Средновековна България

 

№33. ИВАН АЛЕКСАНДЪР АСЕН (1331 — 1371)

Иван Александър Асен¹ (още Иван Александър, Иван Асен или само Александър)² е най-старият син на деспот Срацимир и деспотица Кера Петрица (I, № 26). Разбира се, преки доказателства за подобно твърдение липсват, но редица съображения го правят напълно правдоподобно³. Дълги години българската историография, а след нея и чуждата историопис приемаше, че той е най-изявеният представител на последната българска средновековна династия — Шишмановци. Малкото изворни свидетелства (трябва да се признае, недостатъчни и неясни), които сочат принадлежността на Иван Александър към Асеневата фамилия, се разглеждаха като несръчен опит на средновековните книжовници да поласкаят този български владетел или в най-добрия случай да установят, макар и формално, легитимна връзка с най-прочутата царствуваща фамилия на Второто царство. Наред с това трябва да се отбележи и още нещо, а именно: дълго време не съществуваше (колкото и да е учудващо) елементарен опит за проучване на родословието на Иван Александър Асен⁴. Оправдание за тази очевидна липса на интерес едва ли би могло да се намери. Защото едно задълбочено изследване показва, че изворите за произхода на Иван Александър не са никак малобройни и (което е не по-малко важно) те са от различен произход, характер и форма, и това позволява както тяхното съпоставяне, така и тяхното контролиране. Изводът от това изследване е недвусмислен: Иван Александър е потомък на Асеневата фамилия⁵.

Ако трябва да представим една по-богата картина на неговото родословно дърво, то тя ще има следния вид: чрез майка си Кера Петрица той е потомък на Асеневци, т. е. правнук на Теодора-Анна (I, № 21). Това родство го свързва, макар и с твърде тънка и дълга нишка, с последния български владетел от Първото царство Иван Владислав (1015 — 1018)⁶. В същото време той е в родствени връзки и с Тертеровата династия — майка му Кера Петрица е втора братовчедка на Анна Тертер (родена от втория брак на Георги I Тертер с дъщерята на Мицо) и, разбира се, на Теодор Светослав⁷. При това положение Иван Александър Асен е бил племенник на Теодор Светослав и трети братовчед на Георги II Тертер. Или както е казал незнайният книжовник: „... [произхожда] от две страни от царско коляно.”⁸ Но родословните връзки на Иван Александър не прекъсват тук. Като Асеневец той бил в родствени отношения с император Йоан VI Кантакузин, тъй като е ἐξάδελφος на неговата съпруга Ирина (II, № 17), и в същото време с император Йоан V Палеолог, тъй като е θεῖος на съпругата му Елена⁹.

Струва ни се, че този кратък преглед на генеологията на Иван Александър Асен е достатъчен да ни убеди в няколко неща. Първо, от българските царе през Второто царство той не е бил в роднински отношения само с цар Смилец (1291 — 1298) и неговия син Йоан IV¹⁰, второ, така представените връзки го характеризират като царствуваща личност с най-старинен произход, с най-благородно потекло, с най-легитимни права върху българския престол. Всичко това (без съмнение) му осигурявало изключителни позиции в българското общество през четиринадесетото столетие. И ако това положение, подробно и добре аргументирано, съвременната наука разкрива едва сега, то за писателите от XIV в. не било тайна: както царската канцелария, така и незнайните за нас книжовници са го използували като идеологическо оръжие (Зографска грамота, Рилска грамота, грамота за манастира „Св. Никола” при Месемврия, приписката в Манасиевата летопис, Родословното дърво в Матейче¹¹).

Както вече казах, Иван Александър Асен е син на Кера Петрица и деспот Срацимир. За щастие разпокъсаната иначе изворова база ни е съхранила три категорични известия, от които само едно е от български произход (Бориловият „Синодик”): .¹² Папа Бенедикт XII също не е пропуснал да отбележи, че неговата кореспондентка е майка на българския цар: „... magnificum virum Alexandrum regem Bulgariae, natum tuum...”¹³ От друга страна, Йоан Кантакузин е този, който сочи деспот Срацимир като баща на Иван Апександър Асен: „τὸν ἀδελφιδοῦν τοῦ προβαβασιλευκότος Μιχαὴλ, Ἀλέξανδρον τὸν Στρεαντξιμήρον  ἀπέδειξαν βασιλέα ἐαντῶν”¹⁴.

Наред с това изворите ни дават представа и за други близки родственици на Иван Александър Асен. От майчина страна той е имал двама вуйчовци — цар Михаил III Асен Шишман¹⁵ и Белаур¹⁶. Откъм бащината му страна са известни двама чичовци — Радослав и Димитър, които „Синодикът” сочи като братя на деспот Срацимир¹⁷. Остава неизяснена позицията на Самуил, ктитора на месемврийската икона „Св. Богородица”, който в два от надписите се нарича „ὁ περιπόθητος καὶ γνήσιος θεῖος и ὁ πρόγονος θεῖος” на българския цар¹⁸.

Рождената година на Иван Александър Асен, както и на повечето от Асеневци, е неизвестна. Все пак някои косвени данни ни насочват към самата зора на четиринадесетото столетие. Кои са те? Имаме основания да допускаме, че сватбата на родителите му е станала към 1300 г. От друга страна, към 1323 г. той вече имал един син и бил поне двадесетина годишен (струва ни се невероятно да се е оженил на 15—16-годишна възраст). Изображенията, които притежаваме, също ни насочват към тази дата. В миниатюрите на Манасиевата летопис — Cod. Vat. Slav. II (terminus ante quern: 1344 — 1345) той е представен като мъж, който вече е навлязъл в петото десетилетие на живота си¹⁹. Значително по-стар е той в миниатюрите от Четвероевангелието от 1355 — 1356 г. (ВМ. Add. 39627)²⁰.

Каква е била съдбата му преди възшествието на българския престол в 1331 г.? Навремето Ю. Трифонов направи опит да събере оскъдните данни, с които разполагаме, и да представи младите години от живота на Иван Александър Асен. Струва ни се, че този опит трябва да бъде продължен и задълбочен. Два са основните извори, които биха могли да ни предложат някакви сведения: т. нар. Ловешки сборник и „Законникът” на Стефан Душан. От първия извор откриваме две неща: Иван Александър Асен имал най-високото дворцово достойнство деспот и бил владетел на Ловеч и околните земи. Можем да се съгласим с Б. Ферянчич, че той получил званието от своя вуйчо цар Михаил III Шишман Асен²¹.

Към това бихме добавили, че Иван Александър дължи апанажното владение в Ловеч също на своя вуйчо. Няма съмнение, че към края на царуването на Михаил III Шишман Асен той вече е бил един от най-първите хора в царството — в „Законника” на Стефан Душан е споменат като участник в злощастната битка при Велбъжд (28 юли 1330), заедно с българския цар и неговия брат Белаур²². Но няма съмнение, че Иван Александър е заемал подобна позиция още в началото на двадесетте години на XIV в. За това свидетелствува дипломатическият брак с Теодора, дъщеря на влашкия воевода Йоан Александър Басараб²³.

Тези позиции на Иван Александър (един от първите люде в страната), постигнати благодарение на стремителната кариера и на благородното потекло, го сочат като единствения и най-сигурен кандидат за българския престол. А положението в България през краткотрайното властвуване на Иван Стефан било такова, че промяната била желана и очаквана. Българското болярство не можело да понесе униженията от злополучната битка при Велбъжд и последвалото засилено сръбско влияние в България (за първи път в историята на страната!) и търсело изход, който би извел държавата от започналата в 1330 г. криза. През пролетта на 1331 г., както съобщава Кантакузин, протовестиарият Раксин и логотетът Филип повели на борба онази част от българската аристокрация, която била недоволна от господството на сръбската партия. Царицата-майка Ана (Неда) и Иван Стефан били принудени да напуснат страната и да се приютят при Стефан Душан. След това лесно убедили останалите „динати” да изберат за цар Иван Александър²⁴.

