Средновековна България

 

 

№7. ИВАН II АСЕН (1218-1241)

 

Иван II Асен¹ без съмнение е този член на фамилията на Асеневци, който най-често е привличал вниманието на българската и чуждестранната историопис². Този добре забележим интерес не е случаен. Повечето изследователи (и в миналото, и днес) са склонни да приемат, че Иван II Асен е най-бележитата личност сред немалобройните Асеневци, а неговото царуване — най-блестящата епоха от Второто българско царство. Сравнително богатата литература (специална и обща) е добра основа за изграждането на един биографичен очерк и в същото време предлага чудесната възможност за преосмисляне на много преценки и изводи.

Изворите са категорични: Иван II Асен е син на Иван I Асен, освободителя на българите от византийско господство³. Обичайната характеристика, която срещаме в редица текстове, е: „Великият и благочестив цар Иван Асен, син на стария цар Иван Асен”⁴ и наред с нея — интересният вариант: „благоверният и благочестив и богобоязлив наш цар... Иван, Новият Асен, синът на предишния Асен Стария”⁵. Обикновено заключения за възрастта и оттам за рождената година на Иван Асен се правят само въз основа на едно понятие, употребено от Георги Акрополит. На два пъти византийският историк назовава бъдещия български цар ἀφῆλιξ⁶. Ив. Дуйчев, изучавайки употребата на това понятие от Акрополит, достига до извода, че то означава момче на 8 — 11 г., и приема, че Иван Асен е роден най-късно в 1195 или 1196 г., т. е. през 1207, при „узурпацията” на Борил, той бил на 11 — 12 години⁷. Това заключение обаче може да бъде оспорено. Прави впечатление, че Акрополит нарича Иван Асен ἀφῆλιξ и в 1197, и в 1207 г.⁸, т. е. ако приемем, че в 1197 е бил на 8 — 11 г., рождената му дата се отмества към 1186 — 1189, а през 1207 г. съвсем не е бил непълнолетен! Очевидно Акрополит е непостоянен; не винаги влага еднакво съдържание в понятието ἀφῆλιξ и това не позволява да се правят категорични изводи. При това положение не остава нищо друго, освен да разсъждаваме логически и да допуснем, че Иван Асен се е родил най-късно към 1190—1192 г.⁹

За живота на Иван Асен до 1207 г. не знаем нищо. След смъртта на Калоян царският престол бил овладян от Борил¹⁰. Как точно са протекли събитията в Търново, остава неизвестно, но все пак Акрополит не пропуснал да отбележи как тази промяна се е отразила върху съдбата на „законните” наследници на престола: Иван Асен и по-малкият му брат Александър тайно били отведени (вероятно от противници на Борил?) при куманите, а сетне били отправени към земята на русите¹¹. Едва след десет години, към 1217 г., Иван Асен начело на руски наемници¹² потеглил към България, за да завоюва бащиния си трон. След няколкомесечни въоръжени стълкновения претендентът сполучил да овладее Търново и да се провъзгласи за български цар¹³.

Царуването на Иван II Асен (1218 — 1241) не прави изключение от цялостната българска средновековна история. То ни е познато значително по-добре откъм външнополитическите си проявления, отколкото с вътрешното състояние на страната. Разбира се, в не малко случаи сме принудени да отгатваме ходовете и замислите на българския цар, тъй като те не са документирани достатъчно добре. Във външната политика на Иван Асен могат да бъдат обособени, и то категорично, два основни периода: 1218— 1230 и 1230— 1241 г.

Първата външнополитическа стъпка на младия владетел била предизвикана (или по-точно подсказана) от стеклите се обстоятелства. Наскоро след Иван-Асеновото възшествие през България трябвало да премине унгарският крал Андрей начело на изтощената си от несполучливия кръстоносен поход армия. Иван Асен решил да се възползува от удобния случай и да уреди отношенията си с един опасен съсед. На унгарския крал било заявено, че ще му бъде разрешено да продължи своя път само при едно условие: ако даде дъщеря си за съпруга на българския цар¹⁴. Изненадан, че неговият съюзник Борил вече не е цар, и притиснат от многото трудности, Андрей II приел направеното му предложение. Договореният царствен брак (той е бил изгоден и за двете страни) трябвало да получи папската благословия¹⁵ и бил осъществен към 1221 г.¹⁶ По всяка вероятност към това време на България били върнати загубените в 1211 г. Браничевска и Белградска област¹⁷.

