Индекс на статията
№26. МИХАИЛ III ШИШМАН AСЕН (1323 - 1330)
След като описва несполучливия опит на Андроник III да овладее Пловдив1, Йоан Кантакузин се връща към събитията в България: „През това време мизийските велможи, след като техният цар Тертер умря без наследник, извикаха и обявиха за свой цар Михаил, господар на Видин и син на техния деспот Срацимир, който произхождал от мизийски и кумански род, и му предадоха Търново, където се намираха дворците им, и другата власт.”2 Безспорно византийският писател греши, когато твърди, че Михаил Шишман Асен е син на деспот Срацимир3, но останалото е вярно: той е син на неизвестната по име дъщеря на Теодора-Анна и севастократор Петър4 (мизийско-българския корен) и на българския първенец от кумански произход Шишман5. Годината на раждане на Михаил е неизвестна. П. Ников и Ал. Бурмов6 приемат само, че той се е родил преди 1292 г. (тогава Шишман се е оженил повторно за дъщерята на един от сръбските властели). Действително тази година е сигурен terminus ante quem. Но някои съображения ни карат да допуснем, че Михаил е роден поне десет години по-рано7.
Какво знаем за живота на Михаил Шишман Асен8, преди да бъде избран за български цар? Веднага трябва да кажем: твърде малко. Само като предположение би могло да се приеме, че той се е родил във Видин — апанаж, който баща му получил след женитбата си за Асеневата потомка. През първото десетилетие на XIV в. той вече бил господар на Видин. Точната дата не може да бъде установена, но при всички случаи това станало преди 1308 г.9 Вероятно след смъртта на баща си Михаил получил апанажа от своя братовчед цар Теодор Светослав10. През 1313 г. той е споменат в един венециански документ, в който се изброяват владетели, настроени приятелски към републиката на св. Марко: „Michael dispoti Bulgariae, dominus de Vigdino, gener regis Urosii“11.
Тази кратка фраза е твърде богата на сведения: освен че свидетелствува за позициите на Михаил сред владетелите и най-висшата балканска аристокрация и ни осведомява за брака му с дъщерята (Ана) на сръбския крал Стефан Урош II Милутин, тя поставя въпроса и за титлата на Михаил. Ал. Бурмов12 неправилно приема, че той получил деспотското достойнство по наследство от баща си или пък бил удостоен с него от своя тъст — сръбския крал. От своя страна Б. Ферянчич13 се опита да отрече стойността на това свидетелство и изказа мнението, че „Michael dispoti Bulganae” означава само, че Михаил е „син (filius) неког бугарског деспота (dispota Bulgariae)”. Това твърдение е погрешно — цитираната фраза не дава основание за подобно тълкуване и което е още по-важно, югославският учен погрешно смята, че бащата на Михаил е споменатият по-горе деспот Срацимир14. Според нас най-прав в този ненужен спор е П. Ников:15 Михаил Шишман Асен получил деспотското звание от българския цар Теодор Светослав. И наистина съществуващите близки роднински отношения между търновския цар и видинския владетел са били достатъчно основание Михаил да получи от своя братовчед не само големия апанаж с център Видин, но и най-високото дворцово достойнство.
В съществуващата специална литература твърде много внимание се отделя на „зависимостта” на деспот Михаил от Сърбия16. Тези не съвсем точни преценки се основават на няколко факта, а именно: сближаване на Шишман с Милутин, което би могло да бъде определено като отношение васал — сюзерен, и, разбира се, брака на Михаил с Милутиновата дъщеря Ана. Стойността на тези факти обаче не бива да се преувеличава, особено като се държи сметка за казаното по-горе — политическия характер на Видинския апанаж, който при всички обстоятелства бил част от българската държава и деспотското достойнство на Михаил, получено от Търново. И ,Анонимното описание на Източна Европа” от 1308 г.17, и споменатият вече венециански документ от 1313 г.18 дават достатъчно ясна представа за международното положение на Видин и неговия господар: Михаил не без успех се опитвал да се намесва във важни събития; в определени моменти се чувствувал дори назависим; връзката му със Сърбия е съществувала — фактът, че бил зет на Милутин не само го правил зависим от сръбския крал (това не е било достатъчно), но и му давал основание в същото време да претендира за роля във вътрешнополитическия живот на Сърбия19. Но отношенията с България никога не са прекъсвали. Нещо повече, поменатите по-горе извори достатъчно категорично го представят като българин, а неговия апанаж — като част от България или дори го отъждествяват със самата България.