Така представя събитията Йоан Кантакузин. Той е един от основните автори, от които черпим сведения за Иван Александровото царуване, и трудно бихме могли да го пренебрегнем или да не му окажем доверие. И все пак неговият разказ сякаш буди съмнение в една точка: пасивната роля на Иван Александър. Дали Кантакузин не е бил достатъчно осведомен или пък съзнателно премълчава, не е важно. Но струва ми се, че е напълно възможно да допуснем малко по-друг ход на събитията в Търново през пролетта на 1331 г., а именно: Иван Александър е бил човекът, който организирал свалянето на Иван Стефан и прогонването на просръбските елементи, но през цялото време бил в сянка, изтласквайки на преден план поменатите по-горе боляри Филип и Раксин^24а.

Иван Александър Асен бил провъзгласен за цар в труден за държавата и народа момент. Над България била надвиснала заплаха от две страни — откъм традиционния противник Византия (Андроник III не се поколебал да наруши договора с Михаил III Шишман Асен и завладял някои български градове в югоизточната част на полуострова²⁵) и от страна на Сърбия, която постепенно се превръщала в първа сила на Балканите. Новият цар трябвало да прояви голямо умение, държавнически качества, политическа прозорливост и далновидност, за да намери правилния път в сложната международна обстановка. Положението било такова, че неговите първи стъпки не закъснели.

Тези първи стъпки били направени на международното поле. Това, разбира се, не означава, че Иван Александър не обръщал внимание на вътрешното положение или че сръбската партия била окончателно ликвидирана — знаем, че Белаур, укрепил се във Видин (вероятно наследил. или по-точно получил апанажа след 1324 г.), се противопоставил на племенника си, но по всяка вероятност Иван Александър твърде бързо се справил със своя вуйчо или поне неутрализирал за момент бунта²⁶. Така че ръцете му били развързани. Въпросът бил: накъде трябва да се насочат първите усилия — срещу Византия или срещу Сърбия. Действията на Андроник III Палеолог били традиционни и не криели по-нататъшна изненада. Затова пък позицията на Сърбия, окрилена от победата при Велбъжд, била опасна. При това състояние бихме очаквали Иван Александър да насочи своя поглед (поне на първо време) към западния си съсед. Но новият български цар добре се ориентирал и преценил, че Сърбия за момента е парализирана от събитията, свързани с възкачването на Стефан Душан на бащиния му престол²⁷, и трудно би могла да предприеме действия в защита на своите интереси в България. И Иван Александър съвсем основателно решил, че Византия е врагът, с който ще трябва да се справи в самото начало.

Ето защо твърде скоро след като поел върховната власт в ръцете си²⁸, Иван Александър потеглил с достатъчна войска към Югоизточна Тракия. Българите без особени усилия си възвърнали градовете, които предната година били завладени от Андроник III Палеолог — Ямбол, Ктения, Русокастро, Айтос, Анхиало. Във византийска власт останала само Месемврия²⁹. Андроник III не забавил отговора си — той бързо се насочил към току-що отвоюваните български земи и се установил на лагер край Русокастро. По същото време Иван Александър се намирал край Айтос. И двете страни проявили нерешителност, която не им позволила да влезнат в решително сражение. Започналите преговори за мир били много трудни, но все пак на 17 юли 1331 г. се стигнало до споразумение. Същата вечер обаче Иван Александър получил помощ (пристигнал отряд татари) и решил, че е настъпил момента да уреди отношенията си с Византия чрез една изненадваща битка. На следния ден (18 юли) българите разгромили византийската армия и Иван Александър от позицията на победител се опитал да наложи своите условия за мир, сред които най-важно било предложеното споразумение за брак между неговия първороден син Михаил Асен и дъщерята на Андроник III Мария (Ирина)³⁰. Важна роля в трудните преговори изиграл един от приближените на византийския император и в същото време θεῖος на българския цар, Теодор Синадин³¹. Накрая споразумението било постигнато, бракът бил насрочен за по-късно време (Михаил и Мария били съвсем малки), двамата владетели седнали на една трапеза, след което се разделили с надежди за по-продължителен мир³².

Безспорно първата външнополитическа изява на Иван Александър Асен била сполучлива. Наистина той не отишъл по-далеч от възвръщането на наскоро загубените български територии, но постигнатото споразумение с Андроник III (преди всичко сродяването на двата царствуващи дома) било добра предпоставка за бъдещите отношения с империята. В същото време тази сполука повишила авторитета на новия български цар и затвърдила неговите позиции в страната. След отстраняването на сръбското влияние в България и потушаването на движението на Белаур (отглас от това намираме в „Песнивеца” от 1337)³³ на Иван Александър оставало да уреди отношенията си със самата Сърбия. Българският цар се справил с лекота и с тази задача: през пролетта на 1332 г. неговата сестра Елена се омъжила за новия сръбски крал Стефан Душан³⁴ и този брачен съюз възстановил добрите отношения между двете съседни страни. Но тази постъпка на Иван Александър, може би необходима в момента, в крайна сметка се оказала недостатъчно прозорлива и българската държава трябвало да плати висока цена за мира със Сърбия³⁵.

И така, само една година след възшествието си Иван Александър Асен държал здраво властта в България, сполучил да заличи прясната рана (завоеванията на Андроник III през 1330), бил в роднински и приятелски отношения с византийския император, сръбския крал и влашкия воевода. Мир царял вътре в страната и извън границите на България. За един владетел, който нямал по-големи политически амбиции и чиято основна цел била запазването на това, което притежавал, положението наистина било блестящо — поне такова ни го представя с разточителните си похвали неизвестният за нас преписвач на „Песнивеца” от 1337 г.³⁶

Към средата на това мирно десетилетие Иван Александър решил да напомни на своя бъдещ сват, че вече е време да се осъществи замисленият в 1331 г. брак на Михаил Асен (вече съцар на баща си)³⁷ и Мария (Ирина), дъщеря на византийския василевс. Царската сватба станала през есента на 1338 или пролетта на 1339 г.³⁸

Само две години по-късно събитията във византийската столица сложили край на десетгодишния мир между България и империята. На 15 юни 1341 г. починал император Андроник III Палеолог. Веднага след неговата кончина в Константинопол пристигнал (след като пребивавал дълго време при татарите) Шишман един от синовете на Михаил III Шишман Асен. Трудно е да се каже дали тази поява е случайна, или пък била предизвикана от смъртта на византийския василевс, обвързан лично и държавно с българския цар. Факт е, че присъствието на Шишман в Константинопол довело до първите смущения в отношенията между двете страни. Иван Александър виждал в лицето на своя братовчед потенциален претендент за престола. От друга страна, византийските управляващи среди съзнавали добре, че имат в ръцете си средство, с което могат да оказват давление върху българския владетел. Известно е как приключил този инцидент — Иван Александър бил принуден да отстъпи и да остави това оръжие на разположение на Константинопол³⁹.

Но твърде скоро събитията във византийската столица взели такъв обрат, че въпросът за Шишман бил забравен и възможният претендент не се появил повече в българо-византийските отношения. Смъртта на Андроник III била удобен повод за най-остра проява на противоречията във византийското общество. Изява, взела формата на нова гражданска война. Провъзгласяването на Йоан Кантакузин за василевс и конфликтът в империята били събития, чийто отзвук тутакси надхвърлил границите на Византия и привлякъл вниманието както на България, така и на Сърбия. И Иван Александър, и Стефан Душан правилно преценили, че е дошъл моментът да се намесят във вътрешните дела на Византия и да се опитат да извлекат полза за себе си. Двамата използували различни пътища и средства за постигане на собствените си цели.

На първо време Иван Александър заел изчаквателна позиция: безспорно той искал да си изясни силите и намеренията на двете страни, да открие слабите им места и едва тогава да действува. И наистина сред привържениците на малолетния император Йоан V Палеолог, оглавявани от Алексий Апокавк, се очертала групировка, която предпочитала да премине на страната на българския цар, вместо да се подчини на претендента Йоан Кантакузин⁴⁰. Вероятно съблазнен от слуховете за подобни настроения в средите на византийската аристокрация и освен това повикан от „народа на Адрианопол”, Иван Александър решил, че е дошъл моментът да премине границата на империята и да сложи ръка на част от византийската територия в Тракия. Но намеренията му не могли да бъдат осъществени: архонтите на Адрианопол заявили, че са го повикали като съюзник, но не и за господар. Българският цар решил да заличи първоначалната си несполука, като се отправил към Димотика срещу узурпатора Йоан Кантакузин. За съжаление и този му опит не дал положителен резултат. Той се видял принуден да сключи мир с претендента за византийския престол и да се завърне без каквито и да било придобивки в Търново (зимата на 1341 — 1342)⁴¹.

