата година¹²⁴.

Още в средата на януари 1206 г. (три седмици след Коледа, както отбелязва Вилардуен¹²⁵) цар Калоян изпратил „в земята на Романия”, за да подпомогне Адрианопол и Димотика, една армия, която на 31 януари край Русион нанесла голямо поражение на конетабъла на империята Тиери дьо Термонд¹²⁶. В отговор регентът Анри засилил гарнизона на Селимврия¹²⁷, но това било твърде малко, за да възпре българите. И наистина през февруари сам цар Калоян начело на многобройна армия навлязъл в „Романия”. Без много усилия той овладял градовете Неапол, Апрос, Родосто, Пандор, Хераклея, Даониум, Чорлу, Атира¹²⁸, а куманската конница отново достигнала почти до „портите на Константинопол, където Анри, регентът на империята, беше с толкова хора, колкото имаше, твърде опечален и разтревожен, понеже не можеше да разполага с достатъчно люде, за да защитава земята”¹²⁹. По думите на Вилардуен на пет дни път от Константинопол не останало нищо за опустошение освен градовете Виза и Селимврия — единствените латински владения в Тракия¹³⁰.

През цялата тази кампания цар Калоян действувал по един и същи начин, а именно: разрушавал завладените градове и отвеждал населението им в България¹³¹. Тъкмо тези негови прояви, безспорно подчинени на една по-голяма цел — присъединяване и приобщаване на цяла Тракия към българската държава,— предизвикали съпротивата на „гърците”, които били в българската армия. Ромеите решили да скъсат окончателно с Калоян (процес, започнал още през 1205 г. със събитията в Пловдив) и да сключат споразумение с латинците. Според постигнатото съгласие ромейската аристокрация в Тракия била оглавена от Теодор Врана, който получил като владение Адрианопол и Димотика¹³². Тези преговори едва ли са се изплъзнали от вниманието на Калоян. През юни 1206 г. той решил да прекрати своята кампания, твърде резултатна до този момент, с установяване на властта си в Адрианопол и Димотика. Ромейското население на Адрианопол — дотогава съюзник на българския цар — отказало да го пусне в града¹³³. Тогава Калоян се отправил към Димотика и я обсадил (по думите на Хониат, местните жители били съгласни да признаят Калоян за василевс, но при условие, че той няма да влиза в града¹³⁴), поставил край стените ѝ много каменометни машини, наредил да изготвят други обсадни съоръжения и дори да отклонят река Марица¹³⁵.

Едва сега регентът на империята Анри се решил да действува (междувременно в Константинопол пристигнали пратеници от Адрианопол и Димотика с молба за помощ¹³⁶). Вилардуен ни е представил добре предпазливостта, с която латинската армия напуснала столицата и навлязла в Тракия¹³⁷. Тази демонстрация едва ли е била впечатляваща, но Калоян преустановил обсадата на Димотика и потеглил към България (едва ли трябва да приемем без резерва думите на Вилардуен, че „той не посмя да ги дочака, но изгори своите [обсадни] машини и вдигна лагера си”¹³⁸). Така или иначе Анри се възползувал от отстъплението, тръгнал по дирите на българския цар, но впоследствие се отклонил към Родопите и успял да освободи затворения в продължение на тринадесет месеца в Станимака Рение дьо Три¹³⁹. Там той научил за смъртта на Бодуен¹⁴⁰ и побързал да се завърне в Константинопол (в Тракия бил оставен Теодор Врана¹⁴¹), където на 20 август бил коронясан за император¹⁴².

Цар Калоян се възползувал от оттеглянето на Анри и събитията, свързани с неговото провъзгласяване за император, и през септември 1206 г. изненадващо се появил в Тракия. Този път той сполучил да овладее Димотика, след което разрушил укрепленията на града и отвел със себе си неговото население¹⁴³. Действията му предизвикали нов поход на император Анри, който достигнал до Берое (градът бил изоставен от българите), а край Близм му се удало да освободи отвлечените жители на Димотика¹⁴⁴. Анри, след като посетил Адрианопол и Димотика (да огледа пораженията на града, нанесени от Калоян¹⁴⁵), за първи път се отправил срещу България. През Терме (Акве Калиде) той достигнал до Акило¹⁴⁶ и без да стори нещо по-съществено, се завърнал в Константинопол¹⁴⁷.