Георги II Тертер, наследил баща си Теодор Светослав през лятото на 1322 г., останал твърде кратко време начело на българската държава. За съжаление Кантакузин — единственият извор за това събитие (Ник. Григора не „познава” Георги Тертер)20, не съобщава нито причините за смъртта, нито времето, когато тя е настъпила21. Доскоро твърде категорично се приемаше, че изчезването на последния представител на Тертеровата династия станало в самия край (ноември — декември) на 1322 г.22 Слабостта на подобна хипотеза е очевидна, тъй като нейните автори в същото време приемат, че наследникът на Георги Тертер бил избран едва през пролетта на 1323 г.23, тоест, те допускат едно междуцарствие в продължение на три — шест месеца. Нито писаното от Кантакузин, нито логиката позволяват съществуването на подобно предположение. Ето защо най-обосновано ни се струва изказаното напоследък от Л. Йончев24 мнение, че Георги II Тертер починал през ранната пролет на 1323.
На овакантения търновски престол българските велможи поставили деспот Михаил Шишман Асен. Твърде много е писано за причините, довели до този избор25, но основната причина винаги е стояла настрана от вниманието на изследователите26. Безспорно деспот Михаил е бил сред най-авторитетните представители на най-висшата българска аристокрация. Това му положение се дължало не само на позицията му на видински господар и зет на сръбския крал Милутин, а преди всичко на произхода му — Михаил бил най-сериозният претендент за българския престол сред потомците на Асеневата фамилия. Неговият избор означавал не началото на нова династия, а възстановяването на старата и славна династия на Асеневци.
Краткото царуване на Михаил III Шишман Асен е познато добре само откъм една страна: външнополитическите и военните действия27. Благодарение на Йоан Кантакузин и Никифор Григора, допълвани на места от някои славянски извори, можем да възстановим не само конкретните проявления на новия български цар, но и да добием представа за неговата цялостна политическа програма, което е по-важно.
Първите стъпки на Михаил, както често става при подобни случаи, били наложени отвън. Смъртта на Георги II Тертер изненадала Византия, но тя реагирала твърде бързо: градовете между Несебър и Сливен веднага преминали под властта на империята. Войсил28, братът на цар Смилец, също не пропуснал удобния момент: той овладял градовете между Сливен и Копсис. Веднага след това Андроник III и Войсил потеглили наново срещу Пловдив29. По този начин за кратко време България понесла чувствителни териториални загуби на основния театър на военни действия между двете страни — Тракия. При това положение логично е да се очаква, че първият поглед на Михаил Шишман Асен ще бъде отправен в тази посока. Наскоро след възшествието си новият цар потеглил на поход. И докато едно недоразумение между Андроник III и Войсил възпрепятствувало действията на съюзниците30, Михаил сполучил да възстанови своята власт над наскоро загубените градове в Черноморската област и вътрешна Тракия31. Този бърз успех бил помрачен от нелепото падане на Пловдив в ръцете на византийците32, но това събитие не спряло действията на Михаил: той насочил своите усилия към Войсил и владените от него градове. Двубоят приключил след около година в полза на българския цар. Войсил, след като разбрал, че по-нататъшната му съпротива е безнадеждна, се отправил към Константинопол, а Михаил наложил своето господство над Копсис и останалите крепости33.