Тези първи действия на Иван Александър били сторени по схема, която била характерна за цялостната му политика спрямо Византия по време на гражданската война: изчакване, което твърде много приличало на нерешителност, колебание, недобре преценена намеса и след това оттегляне без особени резултати. Всичко това недвусмислено говори за липсата на цялостен и което е по-важно, правилен подход към политическата картина на Балканския полуостров. И наистина последвалите събития подкрепят по убедителен начин това твърдение.

Почти цялата 1342 г. преминала в бездействие. Само едно съобщение на Кантакузин за посещение на Елена, съпругата на Стефан Душан, в Търново подсказва за опит за съгласуване на действията на българския цар и неговия зет⁴². Но съдържанието на водените разговори остава тайна за нас. Едва през зимата на 1342 — 1343 г. Иван Александър решил отново да действува по-активно. Но и този път инициативата не била негова. В Търново дошли пратеници на съпругата на Йоан Кантакузин Ирина Асенина, която в отсъствието на съпруга си (той действувал съвместно със Стефан Душан в Македония)⁴³ управлявала основната твърдина на претендента в Тракия — Димотика. Пратениците предложили на българския цар договор, според който той трябвало да защити Димотика от надвисналата заплаха от страна на Анна Савойска и Алексий Апокавк. Както съобщава Кантакузин, и двете страни, сключвайки споразумението, съвсем не били искрени: ромеите искали с българска помощ да отстранят опасността, идваща от законната власт в Константинопол, а българският цар желаел да се възползува от създаденото положение, за да овладее Димотика⁴⁴. Иван Александър веднага пристъпил към изпълнението на това си намерение. Преди всичко той искал да задържи с помощта на сръбския крал Йоан Кантакузин далеч от Димотика и по този начин да принуди Ирина да му предаде града, спазвайки сключения договор. За съжаление ромеите не се поддали на този натиск, а Иван Александър не сторил нищо повече, за да превземе града със сила. В същото време Ирина намерила изход от създалото се положение: нейният брат Мануил Асен заминал да дири помощ при Умур паша, господаря на Смирна. Турците се отзовали на призива и скоро флотата им, която се състояла от 380 кораба, акустирала в устието на Марица. Това принудило Иван Александър отново да се завърне в Търново, без да е постигнал някакъв успех⁴⁵.

През 1344 г. Иван Александър най-сетне успял да получи това, което не му се отдало да постигне през изминалите две години: териториални придобивки за сметка на Византия. До тази сполука се стигнало след значителна промяна в гражданската война на империята: претендентът Йоан Кантакузин успял да укрепи положението си и да овладее голяма част от Тракия, заплашвайки подстъпите към Константинопол. Тази опасност принудила императрицата майка Анна Савойска да се обърне за помощ към българския цар. В замяна Иван Александър поискал „градовете край Станимака и Цепина”, общо девет: Цепина, Кричим, Перущица, Света Юстина, Пловдив, Станимака, Аетос, Беаднос и Косник⁴⁶. В Константинопол се съгласили на драго сърце с това искане, тъй като въпросните градове всеки момент можели да минат под властта на Йоан Кантакузин. Освен това приближените на императрицата смятали, че българският цар лесно можел да бъде убеден да воюва на тяхна страна, тъй като турците, съюзници на Йоан Кантакузин, вече опустошавали и българските предели⁴⁷. Постигнал своето, Иван Александър не бързал да изпълни поетото обещание. Той заявил, че ще се намеси в конфликта едва след като турците напуснат Балканския полуостров. И наистина малко по- късно българските войски се появили край Стилбно⁴⁸, но този поход по-скоро бил една демонстрация, отколкото сериозна военна експедиция.

Иван Александър и този път нямал сериозно намерение да се намесва решително в гражданската война в империята. Верен на избраната политическа линия и военна стратегия, той отново стоял встрани от важните събития. А те се решавали без неговата намеса. Възелът се бил заплел отново благодарение на българина Момчил⁴⁹. Обвързвайки се ту с Константинопол, ту с претендента (от едното място той получил достойнството деспот, а от другото севастократор⁵⁰), Момчил успял да създаде едно самостойно владение по южните склонове на Родопите, между долното течение на реките Места и Арда, което било сериозна пречка за Кантакузин по пътя му към Константинопол. Докато претендентът с помощта на Умур паша се мъчел да отстрани това препятствие, Иван Александър също се появил в Родопите. Но неговите действия, както и в предните години, не били особено сполучливи. Наистина на първо време той нахлул в областта Мора и сполучил да овладее крепостта Хиперперакион, но твърдата съпротива на Йоан Кантакузин отново го принудила да отстъпи⁵¹.

След поредния несполучлив поход на Иван Александър (този път ярка демонстрация на липса на интерес към съдбините на Родопите) Йоан Кантакузин организирал унищожаването на Момчиловото владение. В решаващата битка, състояла се на 7 юли 1345 г. край крепостта Перитеорион, войските на Кантакузин и турците на Умур паша разгромили малката армия на Момчил, а самият той намерил смъртта в сражението⁵². Наскоро след това в Константинопол бил убит Алексий Апокавк и за Йоан Кантакузин вече нямало сериозни пречки по пътя му към византийската столица. Не могла да го възпре и битката при Силиврия (1346), в която Кантакузиновите войски срещнали българите Добротица и Теодор⁵³. През нощта на 2 февруари 1347 г. Йоан Кантакузин влязъл в Константинопол, от 8 февруари той поел върховната власт в империята, споделяйки я със зет си Йоан V Палеолог, а на 21 май същата година бил за втори път коронясан за византийски василевс⁵⁴. Гражданската война приключила и Византия, макар чувствително отслабена, отново била единна държава.

Цар Иван Александър и този път изиграл сполучливо ролята на наблюдател. Наистина той се стараел да запази получените в 1344 г. придобивки, но докато наблюдавал спокойно последното действие на византийската драма, покрай него преминали значителни събития, които оставили трайни следи в международното положение на Балканите. Както се подчерта, империята възстановила своето единство. В същото време Сърбия покорила почти цяла Македония (изоставена и от България, и от Византия) и се превърнала, макар и за кратко време, в първа сила на полуострова, израз на което била и приетата от Стефан Душан титла „цар на сърби и на гърци” (1345). Турците от съюзници на Кантакузин бързо се превърнали във врагове на Византия и на останалите балкански държави и вече били на прага на Балканите. Все по-решително в съдбините на полуострова се намесвали Венеция, Генуа и Унгарското кралство. По този начин старият конфликт на Балканите постепенно се интернационализирал и получавал застрашително за балканските страни развитие. Иван Александър дори и да желаел, не би могъл да остане настрана от тези събития, които решавали съдбата на българската държава.

Първата крачка за излизане на България от „балканската изолация” била сторена по посока на Венеция. Републиката на св. Марко търгувала с българските земи още в края на ХIII в. и постепенно създала свои колонии във Варна, Месемврия, Анхиало, Созопол⁵⁵, но отношенията между двете страни били нормализирани и уредени по дипломатически път едва с договора, сключен в 1346 или 1347 г.⁵⁶ Добрите връзки между Венеция и българската държава, потвърдени с писмото на цар Иван Александър до дожа Андреа Дандоло (4 октомври 1352)⁵⁷ продължили почти до края на Иван -Александровото властвуване. По същото време България установила, макар и не съвсем официални отношения с Генуа — през май 1352 г. двама пратеници на Паганино Дория, командуващ генуезката флота, воювала срещу Венеция в Босфора, потеглили към България⁵⁸.