След тази своя завършила успешно проява Иван Асен заел пасивна, изчаквателна позиция или поне изворите не говорят за негови действия на международното поле. Но стратегическото положение на България и още повече развитието на политическия живот на Балканите не позволявали на Иван Асен да стои, макар и привидно, настрана. И наистина останалите балкански владетели не закъснели да потърсят в негово лице дипломатически партньор и съюзник. Първи сторил това Теодор Дука Ангел¹⁸. Само за едно десетилетие амбициозният владетел на Епир успял да разшири значително своите владения¹⁹, да унищожи Солунското кралство и да овладее Солун (1224)²⁰, а през 1227 г. да се провъзгласи за василевс²¹. Завоеванията му в Източна Тракия разкривали намеренията му да се справи с Латинската империя и да влезе в Константинопол. При осъществяването на тази програма той бил принуден да държи сметка за България. Теодор Дука Ангел съобразително изпреварил латинците и сключил съюз с Иван II Асен. Приятелските отношения били скрепени с брак на дъщерята ня българския цар Мария и деспот Мануил, брат на Солунския император²².

Твърде скоро Иван II Асен, без да полага особени усилия (той знаел цената си!), станал обект на внимание и на Константинопол. През 1228 г. починал Робер дьо Куртене и за император бил обявен непълнолетният му брат Бодуен II. Положението на империята, притискана от Теодор Ангел и Йоан Дука Ватацес, било извънредно тежко. И в Константинопол решили да се обърнат към българския цар, който би могъл да бъде необходимото за латинците оръжие срещу Епир и Никея. Още повече, че константинополскиге барони, за разлика от Теодор Ангел, имали какво да му предложат или поне с какво да го подмамят. И тук започва един епизод от балканската история, над който и до днес тегне неяснота. Според едно сравнително късно известие²³ в столицата на Латинската империя било взето решение малолетният Бодуен да бъде оженен за дъщерята на Иван II Асен. Към това съобщение съвременните историци добавят, че на българския цар било предложено да стане регент на своя зет²⁴. Дълго време историческата наука дори вярваше, че разполага със самия договор (заслугата за това бе на В. Макушев²⁵) и възстановяваше плановете на Иван II Асен в духа на цар-Симеоновата политическа програма²⁶.

Всичко това би било прекалено хубаво, за да бъде вярно. Достатъчно бе едно по-внимателно вглеждане във въпросния документ²⁷, за да се установи, че той не е българо-латинско споразумение, а донесение на венецианския подеста в Константинопол Джовани Квирини, отразяващо проектодоговора между Латинската империя и бившия ерусалимски крал Жан дьо Бриен²⁸. Това откритие изведнъж представи в друга светлина отношенията на Иван II Асен с константинополските барони през 1228 г. и постави под съмнение известието на Марино Сануто за възможен брак на дъщерята на българския цар с император Бодуен II. И наистина бихме очаквали в донесението на Джовани Квирини, което съдържа известия за едногодишното примирие между Латинската империя и Теодор Дука Ангел²⁹ и споменатия вече проектодоговор с Жан дьо Бриен, да открием и споразумението на бароните с Иван II Асен. Но следа от подобно споразумение липсва. От друга страна, не можем да приемем, че ако е съществувало, Джовани Квирини би го изпуснал в своята релация — то би имало изключително значение не само за Венеция, но и за целия Запад. Второ, не може да не си зададем въпроса (независимо от факта, че такъв договор не е открит!): необходимо ли е било Константинопол да сключи почти едновременно два договора с еднакво съдържание — единия с цар Иван II Асен, а другия — с Жан дьо Бриен? Би могло да се допусне, че латинците са искали да неутрализират България! Но по това време Иван II Асен не бил най-опасният враг на Латинската империя (Теодор Комнин бил този, който е застрашавал Константинопол) и с него би могло да се поведе много по-проста игра, а именно: да му се подхвърли идеята за възможен съюз! Може би в Константинопол се е разнесъл слухът за подобни намерения, който по незнайни за нас пътища достигнал до Марино Сануто. Или пък събитията са протекли така, както ги отразява самият хронист: в Константинопол наистина се заговорило за съюз с българския цар, но в същото време бароните са намерили възможното решение — преговори с Жан дьо Бриен. Тази игра им позволила да държат настрана Иван II Асен (опасността от Теодор Дука Ангел, макар и временно, била отстранена), да приключат разговорите си с бившия ерусалимски крал, отразени в проектоспоразумението³⁰ и да сключат самия договор на 9 април 1229 г. в Перуджия³¹.