В началото на следващата 1207 г. цар Калоян променил тактиката. Той намерил съюзник, който да отвлече вниманието на латинциге и да отклони част от техните сили, в лицето на Теодор Ласкарис¹⁴⁸. Инициативата за съвместни и едновременни военни действия срещу Анри, който разполагал с твърде малко хора в Константинопол, дошла от никейския владетел. Българският цар изразил веднага своята готовност да се съюзи отново с ромеите — този път с тези от Мала Азия, за да се справи с латинците и ромеите около Теодор Врана¹⁴⁹.

Наскоро след това цар Калоян, съпроводен от куманската конница, нахлул в Източна Тракия и обсадил Адрианопол (в същото време Теодор Ласкарис започнал настъпление в Мала Азия¹⁵⁰). Този път той бил по-добре подготвен: поставил срещу адрианополските укрепления тридесет и три каменометни машини и водел със себе си специално подготвени хора (Вилардуен ги нарича „trencheres”, т. е. „сапьори”)¹⁵¹, които щели да се опитат да разрушат (или пробият?) крепостните стени на града. Но и този път не сполучил. Вилардуен обяснява неуспеха по следния начин: докато българите обсаждали Адрианопол и атакували на няколко пъти здравите му стени¹⁵², куманите се пръснали из Тракия, награбили плячка и решили да се завърнат в страната си. А след това добавя: „И когато той (Калоян — И. Б.) видя това, не посмя да остане без тях пред Адрианопол“.¹⁵³

Оттеглянето на цар Калоян от Тракия облекчило положението на император Анри, който насочил цялото си внимание към Мала Азия и скоро сключил двегодишно примирие с Теодор Ласкарис. По този начин, отбелязва Вилардуен, били разделени враговете на империята, Калоян и Теодор Ласкарис, „които бяха приятели и се подпомагаха във войната”¹⁵⁴. Почувствувал се с развързани ръце, Анри събрал армията си в Селимврия и за втори път потеглил към България (юли — август 1207). Този път латините достигнали до старопланинските подножия, прекарали три дни в град Авли и се завърнали обратно¹⁵⁵. По-сериозна и по-важна за България била следващата стъпка на император Анри. В края на месец август в Кипсела той се срещнал с маркиз Бонифас дьо Монфера и се споразумял с него в началото на октомври да съберат армиите си в полята край Адрианопол и да започнат съвместна военна кампания срещу българския цар¹⁵⁶.

Действията на цар Калоян след отстъплението от Адрианопол до края на август 1207 са неизвестни. Мълчанието на изворите сякаш навежда на мисълта за пасивност, за намерение да не се предприема нищо по-сериозно през изтичащата година. По-нататъшните събития показват обратното, те свидетелствуват, че Калоян е следял внимателно своите противници. На 4 септември близо до Мосинопол маркиз Бонифас бил убит от „li Bougre de la terre”¹⁵⁷, а главата му била изпратена на цар Калоян¹⁵⁸. Трудно е да се каже дали тези българи от околностите на Мосинопол (по време на срещата в Кипсела маркиз Бонифас отстъпил града на Вилардуен¹⁵⁹) са действували самостоятелно или по внушение и под ръководството на българската държавна власт. Но както и да било, цар Калоян не пропускал да се възползува от това обстоятелство. Той правилно решил, че император Анри в такъв момент едва ли би започнал сериозно настъпление срещу българската държава¹⁶⁰, и наскоро след смъртта на Бонифас, през втората половина на септември 1207 г., се отправил срещу Солун.

Предприетата от цар Калоян обсада на Солун (края на септември — началото на октомври), като оставим настрана някои по-късни историци (Г. Акрополит и следващия го Т. Скутариот¹⁶¹), ни е позната по разкази на Робер дьо Клери¹⁶² и монаха Алберик¹⁶³, от една страна, и от житийните текстове — от друга (главно цикъла „Чудесата на св. Димитър Солунски”¹⁶⁴ и житието на св. Сава¹⁶⁵). Всички автори са единодушни в едно: цар Калоян намерил своята гибел край стените на Солун. Различието идва, когато трябва да се обясни смъртта, да се посочи непосредствената причина за нея: Калоян бил погубен от закрилника на града св. Димитър (Робер дьо Клери и Алберик), от св. Димитър със „съучастието” на куманина Манастър¹⁶⁶ (етнографският цикъл за Солунския светец), от неизвестен конник (отново св. Димитър?), поразен в сърцето, без да се знае от кого, най-сетне починал от болка в страната, както твърди Акрополит¹⁶⁷. На пръв поглед съгласуването на тези известия и издирването на истината е извънредно трудно. Все пак не може да не направи впечатление едно нещо, а именно: всички автори, в една или друга форма, наблягат на чудодейния елемент (дори и Акрополит не пропуска да вмъкне в разказа си легендата); следователно би могло да се допусне, че в основата на посочените извори лежи един и същи разказ за гибелта на българския цар. Различията между тях са лесно обясними: те са плод на народната мълва, на всеобщия интерес към това изключително важно събитие от междубалканските политически отношения, на мястото на град Солун във византийската история (на това впрочем се дължи и вплитането на Калояновата съдба в „Чудесата” на солунския светец, покровител на града). Анализът на изброените извори води към още един извод: цар Калоян е бил застигнат от внезапна, нечакана от никого смърт (дори известието на Акрополит не противоречи на подобно заключение¹⁶⁸). Този извод вече може да бъде подкрепен и по друг път — медицинското изследване на скелета от погребение №39 в църквата „Св. четиридесет мъченици” във Велико Търново (без съмнение скелета на цар Калоян) показа категорично, че погребаният, преди да бъде връхлетян от смъртта, се е радвал на цветущо здраве¹⁶⁹.