Връзките на българската държава с двете италиански морски републики били изява на необходимост, наложена от времето. Изява, разширяваща международния политически кръгозор на България и стимулираща външната търговия на страната. Но постепенно централно място в българската външна политика заемала нова сила, която идвала от изток — турците. Първоначално съюзници на Йоан Кантакузин по време на гражданската война (преди всичко емирът на Смирна Умур паша)59, те не закъснели да се превърнат в основен враг на балканските народи. България вече изпитвала техните разорителни набези, последният от които (началото на 1351)⁶⁰ бил повод да се пристъпи към създаване на първата балканска антиосманска коалиция. За съжаление тя не могла да бъде осъществена. Йоан Кантакузин предложил на Иван Александър, след като вече бил преговарял и със Стефан Душан, съвместно поддържане на флота, която трябвало да възпрепятствува турските десанти на Балканския полуостров. Според Кантакузин на първо време българският цар се съгласил да окаже исканата финансова помощ, но по-късно под влияние на своя зет Стефан Душан се отказал от споразумението⁶¹. По-сетнешните опити (1363) за създаване на нова, още по-голяма антитурска коалиция с участието на Венеция, Генуа, Византия, България, Трапезунд, Кипър също не дали положителен резултат⁶². Балканските държави, разделяни от столетните си противоречия, предпочитали да разчистват сметките помежду си, отколкото да създадат фронт срещу общия враг.

През 1352 г. по време на новия конфликт между съимператорите Йоан V Палеолог и Йоан VI Кантакузин Иван Александър заедно със Стефан Душан подпомогнал законния византийски василевс, като изпратил български войски край Димотика⁶³. Три години по-късно Иван Александър направил нов опит да установи съюзни отношения с Византия. Между него и Йоан V Палеолог бил сключен договор, в основата на който лежал брачен съюз на дъщерята на българския цар Кераца-Мария и престолонаследника Андроник IV. За съжаление и този договор не бил дълготраен и резултатен. Девет години по-късно (през 1364), когато турците вече здраво били стъпили на Балканския полуостров, се водила последната българо-византийска война. Йоан V Палеолог предприел поход срещу българските черноморски градове, превзел Анхиало и обсадил Месемврия. Но обсадата не му донесла успех, тъй като Иван Александър изпратил в помощ на града българска войска и турски наемници⁶⁴.

През 1365 г. независимо от турското настъпление в Тракия (в ръцете на нашествениците паднали Димотика, Цурулум, Аркадиопол, вероятно Адрианопол, Пловдив, Боруй)⁶⁵ центърът на българския външнополитически живот за известно време се изместил на северозапад. На 2 юни маджарският крал Лудвиг Велики превзел Видин, отвел в плен цар Иван Срацимир и семейството му, установил маджарска администрация в покорените български земи и предприел масово покатоличване на тамошното население⁶⁶. Временното ликвидиране на Видинския апанаж, макар и косвено, послужило като нова ябълка на раздора между България и Византия. През 1366 г., връщайки се от Буда, където бил отишъл да търси помощ срещу турците, император Йоан V Палеолог бил спрян във Видин, тъй като българските власти по нареждане на Иван Александър отказали да го пропуснат по р. Дунав или през българските земи. Тези действия на българския цар довели до черноморската експедиция на савойския граф Амедей VI⁶⁷, който през есента на 1366 г. завладял Агатопол, Скафида, Созопол, Анхиало, Месемврия, Емона и дори обсадил Варна. Едва тогава били започнати преговори, в които важна роля играл Добротица. Според постигнатото споразумение на Йоан V Палеолог било осигурено преминаване през българските земи, а Амедей VI вдигнал обсадата. За своите услуги Добротица получил Варна, Емона и Козяк, а може би и Дръстър⁶⁸. Изоставените от савойците български черноморски селища (от Месемврия до Агатопол) преминали под властта на Йоан V Палеолог, който от своя страна поел задължението да съдействува за освобождаването на Видин от маджарска власт. Той дал 180 000 флорина на влашкия воевода Владислав Влайку, който трябвало да отвоюва Видин от маджарите⁶⁹. Този успех, макар и твърде скъпо заплатен, бил последната външнополитическа проява на цар Иван Александър.

Действията на Иван Александър в областта на външната политика по традиция получават, и то по твърде категоричен начин, положителна оценка, като се започне от П. Сирку⁷⁰ и се стигне до наши дни⁷¹. Изследвалите разточително хвалят неговите многобройни качества, издигат фигурата му в култ както в сравнение със съвременниците му Стефан Душан и Йоан Кантакузин, така и с някои от най-ярките личности в българското минало (Симеон, Иван II Асен). Така ли е в действителност?

Ако хвърлим поглед върху българската политическа карта от 1371 г., там ще намерим следната картина: България вече не е единна или, както ще пише четвърт столетие по-късно Ханс Шилтбергер, съществуват „три Българии — Търновска, Видинска и Добруджанска”. Второ, България завинаги е загубила областта на Велбъжд, Македония, Родопите, Южното Черноморие. Кои са причините за този крах? Ако за вътрешното териториално раздробление на страната можем да обвиним напредналия процес на феодализация (преди всичко вече установената практика да се раздават апанажни владения на членовете на царската фамилия или на лица, близки до нея), то причината за останалите загуби трябва да се търси другаде — преди всичко в личността на българския цар. Едно кратко запознаване с четиридесетгодишното царуване на Иван Александър ще ни покаже недвусмислено, че българският цар многократно показвал липса на политическа прозорливост, на политическа и военна стратегия, на дипломатическа гъвкавост. Демонстрирал неумение да намери дипломатическия си партньор и съюзник, провеждал абсолютно несполучлива дипломация. Не са малко проявите му на безразличие към важни политически събития. Ще се опитаме да подкрепим тези констатации с няколко примера:

Византийската политика на България имала столетни традиции, в резултат на което бил изработен модел на българо-византийски отношения, действуващ почти постоянно. Но драматичните шест години от 1341 до 1347 г., погълнати от гражданската война, борбите около паламизма, бунтовете на зилотите — предлагали великолепна възможност за изоставяне на традиционните действия и намиране на нови средства за борба срещу империята. За съжаление българският цар не се оказал на необходимата висота. На него му липсвал цялостен поглед върху събитията, основна политическа линия, която да следва неотклонно. Той преследвал тактически, но не и стратегически цели. Бил прекалено предпазлив, дори плах в опитите си да се възползува от царящата във Византия анархия. Схемата на неговите действия била проста и не се изменяла в зависимост от политическата и военната обстановка: нахлуване в земите на империята — несполука, сключване на мир — оттегляне. Иван Александър трудно се ориентирал, оставил пълна свобода на действие на Стефан Душан, не направил дори опит да се свърже с Момчил и с негово съдействие да постигне това, което не могъл да постигне сам. Наистина той се добрал до известни териториални придобивки (български градове, намиращи се под византийска власт!), но това било най-малкото, което изтръгнал от ръцете на Константинопол, докато неговият зет Стефан Душан извоювал максималното.

Изброените по-горе недостатъци на Иван Александър се проявили най-пълно и категорично в неговата „сръбска” политика. Както вече се каза, през 1332 г. сестрата на българския цар Елена се омъжила за новия сръбски крал Стефан Душан. Този брак скрепил мирния договор между двете страни, който не бил нарушен през цялото царуване на Иван Александър. Но каква цена била заплатена за спокойствието на западната граница? Безспорно през първите години българският владетел се нуждаел от това споразумение (то е било необходимо не по-малко и на Стефан Душан), но сетне? Ние не знаем съдържанието на българо-сръбския договор от 1332 г., но знаем, че сръбският крал се е разпореждал свободно със съдбините на западната половина на полуострова. И знаем резултатите от тези негови действия! Не бихме могли да говорим за про-сръбска ориентация в семейството на Иван Александър, но не може да не ни учуди фактът, че много от неговите най-близки роднини се озовали в Сърбия. Освен Елена там срещаме и по малката сестра Теодора, която била използувана от Стефан Душан като средство за решаване на политическите му комбинации (вж I, № 38); в Сърбия пребивавал братът на българския цар деспот Йоан Комнин Асен, който с помощта на Стефан Душан станал господар на Валона и признавал сръбската върховна власт (I, № 34); пак в Сърбия срещаме още един предполагаем брат на Иван Александър — Драгушин (I, № 36). Безспорно това присъствие на членовете на царствуващата българска фамилия в съседна Сърбия, което остава необяснимо, е било силен отрицателен фактор в българската външна политика, говори за пълно безразличие на българския цар към действията на неговия зет.