След като си възвърнал загубеното през 1323 г., цар Михаил Шишман Асен преминал в настъпление. През лятото на 1324 г. той навлязъл дълбоко във византийска територия, достигнал до Вира и Траянопол, но нито могъл да задържи тези територии, нито пък се сдобил с голяма плячка, тъй като местното население сполучило да се укрие зад стените на големите крепости34. През това време Андроник III се намирал в Димотика, но бил безсилен да се противопостави на българското нахлуване. И тъкмо тук Кантакузин разказва един любопитен епизод, чиято същност била твърде чужда на балканската действителност. Андроник III, виждайки, че не разполага с достатъчно сили да воюва открито с българите, предложил на българския цар единоборство. Но Михаил се присмял на това рицарско предложение и отговорил, че няма ум онзи ковач, който, можейки да хване нажеженото желязо с клещи, си служи с голи ръце. Така и той щял да предизвика смях, ако вместо да си послужи с голяма и добра войска, изложи собственото си тяло35.
Очевидно българо-византийският конфликт не би могъл да бъде решен по пътя на рицарските двубои. В Константинопол добре са разбирали това и веднага след похода на Михаил било свикано съвещание. Андроник III и неговите привърженици били категорични: срещу Михаил трябва да се действува с военна сила. На това предложение се противопоставили старият император Андроник II и обкръжението му. Те настоявали да се търси мирен път, като разчитали на слуха, че Михаил е готов да прогони първата си съпруга и да се ожени за Теодора, дъщеря на Михаил IX Палеолог, омъжена преди години за Теодор Светослав36.
Това становище на Константинопол било твърде изгодно за Михаил Шишман Асен и за неговата политическа програма. И не се поколебал да вземе решение: той се оженил за Теодора и изпратил във византийската столица своите велможи Гръд и Панчо да съобщят новината на Андроник II, изпреварвайки действията на младия император, който събрал войска и се готвел за поход срещу България. В Константинопол посрещнали новината с радост и за окончателното уреждане на мира в Търново били проводени великият стратопедарх Андроник Палеолог и Йоан Аплисфарос37.
Привършвайки разказа за сключването на мира, Кантакузин отбелязва: „И ромеите, и мизите прекараха в мир дълго време“.38 Разбира се, понятието „дълго време” е относително, но за това бурно десетилетие двете мирни години наистина не били малко. Без съмнение те били необходими и на двете страни: Анроник II и Андроник III в навечерието на решителната фаза на гражданската война искали да се освободят от евентуална намеса на българския цар. От своя страна Михаил Шишман Асен смятал да се подготви добре за назряващите събития, да изработи своята програма и да намери най-добрия път за нейното осъществяване. Но всичко това било прикрито зад сигурния и траен мир, за който говори Кантакузин. А мир наистина царял. Великолепно свидетелство за това са двата хрисовула, първият от юли, а вторият от септември 1325 г., които император Андроник II издал по молба на „ὁ ὑψηλότατος βασιλεὺς τῶν Вουλγάρων καὶ περιπόδητος υἱὸς τῆς βασιλείας μου κῦρ Μιχαὴλ ὁ Ἀσάνης…”39 И двата хрисовула били в полза на Зографския манастир и му осигурявали владеенето на Πρέβιστα (на р. Струма), както и освобождаването на този и другите тамошни манастирски имоти от данъци с изключение на σιταρκία.
Някои изследователи са склонни да свържат мира с Византия (1324) с началото на активни враждебни действия на Михаил Шишман Асен срещу Сърбия40. Особено много се набляга на „отрицателното отношение на Михаил към Урош III и помощта, която той дал на съперника му Владислав”. Наистина би могло да се допусне, че Михаил, като зет на покойния Стефан Урош II Милутин, би могъл да се намеси в междуособиците на синовете му. Но сведенията за подобни действия на българския цар са твърде легендарни и някои изследователи оправдано се съмняват в наложената в българската историопис схема на българо-сръбските отношения към 1324 г.41 Ако причината за решителния конфликт в 1330 г. трябва да се търси в предшествуващите пет години, то тя би могла да бъде назована лесно: българо-византийското сближение, основаващо се на общи планове срещу сръбското разширение в Македония, ставащо все по-застрашително, и роднинските отношения между Търново и Константинопол.