И накрая да добавим още нещо. Едва ли може да се говори за сериозни намерения на константинополските барони да оженят император Бодуен за българската принцеса и да предложат регентството на империята на Иван II Асен! Никакви съображения — нито съществуващите вече роднински връзки на Иван Асен с дома Куртене, нито необходимостта от „закрила” на невръстния Бодуен и изнемогващата империя, не биха позволили замислянето (и още повече осъществяването) на подобен проект, който би довел в Константинопол българския цар. Но дори само за момент да допуснем, че латинската аристокрация се е решила на такава стъпка, паралелните преговори с Жан дьо Бриен опровергават подобно допускане. Защото разговорите и особено споразумението с бившия ерусалимски крал (при положение, че съществувал договор, обвързващ Търново и Константинопол) биха имали своето естествено място само след битката при Клокотница³².

И така през 1228 г. — година на голяма дипломатическа кампания за Латинската империя — цар Иван II Асен се поддал на подхвърлената му примамлива идея да стане тъст и настойник на малолетния Бодуен. Навярно той е разчитал на неутралитета на солунския император Теодор Ангел и вече виждал пътя, който ще го отведе до позицията на най-силен владетел на Балканите³³. Но нещата едва ли са били толкова лесни за осъществяване. Четирите империи (по думите на Г. Острогорски) били вплетени в един възел, които рано или късно трябвало да бъде развързан.

Първи направил опит да развърже възела (още в самото начало на четвъртото десетилетие на века) Теодор Ангел. Неговите действия били колкото изненадващи, толкова и неразумни. Вместо очаквания удар срещу Константинопол (едногодишното примирие било изтекло), той насочил армията си срещу Иван II Асен, който привидно заемал изчаквателна позиция. Замисълът на солунския император не е труден за разгадаване: преди да започне решителния щурм срещу Латинската империя, той решил да се справи с България или поне да я принуди да запази неутралитет в предстоящия решителен конфликт. Теодор Ангел заплатил твърде скъпо за своето лекомислие. На 9 март 1230 г. край Клокотница³⁴ войските му били разбити, а самият той заедно с цялото си семейство попаднал в български плен³⁵.

Тази битка изведнъж променила съотношението на силите и прекроила политическата карта на Балканите. И това се дължало на голямата прозорливост и бързата реакция на Иван II Асен. Българският цар не се задоволил с победата край Клокотница и решил да прибере плодовете от нея. Българските войски бързо настъпили и за кратко време Иван II Асен успял да унищожи разноетническата и лишена от вътрешна стабилност държава на Теодор Ангел. Три извора, независими един от друг, свидетелствуват за завоеванията на Иван II Асен: голяма част от Тракия (с Адрианопол, Димотика и Волерон), Македония (Серес, Пелагония и Прилеп), Велика Влахия и Албания³⁶, или както е казано в Търновския надпис: „От Одрин и до Драч”³⁷. Освен това българският цар наложил своето влияние в Солун, където управлявал неговият зет деспот Мануил Ангел³⁸, и по всяка вероятност в Сърбия³⁹. А вярата му във възможното споразумение с латинците и самочувствието му на победител го накарали да заяви, че „фръзите” (латинците) държали само „Цариград” и се подчинявали на ръката му, тъй като нямали друг цар освен него⁴⁰.

Иван II Асен се оказал достатъчно далновиден, за да не се задоволи с тези бързи успехи, но сторил и всичко възможно да ги направи по-трайни и по-сигурни. Той се опитал да приобщи ромеите към българската държава, запазил част от ромейската администрация, друга заменил с българска, назначил български епископи и митрополити⁴¹. Като прибавим към тази гъвкава политика преобладаващия български елемент в някои от завоюваните области или значителното му присъствие в други⁴², налице били всички условия за превръщането на България в първа политическа и военна сила на полуострова. Иван II Асен не пропуснал да даде и външна изява на нарасналата си мощ и самочувствие. Напълно в духа на византийските василевси той разпрострял своето покровителство над Света гора, която посетил през същата 1230 г. и богато надарил някои от манастирите⁴³. В издадените по същото време документи той започнал да се подписва „цар на българи и гърци”⁴⁴.