Резултатите от това поведение на Иван Александър проличават особено ясно по време на гражданската война във Византия (1341 — 1347). Докато Иван Александър полагал големи усилия да овладее някое парче земя в Тракия, то Стефан Душан спокойно овладял почти цяла Македония. И това станало без каквато и да било реакция от страна на България, дори, бихме казали, с нейното съгласие и помощ (действията на българите в Тракия отвличали вниманието както на Кантакузин, така и на Алексий Апокавк и на Анна Савойска от западните краища на полуострова!). Ако това поведение на Иван Александър трудно може да намери убедително обяснение, то още по-необяснима е неговата реакция на Кантакузиновото предложение за съвместни действия срещу турците. Под влиянието на Стефан Душан българският цар провалил този опит за съюз, който, ако не е бил необходим на Сърбия, е бил много необходим на България!

Отношението на Иван Александър към коронацията на Стефан Душан било най-ярката изява на намалената мощ на българската държава и настъпилия упадък в българската политическа идеология. Докато книжовниците славели българския цар като втори Александър Македонски и нов Константин Велики (sic), на Великден (14 април 1346) в старинния български град Скопие търновският патриарх Симеон благословил царското достойнство на Стефан Душан⁷², който започнал да се подписва в издаваните от него документи:

⁷³

Тези действия на цар Иван Александър могат да получат само една характеристика: безразличие, дори, бихме казали, престъпно безразличие, и създават една представа за него, която се отдалечава твърде много от всичко писано досега.

Иван Александър Асен е сред малцината български владетели, чиято роля във вътрешнодържавния живот може да бъде изучена сравнително добре. Различни по произход, време и тип извори осветляват отделни страни от живота на българското общество и преди всичко ролята на царя в тях. Ако трябва да степенуваме проблемите, които са стояли пред българския владетел — проблеми, които не са могли да бъдат решени без изявата на неговото виждане и неговата воля, на първо място трябва да поставим проблемите, свързани с държавната власт. Причини от обективен и субективен характер сериозно затруднили Иван Александър при решаването на всички въпроси, свързани с престолонаследието, което от своя страна оказало сериозно влияние върху съдбините на българската държава през XIV в. На първо време всичко било ясно: съгласно с налагащата се вече практика в българската държава Иван Александър обявил за свой съвладетел първородния си син Михаил Асен⁷⁴. Почти по същото време обаче с титлата цар бил удостоен и третият син Иван Асен⁷⁵ — факт, който сериозно затруднява изясняването на въпроса за престолонаследието и действията на Иван Александър⁷⁶. Малко по-късно през 1344/45 г. царската титла станала притежание и на втория син Иван Срацимир, а няколко години по-сетне тя е звучала необичайно за българската владетелска институция — „млад цар”⁷⁷. Тази титла може да има само едно обяснение, а именно: Иван Александър е определил нейния притежател (в случая Иван Срацимир) за престолонаследник⁷⁸. Вторият брак на българския цар⁷⁹ отново усложнил проблема за наследието на престола. Конфликтът в царското семейство не закъснял: Иван Александър променил своята воля, пренебрегнал Иван Срацимир и насочил цялото си внимание и бащинска обич към сина, който му родил Теодора II — Иван Шишман. Изворите, с които разполагаме (приписки към различни ръкописи), свидетелствуват, че този Иван-Александров син, на когото било определено да бъде последен български цар през средновековието, притежавал последователно (?) три титли: „багренороден" (трети и последен случай за българската история), „цар” и по-късно „млад цар”⁸⁰. Това развитие на титулатурата на Иван Шишман не е трудно за разгадаване. Имаме всички основания да допуснем, че Иван Александър е разглеждал първия си брак едва ли не като недействителен — поне що се отнася до наследието на владетелската власт. Назовавайки сина на Теодора II „багренороден”, той сторил първата стъпка към обявяването му за престолонаследник; тази позиция на Иван Шишман била окончателно утвърдена с титлите „цар” и преди всичко „млад цар”.

Иван Александър развързал окончателно гордиевия възел около българското престолонаследие, като прибягнал до една институция, която била позната на българското общество още от края на дванадесетото столетие — апанажа. Отстранен от конкуренцията за царскта власт в Търново, Иван Срацимир получил традиционния апанаж на Шишмановци — Видин и неговата област, с титлата цар. Постепенно той се отчуждавал от Иван-Александровото семейство и увеличавал своята независимост от Търново, приемайки титлата „цар и самодържец”⁸¹. По този начин през продължителното царуване на Иван Александър причини от обективен (засиленият процес на феодализация) и от субективен характер (двата брака на българския цар) довели до окончателното формиране на две големи апанажни владения — Видинското царство и Карвунската област (Добруджа), които постепенно се обособили в почти напълно независими от Търново територии⁸². Иван Александър бил не само пасивен наблюдател, но и активен участник в процеса, който разпокъсал българското царство на „три Българии”, описани малко по-късно от Ханс Шилтбергер⁸³ и споменати в Ἔκθεσις νέα⁸⁴. Политическото късогледство на българския владетел, прибавено към обективните процеси, развиващи се в българското общество, обезсилили България тъкмо в момента, когато тя се изправила лице в лице с османските турци.

Иван Александър през цялото си царуване проявявал голям интерес към въпросите на религията. Четиринадесетото столетие за България, както и за съседна Византия, било столетие на забележим духовен кипеж, на процеси и явления, обхванали самата сърцевина на православната църква. Страната по традиция поддържала връзки със Светия престол⁸⁵, била посещавана от мисии на францисканския и доминиканския орден⁸⁶. Но все пак религиозната политика на българския цар се формирала от три основни изяви: активна съпричастност към проблемите на исихазма, покровителство на манастирите и традиционна ангажираност в борбата срещу ересите⁸⁷.

Иван Александър, в съзвучие с изискванията на епохата — значимостта на исихазма като философско и особено като идеологическо явление и задължаващия пример на византийските василевси (преди всичко Йоан VI Кантакузин), не закъснял да се свърже с идеолога на исихаското учение Григорий Синаит⁸⁸. Тези връзки били значително улеснени от един важен факт — значителна част от живота си Григорий Синаит прекарал в пределите на българската държава, в местността Парория⁸⁹. Нещо повече, той бил принуден да се обърне за подкрепа към българския цар, като изпратил при него един от най-личните си сподвижници Теодосий Търновски⁹⁰. Тревогите на исихастите били големи, тъй като Парория била пълна с „разбойници и убийци”, които ежедневно заплашвали безмълвниците. Иван Александър с готовност сторил много повече от това, за което го молели. По негово нареждане била построена обител на планината Катакриомени с всички стопански принадлежности, издигнал специална кула, наричана кулата на Синаит⁹¹, която трябвало да защищава братството от разбойниците. Царят надарил Григорий Синаит с голяма сума пари, множество овце, волове и отстъпил на манастира едно село и езеро, в което се ловяла риба⁹². Четири-пет години по-късно (към 1345 — 1346) Теодосий отново бил проводен в Търново, тъй като обителта пак била притеснявана⁹³. След смъртта на Григорий Синаит (около 1346) връзките на Иван Александър с исихазма не прекъснали. След постепенното западане на Парорийската обител и разпръсването на братството той щедро подкрепил Теодосий, който се установил в близост до Търново, в Килифарево (към 1351)⁹⁴. Там под ръководството на прочутия български исихаст и с активното участие на неговите сподвижници Роман (Ромил) и бъдещия търновски патриарх Евтимий възникнало духовно огнище, чието влияние скоро надхвърлило границите на българското царство⁹⁵. Връзките на цар Иван Александър с Теодосий продължили до смъртта на последния (1362 или 1363)⁹⁶.

Подкрепата, която Иван Александър оказал на исихаското движение, не може да бъде отделена от една друга негова изява (в същото време традиционна за българските владетели)—основаването на манастири и обдаряването на вече съществуващи. Както бе посочено, с помощта на българския цар били изградени манастирът „Света Богородица” в Парория⁹⁷ и Килифаревският манастир⁹⁸. Към тях трябвало да бъде добавен и драгалевският манастир „Света Богородица”, за което имаме категоричното свидетелство на Иван Шишман⁹⁹. Наред с това Иван Александър възобновил отчасти, преустроил или само надарил богато редица известни манастири: Бачковския, в чиято костница е запазен ктиторският портрет на царя¹⁰⁰, „Църквата” в Ивановския скален комплекс¹⁰¹, месемврийските манастири „Света Богородица Елеуса” и „Свети Никола”¹⁰², Оряховския манастир „Свети Никола” и Зографския манастир¹⁰³.