Тези намерения на Михаил Шишман Асен скоро били материализирани в нов българо-византийски договор, сключен между българския цар и Андроник III. Сведения за това събитие намираме у Кантакузин, Григора и в една кратка хроника42. Както би могло да се очаква, данните, които откриваме там, в някои случаи си противоречат, а в други — взаимно се допълват. Първото противоречие засяга мястото на срещата. Според Кантакузин това станало в Черномен, а според Григора — в Димотика (в кратката хроника няма никакво указание)43. Преди четири десетилетия Ал. Бурмов изказа своето предпочитание към Кантакузин44. Струва ни се, че това становище може да бъде поддържано и днес. Вторият въпрос засяга времето на срещата. И у двамата византийски автори няма конкретно указание и това откри място за дискусии между съвременните историци — 132745 или 1326 г.46 Спорът се решава категорично благодарение на кратката хроника №8: срещата е станала на 13 май 1327 г.47 Остава най-важният въпрос — целта на срещата. И Кантакузин, и Григора пишат, че майката на Теодора и нейният брат Андроник III пожелали да видят своята дъщеря и сестра. Ето защо българската царствуваща двойка се отправила към границата и в Черномен се срещнала с императрицата — майка Рита-Мария (монахиня Ксения) и младия император. Едва ли трябва да се съмняваме, че това пътуване на Теодора и майка ѝ служило за прикритие на истинските намерения на Михаил и Андроник. Наистина Кантакузин пише само за осем дни веселие край Черномен48, но Григора, който не е имал защо да прикрива действията на младия Андроник, е категоричен: „По това време те сключили договор помежду си: единият да помага на [младия] император срещу императора дядо, а другият да помага на Михаил против краля на Сърбия.“49 Целта на срещата между двамата владетели, макар и едностранчиво, е предадена и в кратката хроника: „На 13 същия месец [май 1327] императорът господин Андроник, внук на стария император, сключил съюз с царя на българите и негов зет Михаил, предаден пак от своя дядо.“50
Няколко месеца след сключването на договора между Михаил Шишман Асен и Андроник III политическата обстановка във Византия се променила: гражданската война навлязла в своята последна, решителна фаза. През есента на 1327 г. Андроник II започнал своите приготовления за военни действия срещу внука си, като се опитал да събере всички сили, с които разполагал51. Наскоро след това стълкновенията започнали и веднага проличало надмощието на Андроник III. За кратко време той разгромил привържениците на своя дядо в Македония и през януари 1328 г. станал господар на Солун52.
Тази промяна на обстановката принудила Михаил Шишман Асен да промени своите най-близки планове. Забравяйки за скорошното си споразумение с младия император53, той решил да се съюзи с Андроник II и да нанесе решителния си удар: да овладее Константинопол54. Веднага след сключването на тази спогодба (януари — февруари 1328) Михаил потеглил към византийската граница, установил се на лагер край Диампол (Ямбол) и изпратил един български отряд под командуването на Иван Русина към византийската столица55.
Трудно би могло да се каже как биха се развили по-нататъшните събития, ако в тях не се намесил Андроник III. Но да се гадае е излишно. Кантакузин е категоричен: младият император бил осведомен за съюза между дядо му и българския цар и бързо се отправил към Тракия56. Последвалите действия на Михаил трудно се поддават на обяснения. Докато Григора говори за споразумение между Михаил и Андроник и оттегляне на българите без каквито и да било съществени подробности57, то Кантакузин без колебание твърди, че българският цар се уплашил от присъствието на Андроник III край Константинопол, едва ли не се опитал да се оправдае пред младия император и напуснал пределите на империята. Каквито и да били причините за това безславно отстъпление, опитът на Михаил да сложи ръка на Константинопол, като се възползува от междуособицата, се провалил.
Оттеглянето на Михаил развързало ръцете на Андроник III. Наскоро след това той влязъл в столицата и се провъзгласил за самостоятелен, едноличен василевс и автократор (24 май 1328)58. Тази развръзка на гражданската война нанесла окончателен удар върху плановете на Михаил Шишман Асен: Константинопол бил под властта на младия и енергичен Андроник III, с когото той, макар и не открито, бил във враждебни отношения. Оттук нататък действията му, следващи първоначалната програма, били обречени на неуспех. Но на него му било необходимо да се убеди в това на дело.