Успехите през 1230 г. дали основание на Иван II Асен да погледне към бъдещето с надежда и да очаква със спокойствие идващите събития. Цар на българи и гърци, той вече се виждал и господар в Константинопол. Реален израз на тези му чувства били събитията, свързани с пренасяне мощите на св. Петка от Каликратия в Търново: „Макар и да владееха Цариград, те (латинците — И. Б.) твърде много се бояха и почитаха и се повинуваха на словото, което излизаше от устата на цар Асен, понеже поради него, мисля си, държаха властта. И ако би поискал от тях злато или сребро, или скъпоценни камъни, или бисери, биха му дали, но той не поиска тленна ценност, а поиска от тях светата, пречистата и нетленната...”⁴⁵

Но бъдещето криело и изненади. Първата от тях проблеснала през август 1231 г.: в Константинопол пристигнал и бил официално обявен за император, съгласно договора, сключен в Перуджия, Жан дьо Бриен. Повечето изследователи са склонни да възприемат това събитие като повратен момент във външната политика на цар Иван II Асен⁴⁶. Безспорно коронацията на Жан дьо Бриен изненадала българския цар, а и не само него. Но дали тя е довела до съществени промени в политическото положение на Балканите и до изменения в програмата на Иван II Асен? Отговорът е „да”, ако наистина съществувал договор за брачен съюз между Търново и Константинопол и провъзгласяването на Иван II Асен за регент на малолетния Бодуен. Но такова споразумение, както се подчерта, едва ли е съществувало. Ако такъв договор не е сключван, което е най-вероятно, положението в Константинопол се променяло наистина, но не дотам, че да влияе върху България и проектите на българския цар. След смъртта на Анри (1216) Жан дьо Бриен бил четвъртият латински император, но положението на империята не се подобрявало. Наистина на него се възлагали големи надежди (той едва ли е бил 80-годишен, както твърди Акрополит⁴⁷), но следващите години показали, че всичко било напразно.

Когато разглеждаме значимостта на този факт (провъзгласяването на Жан дьо Бриен за император) и неговото въздействие върху политическата програма на Иван II Асен, не бива да забравяме едно нещо: споразумение между българския цар и Константинополските барони не съществувало, но устните предложения или намеци са карали Иван II Асен да вярва, че то може да бъде постигнато. И в крайна сметка той пак се почувствувал излъган. Но само това едва ли е достатъчно, за да обясни следващата му стъпка, която би могла да бъде наречена „с Никея срещу Латинската империя”⁴⁸. Този опит за единодействие с Никея (той следвал традицията в българската външна политика) продължил цели десет години. Първата половина на периода преминала под знака на интензивна дипломатическа дейност между Търново и Никея, а втората била посветена на практически действия съгласно постигнатите споразумения. Фактологически събитията са добре познати: те се групират около политическия съюз между двете страни, скрепен с брака между Иван-Асеновата дъщеря Елена и бъдещия император Теодор II Ласкарис, възстановяването на православието в България и възобновяването на българската патриаршия — събития, които са здраво свързани помежду си. По-интересно е да се разкрие механизмът, довел до сближението на Иван II Асен и Йоан III Дука Ватацес. А в основата на този механизъм се крие един въпрос: Чия била инициативата?

Георги Акрополит е категоричен: идеята за българо-никейското единодействие изхождала от Йоан Ватацес. Никейският владетел предложил на Иван II Асен съюз, скрепен с годежа на двете деца. Акрополит не говори за църковните дела освен за тяхната крайна фаза (провъзгласяването на българската патриаршия)⁴⁹. Никифор Григора твърди противното: предложението дошло от страна на българския цар⁵⁰. Но едно по-внимателно вглеждане в текста показва, че Григора следва изложението на Акрополит, позволявайки си да промени началния пасаж, с което прехвърля инициативата върху Иван II Асен. Но въпросът може да бъде поставен и по друг начин: кой е имал изгода от съюза? Византийските автори, особено Акрополит, са недвусмислени — Йоан Ватацес бил в затруднено положение и намерил път да излезе от него: съюз с Иван II Асен⁵¹. Логично е да се допусне, че той трябвало да заплати и цената на този съюз с възобновяването на българската патриаршия. Този ход на събитията е приемлив⁵², но отрежда пасивна роля на Иван Асен. А дали в действителност е било така? Струва ни се, че няма основание да допуснем, че Иван Асен бил обект, а не субект в историческия процес — събитията от 1230 г. го доказват. Тогава? Иван Асен направил първата стъпка, и то в определена посока: уреждането на църковните дела. Продължителните преговори завършили с успех, но той трябвало, получавайки независима православна църква начело с патриарх, да даде нещо в замяна. И той дал съгласието си за сътрудничество с никейския император в борбата му срещу Латинската империя. Тази картина като че ли е по-реалната и тя отразява по-точно действителното положение. Но ако е така, кои са причините за тези действия на Иван II Асен? Дали това било ответна реакция на латинската „измама”, или замисълът на Иван Асен имал по-сериозна основа: цар на българи и гърци, той имал нужда от православна църква и патриарх, които да узаконят неговата позиция. Иска ни се да вярваме, че второто решение е по-правилно!