Втората половина на Иван-Александровото царуване се характеризира със силни проявления на различни еретически учения. Царят с активната подкрепа на Теодосий Търновски (житийната книжнина го представя като инициатор) организирал два антиеретически църковни събора (1350 — 1360), на които били осъдени отделни представители на богомили, варлаамити, адамити, евреи¹⁰⁴.

Четиринадесетото столетие безспорно е един от върховете на средновековната българска литература. И макар че обективни и субективни причини все още оправдават липсата на обобщаващ труд, посветен на българската книжовна култура през този период105, редица въпроси — обща характеристика¹⁰⁶, проникване на исихаската книжнина¹⁰⁷, литературните центрове¹⁰⁸, са получили задоволително обяснение. Наред с тях въпрос, който никой изследовател не подминава, е: ролята на цар Иван Александър в литературния живот на страната. Категорично трябва да се каже, че в своите оценки и характеристики специалистите си служат единствено със суперлативи. Не може да не ни направи впечатление, че съвременните учени са твърдо верни на писаното от книжовниците на четиринадесетото столетие. Без да се впускаме в подробности, ще припомним само някои сравнения и кратки изводи: „Симеон и Иван Александър са владетели, чиито усилия са насочени към политически и военни успехи, но и към развитие на културния живот, към създаване на духовни ценности... Цар Иван Александър, който подобно на Симеон е и велик държавник, и велик книголюбец”¹⁰⁹. Някои изследователи, изхождайки от неправилната представа, че „по-усилени изяви на културна дейност в Търново се забелязват едва с възкачването на цар Иван Александър”, твърдят категорично: „Литературният ренесанс в Търново започва по инициатива на царя.”¹¹⁰

Едва ли е необходимо да се доказва подробно неаргументираността на подобни становища и в същото време едва ли съпоставянето на Иван- Александровите изяви в книжовната област с действията на други личности от българското минало, е най-добрият път да се разкрият мястото и ролята на този български владетел в организирането и развитието на литературния процес. Само едно внимателно, безпристрастно проучване на неговите вкусове, желания, стремления и практически действия може да ни донесе това.

Един поглед върху книжовното наследие на четиринадесетия век ще ни убеди в големите литературни интереси на цар Иван Александър. Запазените приписки на редица ръкописи говорят недвусмислено, че българският цар не само е бил меценат, отделял е щедро средства за работата на скрипториите, но и самият той е определял книгите, които е трябвало да бъдат преписани или пък за първи път преведени на български език. Безспорно тези книги са били предназначени за неговата лична библиотека, съхранявана в двореца, която се формирала според вкуса на владетеля, а не стихийно. Веднага трябва да кажем, че вкусът на Иван Александър е отражение на вкуса на епохата, и книгите, съхранявани в Търновската библиотека в умален размер, съответствуват на книжовната продукция на страната. Макар и да не са много, все пак запазените книги добре илюстрират горното твърдение: Софийския песнивец (1337)¹¹¹, Сборник на поп Филип¹¹², Ватикански препис на среднобългарския превод на хрониката на Константин Манасий (Cod. Vat. Slav. II)¹¹³, Лаврентиев сборник¹¹⁴, Апостол с тълкувания¹¹⁵ и Четвероевангелие от 1355/56 г. (ВМ Add. 39627)¹¹⁶. Към тях някои учени са склонни да добавят още няколко ръкописа, които по един или друг начин се свързват с дейността на дворцовия скрипторий¹¹⁷. Но броят на книгите едва ли би могъл да промени тематичната и качествената характеристика на царската библиотека, а именно: съчинения с аскетичен или полуаскетичен характер, пролози, патерици, отделни произведения на отшелници. Две неща правят впечатление, но това отклонение е съвсем естествено: първо, по поръчка на царя е бил направен превод на съчинение с исторически характер (летописта на Константин Манасий)¹¹⁸; второ: на царската библиотека принадлежат две от трите най-разкошно оформени и илюстрирани средновековни български книги: Cod. Vat. Slav. II и ВМ Add. 39627.

Запознаването с книжовното богатство, сътворено през дългото царуване на Иван Александър, ни дава възможност да открием и други черти на българския владетел, които окончателно оформят образа му на „книголюбец”. Преди всичко той е любител, а не професионалист. Той желае да притежава хубавата книга, да я разлиства, но никога не е участвувал в нейното създаване, никога не е изпитал насладата от труда в скриптория. Безспорно той е ценител на красивото, има вкус на изискан естет, но никога не е бил организатор и участник в онази нелека дейност — резултат от която била появата на книжовни ценности, радващи ума и окото на съвременника. Очевидно той бил обект, а не субект в литературния процес. Няма съмнение, че центърът на книжовния живот е бил извън двореца. Последната констатация изисква пояснение: по-горе бе казано, че на Царевец по всяка вероятност имало скрипторий и негово дело са изброените ръкописи. Но истинският център на духовния живот на страната се намирал извън царските покои и царят не бил неговият организатор и ръководител¹¹⁹. В заключение: цар Иван Александър не е бил работник на литературната нива, не е бил творец, но това не е негова вина. Просто някои оценки на съвременните изследвали се нуждаят от корекции.

Дълголетната държавническа дейност на Иван Александър е оставила трайни следи в някои области, които несгодите на времето не са сполучили да заличат. Първата е свързана с издаването на важни документи и условно би могла да бъде наречена „acta et diplomata”. Познати са следните документи, излезли от царската канцелария, носещи подписа на цар Иван Александър:

1) Златопечатник или хрисовул в полза на Светогорския Зографски манастир (1342)¹²⁰. 2) Хрисовул в полза на Ореховския манастир „Свети Никола” (1348)¹²¹. 3) Грамота за месемврийския манастир „Света Богородица Елеуса¹²². 4) Втората грамота на същия манастир¹²³. 5) Грамота за манастира „Свети Никола” край Месемврия¹²⁴. 6) Договор с Венецианската република или Sagramento et patto de messer imperator Alexandra del Zagora (1346 — 1347)¹²⁵. 7) Писмо-грамота до дожа на Венеция Андреа Дандоло (4 октомври 1352)¹²⁶. 8) Цар Иван Александър е издал и други документа, чиито оригинали не са запазени, но няма съмнение в тяхното съществуване, а именно: а) договор за съюз с император Йоан V Палеолог и проект за брак между Иван-Александровата дъщеря Кераца-Мария и сина на византийския император Андроник (бъдещия Андроник IV). Българският оригинал не е съхранен, но разполагаме със синодален акт (πρᾶξις συνοδική), издаден от константинополската патриаршия на 17 август 1355 г.¹²⁷, потвърждаващ споразумението между двамата владетели, б) грамота (дарствен хрисовул?) за Драгалевския манастир „Света Богородица”. Текстът на този документ не е достигнал до нас, но няма съмнение, че той е съществувал: цар Иван Шишман в хрисовула си за същия манастир категорично отбелязва, че той „бе създаден, сътворен и украсен от родителя на моето царство, светопочиналия цар Иван Александър”¹²⁸. Безспорно тези действия на Иван Александър са били съпроводени с издаването на грамота (хрисовул?), в която се е отбелязвало създаването или възобновяването на Витошкия манастир и с която се е осигурявало неговото съществуване, в) по-горе бе отбелязано, че името на Иван Александър се свързва със създаването, възобновяването и укрепването на манастирите в Парория, Килифарево, Иваново и Бачковската обител. Вероятно тези грижи на българския цар, които са били добре засвидетелствувани, са били съпроводени съгласно практиката с издаването на съответните документи^128а.

Според установената вече традиция цар Иван Александър е сякъл печати и монети. Запазен е печатът, който скрепва Оряховската грамота. На едната му страна е изобразен св. Никола, а на другата страна — българският цар. От двете страни на царската фигура е гравиран надпис: ¹²⁹. Иван Александър е сякъл различни емисии монети, на които е представен той сам, със сина си Михаил Асен и със съпругата си Теодора¹³⁰.

Иван Александър е единственият български средновековен владетел, за който притежаваме толкова много и толкова разнообразна информация от домашен произход. Без преувеличение тя позволява да се напише специално изследване, озаглавено „Иван Александър през погледа на неговите съвременници”¹³¹. Тук обаче ще се задоволим да се спрем съвсем бегло на онези групи паметници, в които присъствува образът на този български цар, а именно: приписки, надписи и паметници на изкуството.