Вероятно през юни 1328 г. Михаил нахлул във Византия, но действията му се ограничили с разграбване на част от Тракия. А когато Андроник III потеглил срещу него, той побързал да се оттегли в собствените си предели59. Наскоро след това Андроник III, за да не остане длъжен, навлязъл в българска територия, овладял Ямбол, но бил принуден да се завърне в столицата60. След 60 дни — така пише Кантакузин — последвало третото и последно действие на тази никому ненужна война. През септември същата година Михаил отново бил на византийска територия, но този път сякаш намеренията му били по-сериозни: той завладял Вукелон и обсадил Проватон61. Андроник III побързал да излезе насреща му и се установил на лагер край Адрианопол62. След тридесетдневно приготовление за сражение (според Кантакузин) или по-скоро колебание и нерешителност, двете страни започнали преговори. Андроник III обвинил своя партньор в нарушаване на клетвите, т. е. на споразумението, постигнато преди 24 май 1328 г. Цар Михаил от своя страна обяснил действията си с претенциите върху „бащиното наследство” („...τῶν πατρώων κληρονομεῖν”) на своята съпруга. След като българският цар се убедил, че няма да постигне нищо, върнал Вукелон и в лична среща с византийския император склонил на мир63.
Събитията от есента на 1328 г. принудили цар Михаил Шишман Асен да се върне на позициите си, регламентирани с договора от 13 май 1327 г. На него му било ясно, че поне за момента плановете му спрямо Византия не биха могли да бъдат осъществени, и той отново решил да насочи вниманието си към Сърбия. Но за подобно преустройване на плановете му бил необходим сигурен мир и съюз с Андроник III, а не споразумението, постигнато край Адрианопол. Ето защо Михаил поканил императора на нова среща в Кримни (между Созопол и Анхиало), където двамата сключили здрав и вечен мир и съюз („...σπονδάς ἔδενετο βεβαίας διὰ βίου καὶ συμμαχίαν")64.
Трудно е да се разшифрова напълно тази формулировка, но по-нататъшните събития показват, че в основата на този договор, сключен в края на 1328 или началото на 1329, залегнало българо-византийското сътрудничество, насочено срещу Сърбия.
След като уредил по този начин отношенията си с Византия, цар Михаил Шишман Асен отправил своя поглед към западния си съсед. Тази решителна и скъпо струваща война (поне за българския цар) е сравнително добре позната65. Онова, което остава недоизяснено, е причината за войната, въпреки че и средновековните автори, и съвременните учени се надпреварват да пишат по този изключително интересен въпрос. Любопитното в случая е, че писателите и историците от XIV в., независимо от своя провиденциализъм, сякаш били по-прозорливи от днешните изследователи (поне от някои от тях)66. Наистина Ник. Григора набляга на един факт, който не се подминава и от Ал. Бурмов, но който би могъл да бъде повод, но не и причина: сръбският крал желаел да накаже „Михаил за поруганието и за неправдата по отношение на сестра му”67. Кантакузин, макар че пише с присъщата си в някои случаи сдържаност, насочва вниманието към комплекс от причини: „Михаил, царят на мизите, настроен враждебно към краля, архонта на трибалите, заради някакви несъгласия, се подготвяше да воюва срещу него.”68 Дали защото бил по-отдалечен във времето (или изразява сръбската гледна точка?), Григорий Цамблак е много по-конкретен: „…българският цар Михаил, възгордял се от многото успехи и царска слава, се вдигна срещу сръбското царство и се стремеше да го подчини под своя власт69... Ако не дойде [Стефан Урош III Дечански] до сутринта, когато от изток слънцето се появи, и не падне пред мене, та да стъпя [Михаил III Шишман Асен] на врата му с крака на нашата непобедима държава (к. а. — И. Б.), ще изпратя да го доведат позорно свързан...”70 Като прибавим към тези думи на старобългарския книжовник онова, което знаем за съюза между Михаил и Андроник III, намеренията на българския цар започват да се изясняват: възпиране на сръбското настъпление в Македония71 (постигнало първите си успехи с овладяването на Скопие в края на XIII в.)72, отхвърляне на сръбското господство над северозападните български земи, установено пак в края на XIII в.73, ликвидиране на сръбската държава (в подялбата участвува и Византия) — намерение, което било част от политическата програма на българския цар74.