Но до окончателния резултат в 1235 г. не се стигнало лесно. За щастие изворите ни позволяват да проследим подробностите⁵³. Намерението на Иван II Асен да отхвърли ненужната уния с Рим и да върне българската църква в лоното на православието се натъкнало на съпротивата на примас Василий, който в знак на протест напуснал Търново и се оттеглил в Света гора (terminus ante quem — писмото на анкирския митрополит Христофор от началото на 1233⁵⁴). Но тази демонстрация не възпряла царя, който се обърнал към вселенския патриарх Герман II. Отговор на българското искане била мисията на анкирския митрополит. В писмото си до Иван II Асен Христофор изложил подробно позицията на патриарха⁵⁵. Основното разногласие — изискването търновският архиепископ да бъде ръкоположен в Никея, било преодоляно през 1234 г. След смъртта на примас Василий (застигнала го в Света гора) за нов търновски архиерей бил избран Йоаким⁵⁶, който заминал за Никея и получил своя сан от патриарх Герман. По този начин било възстановено каноническото и йерархическото общение между българската църква и православния Изток⁵⁷. Оттук нататък било по-лесно. През пролетта на 1235 г. Иван II Асен със съпругата си и дъщеря си Елена пристигнал в Калиопол, където се срещнал с Йоан Ватацес. Двамата владетели се договорили окончателно за предстоящото сътрудничество. След това на азиатския бряг (в Лампсак) патриарх Герман извършил религиозния обред при бракосъчетанието на Елена и Теодор Ласкарис. Заедно с това било издадено специално синодално решение, с което на търновския архиерей бил даден санът патриарх⁵⁸. Така четиригодишните усилени дипломатически действия били увенчани с възобновяването на българската патриаршия и установяване на българо-никейския съюз⁵⁹.

Веднага след приключването на брачните тържества и религиозните церемонии двамата съюзници започнали военни действия срещу Латинската империя. Съединените войски оплячкосали Източна Тракия и дори достигнали до стените на Константинопол. Но повече от това не могли да сторят и поради наближаващата зима се оттеглили⁶⁰. Описанието на тези събития би могло да ни разкрие конкретното съдържание на военнополитическото споразумение между Иван II Асен и Йоан Ватацес. За съжаление Акрополит е посочил само териториалните придобивки за никейците, а за българите е казал, че те взели земите „на север” и „над тези”, което преминали под властта на Йоан Ватацес. Това неясно посочване даде основание на В. Златарски да твърди, че никейският император признал завоеванията на Иван Асен след битката при Клокотница⁶¹. Военните действия продължили и през следващата 1236 г., но по всяка вероятност Иван Асен не взел участие в тях, тъй като основната операция била по море. Йоан Ватацес блокирал Константинопол, но градът бил подпомогнат от флотата на морейския княз Жофроа II дьо Вилардуен⁶².

Неучастието на Иван Асен в тази кампания едва ли би могло да се обясни само с липсата на български флот. Напротив, бихме очаквали, докато Ватацес действувал откъм морето, българските войски да обсадят Константинопол по суша. Но това не станало. Очевидно Иван Асен вече се колебаел. Въпросът е, какво го е накарало да се усъмни в правотата на действията си? Едва ли заплахите на папа Григорий IX са били толкова сериозни и, което било по-важно, са подействували толкова бързо: с писмо от 12 декември 1235 римският първосвещеник поискал от унгарския крал Бела IV да подпомогне Латинската империя срещу „схизматиците Ватацес и Асен („...Vatacius et Assanus schismatici...”)⁶³, а наскоро след това написал писмо до българския цар, с което изисквал той да се откаже от съюза си с Никея (в противен случай го заплашвал с отлъчване от църквата)⁶⁴. Наистина още грез 1232 — 1233 г. унгарците на два пъти нахлували в българските земи⁶⁵, но все пак техните действия не биха могли да затруднят сериозно българския цар.