Най-често името на цар Иван Александър и, разбира се, отделни сведения за неговата личност и за неговото властвуване се срещат в един своеобразен и популярен жанр на старата ни литература — приписките¹³². Тук само ще изброим онези ръкописи, съхранили на своите страници приписките, които ни интересуват: Ловчански сборник (след 1323 — 1324, но преди 1331)¹³³, Софийски или Иван-Александров псалтир (1337)¹³⁴, Тълковно евангелие от Анхиало (1337)¹³⁵, Пролог (1338/39)¹³⁶, Манасиева летопис (преди 1344/45)¹³⁷, Сборник на поп Филип (1344/45)¹³⁸, Висарионов патерик (1345/46)¹³⁹, Лаврентиев сборник (1347/48)¹⁴⁰, Апостол с тълкувания (наскоро след 1347/48)¹⁴¹, Четвероевангелие на митрополит Данаил (ВМ Add. 39625 — 1352 (?))¹⁴², Лесновски паренесис (1352/53)¹⁴³, Четвероевангелие (ВМ Add. 39627 — 1355/56)¹⁴⁴, Германов сборник (1358/59)¹⁴⁵, Зографски апостол (1358/59)¹⁴⁶, Сборник на Пръвослав (1350 — 1360)¹⁴⁷, Лествица (1363/64)¹⁴⁸, Стихирар (1367)¹⁴⁹, празничен миней (без дата)¹⁵⁰, Осмогласник (без дата)¹⁵¹.

Какво прави впечатление? Ръкописите и съответно намиращите се в тях приписки са 19 на брой и са съставени в продължение на около половин столетие. Една част от посочените ръкописи (на брой 6) са изготвени по поръчка на самия владетел¹⁵² и съвсем естествено неговото име е отбелязано в приписките. Останалите ръкописи (13 на брой) са изготвени на различни места (в столицата или извън нея) и по заръка на други лица (известни или не). В повечето случаи преписвачите не са се задоволявали само да вмъкнат името на цар Иван Александър, но са давали и разни сведения за неговото царуване. В редица приписки наред с царя са споменати и членове на неговото семейство: двете му съпруги (Теодора I и Теодора II), синовете му Михаил Асен, Иван Асен, Иван Срацимир, Иван Шишман. Както би трябвало да се очаква, липсват имената на дъщерите. Приписките се различават както по своя обем, така и по тип: от съвсем кратки маргинални бележки до подробните и разточителни текстове в „Софийския песнивец” и „Четвероевангелието от 1355/56 г.”, които напоследък българската литература разглежда като похвали¹⁵³. Два от ръкописите са на гръцки език — Евангелието от Анхиало (1337) и Стихирарът от октомври 1367 г. В първия случай присъствието на името на Иван Александър и на неговия син Иван Асен е лесно обяснимо, тъй като по това време Анхиало бил под българска власт, и било съвсем естествено монахът Методий Гемист, въпреки че преписал Евангелието на гръцки език, да спомене името на българския цар. Вторият случай е по-интересен. Стихирарът е преписан от монаха Калист Гарели (или от Гариала, в Тракия) в манастира „Св. Йоан” край град Сяр, който по това време бил център на сръбското владение. Споменаването на българския цар и неговата съпруга ни насочва към българското минало на тази област. Подобен е случаят и с Лесновския паренесис. Ръкописът е изготвен (на български език и с български правопис!) в Лесновския манастир, който през 1352/53 г. се намирал под сръбска власт, но името на цар Иван Александър предшествува името на сръбския цар Стефан Душан и деспот Йоан Оливер.

Името на Иван Александър се среща твърде често освен в приписките и в епиграфските паметници — надписи, издълбани на камък, гравирани по обковки на икони, или надписи, съпровождащи ктиторски изображения на българския цар. Ето впрочем всички тези паметници: надписа на иконата „Света Богородица Елеуса” от Несебър (на гръцки език)¹⁵⁴, Ямболски надпис¹⁵⁵, надпис край р. Рояк (Провадийско)¹⁵⁶, надпис от Шумен¹⁵⁷, Търновски надпис¹⁵⁸, надпис от костницата в Бачковския манастир¹⁵⁹, надпис от Беренде¹⁶⁰, надпис от църквата в Иваново¹⁶¹ и един надпис, датиращ от 1356 г., днес изчезнал, и чието съществуване предизвиква големи и оправдани съмнения¹⁶².

„Популярността” на Иван Александър намерила отражение и в паметниците на изкуството. Той е единственият български владетел, за чийто физически облик притежаваме толкова много и сравнително разнообразни доказателства. Нещо повече, при него наистина може да се говори за портретни изображения¹⁶³, които отговарят на описанията на царя в някои книжовни паметници¹⁶⁴. Като оставим настрана образите върху монетите¹⁶⁵ и печатите¹⁶⁶, които имат всички белези на схематичността, трафарета и традицията, характерни за този вид изкуство, опити за портретуване на цар Иван Александър откриваме в миниатюрата, в монументалната живопис и скулптурата. Тъй като всички тези изображения имат своите достойнства, ще си позволя да ги изброя и да дам съвсем кратки сведения за тях.

I. Миниатюри: А. Манасиева летопис (Cod. Vat. Slav. II) — 1) л. l^v: портрет в цял ръст на Иван Александър, представен между Исус Христос и летописеца Константин Манасий¹⁶⁷; 2) л. 2^r: миниатюрата представя оплакването на рано починалия царски син Иван Асен. Иван Александър, с корона, нимб и голяма черна брада, е застанал откъм главата на младия покойник¹⁶⁸; 3) л. 91^v: изображение на Иван Александър заедно с пророк Давид. Човешките фигури са на фона на триетажна сграда. Царят се намира вдясно от Давид, фронтално, с преметнат през лявата ръка край на лороса. В дясната ръка държи скиптър, който завършва с кръст. Около главата, както и в предните две миниатюри, има ореол¹⁶⁹; 4) л. 205^r: Иван Александър е изобразен с тримата си синове: Михаил Асен и Иван Срацимир (от лявата му страна), Иван Асен, до когото е застанал ангел (от дясната страна)¹⁷⁰.

Б. Четвероевангелие от 1355/56 г. (ВМ. Add. 39627) — 1) л. З^r: Цар Иван Александър с Теодора II и синовете си от този брак — Иван Шишман и Иван Асен. Образът на царя, както и останалите фигури, е в цял ръст, фронтално, в тържествена поза. Художникът добре е подчертал някои особености на царя — двуострата, вече посивяла брада и румените бузи. Главата му, увенчана с корона, е обхваната от нимб. В дясната си ръка той държи скиптър, чийто край завършва с кръст¹⁷¹. За разлика от изображенията в Манасиевата летопис това е портрет на човек, надхвърлил зрялата възраст и навлязъл в своята старост; 2) л. 124^r: Цар Иван Александър и Богородица, като част от композицията на страшния съд. Царят е в същото облекло, както на фамилния портрет; короната е предадена по-схематично, а краят на лороса е преметнат през лявата ръка¹⁷²; 3) л. 134^v: Цар Иван Александър и евангелист Марко. Царската фигура е вместена в една арка и е стъпила на червена възглавница¹⁷³; 4) л. 212^v: Цар Иван Александър и евангелист Лука. Композицията наподобява предната миниатюра¹⁷⁴; 5) л. 272^v: Цар Иван Александър и евангелист Йоан, представени между две дръвчета. Царят е изобразен фронтално, очите му са впити в зрителя, но ръцете му са обърнати към Св. Йоан Богослов, който му предава евангелието¹⁷⁵.

II. Монументална живопис: А. Костницата на Бачковския манастир. Изображението на цар Иван Александър се намира в северозападната ниша, в притвора на същинската църква (горния етаж). Изследвачите с право приемат, че това е може би най-внушителният и репрезентативен портрет от всички запазени портрети на българския цар¹⁷⁶. По тези си качества той наистина се доближава до тържественото изображение в началната миниатюра на Лондонското евангелие. Но що се отнася до същинските портретни качества (лицето на царя, макар и доста повредено), той е по-близо до миниатюрите от Манасиевата летопис, при това положение този портрет на Иван Александър може да бъде вместен между двете миниатюри и датира към 1350 г.