Тези планове на Михаил Шишман Асен вероятно не били тайна за Стефан Дечански и двете страни, посветили доста време и усилия за подготовката на предстоящата война. Михаил окончателно се споразумял с Андроник III за съвместните действия в Македония75 и привлякъл като съюзници Иванко Басараб, Молдавия и Черните татари76. Сръбският крал, освен че предприел конкретни враждебни действия (забранил на венециански и дубровнишки търговци да минават през сръбска територия на път за българските земи)77, се опитал да спечели за съюзници власите, но неуспешно. В замяна на това той си осигурил помощта на каталански наемници78.
Решителният момент дошъл заедно с пролетта на 1330 г. На 19 юли79 цар Михаил потеглил от Търново, като избрал малко необичаен път — през Видин, по долината на Искър, към Пеония80. По същото време Андроник III се разположил на лагер край Сидерокастрон81. Стефан Дечански, разбирайки, че по-опасният противник е Михаил, проводил пратеници, които трябвало да разубедят българския цар и да го помолят да се откаже от намерението си да воюва. Отговорът на Михаил бил категоричен: той заявил, че иска да продължи започнатото дело. При това положение на Стефан Дечански не оставало нищо друго, освен да се залови за оръжието. Вероятно той е знаел маршрута, по който се движел Михаил, разбрал, че център на военните действия ще бъде Македония и съсредоточил своите войски при р. Каменча, край Велбъжд (Кюстендил). Скоро там се появил и Михаил Шишман, който заел Земен и опустошил околностите, без да срещне съпротива82. Сръбският крал направил още един опит да предотврати решителното стълкновение, но преговорите довели само до еднодневно примирие83. По-нататък събитията са известни и едва ли е необходимо да се впускам в повече подробности. Стефан Дечански решил да се възползува от примирието и да изненада своя противник, още повече, че сръбската войска вече разполагала с всичките си сили, докато Михаил все още не бил успял да събере цялата си армия84. На 28 юли изненаданите българи били разбити от сръбските войски, командувани от Стефан Душан85. Такъв бил краят на тази добре замислена военна кампания, която трябвало да увенчае с успех политическата програма на българския цар. Той не само не могъл да доведе до сполучлив завършек своите замисли, но и заплатил с живота си.
Изворите (за щастие многобройни) дават противоречиви сведения за съдбата на Михаил Шишман Асен. Те са единодушни в едно — сражението донесло гибелта на Михаил, но се различават значително, когато става дума за времето и обстоятелствата на смъртта. Византийските автори са почти единодушни (вероятно тяхната информация възхожда към един източник, и то от втора ръка?): и Кантакузин86, и Никифор Григора87 твърдят, че българският цар бил ранен, заловен жив и отведен в сръбския лагер, където починал скоро след това (Кантакузин) или на четвъртия ден (според Григора), „понеже не могъл да понесе смъртоносните рани”. Според архиепископ Данило Михаил бил съборен от коня си и убит от сръбски войници, тялото му било закарано при Стефан Урош III Дечански, а след това погребано в църквата „Св. Георги” (Старо Нагоричино)88. Григорий Цамблак в житието си за сръбския крал предлага друга версия: „Българският цар беше заловен от сръбските войници и заведен при царевия син Стефан [Душан], проявил тогава в битката много храброст, и там бе лишен безславно от живот.”89
В няколко извора от сръбски произход твърде много се настоява на факта, че Михаил бил лишен от живот лично от сръбския крал. Но докато сведението в летописите: „уби крал (Стефан] Дечански царя български при Велбъжд”90, не бива да се тълкува буквално, то в своя „Законник” Стефан Душан заявява горделиво: „... и на Михаил, царя български, с меч отсякох главата“.91 Този факт, намерил отражение в сръбските и турските легенди92, е възприет от някои съвременни учени93.