Няма съмнение, че основната причина била другаде: Иван II Асен вероятно прозрял безполезността на съюза си с Никея⁶⁶ и постепенно се оттеглял от активни действия. Едно събитие от пролетта на 1237 г. ускорило неговото решение: на 22 март починал Жан дьо Бриен. Смъртта на екс-краля на Ерусалим и настоящ латински император не може да не е събудила някакви надежди у Иван Асен. И той прекъснал отношенията си с Йоан Ватацес (описанията на събитията у Акрополит напомнят мелодрама)⁶⁷ и се обърнал към папата⁶⁸. Едновременно с преговорите с апостолическия престол в лицето на епископа на Перуджия, който имал всички пълномощия да разговаря за „положението на империята и град Константинопол”⁶⁹, Иван Асен сключил мир с латинците⁷⁰. Наскоро след това новите съюзници, подпомогнати от кумани, започнали военни действия срещу никейците, като обсадили крепостта Цурулум (Чорлу)⁷¹. Тези съвместни усилия не само не донесли очаквания успех, но и скоро били прекратени. Този път оттеглянето на Иван II Асен имало по-сериозна причина: в лагера на българския цар пристигнало известие от Търново, че неочаквано починали царицата, едно от царските деца и патриархът. Иван Асен изоставил обсадата и се завърнал в престолния град. Възприемайки постигналото го нещастие като божие наказание за нарушените клетви (така поне обяснява събитията Акрополит), той възобновил съюза си с Йоан Ватацес⁷². Това неочаквано решение, приключило колебанията на Иван Асен, едва ли би могло да бъде обяснено само с намесата на провидението. Повечето учени са склонни да обяснят непостоянството на българския цар с безрезултатността на преговорите му с папския представител⁷³.

Последното решение на Йван II Асен, което възстановило българо- никейския съюз от 1235 г., предизвикало яростта на Григорий IX. Папата написал серия от писма: до Бела IV, до император Бодуен, до епископа на Перуджия, до унгарските епископи и т. н.⁷⁴ с цел да бъде организиран кръстоносен поход и експедиция на унгарския крал срещу България. Но Иван Асен успял да отстрани заплахата от кръстоносците, като ги пропуснал да преминат безпрепятствено през българските земи⁷⁵, а Бела IV не сполучил да организира поход към България.

Последните години от живота на Иван Асен преминали сравнително спокойно. Той бил в мирни отношения със Сърбия, където властвувал зет му Стефан Владислав⁷⁶, подкрепил тъста си Теодор Ангел (към края на 1237 Иван Асен се оженил за дъщеря му Ирина), или, както сполучливо се изразява Д. Никъл, дал му carte blanche за действия в Солун⁷⁷, с Никея бил в съюз, а срещу Константинопол вече не предприемал нищо. Само един не съвсем сигурен извор говори за сражение на Иван Асен срещу новата заплаха за Източна Европа — татарите⁷⁸.

Външната политика на цар Иван II Асен сравнително често е била обект на внимание. Би могло да се каже, че тя е изучена фактологически, но в същото време не липсват и опити за цялостна характеристика. Безспорно по-интересно е второто. Докато българската историопис единодушно характеризира Иван Асен като най-бележития български владетел от Второто царство и възхвалява (понякога прекомерно) неговата прозорлива и резултатна външнополитическа дейност⁷⁹, чуждите учени достигнаха до някои любопитни наблюдения, които позволяват да се разкрие политическата програма на този български цар. През последните години се заговори за намерението на Иван Асен да създаде върху руините на Латинската империя православна империя начело с България и столица Константинопол⁸⁰, за това, че той подхванал старата идея на Крум, Симеон и Калоян⁸¹. За съжаление това са по-скоро констатации, отколкото цялостни преценки, основаващи се на внимателно проучване на изворите.