И така, цар Калоян починал от насилствена смърт в резултат на организиран заговор, чиито нишки водят към обсадения от него Солун. Както местните гърци — за тях той е бил вече „Скилоянис”, „Ромеоктонос”, „мъж на кървите”, най-злият враг на ромейския род,— така и ломбардските барони са имали достатъчно основания да организират физическото унищожаване на българския цар¹⁷⁰.

През 1972 г. при археологически разкопки в търновската църква „Св. четиридесет мъченици” в нейния северен портик бе открито погребение на мъж, който е носил на дясната си ръка голям златен пръстен (61, 75 г., 23,7 карата) с надпис в негатив „Калоянов пръстен” ()¹⁷¹. Надписът на пръстена, както и някои други обстоятелства дадоха материал за оживена дискусия (в повечето случаи в ежедневната преса)¹⁷²: дали откритият гроб принадлежи на цар Калоян или на негов едноименник? Трезвото преценяване на всички обстоятелства, свързани с разкритото погребение, показва категорично, че в гроб №39 в църквата „Св. четиридесет мъченици” във Велико Търново е погребан цар Калоян.

Кои са аргументите, които дават основание за подобен извод? При изучаването на този нелек въпрос¹⁷³ трябва да бъдат разграничени два основни момента: датировка на погребението и отъждествяване на погребания. Ще започнем с първия от тях. В житието на Иларион Мъгленски Патриарх Евтимий пише, че мощите на светеца, пренесени в Търново по нареждане на цар Калоян, били поставени в църквата „Св. четиридесет мъченици”: ”^174.Следователно в 1205г църквата вече е съществувала и нищо не е пречело в 1207 г. там да е бил погребан цар Калоян. Известен е опитът да се отрече това сведение¹⁷⁵ главно въз основа на традиционното схващане, че църквата е построена в 1230 г., т. е. поне двадесет години след Калояновата смърт¹⁷⁶. Археологическите разкопки разкриха погребения, които явно датират отпреди 1230 г.¹⁷⁷, и останки от сгради (вероятно манастирски комплекс), който също възхожда към една по-ранна епоха. Това позволява северният портик, където се намира гроб №39, да бъде датиран със сигурност значително по-рано, отколкото предложи неговият разкопвач¹⁷⁸. От друга страна, мемориалноктиторският надпис на дар Иван II Асен¹⁷⁹ в никакъв случай не означава, че църквата е построена в 1230 г. и че преди тази дата там не е имало постройки. Изразът  (гр. Ἀνεγέρθη ἐκ βάθρων, ἀνωκοδομήθη ἐκ τοῦ θεμελίου) не бива да се тълкува винаги и навсякъде в смисъл, че въпросната сграда е построена изцяло, из основи, „на чисто място”, по времето, за което се съобщава в съответния надпис. Напротив, такива случаи са твърде редки (Батошевският надпис¹⁸⁰), докато обратното твърдение може да бъде подкрепено с много примери, които водят към един и същи случай: преправка, преустройване на вече съществуваща сграда¹⁸¹. Всичко казано дотук води до един извод: погребение №39 без особени трудности и противоречия може да бъде датирано преди 1230 г.