Дотук всички извори са в съгласие по отношение на времето, когато Михаил се лишил или бил лишен от живот: почти веднага след злополучната за българите битка. В пълно противоречие с тях са надписите по стените на църквата „Св. Георги” в с. Старо Нагоричино. Още Й. Иванов показа недвусмислено, въпреки трудността при разчитането им, че там се намира гробът на българския цар94. Направеното от Ив. Гошев разчитане предложи съвсем други, изненадващи сведения: според българския учен в един от надписите се говори категорично, че цар Михаил Шишман Асен починал на 16 април95. А това би могло да бъде най-рано през следващата 1331 г.(!). Очевидно подобно сведение, което противоречи на всички останали извори и се разминава до голяма степен с логическия ход на събитията, не може да бъде прието без резерви, преди ново и внимателно изучаване на самите надписи.
И така, какво би могло да се каже в заключение? Без съмнение, смъртта на цар Михаил III Шишман Асен направила голямо впечатление на съвременниците и намерила отражение в различни по произход и характер извори. Тъкмо това, заедно с нееднаквата информираност на отделните автори, довело до разминаванията, а на места и до противоречията, за които стана дума. Могат ли по някакъв начин тези сведения да бъдат примирени и съгласувани? Ако допуснем, че изявлението на Стефан Душан е обикновено хвалебствие, а такъв тон лъха от целия предговор на „Законника”, може да се приеме, че Михаил бил тежко ранен в самата битка, заловен и отведен в сръбския лагер, където починал от нараняванията си или в краен случай, екзекутиран по нареждане на Стефан Душан96.
Битката при Велбъжд, която имала решително значение за по-нататъшните българо-сръбски отношения97, донесла смъртта на цар Михаил и заедно с това край на амбициозната му политическа програма. През своето кратко царуване той отново подхванал Голямата идея, идеята за военна и политическа хегемония на България на Балканския полуостров. Тези политически планове, избистрени и доведени до недостижима в българската средновековна история висота по времето на цар Симеон98, подети от цар Калоян и цар Иван II Асен99, намерили своя последен привърженик в лицето на цар Михаил. Изворите, с които разполагаме, макар и от чужд произход, недвусмислено разкриват намеренията на българския владетел. През есента на 1327 г., когато гражданската война между двамата Андрониковци — дядо и внук, била в навечерието на последния си и решителен етап, цар Михаил решил да се възползува от създаденото положение, да овладее столицата на империята и да създаде една голяма българска държава. За пътя, по който трябвало да бъде осъществена тази идея — формалния договор за помощ на Андроник II, вече стана дума. Ето как Григора разкрива намеренията му: „И по средата на пролетта [1328 г. — И. Б.] побързал и сам той [Андроник III] към Византион, за да не би да го изпревари българската войска, която щом намери столицата без достатъчно войска и измъчена от глад, причинен тогава от пристигналия венециански флот, щял да убие императора [Андроник II] и така да се каже всички, които ѝ попаднат, и да постави под властта на своя владетел една държава от Византион до Истър” (...καὶ μίαν ἀρχὴν καταστήσωσι τῷ σφῶν αὐτῶν ἀρχηγῷ τὴν ἀπὸ Βυζαντίου μέχρι τοῦ Ἰστρου)100.