Няма съмнение, че Голямата идея, идеята за военнополитическа хегемония на България в Югоизточна Европа, е същината на Иван-Асеновата политика. Но това не е особеност, която я отличава от политиката на първите Асеневци, тъй като Иван II Асен е имал добрия пример и следвал традицията на Иван I Асен и Калоян⁸². Не може да се каже, че изворите са достатъчни, но все пак дават известна представа за действията и намеренията на Иван Асен. Да вземем за пример събитията след битката при Клокотница. Обикновено се набляга на проявеното от българския цар човеколюбие спрямо пленените войници на Теодор Ангел. Но не бива да се забравя и другата страна на тази постъпка, добре подчертана от Акрополит: „С това той проявявал може би човеколюбие, а може би търсел да извлече и полза. Защото искал да бъде техен господар, като премахне ромейската власт.“⁸³ По-нататъшните действия на Иван II Асен доизясняват намеренията му — покоряване на разпадащата се държава на Теодор Ангел, създадената смесена българо-византийска административна структура и църковна организация⁸⁴, покровителството на Атон⁸⁵ — всичко това говори за изграждането на обширна българска държава, чийто владетел с право приел титлата „цар на българи и гърци”.

Но това не е било достатъчно. Империята без Константинопол не би била истинска империя. Намеренията на Иван II Асен спрямо латинците също са загатнати в изворите. Наистина бароните едва ли са били толкова благосклонни, за да му предложат да стане тъст на Бодуен и регент на империята — както се видя, такъв документ не съществува. От друга страна, вярата на българския цар, че Латинската империя съществува благодарение на неговото покровителство и че той е нейният единствен господар⁸⁶, се крие по-скоро в нарасналото могъщество на Иван Асен след Клокотница, отколкото в някакво действително споразумение. Но действията на Иван Асен през 1237 г. вече говорят категорично за определени намерения към Константинопол. Неслучайно Григорий IX в писмото си от 21 май му съобщава, че изпраща епископа на Перуджия, „за да бъде разисквано с него за положението на империята и на град Константинопол” („ad tractandum cum еа de statu imperii et civitatis Constantinopolitane”)⁸⁷.

Интересно би било да се проследят практическите действия на Иван Асен за осъществяването на тази програма. Първият период на неговото царуване с право може да бъде характеризиран като период на привидна пасивност, на изчакване, на търпеливо приобщаване към една колкото стара, толкова и жива идея за първенствуващата роля на България. Като оставим настрана отношенията с Унгария, когато случаят го накарал да действува, инициативата била в ръцете на неговите партньори (Епир, Латинската империя).

Възелът започнал да се разплита на 9 март 1230 г. И Иван Асен отново не бил този, който сторил първата стъпка. Но веднага след това го виждаме преобразен. Той действувал така, както биха действували най-мъдрите държавни мъже. Търпеливото му изчакване и бързата реакция му донесли това, към което се стремял: „цар на българи и гърци”. И след това, когато трябва да очакваме следващото, решително действие, той проявява колебание и необяснима непоследователност. В действителност съюзът с Никея му осигурил патриаршията, но в политическо отношение той е грешка: означавал отказ от икуменическата политика и на практика подпомагал установяването на никейците на Балканския полуостров. Политическата „гъвкавост” на Иван Асен през 1237 г. не му донесла никаква полза, а бракът му с Ирина и покровителството на Теодор Ангел го лишили от възможността да контролира Солун. Иван Асен вече се уморил (?) да преследва Голямата идея и решил да съхрани това, което постигнал през 1230 — 1235 г. Но дълбоко у него останало съмнение: дали не е сбъркал главния враг? И наистина, само след няколко години Йоан Ватацес ще стъпи здраво на полуострова и ще овладее голяма част от българските територии в Тракия, Родопите и Македония.

Иван II Асен е сред тези български царе, които са обръщали значително внимание на религиозния живот, на състоянието на църквата. И тук не става дума за възстановяването на православието и възобновяването на българската патриаршия — въпроси, които имат преди всичко международно звучене, а за всестранния интерес на царя към проблемите на българската църква — назначаване на епископи и митрополити в новозавоюваниге земи⁸⁸, строеж на църкви и манастири, даряването им с икономически и юридически привилегии⁸⁹, пренасяне на мощи⁹⁰. Особено добре е засвидетелствуван интересът на Иван Асен към Света гора. И това не е случайна прищявка, а следване на традицията за покровителствуване и обдаряване на тамошните манастири, установена от византийските василевси. Един „цар на българи и гърци” не би могъл да се отклони от тази традиция и през 1230 г. Иван II Асен посетил Атонския полуостров⁹¹. По време на това свое пребиваване той издал царствени грамоти в полза на Ватопед⁹², Ивирон⁹³, Зограф⁹⁴, Протата⁹⁵ и Великата Лавра⁹⁶. Някои документи, до известна степен с легендарен характер, дори сочат, че назначената от Иван Асен нова църковна администрация (епископът на Йерисо) се опитала да подчини Света гора⁹⁷.