Отъждествяването на погребания в гроб №39 се улеснява значително от извършените за първи път у нас подробни технико-лабораторни изследвания¹⁸², антропологически¹⁸³ и други проучвания. Нека минем към резултатите. Скелетът има дължина 188 см., което говори за едър, с внушителна външност мъж (Калоян, т. е. красивият Йоан?!). Погребаният е починал на 35 — 40 г. (тази констатация ни отвежда към възрастта на цар Калоян), той е бил физически силен човек, в отлично здраве, без увреждания (като се изключат белезите от заздравели рани по черепа). Смъртта, както вече казах, е настъпила внезапно¹⁸⁴ — факт, който съвпада с обстоятелствата на Калояновата смърт. След настъпването на смъртта вътрешностите на трупа са били извадени, а самото тяло — осолено¹⁸⁵. Тези наблюдения не може да не се свържат с известието, което намираме в житието на св. Сава. Там е казано, че приближените на покойния цар Калоян „показваха последната си обич, понесоха мъртвия си цар със себе си; а понеже се бояха от дългия път, те разрязаха корема му [и] като извадиха всички му вътрешности и тялото му осолиха, отнесоха го в своята страна”¹⁸⁶. Наличието на много какавиди и на мухи в погребението показва, че трупът не е бил положен в гроба веднага, а е стоял продължително време на открито — минимално 6 — 8 дни; максимално 12 — 15 дни¹⁸⁷. Тази важна констатация отново ни отвежда към цар Калоян и обстоятелствата, съпровождащи неговата смърт и погребение: трупът на българския цар наистина е бил погребан известно време след настъпилата смърт, тъй като е трябвало да бъде пренесен от Солун до Търново.

Технико-лабораторниге изследвания показаха по убедителен начин, че имаме работа с твърде богато погребение, особено когато става дума за облеклото на мъртвеца. Проучванията свидетелствуват, че дрехите на покойния са били изготвени от скъпи, златоткани ленени и копринени материи и са украсени със сърма, бисери, злато. Преобладаващият цвят на откритите остатъци от тъкани, както и на незначителните парченца кожа (вероятно от обувките) е червен¹⁸⁸. Костюмът на погребания (цар Калоян) се е състоял (дотолкова, доколкото може да бъде възстановен) от шапка-покривало, диадема, туника, кожени обувки; тялото е било покрито със специален плащ-саван, всичко богато украсено¹⁸⁹. Като прибавим към това и впечатляващия златен пръстен с надпис „Калоянов пръстен”¹⁹⁰, става очевидно, че в гроб №39 в църквата „Св. четиридесет мъченици” е погребан цар Калоян.

Убийството край стените на Солун и последвалото погребение в църквата „Св. четиридесет мъченици” отбелязали края на десетгодишното царуване на Калоян. Макар и кратко, управлението на този български владетел оставило трайни дири в съдбините на българската държава и в историята на Балканския полуостров. Кои са основните моменти и, разбира се, основните постижения в Калояновата политика?

Първо, с помощта на папа Инокентий III той затвърдил царската титла на българските владетели от Второто царство, а чрез съюза си с ромеите (1205) той дори се домогнал до титлата „василевс на българи и гърци” — решителна крачка към осъществяването на Голямата идея в българската външна политика. Наистина Калоян не смогнал да овладее Константинопол — неговата крайна цел (тези стремления карат някои учени да го сближават с цар Симеон¹⁹¹), но постигнатото било добра основа за политиката на неговите приемници.

Вторият резултат от Калояновата политика имал решително значение за съдбините на Балканите. Само една година след създаването на Латинската империя българският цар ѝ нанесъл такъв удар, че тя престанала да бъде заплаха за балканските държави. Няма съмнение, че ако в 1261 г. Михаил VIII Палеолог направил последната стъпка към унищожаването на Латинската Константинополска империя, първата и най-важна била сторена от цар Калоян в 1205 г.

Третата значима сетнина от Калояновите действия е добре характеризирана от Г. Острогорски: „Ако някой има заслуги за спасяването на Византия (Никейската империя в Мала Азия), този някой е бил цар Калоян.“¹⁹²

Тези десет години властвуване на Калоян, наситени с много и значителни събития, дали възможност за пълна изява на третия Асеневец — изява на неговото държавническо мислене, политическо и дипломатическо умение, качества на голям военачалник. Всичко това прави от Калоян един от най-бележитите български владетели от Второто царство¹⁹³.

Калоян е бил женен — обикновено се приема, че царицата е била от кумански произход, но затова няма никакви сериозни доказателства¹⁹⁴. Според противоречивите известия на изворите, той е имал две деца: дъщеря Na (I, №9) и син на име Витлеем (I, №10).