Тези претенции на Михаил III Шишман Асен са били основани на брака му с Теодора, сестрата на Андроник III101. Когато след 24 май 1328 младият Андроник станал единствен василевс, Михаил проявил известна гъвкавост, като изявил претенции за част от бащиното наследие на своята съпруга. В личния разговор между двамата владетели, проведен през есента на 1328 г. край Адрианопол, били засегнати твърде интересни теми и разкрити стремленията на Михаил. Андроник III, смятайки го за сънаследник (ὡς τοῦ πατρώου κλήρου) бил склонен да му отстъпи Вукелон и заедно с него други градове, но му заявил категорично, че според ромейския закон за василевс се провъзгласява най-възрастният царски син, а останалите били длъжни да му се подчиняват и да му служат. Ако Михаил бил съгласен „да бъде и да се нарича роб на василевса” (δούλῳ καὶ εἶναι καὶ ὀνομάξεσθαι βασιλέως), императорът бил склонен да му даде градове и земи102. Михаил бил категоричен: не подхождало нему, бидейки василевс, да бъде под властта на друг василевс103. Но претенциите били едно, а възможностите друго: Михаил нито бил в състояние да сломи със сила империята, нито пък могъл да унищожи вековната императорска идея — основата на византийската идеология104.
Изворите свидетелствуват, че плановете на Михаил не се ограничавали само с Византия, но са включвали и Сърбия. По-горе, когато разглеждахме причините за българо-сръбската война, цитирахме някои извадки от житието на Стефан Дечански, написано от Григорий Цамблак. Извадки, в които ясно прозират намеренията на българския цар да покори сръбската държава105. Подобни сведения намираме в „Законника” на Стефан Душан106 и в някои други сръбски текстове107. Няма съмнение, че след неуспеха си срещу Византия Михаил насочил всичките си усилия срещу Сърбия. Трудно би могло да се каже каква би била тяхната съдба, ако не беше злополучното сражение край Велбъжд. Но сигурно е едно: през двадесетте години на XIV в. българската държава вече не е имала достатъчно сили, за да осъществи такава голяма политическа програма, дори да постигне отчасти онова, което било сторено преди едно столетие при първите Асеневци. Българската външнополитическа идеология все още се хранела с Голямата идея, но българската държава все повече и повече се отдалечавала от нейното практическо осъществяване. На владетелите след Михаил Шишман Асен било отредено само да се величаят с извоюваната от техните предшественици, но вече лишена от реално съдържание титла „цар и самодържец на българи и ромеи”.
Цар Михаил III Шишман Асен се женил два пъти. Първата му съпруга била дъщеря на сръбския крал Стефан Урош II Милутин и се наричала Ана, а според някои извори и Неда108. Датата на този брак е неизвестна, но трябва да се допусне, че той е осъществен в последните години на XIII в.109 От Ана Михаил е имал четирима (?) синове — Иван Стефан (I, №29), Шишман (I, №30), деспот Михаил (I, №31) и може би Людовик (I, №32).
През 1324 г. Михаил изоставил Ана110 и се оженил за бившата съпруга на Теодор Светослав Теодора111, дъщеря на Михаил IX Палеолог и сестра на Андроник III. Този брак на българския цар предизвика доста коментарии в съвременната историопис. Според Ив. Дуйчев „същото се повторило сега и с Михаил Шишман. Женитбата с бившата царица Теодора го свързала, ако и напълно изкуствено, с рода на Тертеровци, а чрез това с една внучка на цар Иван Асен II”112. Това обяснение е неправилно, тъй като цар Михаил бил потомък на Асеневци и не му било необходимо да се свързва с прочутата династия, и то по такъв начин (внучката, за която говори Ив. Дуйчев е втората съпруга на Георги I Тертер Мария, сестра на Иван III Асен113). От своя страна Ал. Бурмов, въпреки че критикува писаното от Дуйчев, също настоя на легитимността: Михаил искал да се свърже с бившите български династии и да стане „законен наследник на овдовелия (?) български престол...”114. Това становище се основава на един пасаж от Григора (който представя в неверна светлина събитията около възшествието на Михаил и брака му с Теодора115) и справедливо бе оспорено116. Няма съмнение, че бракът на цар Михаил Шишман Асен с Теодора, императорска дъщеря (в определен момент тя би могла да стане дори наследничка на престола), трябвало да послужи на българския цар при опита му да осъществи своята политическа програма. Видяхме, че той се позовал на него, когато е искал да създаде една държава „от Византион до Истьра” или поне да получи като зестра част от империята. От този брак Михаил също имал деца, които в 1330 г. последвали майка си в Константинопол117, но по-нататъшната им съдба е неизвестна.