С провъзгласяването на Иван II Асен за „цар на българи и гърци” (1230) могат да се свържат още две събития, които недвусмислено характеризират порасналия авторитет на държавата и самочувствието на нейния владетел, а именно: отсичането на първата българска златна монета⁹⁸ и издаването на т. н. Дубровнишка грамота⁹⁹, с която се регламентира чуждестранната търговска дейност на територията на България.

Липсват сигурни сведения за интереса на Иван II Асен към литературата¹⁰⁰, но в замяна на това от негово име били поставени на различни места в страната редица каменни надписи¹⁰¹.

Едно единствено сведение, непотвърдено от други извори, ни уведомява, че „circa festum Sancti Johannis Alsanus rex mortuus est”¹⁰², T. e. цар Иван II Асен починал около празника на св. Йоан (Еньовден — 24 юни), 1241 г.

Семейното положение на цар Иван II Асен е сравнително добре засвидетелствувано в изворите, но над него тегне една неяснота: колко брака е имал той — два или три. Тази неяснота се дължи на „Синодика”, който дава известно основание да се говори за три законни съпруги на Иван Асен, и на Акрополит, който говори за дъщеря на българския цар от незаконна съпруга. Ще си позволим да разгледаме малко по-подробно това противоречие, като започнем с текста на „Синодика”:

103

 

 

 

 

Споменатото затруднение идва от първата Анна, монахинята Анисия. Би могло да се допусне, че тя е съпруга на Петър (предшествуваща българска царица е Елена, съпругата на Иван I Асен), Калоян или Борил¹⁰⁴. За съжаление не разполагаме с никакви сведения за семейството на Петър, а съпругата на Калоян, както твърди Акрополит, е била куманка¹⁰⁵ (сериозно основание да не присъствува в Поменика). Впоследствие за нея е бил женен и Борил¹⁰⁶, а втората съпруга на този цар (дъщерята на Йоланта и Пиер дьо Куртене) едва ли е заслужила да намери място в списъка на българските царици. При това положение Анна — монахинята Анисия, би трябвало да ни насочи към Иван II Асен. Подобна мисъл се подхранва и от други съображения. Един поглед върху цитирания абзац е достатъчен да ни убеди, че трите царици са обвързани помежду си, а това би могло да стане само чрез един съпруг. От друга страна, не може да не направи впечатление, че в тяхното положение има разлика: първата Анна е само „царица”, докато втората Анна и Ирина са „благочестиви царици”. Тази тънка разлика може да ни наведе на едно заключение: Анна (Анисия) е първата съпруга на Иван Асен от времето, когато той не е бил български цар. Остава последният въпрос: може ли Акрополит да назове съпругата на българския цар παλλακή (незаконна жена)? Естествено не!¹⁰⁷ Но когато той е писал своето съчинение, сведенията за първата жена на Иван Асен, „неистинска съпруга”, от неизвестен произход, са били доста неясни и една грешка на Акрополит е напълно допустима. От този брак Иван Асен е имал две дъщери — Мария (I, №13), съпруга на деспот Мануил Ангел, и Na. (I, №14), омъжена за сръбския крал Стефан Владислав.

След възшествието си на българския престол, ръководен от държавнически съображения (?) Иван II Асен се разделил с Анна, която се оттеглила в манастир и се оженил за една от дъщерите на унгарския крал Андрей, която в „Синодика” и в „Житието на св. Петка” е наречена Анна¹⁰⁸, а у Акрополит — Мария¹⁰⁹. Тя починала през 1237 г., след като му родила четири деца — Елена (I, №15), омъжена за Теодор II Ласкарис, Тамара (I, №16), едно неизвестно по пол и по име дете (I, №17), починало заедно с майка си, и Калиман (I, №18).

Към края на 1237 г. цар Иван II Асен се оженил трети път — този път за Ирина, по-малката дъщеря на пленения от него Теодор Ангел¹¹⁰. По думите на Акрополит той обичал извънредно много третата си съпруга, „не по-малко отколкото Антоний Клеопатра¹¹¹”. От последния си брак Иван II Асен имал един син — Михаил Асен (I, №19) и две дъщери—Мария (I, №20) и Анна-Теодора (I, №21).