Б. „Църквата” в скалния комплекс край Иваново. Ктиторски портрет на цар Иван Александър, твърде лошо запазен. Надписът, съпровождащ образа, както и стиловите особености на стенописите подкрепят убедително идентификацията¹⁷⁷.

III. Скулптура. При разкопки на дворцовия комплекс на Царевец, в църквата „Св. Петка (Параскева)”, са намерени късове от каменен саркофаг — късове от долната част на похлупака и от перваза. На похлупака в плосък релеф е била изрязана фигурата на покойника. В откритите фрагменти са запазени долната част от дрехата на погребания (сакос?), представена в три четвърти, а краката в профил. На левия крак е изобразен двуглав орел. Някои изследвали са склонни да приемат, че на похлупака е била представена фигурата на цар Иван Александър¹⁷⁸.

Цар Иван Александър живял сравнително дълго време, управлявал българската държава в трудни за нея времена (около 40 години) и намерил вечния покой тъкмо тогава, когато България се изправяла пред гибел. Сведения за неговата смърт намираме в „Безименната българска летопис”: „Преди това сражение прочие умря търновският цар Александър в 6870 (= 1362) на 17-ия ден от месец февруари”¹⁷⁹. В това известие прави впечатление несъответствието между двете хронологически указания „преди това сражение” (от предходния пасаж е ясно, че става дума за битката край Марица — 26 септември 1371) и точната дата 17 февруари 1362 г. Това несъответствие бе отстранено от П. Мутафчиев, който с основание приема, че в ръкописа вместо SWO (=6870), трябва да се чете SWOΘ (=6879)¹⁸⁰. Следователно точната дата на Иван-Александровата смърт е 17 февруари 1371 г. Тази дата не противоречи на данните, с които разполагаме, а именно: знаем, че Иван Александър е бил жив до 1369 г.¹⁸¹, а от друга страна, кончината му може да бъде отнесена към 1371, а не към 1370 г.; в противен случай летописецът не би отбелязал „преди това сражение прочее умря търновският цар Александър…“. 

Цар Иван Александър се е женил два пъти и този факт е добре известен на българската историопис, тъй като изворите са недвусмислени. Но тук свършва яснотата около семейния живот на българския цар. Противоречия, недомлъвки, погрешни мнения съществуват почти по всички въпроси — личността на двете съпруги (Теодора I и Теодора II), хронологията на браковете, общия брой на децата, както и поотделно, от двата брака. Очевидно задоволителен отговор на всички питания може да се даде само след обстойно изучаване на изворите.

Сведения за първата съпруга на Иван Александър откриваме в два ръкописа: Софийски псалтир (или още Иван-Александров песнивец)¹⁸² и цар-Бориловия Синодик¹⁸³. За съжаление тези сведения са твърде оскъдни: научаваме само, че тя се е наричала Теодора и че в неизвестно време е станала монахиня, приемайки името Теофана. Нещо повече за Теодора I научаваме от Законника на Стефан Душан, където сред участниците в битката при Велбъжд (28 юли 1330) са посочени ¹⁸⁴. Следователно Теодора I е била влахкиня, дъщеря на воеводата Йоан Александър Басараб (1310 — 1352), основател на влашката династия. Датата на Иван-Александровата сватба с Теодора I е неизвестна: за нея имаме само сигурен terminus ante quem: 1323 г. (рождената дата на първородния син на царя Михаил Асен)¹⁸⁵.

На първо време съдбата на Теодора I била щастлива — от влашка принцеса и по-сетне деспотица тя станала българска царица. Но животът ѝ имал злополучен край, тъй като Иван Александър я изоставил и тя била принудена да се оттегли в манастир. Кога е станало това важно за царската фамилия събитие? Сигурен terminus post quem е 1337 г. — споменаването на Теодора в Софийския псалтир. Но едва ли разводът трябва да бъде отнесен към време, близко до тази дата. На миниатюрата на л. 2^r от Манасиевата летопис (Cod. Vat. Slav. II), представяща смъртта на царския син Иван Асен (I, № 41), е изобразена женска фигура, облечена в черно, която оплаква покойника. Тази фигура може да бъде само Теодора I¹⁸⁶. Ако приемем, че Cod. Vat. Slav. II е съвременен на сборника на поп Филип (Моск. Синод, библ. 20/38), т. е. миниатюрата може със сигурност да бъде отнесена към 1344/45 г.¹⁸⁷, то тази дата е категоричен terminus post quern за развода на Иван Александър с Теодора I. Тъй като разтрогването на брака се свързва с втората женитба на българския цар, т. е. между двете събития е изминало съвсем малко време, допълнителни уточнения могат да бъдат направени само ако се установи годината, в която е станала сватбата на Иван Александър с Теодора II.

Коя е Теодора II? Изворите са категорични: тя била от еврейски произход¹⁸⁸, приела Христовата вяра и била прославяна в редица приписки като „новопросветената” царица¹⁸⁹. Кога Иван Александър се е оженил за нея? По този въпрос съществуват големи разногласия: 1339 г.¹⁹⁰, 1340¹⁹¹ или най-късно в 1345 г.¹⁹² Всички тези твърдения са произволни или най-малкото не са подкрепени с елементарна аргументация. Очевидно първите две мнения нямат право на съществуване дори като хипотези. Що се отнася до третото предположение, то се основава единствено на презумцията, че сватбата на Иван Александър с Теодора II е станала веднага след съставянето на Cod. Vat. Slav. II. Дали в действителност е било така?

У историците, които съобщават за втория Иван-Александров брак¹⁹³, както и в „Синодика”, няма никакви хронологически указания. При това положение единствените извори, с които разполагаме, са приписките към някои ръкописи, датиращи от втората половина на XIV в., а именно Четвероевангелието от 1355/56 г. (ВМ Add. 39627), Сборникът на Пръвослав, Лествица от 1363/64, Стихирар от 1367/68 г. и един недатиран Апостол с тълкувания. Тези текстове могат да ни дадат само един сигурен terminus ante quem: 1355/56 г. (Четвероевангелието). Възможност за приближаване към точната дата ни дава приписката към един друг ръкопис — Лаврентиевия сборник, който е съставен през S.W.N.S., т. е. 6856 г. (Тъй като липсва посочване за месеца, завършването на сборника трябва да бъде отнесено към времето между 1 септември 1347 и 31 август 1348.) В приписката се чете: „... бе написана тази душеполезна книга за благоверния и христолюбивия, превисокия и самодържавния цар на българите и гърците Иван Александър за живот, здраве и утвърждаване на неговото царство и на децата му и за полза на всеки християнин, който чете с вяра и любов.”¹⁹⁴ Какво прави впечатление в този текст? Книжовникът е споменал българския цар, децата му, дори поданиците му, но липсва съпругата! Това опущение едва ли е случайно. Следователно, след 1 септември 1347 г. Иван Александър вече е бил разведен с Теодора I, но все още не е бил женен за Теодора II.

С тази приписка би могла да се свърже една подобна бележка, запазена на страниците на споменатия по-горе Апостол с тълкувания. В края на този текст се казва: „ ...А царят, който е поръчал тази книга, да царува тук дълги дни заедно със своята благоверна и новопросветена царица”.¹⁹⁵ Епитетът „новопросветена” не оставя място за съмнение, че става дума за Теодора II. От друга страна, неспоменаването на деца, подсказва, че Апостолът е преведен от гръцки и преписан за царя, наскоро след сватбата на Иван Александър. Като знаем, че първото дете от този брак Кера[ца] Мария е родено през пролетта на 1348 г.¹⁹⁶, можем с твърде голяма сигурност да приемем, че Теодора и Иван Александър са се оженили през последните месеци на 1347 г. или в самото начало на 1348 г. (наскоро след това бил окончателно завършен и въпросният Апостол с тълкувания).

От двата си брака цар Иван Александър е имал девет деца — петима синове и четири дъщери. От тях четири са били родени от Теодора I — Михаил Асен (I, № 39), Иван Срацимир (I, № 40), Иван Асен (I, № 41) и Кера Тамара (I, № 42), а пет от Теодора II — Кера[ца] Мария (I, № 43), Иван Шишман (I, № 44), Иван Асен (I, № 45), Десислава (I, № 46) Василиса (I, № 47)¹⁹⁷.